Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (12)

Дванайсета глава

— По дяволите, Матлок! Казах ти да си стоиш вкъщи, докато се свържа с теб!

— Стига, Грийнбърг! Как влезе в апартамента ми?

— Не си поправил прозореца.

— Не си ми предложил да платиш за това.

— Добре, квит сме. Къде беше?

Матлок захвърли ключовете от колата на ниската масичка и погледна строшената си уредба в ъгъла.

— Това е доста объркана и, струва ми се… трогателна история. Ще ти я разкажа, след като пийна нещо. Не си допих последната чаша.

— Дай и на мен една. И аз ще ти разкажа история, и то определено трогателна. — Какво ще пиеш?

— Ще е съвсем малко, така че каквото ми предложиш.

Матлок погледна през прозореца. Пердетата лежаха скупчени на пода, както ги беше оставил, след като ги отскубна пред очите на Адам Уилямс. Слънцето беше почти залязло. Пролетният ден си отиваше.

— Ще изцедя няколко лимона и ще направя коктейл с пресни плодове.

— В досието ти пише, че пиеш бърбън. Матлок погледна федералния служител. — Така ли?

Грийнбърг го последва в кухнята и мълчаливо го загледа как приготвя напитката. Матлок му подаде едната чаша.

— Чия трогателна история ще бъде разказана най-напред? — попита Матлок.

— Разбира се, първо бих искал да чуя твоята, но като имам предвид обстоятелствата, моята е с предимство.

— Звучи зловещо.

— Не. Само трогателно… Ще започна с въпроса: интересува ли те къде бях, след като се разделихме? Грийнбърг се облегна на плота.

— Не особено, но така или иначе ще ми кажеш.

— Да, ще ти кажа. То е част от историята. Бях на вашето летище и чаках самолет от Далас, изпратен преди няколко часа от министерството. В самолета имаше човек, който ми предаде два запечатани плика, за които трябваше да се подпиша. Ето ги.

Грийнбърг посегна към джоба на сакото си и извади два дълги служебни плика. Сложи единия на плота и започна да отваря другия.

— Изглеждат много официални — отбеляза Матлок, като седна на ръба на умивалника така, че дългите му крака увиснаха пред шкафовете.

— По-официални няма накъде… Този плик съдържа резюме на нашите заключения, направени въз основа на информацията, която ми даде. Завършват със специална препоръка. Имам разрешение да те информирам със свои думи, стига да съм изчерпателен… Съдържанието на втория плик обаче трябва да прочетеш сам. Ще го четеш внимателно и ако го намериш приемливо, ще потвърдиш това с подписа си.

— Става все по-хубаво и по-хубаво. Да не би да си опитвам късмета за Сената?

— Не, просто си опитваш късмета… Ще започна според инструкциите. — Грийнбърг погледна сгъната хартия, а след това Матлок. — Мъжът на име Джулиан Дюнойс — бивш Жак Деверо, Хесус Дамберт и прочие, е правен стратег на агресивните „Черни сили“. Терминът „правен стратег“ обхваща всичко — от съдебните процедури до агентите провокатори. Когато се занимава с първите, използува името Дюнойс, а с последните — неограничен брой имена. Има редовна юридическа кантора в горната част на Манхатън, с клон в Сан Франциско… Обикновено стои зад кулисите, но когато се появи, започват неприятности. Не е нужно да подчертавам, че е в списъка на неблагонадеждните лица на министъра на правосъдието, а в наши дни това не е повод за особена гордост…

— В наши дни — прекъсна го Матлок — този списък включва всички, които политически са по-леви от АТТ^[1].

— Появата на Дюнойс в тази операция внася неочаквано измерение. Като се има предвид, че ти дадоха насилствено наркотици, че опустошиха апартамента ти, че приятелката ти мис Балантайн беше заплашена, препоръката е следната: оттегляш се от всяко по-нататъшно участие в разследването. То надхвърля разумния риск.

Грийнбърг пусна писмото на плота и отпи няколко глътки от чашата си. Матлок бавно заклати крака.

— Какво ще кажеш? — попита Грийнбърг.

— Още не знам. Струва ми се, че не си свършил.

— А как бих искал това да е всичко. Мисля, че трябва да се съгласиш с препоръката. Оттегли се, Джим.

— Най-напред довърши. Какво има в другото писмо?

— Ще го прочетеш само ако отхвърлиш препоръката. Не я отхвърляй. Не съм инструктиран да ти давам такъв съвет, така че говорим неофициално.

— Много добре знаеш, че ще я отхвърля, защо тогава да губим време?

— Не знам. Не искам да го повярвам.

— Няма път назад. Вече не мога да изляза от играта.

— Защо?

— Ще го разбереш, като чуеш моята трогателна история. Така че по-добре да продължим.

Грийнбърг потърси обяснение в очите на Матлок, не намери, взе втория плик и го отвори.

