Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Matlock Paper, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman(2008)
Корекция
Xesiona(2008)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Документът на Матлок

Издателство SPH, София, 1993

превод от английски: Савина МАНОЛОВА

оформление корица: Зафер ГАЛИБОВ

технически редактор: Данаил СВИЛЕНОВ

коректор: Евгения ВЛАДИНОВА

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

Цена 27 лв.

ISBN 954-472-008-1

 

Panther Books, Granada Publishing Ltd., London 1985

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Единайсета глава

Пътят към дома на Лукас Херън беше осеян с дупки от зимата. Матлок се съмняваше, че управата на град Карлайл ще ги запълни, имаше достатъчно оживени търговски улици, по които личаха следите от новоанглийските студове, за да се стигне до този забутан път. Като наближи старата сграда за карети, намали скоростта на триумфа до около петнайсет километра в час. По неравния път друсаше, а той искаше да стигне до къщата на Херън безшумно.

Понеже подозираше, че Джейсън Грийнбърг е изпратил хора да го следят, Матлок тръгна по обиколен път към Херън, като кара пет километра на север по успоредното шосе, а след това се върна обратно. Зад него нямаше никой. Най-близките къщи бяха на стотина метра. Носеха се слухове, че районът ще се превърне в жилищен квартал, както се говореше, че университетът в Карлайл ще се разшири, но и от двата проекта не беше излязло нищо. Всъщност първият зависеше от втория, а влиятелните възпитаници на Карлайл оказваха яростна съпротива на всички опити да бъде променен. Тези възпитаници бяха постоянен източник на мъка за Ейдриън Сийлфонт.

Матлок се учуди на спокойствието, излъчвано от дома на Херън. Досега не беше се заглеждал в него. Бе карал Лукас у дома му не по-малко от десетина пъти след заседания на факултета, но всеки път бързаше. Не беше приемал поканите на Лукас да пийне нещо и поради това не бе влизал в къщата.

Излезе от колата и приближи към старата тухлена постройка. Беше висока и тясна, потъмнелите камъни бяха покрити с хиляди бръшлянови стъбла и засилваха впечатлението за изолираност. Отпред на голямата ливада растяха две японски върби, обсипани с лилави пролетни цветове, които се спускаха към земята като големи сводове. Тревата беше окосена, храстите — подкастрени, а белият чакъл по пътечките блестеше. И за къщата, и за земята около нея се грижеха с любов и все пак човек оставаше с чувството, ч е тя не е споделена. Беше работа на сам човек. Внезапно Матлок се сети, че Лукас Херън не е женен. Носеха се неизбежните слухове за нещастна любов, за трагична смърт и дори за избягала в последния момент булка, но всеки път, когато Лукас Херън чуеше за тези по младежки романтични версии, той се подсмихваше под мустак и промърморваше, че е „прекалено голям егоист“.

Матлок изкачи стъпалата до пътната врата и натисна звънеца. Опита се да изобрази дружелюбна усмивка, но беше фалшива, нямаше да съумее да я задържи. Страхуваше се. Вратата се отвори и високият, побелял Лукас Херън, в измачкан панталон и полуразкопчана синя памучна риза, се втренчи в него.

Мина по-малко от секунда преди Херън да проговори, но в този кратък миг Матлок разбра, че е сгрешил. Херън знаеше защо е дошъл.

— Джим! Влез, влез, момчето ми. Каква приятна изненада.

— Благодаря, Лукас. Надявам се, че не ти преча.

— Нищо подобно. Дори идваш тъкмо навреме. Занимавам се с алхимия. Коктейл от джин и пресни плодове. Сега няма да се наливам сам.

— Добре звучи.

Отвътре къщата на Херън беше точно както си я представяше Матлок — както би изглеждала неговата след трийсетина години, ако и той живееше сам. Беше пълна с предмети, събирани безразборно почти половин век — несвързани помежду си вещи от стотици източници. Единствената обща тема бе удобството без стремеж към стил, епоха или съчетаване на цветове. Няколко стени бяха покрити с библиотечни шкафове, натъпкани с книги, а на другите имаше увеличени снимки на места, които беше посещавал в чужбина. Креслата бяха плътни и меки, масичките — подръка (признак на дългогодишен ергенлък, каза си Матлок).

— Май не си идвал в къщата ми?

— Не, не съм. Много е приятно. И уютно.

— Да, така е. Уютно е. Седни тук, а аз ще довърша сместа и ще донеса да пийнем.

Херън тръгна през хола към вратата на кухнята, както предположи Матлок, но спря и се обърна.

— Пределно ясно ми е, че не си дошъл чак дотук, за да правиш компания на един старец. Въпреки това имам домашно правило — поне една чашка, ако религията или принципите на госта не са пречка — и чак тогава сериозни разговори.

Усмихна се и гъстата мрежа от бръчки около очите и по слепоочията му се очерта съвсем ясно. Беше стар, стар човек.

