Робърт Лъдлъм
Документът на Матлок (1)

Първа глава

Лоринг излезе от служебния вход на Министерството на правосъдието и се огледа за такси. Наближаваше пет и половина, беше пролет, петък, и задръстването по улиците на Вашингтон бе неописуемо. Лоринг застана на ъгъла и вдигна лявата си ръка с надежда да се случи чудо. Тъкмо смяташе да се откаже, когато едно такси, взело клиент стотина метра по-надолу, спря пред него.

— На изток ли сте, мистър?

— Няма проблеми.

— Господинът не възразява.

Лоринг винаги се смущаваше в подобни случаи. Дръпна несъзнателно дясната си ръка назад, за да може ръкавът да покрие тънката черна верижка, обвита около китката и заключена за дръжката на чантата.

— Не, благодаря. От следващия ъгъл съм на юг.

Изчака таксито да се влее в потока на движението и възобнови безплодните си опити.

Обикновено при такива обстоятелства умът му беше нащрек, а сетивата — изострени. Очите му шареха и в двете посоки, изнамираха таксита, които се освобождаваха в момента, следяха ъглите на кръстовището за светещи четириъгълници на покривите на колите, които подсказваха, че ако се затича достатъчно бързо, ще успее да наеме таксито.

Днес обаче Ралф Лоринг нямаше желание да тича. В този петъчен следобед умът му беше потиснат от една отблъскваща истина. Току-що беше станал свидетел как осъдиха един човек на смърт. Човек, когото не познаваше, но за когото знаеше много. Нищо неподозиращ мъж на трийсет и три години, който живееше и работеше в малък град в Нова Англия^[1] на четиристотин километра от Вашингтон и който нямаше и понятие за съществуването на Лоринг, а още по-малко за интереса, проявен към него от Министерството на правосъдието.

Мислите на Лоринг се връщаха към просторната заседателна зала с голяма правоъгълна маса, около която бяха насядали хората, произнесли присъдата.

Беше противоречил ожесточено. Това бе най-малкото, което можеше да стори за човека, когото не беше виждал и който беше поставен с такава прецизност в съвършено неподлежащо на защита положение.

— Смея ли да ви припомня, мистър Лоринг — каза заместник-министърът на правосъдието, бивш военен прокурор на флотата, — че определени рискове се поемат при всяка бойна обстановка. Допустим е известен процент жертви.

— Обстоятелствата сега са съвсем различни. Човекът не е обучен. Той няма да знае нито кой е врагът му, нито къде е. Откъде да знае? Ние самите нямаме представа.

— Точно там е въпросът — обади се другият заместник-министър, издигнат от юридическата служба на някаква корпорация, привърженик на комитетски съвещания, и както подозираше Лоринг, неспособен да взема решение без тях. — Нашият обект е извънредно разнолик. Погледнете психологическата му характеристика — „не без недостатъци, но способен да намери изход от всяко положение“. Точно така пише. Изборът му е логичен.

— „Не без недостатъци, но способен да намери изход от всяко положение!“ Какво, за Бога, значи това? Мога ли да напомня на комитета, че от петнайсет години съм оперативен работник! Психологическите характеристики дават само общи насоки, случайни преценки. Не бих изпратил човек, когото не познавам отблизо, да проникне сред неприятели, както не бих поел отговорност за математическите разработки на НАСА.

Председателят на комитета — професионалист от кариерата, отговори на Лоринг:

— Разбирам вашата предпазливост и при нормални обстоятелства бих се съгласил с вас. Но сега обстоятелствата не са нормални. Разполагаме само с три седмици. Факторът „време“ надделява над обичайните мерки за сигурност.

— Това е риск, който трябва да поемем — величествено заяви бившият военен прокурор.

— Все пак не го поемате вие — отвърна Лоринг.

— Искате ли да ви освободим от срещата? — Предложението на председателя на комитета беше напълно искрено.

— Не, сър. Ще я осъществя. Неохотно. Държа това да се запише в протокола.

— Още нещо, преди да привършим. — Адвокатът от корпорацията се облегна на масата. — Указание отгоре. Разбрахме, че обектът има свои лични основания да се включи в операцията. Това личи и от характеристиката му. Но трябва да е ясно също така, че всяка помощ, оказана на нашия комитет от страна на обекта, е безплатна и на доброволна основа. Тук е слабото ни място. Ние не можем, повтарям, не можем да поемем отговорност. Ако има възможност, бихме желали в протокола да се отрази, че обектът сам е дошъл при нас.

Ралф Лоринг се извърна с отвращение.

Движението се задръстваше все повече. Лоринг вече се беше приготвил да извърви пеша двайсетте и няколко пресечки до квартирата си, когато пред него се закова бяло волво.

— Влизай! Имаш глупав вид с тази вдигната ръка.

