Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (10)

Десета глава

Нощта беше истинска агония.

Утрото внесе известна доза реалност, по-малко за Матлок, отколкото за двамата, седнали от двете страни на леглото му. Джейсън Грийнбърг, с ръце спокойно скръстени в скута, го погледна с големите си тъжни очи. Патриша Балантайн държеше студена кърпа на челото на Матлок.

— Хубава вечер са ти устроили, приятелче.

— Шшт! — прошепна момичето. — Оставете го.

Очите на Матлок обиколиха стаята. Беше в апартамента на Пат, в нейната спалня, в нейното легло.

— Дадоха ми киселина.

— Вече знаем… Извикахме лекар, докарахме го от Личфийлд. Той е симпатягата, чиито очи се опита да извадиш. Не се безпокой, наш служител е.

— Пат? Но защо…

— Ти си много мил наркоман, Джейми. През цялото време викаше името ми.

— Това беше и най-разумното — намеси си Грийнбърг. — Никакви болници. Никакви регистрационни картони. Съвсем дискретно, добра идея беше. Освен това си много убедителен, като се разбеснееш. Много по-силен си, отколкото смятах. Особено за такъв слаб хандбалист като теб.

— Не трябваше да ме водите тук. По дяволите, Грийнбърг, не трябваше да ме водите тук!

— Ако за момент забравим, че идеята беше твоя…

— Аз бях упоен!

— Идеята беше добра. Какво би предпочел? В „Бърза помощ“? „Кой е тоя на носилката, докторе? Дето крещи…“ — „А, това е онзи професор Матлок, сестра. Направил е киселинна разходка.“

— Знаеш какво искам да кажа! Можеше да ме заведеш вкъщи. Вързан.

— Радвам се да чуя, че не знаеш твърде много за киселината — отбеляза Грийнбърг.

— Джейми, той иска да каже… — Пат взе ръката му, — че ако си в тежко състояние, трябва да бъдеш с някого, който те познава много добре.

Матлок погледна момичето. После Грийнбърг.

— Какво си й казал?

— Че доброволно си пожелал да ни помогнеш и че ние сме ти благодарни. С твоя помощ можем да предотвратим влошаването на едно сериозно положение.

Грийнбърг говореше монотонно, очевидно не искаше да се разпростира.

— Обяснението беше загадъчно — каза Пат. — Не би ми дал и него, ако не го бях заплашила.

— Щеше да вика полиция — въздъхна Грийнбърг и тъгата в очите му се сгъсти. — Възнамеряваше да ме прати в затвора, задето съм те упоил. Нямах избор.

Матлок се усмихна.

— Защо го правиш, Джейми? — Пат не виждаше нищо забавно.

— Човекът ти каза — положението е сериозно.

— Но защо ти?

— Защото мога.

— Какво? Да топиш децата…

— Казах ви — намеси се Джейсън. — Студентите не ни интересуват.

— А какво е Зала „Лумумба“? Клон на „Дженеръл Мотърс“?

— Място за контакти, но има и други. Откровено казано, бихме предпочели да нямаме нищо общо с тях, но за жалост не можем да избираме.

— Това звучи оскърбително.

— Трудно ще кажа нещо, мис Балантайн, без да ви засегна.

— Може и така да е. Но аз все пак си мислех, че ФБР има по-важна работа от преследването на студенти. Очевидно греша.

— Хайде, хайде. — Матлок стисна ръката й. Тя я изтегли от неговата.

— Не, аз наистина мисля така, Джейми! Тук навсякъде има наркотици — из целия университет. Понякога се прекалява, но в повечето случаи е относително безобидно. И двамата го знаем. Защо изведнъж се спряхте на момчетата от Зала „Лумумба“?

— Нищо няма да им сторим. Искаме само да им помогнем. Грийнбърг беше уморен от дългата нощ. Раздразнението му започваше да избива.

— Не ми харесва начинът, по който помагате, както не ми харесва това, което се случи с Джейми! Защо го изпратихте там?

— Не ме е изпращал. Сам си издействувах да отида. — Защо?

— Твърде сложно е да ти обяснявам и съм много уморен.

— Мистър Грийнбърг вече ми обясни. Дали са ти задача, нали? Не могат да си свършат сами работата и затова се спират на един мил и сговорчив човек да я свърши вместо тях. Ти поемаш всички рискове, а след това никой няма да ти има доверие в университета, Джейми! За Бога, тук е твоят дом, твоята работа!