— Освен това изглеждаш ужасно сериозен. Коктейлите ще свалят градуса, обещавам ти.

И преди Матлок да отговори, Херън излезе забързано от стаята.

Вместо да седне, Матлок отиде до най-близката стена, където имаше малко писалище, а над него — пет-шест снимки, окачени безразборно. Няколко бяха от Стоунхендж в Англия, направени от едно и също място, но залязващото слънце беше снето под драматично различен ъгъл. Имаше снимки на скалист бряг, с планини в далечината и рибарски лодки на пристан. Приличаше на Средиземно море или на някой от гръцките острови. Следваше изненада. Вдясно, ниско на стената, на няколко сантиметра от писалището висеше малка снимка на висок строен офицер, застанал до ствола на едно дърво. Зад него имаше изобилие от листа като в джунгла, от двете му страни се виждаха сенките на други фигури. Офицерът беше свалил фуражката си, ризата му бе напоена с пот, едната му ръка беше стиснала приклада на автомат. В лявата си ръка държеше сгъната хартия — приличаше на карта — и очевидно току-що беше взел решение. Гледаше нагоре, като че ли към хълм. Лицето му беше напрегнато, но не възбудено. Добро, силно лице. Тъмнокос Лукас Херън на средна възраст.

— Пазя тази стара снимка да ми напомня, че невинаги съм бил развалина.

Матлок стреснато, се извърна. Лукас се беше върнал и го бе сварил неподготвен. — Снимката е хубава.

— Не се и съмнявам. За жалост не бях чувал нищо за този остров преди това, нито съм чувал оттогава. Някой спомена, че е един от Соломоновите острови. Май го взривиха през петдесетте години. Не му е трябвало много. Няколко огнехвъргачки биха стигнали. Заповядай.

Херън се приближи до Матлок и му подаде чашата.

— Благодаря. Прекалено си скромен. Чувал съм обаче за подвизите ти.

— И аз. Много ме впечатлиха. И колкото повече остарявам, толкова по-интересни стават… Какво ще кажеш да се разположим в задния двор? Времето е хубаво и е грехота да се затворим вътре.

Без да изчака отговор, Херън тръгна и Матлок го последва.

Задният двор, подобно на градината отпред, беше безупречно поддържан. Върху каменните плочи имаше удобни на вид шезлонги, а до всеки — малка масичка. В средата на двора бе поставена голяма маса от ковано желязо с чадър за слънце. Ливадата зад нея беше тучна, ниско окосена. Тук-таме имаше засаден кучешки дрян, всяко дърво беше грижливо окопано. Имаше и две лехи с цветя — предимно рози, по дължината на ливадата, на трийсетина метра от шезлонгите. В дъното обаче пасторалният ефект рязко секваше. Там се издигаха огромни дървета, храсталаците бяха гъсти, преплетени и безразборни. Отстрани беше същото. Изваяната задна ливада бе обградена от дива, гъста гора.

Лукас Херън беше заобиколен от непристъпна зелена стена.

— Признай, че питието си го бива.

И двамата бяха седнали.

— Разбира се. Ще ме пристрастиш към джина.

— Само през пролетта и лятото. Джинът не върви през останалата част от годината… Е добре, млади човече, домашното правило е спазено. Какво те води в Херъновото гнездо?

— Мисля, че се досещаш.

— Така ли?

— Арчи Бийсън.

Матлок наблюдаваше стареца, но Херън се беше съсредоточил върху чашата си. Никаква реакция. — Младият историк?

— Един ден ще стане добър преподавател. И жена му е хубавка.

— Да… и имам чувството, че твърде щедро се раздава.

— Само изглежда така, Джим — усмихна се Херън. — Не знаех, че си толкова целомъдрен… Човек като остарява, гледа по-широко на хорските апетити. И на тяхното невинно възбуждане. Ще видиш.

— Това ли е ключът? Широкият поглед към апетитите?

— Ключ към какво?

— Остави… Онази нощ той се опитваше да се свърже с теб. — Така е. А ти си бил там… Разбрах, че поведението ти не е било за пример.

— Поведението ми беше пресметнато така, че да остави това впечатление.

За пръв път прочете в погледа на Херън лека тревога. Беше почти незабележима реакция — очите му просто запримигваха по-бързо от обикновено.

— Това е осъдително.

Херън произнесе думите тихо и вдигна глава към внушителната зелена стена. Слънцето се спускаше зад върховете на високите дървета, дълги сенки легнаха по ливадата.

— Нямаше как.

Матлок забеляза, че лицето на стареца се сгърчи като от болка. Спомни си своята собствена реакция, когато Адам Уилямс спомена „неприятната необходимост“ да изпрати на Сам Кресъл фалшива докладна за действията му в Зала „Лумумба“. От това сравнение му стана неприятно.

— Момчето е закъсало. Болно е. Това си е болест и то се старае да се излекува. Трябва да си много храбър, за да се излекуваш… И въобще не е време за гестаповски методи в университета.