— А, ти ли си? Много ти благодаря. — Лоринг отвори вратата, намести се на малката предна седалка и нагласи чантата на коленете си. Вече нямаше нужда да крие тънката черна верижка около китката си. И Кренстън бе оперативен работник — специалист по задграничните маршрути^[2]. Беше извършил голяма част от подготвителната работа по задачата, за която сега отговаряше Лоринг.

— Съвещанието продължи доста дълго. Стигнахте ли донякъде?

— Дадоха зелена улица.

— Крайно време беше.

— Добре, че бяха двамата заместник-министри и разтревоженото послание от Белия дом.

— Чудесно. Отдел „Сухопътен“ получи тази сутрин последните доклади на „Средиземноморските сили“. Извършва се спешна и повсеместна смяна на маршрутите. Потвърдено е. Полетата в Анкара и Кония на север, обектите в Сиди Барани и Рашид, та дори и алжирските контингенти системно съкращават добивите. Това ще пообърка нещата.

— Какво искаш, по дяволите? Мислех, че целта е да ги унищожим. Не може да ви се угоди.

— И ти нямаше да си доволен. Можем да упражняваме контрол само върху известни маршрути, а какво, за Бога, знаем за места като Порто Белокрус, Пилкомайо — половин дузина труднопроизносими имена в Парагвай, Бразилия, Гвиана? Това е някаква съвсем нова дяволска игра, Ралф.

— Включете агенти със специално предназначение. ЦРУ гъмжи от тях.

— Изключено. Нямаме право да искаме от тях дори географски карти.

— Това е тъпотия.

— Те се занимават с шпионаж, а ние трябва да сме чисти. При държаме се стриктно към Интерпол, без мръсни номера. Мислех, че знаеш.

— Знам — отвърна уморено Лоринг. — Но все пак е тъпотия. — Ти си гледай Нова Англия. Ние ще се справим с пампасите или каквото е там.

— Нова Англия включва няколко щата и е същински микрокосмос. Точно това ме плаши. Къде останаха всички онези поетични описания на селски огради, духът на янките и обвити с бръшлян тухлени стени?

— Това тук е нова поезия. Трябва да свикваш.

— Съчувствието ти е трогателно.

— Благодаря.

— Изглеждаш обезсърчен.

— Времето е недостатъчно…

— Винаги е така.

Кренстън вмъкна малката кола в скоростното платно само за да попадне в задръстването на ъгъла на Небраска и Осемнайсета улица. Нагласи лоста за скоростите на неутрално положение, въздъхна и сви рамене. Загледа се в Лоринг, втренчен безучастно в предното стъкло.

— Поне имаш зелена улица. И това е нещо.

— Разбира се. С неподходящ човек.

— А… разбирам. Това той ли е? — Кренстън посочи с глава чантата на Лоринг.

— Той. От деня на раждането му.

— Как се казва?

— Матлок. Джеймс Б. Матлок. Б-то е съкращение на Барбър — много старо семейство, по-скоро две много стари семейства. Джеймс Матлок, бакалавър на хуманитарните науки, магистър на хуманитарните науки, доктор по философия. Виден капацитет в областта на социалните и политическите въздействия върху литературата през епохата на кралица Елизабет. Какво ще кажеш?

— Господи! Това ли е специалността му? И къде ще започне да подпитва? На факултетните чайове за пенсионирани професори?

— Не. Поне в това отношение всичко е наред, много е млад. Квалификацията му е включена в това, което Службата за сигурност нарича „не без недостатъци, но способен да намери изход от всяко положение“. Прекрасен израз, нали?

— Вдъхновяващ. Какво означава?

— Предполага се, че характеризира човек, който не е съвсем чист. Може би е стъпил накриво в армията или е разведен. Допускам, че е по-скоро армията. Но въпреки това непреодолимо препятствие хората го харесват.

— Вече и на мен ми харесва.

— Там е лошото. И на мен.

Смълчаха се. Явно беше, че Кренстън достатъчно дълго бе вършил оперативна работа и разбираше кога негов събрат професионалист има нужда да поразмишлява насаме. Сам да стигне до някои заключения или да осмисли нещата. В повечето случаи беше лесно.

Ралф Лоринг мислеше за човека, чийто живот лежеше, подробно описан, в чантата му, пресят от десетки източници на данни. Казваше се Джеймс Барбър Матлок, но личността зад името отказваше да се появи във фокус. А това безпокоеше Лоринг — животът на Матлок беше оформен от тревожни, дори бурни противоречия.

Беше единствен син на възрастни, неимоверно богати родител които живееха в комфортно уединение в Скарсдейл, щата Ню Йорк. Образованието му съответствуваше на стандартите на Източните щати: Андоувър и Амхърст, със свойствените очаквания за професия, упражнявана в сърцето на Манхатън — банково дело, комисионерство, реклама. Нищо в досието от годините преди колежа и в началото на следването не говореше за някакво отклонение от тази насока. Дори напротив — бракът му с известно в обществото момиче от Гринич сякаш я утвърждаваше.