Матлок задържа погледа й в желанието си да я успокои.

— Знам това по-добре от теб. Моят дом има нужда от помощ. И това не е шега, Пат. Мисля, че си заслужава риска.

— Не разбирам нищо.

— Не можете да го разберете, мис Балантайн, защото нямаме право да ви кажем всичко. Ще трябва да се примирите с това.

— Така ли?

— Моля те — настоя Матлок. — Той спаси живота ми. — Това е силно казано, професоре — сви рамене Грийнбърг. Пат се изправи.

— А пък аз мисля, че той първо те е изхвърлил през борда, а след това се е сетил да ти метне въже… Как се чувствуваш?

— Добре — отвърна Матлок.

— Трябва да тръгвам. Но ако искаш, ще остана. — Не, върви. Ще ти се обадя по-късно. Благодаря за всичка. Момичето погледна бегло Грийнбърг — не беше приятелски поглед, и отиде до тоалетката. Взе четка, започна бързо да реши косата си, после я завърза с оранжева панделка. Наблюдаваше Грийнбърг в огледалото. Той също я гледаше.

— А човекът, който ме следи, мистър Грийнбърг? От вашите хора ли е?

— Никак не ми е приятно. — Съжалявам. Пат се обърна.

— Моля ви, кажете му да се махне.

— Не мога. Ще му кажа обаче да се прикрива по-добре.

Тя взе портмонето си от тоалетката, посегна надолу към пода, вдигна нагънатата си като хармоника чанта и излезе от спалнята. След няколко секунди двамата мъже чуха вратата на апартамента да се отваря и затваря решително.

— Младата жена е със силен характер — отбеляза Грийнбърг.

— За това си има причини.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех, че познаваш хората, с които работиш…

— Още не съм се запознал с всички материали. Забрави ли, че бях резерва?

— Да.

— Тогава ще ти спестя времето. В края на петдесетте години баща й пострадал от антикомунистическата истерия на маккартизма и бил изгонен от Държавния департамент. Бил много опасен според тях — работел като консултант по чужди езици. Уволнили го, защото превеждал вестници.

— По дяволите!

— Много точно се изрази. Оттогава не се е съвзел. А тя цял живот кара на стипендии. Затова е мнителна към хората от твоята професия.

 

 

Матлок отвори вратата на апартамента си и влезе в антрето. Както очакваше, Пат беше свършила добра работа по подреждането. Дори пердетата бяха окачени. Минаваше три часът — денят беше загубен. Грийнбърг беше настоял да отидат в Личфийлд за повторен медицински преглед. Присъдата беше: „Разнебитен, но годен.“

Спряха да обядват в „Чешърската котка“. Докато се хранеше, Матлок не можеше да откъсне очи от малката маса, на която преди четири дни беше седял Ралф Лоринг със сгънатия си вестник. Обядваха мълчаливо, но не бяха напрегнати — двамата мъже се чувствуваха добре заедно, не разговаряха, тъй като всеки от тях имаше какво да обмисли.

На връщане в Карлайл Грийнбърг му каза да си стои вкъщи, докато го потърси. Вашингтон още не беше дал нови указания. Предъвкваха пресните сведения и докато потвърдяха по-нататъшното му участие, Матлок бе принуден да бездейства.

Толкова по-добре, каза си той. Трябваше да помисли как да постъпи с Лукас Херън. „Великият стар орел“, най-възрастният и авторитетен преподавател в университета. Време беше да го намери, да го предупреди. Старецът не действуваше разумно и колкото по-бързо се оттеглеше, толкова по-добре щеше да бъде за всички, включително и за Карлайл. И все пак не искаше да му телефонира, не искаше да урежда официална среща — трябваше да действува по-ловко. Не искаше да тревожи стария Лукас, за да не би онзи да изтърве нещо пред когото не трябва.

Хрумна му, че се явява като защитник на Херън. Това предполагаше, че Лукас е невинен и не може да бъде заподозрян в сериозни нарушения. От друга страна, нямаше право да го подозира без солидни основания.

Телефонът иззвъня. Не може да е Грийнбърг, помисли той. Току-що се бяха разделили на ъгъла. Надяваше се да не е Пат, още не беше готов да говори с нея. Неохотно поднесе слушалката към ухото си.