— В малко вероятния и нежелателен случай, че отхвърлиш нашата препоръка и не се оттеглиш, трябва да сме наясно, че го вършиш въпреки настояването на Министерството на правосъдието. Макар че ще гледаме да те предпазим доколкото е възможно от опасност, ти ще действуваш изцяло на собствена отговорност.

— Това ли пише вътре?

Не, то се подразбира — каза Грийнбърг и разгъна писмото. — Всичко е много по-просто. Ето.

Беше подписано от заместник-министър с място отляво за подписа на Матлок.

„Една от службите за разследване в Министерството на правосъдието прие предложението на Джеймс Б. Матлок да направи някои проучвания във връзка с незаконни действия, приписани на университета в Карлайл. Министерството на правосъдието обаче смята, че всяко бъдещо участие на професор Матлок е нежелателно и в разрез с политиката на министерството. Поради това Министерството на правосъдието уведомява с настоящото писмо Джеймс Б. Матлок, че благодари за досегашното му съдействие, но изисква неговото оттегляне от по-нататъшни ангажименти в интерес на сигурността и напредъка на разследването. По мнение на министерството всякакви бъдещи действия от страна на професор Матлок могат да попречат на целите на разследването в района на Карлайл. Мистър Матлок е получил оригинала на това писмо и удостоверява този факт с подписа си.“

— Какво, по дяволите, ми говориш? Тук пише, че съм съгласен да се оттегля.

— Не ставаш за адвокат. Не си купувай дори велосипед, преди да се посъветваш с мен.

— Какво?

— Никъде не се казва, че ако подпишеш тази глупост, си се съгласил да се оттеглиш от сцената. Правосъдието само го изисква от теб.

— Тогава защо да подписвам?

— Отличен въпрос. Можеш да си купиш велосипед… Подпиши го, ако както каза, отхвърляш препоръката да се оттеглиш.

— О, Господи! — Матлок скочи от ръба на умивалника и захвърли писмото на плота до Грийнбърг. — Може и да не познавам правото, но възможностите на английския език са ми известни. Говориш за взаимно изключващи се неща.

— Само на пръв поглед… Ще ти задам един въпрос. Да речем, че продължиш да играеш на таен агент. Допустимо ли е, че може да поискаш помощ при някакъв спешен случай?

— Разбира се. Неизбежно е.

— Няма да получиш никаква помощ, ако това писмо не се върне подписано… Не ме гледай! Аз ще бъда сменен след няколко дни. И без това твърде дълго се задържах в района.

— Доста е лицемерничко, не мислиш ли? Единственият начин, по който мога да разчитам на помощ или защита, е, като подпиша декларация, в която се твърди, че няма да имам нужда от едното или другото.

— Напоследък има нов термин за този вид дейност. Нарича се „обезопасен напредък“, Използувай каквото и когото можеш, но не поемай вината, ако планът се провали, и не носи отговорност.

— Значи, ако не подпиша, скачам без парашут.

— Казах ти. Приеми един безплатен съвет, аз съм добър адвокат. Зарежи всичко. Забрави случая. Наистина го забрави.

— Но аз вече ти казах не мога.

Грийнбърг посегна към чашата.

— Каквото и да направиш, няма да върнеш брат си.

— Знам.

Матлок беше развълнуван, но отговори твърдо.

— Може би ще спасиш други братя, ала по-вероятно и това няма да стане. Във всеки случай някой може да изхвръкне от професионалните редици. Неприятно ми е да го призная, но Кресъл беше прав. И ако не намерим начин да разберем какво ще се случи на срещата след няколко седмици, ще има и други.

— Съгласен съм с всичко, което казваш.

— Тогава защо се колебаеш? Оттегли се.

— Защо ли… Защото още не съм ти разказал моята история. Не помниш ли? Ти имаше предимство, но моят ред не е минал.

— Казвай.

И Матлок му каза. Всичко, което знаеше за Лукас Херън легендата, гиганта, „великия стар орел“ на Карлайл. Обзетият от ужас старец, тичащ из гората. Риданието и единствената дума „Нимрод“. Грийнбърг слушаше и очите му ставаха все по-тъжни. Когато Матлок свърши, допи чашата си и мрачно кимна.

— И ти му разказа всичко, така ли? Не можа да дойдеш при мен, а трябваше да отидеш при него. При твоя светец с кофа кръв в ръцете… Лоринг беше прав. Трябваше да намерим съвестен аматьор… Навсякъде само аматьори… Поне едно мога да ти призная. Имаш съвест. Нещо, което не бих могъл да заявя за тила.

— А какво трябваше да направя?

— Подпиши тази гадост. — Грийнбърг взе от плота писмото на Министерството на правосъдието и го подаде на Матлок. — Ще имаш нужда от помощ.