— Да.

Херън отпи голямо глътка, свободната му ръка беше впита в страничната облегалка на шезлонга.

— Откъде знаеш всичко това?

— Може да е поверителна информация. Да речем, че съм я чул от наш уважаван сътрудник по медицинска линия, който е забелязал симптомите и се разтревожил. Има ли значение откъде знам? Опитах се да му помогна и пак бих го направил.

— Много бих искал да ти повярвам.

— А защо ти е толкова трудно да повярваш?

— Не знам… Заради нещо, което забелязах преди няколко минути, докато ми отваряше вратата. Може би заради тази къща. Не мога да разбера точно… Напълно откровен съм.

Херън се засмя, но продължи да избягва погледа на Матлок.

— Много се влияеш от елизабетинските автори. Завръзките и развръзките на „Испанска трагедия“[1]… Вие, младите университетски кръстоносци, трябва да спрете да си играете на Скотланд Ярд. Съвсем доскоро тук беше модерно да се сервират „червени кучета“[2]. Излишно раздувате нещата.

— Не е вярно. Не съм кръстоносец и ти добре го знаеш.

— Защо тогава? Личен интерес към младежа или към жена му?… Извинявай, не трябваше да казвам това.

— Радвам се, че го каза. Нямам никакъв интерес към Вирджиния Бийсън — нито личен, нито какъвто и да е друг. Макар че не мога да си представя какво друго интересно би могъл да намери в нея човек.

— Значи си разиграл голям театър.

— Разбира се. Взех извънредни мерки Бийсън да не разбере защо съм там. Това беше от изключително значение.

— За кого?

Херън бавно остави чашата с дясната си ръка, лявата все още беше впита в шезлонга.

— За хората от Вашингтон. Федералните власти…

Лукас Херън рязко пое дъх през носа си. Лицето му пребледня мъртвешки. Когато проговори, гласът му бе почти беззвучен шепот:

— Какво каза?

— Казах, че с мен се свърза човек от Министерството на правосъдието. Сведенията, които ми показа, бяха ужасяващи. Просто данни, нищо друго. Имах свободата да реша дали да сътруднича, или не.

— И ти прие? — произнесе Херън тихо, невярващо.

— Реших, че нямам избор. Малкият ми брат…

— Нямал си избор? — Херън стана от шезлонга, ръцете му се разтрепераха, гласът му укрепна. — Нямал си избор!

— Нямах. — Матлок запази спокойствие. — Затова дойдох тук. Да те предупредя, стари приятелю. Всичко е много по-дълбоко, много по-опасно…

— Ти си дошъл да ме предупредиш? Какво си сторил? В името на всичко свято, какво си направил? А сега слушай! Чуй какво ще ти кажа! — Херън отстъпи една крачка и се блъсна в масичката до шезлонга. С един замах на лявата си ръка я запрати с трясък върху каменните плочи. — Остави тази работа, чуваш ли? Прибери се и не им казвай нищо! Всичко е… само във въображението им! Не се захващай! Остави!

— Не мога — възрази Матлок кротко, внезапно уплашен за стария човек. — Дори Сийлфонт ще трябва да се съгласи. Не може да се противи повече. То съществува, Лукас…

— Ейдриън? Ейдриън знае?… Боже мой, знаете ли какво вършите? Ще съсипете всичко. Толкова много… Махай се оттук! Махай се! Не те познавам! О, Господи! Господи!

— Лукас, какво има? — Матлок стана и направи няколко крачки към Херън, който обаче продължи да отстъпва — обзет от ужас старец.

— Не се приближавай! Не ме докосвай!

Обърна се, хукна през ливадата с всичката сила на старческите си крака. Препъна се, падна и стана. Не погледна назад. Продължи да тича с всички сили към края на двора, към гъсталака на гората. След това изчезна зад плътната зелена стена.

— Лукас, къде си?

Нямаше отговор, само разтревожената гора шумеше зад него. Матлок навлезе в гората, започна да си пробива път през зелената бариера. От Лукас Херън нямаше ни следа, ни звук.

— Лукас! Лукас, за Бога, обади се!

Никакъв отговор, никаква следа от присъствие.

Матлок се огледа, за да открие пролука в масата от листа, да намери някаква пътека. Не видя нищо. Също като че ли Лукас в един момент се беше изпарил.

И тогава го чу. Неясно, от всички страни, думата проехтя от незнайно място. Беше дълбок стон, ридание. Риданието затихна и се превърна в жален плач. Едно изхлипване, подчертано от една-единствена дума, произнесена ясно и с омраза.

Думата беше…

„Нимрод“…

Бележки

[1] Пиеса от английския писател Томас Кил. (1558 — 1594 г.) — Б. пр.

[2] Игра на думи — вместо „хот дог“ — „ред дог“ — намек за мракобесните времена на маккартизма — Б. пр.