— Ало!

— Джим! Къде беше? Търся те от осем сутринта! Толкова се разтревожих, че два пъти ходих до апартамента ти. Взех ключа от домакина.

Беше Сам Кресъл. Говореше с такъв тон, сякаш Карлайл е загубил доброто си име.

— Много е сложно да ти обяснявам сега, Сам. Да се видим по-късно. Ще дойда у вас след вечеря.

— Не знам как ще изтърпя дотогава. Господи! В какво си се забъркал?

— Не те разбирам.

— Снощи в „Лумумба“!

— За какво става дума? Какво си чул?

— Онова копеле Адам Уилямс внесе докладна записка, в която не те обвинява само в пропагандиране на робството! Заявява, че единствената причина, поради която не се е обърнал към полицията, е, че си бил мъртвопиян! От друга страна, алкохолът бил премахнал задръжките ти и ясно разкрил какъв расист си!

— Какво?!

— Изпотрошил си мебелите, сбил си се с няколко момчета, чупил си прозорци…

— По дяволите! Знаеш, че това са глупости!

— Така и помислих. — Кресъл понижи глас. Беше се поуспокоил. — Но фактът, че аз знам, не е толкова важен, не разбираш ли? Точно това трябваше да избегнем.

— Изслушай ме. Изявлението на Уилямс е уловка, ако това е точната дума. Камуфлаж. Миналата нощ ме натъпкаха с наркотици. Ако не беше Грийнбърг, не знам къде щях да съм сега.

— Божичко!… „Лумумба“ е в списъка ти, нали? Само това ни липсваше! Онези ще поискат съдебно преследване. Един бог знае какво ще стане.

Матлок направи усилие да говори спокойно: — Ще намина към седем. Нищо не прави, никакви изявления. Трябва да освободим телефона. Чакам да се обади Грийнбърг.

— Само минута, Джим! Една дума. Този Грийнбърг… Нямам му доверие. Не вярвам на никого от тях. Помни. Трябва да си верен на Карлайл.

Кресъл млъкна, но не беше свършил. Матлок разбра, че търси думи.

— Колко особено говориш.

— Мисля, че знаеш какво искам да кажа.

— Не съм сигурен. Струва ми се, че идеята беше да работим заедно…

— Но не и с цената на разцеплението на университета. Гласът на декана беше почти истеричен.

— Не се тревожи — рече Матлок. — Няма да се разцепи. Ще се видим по-късно.

Затвори телефона преди Кресъл да заговори отново. Умът му имаше нужда от кратка почивка, а Кресъл не даваше мира на никого, когато ставаше дума за владенията му.

Тези мисли наведоха Матлок на друго обстоятелство, по-точно на две. Преди четири дни каза на Пат, че не иска да променят плановете си за Сейнт Томас. Пролетната ваканция в Карлайл — само десет дни в края на април, щеше да започне в събота, след три дни. При създалата се обстановка Сейнт Томас отпадаше освен ако Вашингтон не реши да го отстрани, в което се съмняваше. Щеше да използува родителите си за претекст. Пат щеше да разбере, дори да одобри. Другата мисъл беше за часовете му. Бе изостанал от програмата. Бюрото му беше затрупано с писмени работи — най-вече изпитни теми. Беше отсъствувал и от двата си часа сутринта. Не се тревожеше толкова за студентите — методът му бе да ускорява обучението през есента и зимата и да кара по-спокойно през пролетта, но не искаше да подклажда фалшивите оплаквания на Уилямс. Отсъствуващ преподавател винаги ставаше обект на клюки. Учебните му часове през следващите три дни не бяха много — три, два и два. Щеше да организира работата си по-късно. Но до седем часа трябваше да открие Лукас Херън. Ако Грийнбърг се обадеше междувременно в негово отсъствие, щеше да се извини с някаква забравена сбирка на абсолвенти.

Реши да се изкъпе, избръсне и преоблече. Влезе в банята и първата му работа бе да провери кутията с нечистотиите. Корсиканският документ си беше там, както и предполагаше.

След като се обръсна и изкъпа, влезе в спалнята да се облече и да набележи план за действие. Не знаеше програмата на Херън, но лесно можеше да разбере дали Лукас има лекции, или упражнения късно следобед. Ако нямаше, Матлок знаеше къщата му, щеше да отиде там с колата си за петнайсет минути. Херън живееше на десет километра от студентското градче по един почти запустял черен път. Навремето това били наследствените земи на рода Карлайл. Домът на Херън беше бившата сграда, в която собствениците държали каретите си. Бе отдалечен, но както Лукас непрекъснато повтаряше „когато вече си там, всичко си струва“.