 

 

Патриша Балантайн вървеше, съпроводена от Матлок, към малката маса в дъното на „Чешърската котка“. Пътуването им до ресторанта мина напрегнато. Тя го сгълча кисело за сътрудничеството му с правителствените учреждения и особено с Федералното бюро за разследване. Каза, че работата не е в нейните либерални възгледи — просто такива организации са превърнали страната почти в полицейска държава.

Знаеше го от личен опит — с очите си бе видяла как действува ФБР и беше сигурна, че случаят с баща й съвсем не е изолирано явление.

Матлок й държа стола, докато седне, като при това леко я докосна по раменете. Искаше му се да я докосне, да я подкрепи, да намали въображаемата обида. Масата беше малка, до прозореца, на няколко крачки от терасата, която съвсем скоро, към края на май, щеше да се използува за обеди на открито. Седна срещу Патриша и взе ръката й.

— Няма да се извинявам за това, което върша. Убеден съм, че трябва да се свърши. Нито съм герой, нито полицейски доносник. От мен не се изискват героични дела, а сведения, от които се нуждаят и ще помогнат на много хора. А тези хора имат огромна нужда от помощ.

— А тези хора ще получат ли помощ? Или просто ще бъдат съдени? Няма ли вместо в болници и клиники… да се озоват в затвора?

— Министерството на правосъдието не се интересува от болните младежи, а от хората, които ги разболяват. В това отношение стремежът им съвпада с моя.

— Но междувременно младежите ще пострадат.

— Може би някои. Но те не са много.

— Това е отвратително. — Момичето дръпна ръката си от неговата. — Това е долно. Кой взема тези решения? Ти ли?

— Струва ми се, че започваш да страдаш от натрапчиви идеи.

— Аз съм била там и мога да те уверя, че никак не е приятно.

— Сега нещата са различни. Познавам само двама от тях. Единият… се оттегли. Другият е Грийнбърг. Те нямат нищо общо с кошмарите ти от петдесетте години. Можеш да ми вярваш.

— Много бих искала.

Управителят на „Чешърската котка“ се приближи до тях.

— Викат ви на телефона, мистър Матлок.

Матлок усети, че стомахът му се свива. Страх. Само един човек знаеше къде се намира — Джейсън Грийнбърг. — Благодаря, Хари.

— Можете да говорите от моя кабинет,

Матлок стана от стола и погледна Пат. Вече няколко месеца ходеха заедно по ресторанти, на гости и на вечери, но никога не го бяха викали на телефона. Той прочете в погледа й, че и тя мисли същото. После с бърза стъпка се отправи към кабинета на управителя.

— Ало?

— Ти ли си, Джим? — беше Грийнбърг, разбира се. — Кажи, Джейсън.

— Извинявай, че те безпокоя, но се налага.

— Какво става, за Бога?

— Лукас Херън е мъртъв. Самоубил се е преди около час.

Отново същата болка в стомаха. Този път не беше пристъп, а остър като с нож удар, от който дъхът му секна. Пред очите му се мярна препъващият се, обзет от ужас старец, тичащ през ливадата към гъстата гора. И глухото ридание, и името „Нимрод“, прошепнато с омраза.

— Ало, какво ти стана?

— Нищо, нищо, добре съм.

Матлок си спомни малката фотография в черна рамка на тъмнокос офицер с автомат в едната ръка и карта в другата, с волево слабовато лице и поглед, отправен нагоре, към небето.

Преди четвърт век.

— По-добре се прибери у дома… — Грийнбърг му заповядваше, но му стигна умът да го стори достатъчно меко.

— Кой го намери? — Моят човек. Още никой не знае.

— Твоят човек ли?

— След разговора ни поставих Херън под наблюдение. Той влязъл в къщата му и го намерил.

— Как?

— Прерязал си е вените в банята.

— О, Господи! Какво направих!

— Престани! Прибирай се вкъщи. Трябва да се свържем с някои хора… Хайде, Джим.

— Какво да кажа на Пат? — Матлок се опита да събере мислите си, но те се връщаха към безпомощния, изплашен старец.

— Колкото по-малко, толкова по-добре. Побързай.

Матлок остави слушалката и няколко пъти пое дълбоко въздух. Потърси цигара, но се сети, че ги остави на масата.

Масата. Пат. Трябваше да измисли някакво обяснение за нея.

Истината. По дяволите, само истината.

Заобиколи двете антични колони и се отправи към дъното на залата и малката маса до прозореца. Макар да беше потресен от думите на Грийнбърг, усещаше и леко облекчение от взетото решение да каже всичко на Пат. Бог му беше свидетел, че имаше нужда да поговори откровено и с някой друг освен с Грийнбърг и Кресъл.

Кресъл! В седем часа трябваше да бъде при него. Съвсем беше забравил.

Но мисълта за Сам Кресъл мигновено излетя от ума му. На малката странична маса до прозореца нямаше никой. Пат бе изчезнала.