Тропането по вратата прекъсна мислите му. Освен това го уплаши — усети, че дъхът му секва, а това беше тревожно.

— Идвам! — извика той и навлече през главата си бяла спортна фланелка. Отиде бос до вратата и я отвори. Не можа да скрие изумлението си. Там стоеше Адам Уилямс, сам.

— Привет.

— Господи!… Не знам дали веднага да ти ударя един в зъбите, или първо да извикам полицията! Какво искаш, по дяволите? Кресъл вече ми се обади.

— Моля ви, оставете ме да ви обясня. Ще бъда кратък.

Тъмнокожият говореше с настойчивост, с която се мъчеше да прикрие страха си.

— Влизай. И бъде кратък.

Матлок тръшна вратата, докато Уилямс мина покрай него в антрето, после се обърна и направи опит да се усмихне, но в очите му нямаше смях.

— Съжалявам за докладната записка. Наистина съжалявам. Беше неприятна необходимост.

— Не можете да ми пробутвате такива неща и да ме карате да ви вярвам! Какво очаквате от Кресъл? Да ме изправи пред съвета и да ме изритат оттук? Нима очаквахте, че ще се поддам на такова евтино изнудване?

— Не искахме нищо да стане. Точно затова го направихме… Не знаехме къде сте отишли, вие просто изчезнахте. Бяхме принудени да преминем в настъпление, а после можем да кажем, че е станало недоразумение… И друг път сме го правили. Ще изпратя на Кресъл втора докладна и ще оттегля част от обвиненията, но не всички. След няколко седмици всичко ще се забрави.

Матлок се възмути както от отношението на Уилямс, така и от безсъвестния му прагматизъм. Но не повиши тон:

— Махайте се! Отвращавате ме.

— Хайде, стига! Та ние винаги сме ви отвращавали, нали? — Матлок беше засегнал чувствителен нерв и Уилямс реагира съответно. Съвсем внезапно обаче се овладя. — Да не спорим за теоретични постановки. Ще пристъпя към главното и си отивам.

— На всяка цена.

— Добре. Изслушайте ме. Каквото и да е искал от вас Дюнойс, дайте му го!… Тоест дайте го на мен, а аз ще му го препратя. Това не са празни приказки, а крайна необходимост.

— Няма да стане. Защо смятате, че имам нещо, което е необходимо на брат Джулиан? Той ли го твърди? Защо не дойде сам?

— Брат Джулиан не се застоява дълго на едно място. Навсякъде е много търсен, защото е надарен.

— Като постановчик на дивашки ритуали?

— Но той наистина ги поставя. Това му е хоби.

— Изпратете ми го. — Матлок мина пред Уилямс и отиде до масичката за кафе. Посегна и взе полупразен пакет цигари. — Ще сравним впечатленията си за асоциативните движения на тялото. Имам страхотна колекция народни танци от шестнайсети век.

— Говорете сериозно. Няма време! Матлок запали цигара.

— Аз пък имам време. Искам да видя пак брат Джулиан и възнамерявам да го пратя в затвора.

— Изключено! Аз дойдох заради вас! Ако си тръгна с празни ръце, няма да мога да го контролирам повече! Знаете ли кой е Джулиан Дюнойс?

— Член на семейство Борджия? От етиопския клон?

— Престанете, Матлок! Изпълнете желанието му! Ще пострадат хора. Никой не иска това.

— Не знам кой е Дюнойс и пет пари не давам. Знам само, че ме упои, обиди ме и упражнява опасно влияние върху група деца. Освен това подозирам, че е организирал взлом в апартамента ми, в резултат на който много от личните ми вещи са унищожени. Искам да го пратя в затвора.

— Моля ви, бъдете разумен!

Матлок бързо отиде до пердето на прозореца и със замах го дръпна встрани, като разкри счупеното стъкло и огънатата решетка.

— Това не е ли визитната картичка на брат Джулиан? Адам Уилямс, очевидно поразен, гледаше разрушенията.

— Не, човече. В никой случай. Това не е стилът на Джулиан… Това не е дори моят стил. Някой друг е.