И тогава с Джеймс Барбър Матлок бяха започнали да се случват неща, които Лоринг би искал да проумее. Най-напред в армията.

Беше началото на шейсетте години и чрез простата изгода от шестмесечно удължаване на службата Матлок би могъл да си седи удобно зад бюрото като офицер по снабдяването, най-вероятно благодарение на семейните си връзки някъде във Вашингтон или в Ню Йорк. Вместо това служебното му досие беше достойно за хулиган — поредица от нарушения и неподчинения, които му бяха осигурили най-нежелателното разпределение — Виетнам, с разрастващите се там военни действия. Поведението му в делтата на Меконг, недостойно за един американски военнослужещ, му беше донесло две военни присъди.

Тези негови действия бяха резултат преди всичко на лоша или по-скоро на липсваща способност за приспособяване към изискванията на армията.

Връщането му в цивилния живот беше преминало под знака на неспирни затруднения — първо с родителите, а после с жена му. Поради необясними подбуди Матлок, чиито академични постижения бяха достойни за един джентълмен, но нищо повече, беше наел малък апартамент в Морнингсайд Хайтс в Ню Йорк и бе започнал аспирантура в Колумбийския университет.

Жена му издържала три месеца и половина, след това поискала безшумно развод и бързо изчезнала от живота на Матлок.

Следващите няколко години представляваха монотонен за разследване материал. Непоправимият Матлок се превръщаше в учения Матлок. Беше се трудил целогодишно и бе защитил научната си степен за четиринайсет месеца, а докторат бе получил две години по-късно. Постигнал беше някакво примирие с родителите си и назначение в Катедрата по английска литература на университета в Карлайл, щата Кънектикът. Оттогава Матлок беше публикувал редица книги и статии, донесли му завидна слава в академичните среди. Очевидно беше популярен — „способен да намери изход от всяко положение“ (дяволски глупав израз), заможен и вече без нито една от антагонистичните черти, демонстрирани през бунтарските му години. Разбира се, почти няма причини да бъде недоволен, мислеше Лоринг. Джеймс Барбър Матлок беше уредил добре живота си — бе осигурил всичките му флангове; като включително си бе намерил и момиче. В момента имаше дискретна връзка с аспирантката Патриша Балантайн. Живееха отделно, но според сведенията поддържаха любовни отношения. Доколкото обаче можеше да се предвиди, на хоризонта не се очертаваше брак. Момичето пишеше докторска дисертация по археология и го чакаха десетина стипендии от различни фондации. Стипендии, които водеха към далечни земи и неизвестни факти. Патриша Балантайн нямаше намерение да се омъжва, поне според тайно събраните сведения.

А Матлок, чудеше се Ралф Лоринг. Какво говореха фактите за него? Биха ли оправдали избора му?

Не го оправдаваха. Не можеха. Само обучен професионалист бе в състояние да отговори на изискванията. Проблемите бяха прекалено сложни и изпълнени с уловки за един любител.

Ужасяващата ирония беше, че ако този Матлок правеше грешки и попаднеше в клопки, той би свършил работата много по-бързо от всеки професионалист.

И междувременно би загубил живота си.

— Защо смяташ, че ще приеме? — Кренстън наближаваше апартамента на Лоринг и любопитството не му даваше мира.

— Какво? Извинявай, какво каза?

— Защо смятате, че обектът ще се съгласи? Защо му трябва да приема?

— Заради по-младия му брат. С цели десет години по-млад. Родителите са доста възрастни. Много богати, много незаинтересовани. Този Матлок се смята отговорен.

— За какво?

— За смъртта на брат си. Преди три години се вкарал в гроба със свръхдоза хероин.

Ралф Лоринг караше бавно взетата под наем кола по широката, засадена с дървета улица, покрай големите старинни къщи, разположени зад безукорно поддържани морави. Някои принадлежаха на студентски организации, които обаче чувствително бяха намалели през последните десет години. Социалната им недостъпност през петдесетте и шейсетте години беше изчезнала. Някои рт най-големите сгради носеха нови имена: „Домът“, „Водолей“ (естествено)^[3], „Африканска общност“, „Уорик“, Зала „Лумумба“.

Университетът в Карлайл, щата Кънектикът, представляваше едно от средно големите най-„престижни“ студентски градчета, които изпъстряха пейзажа на Нова Англия. Администрацията под ръководството на своя бляскав президент доктор Ейдриън Сийлфонт преобразяваше колежа, като се опитваше да го пренесе във втората половина на XX век. Налице бяха неизбежните протестни акции, разцветът на брадите и на предметите, изучаващи Африка, които уравновесяваха спокойното благосъстояние, клубните блейзъри и финансираните от бивши възпитаници регати. Хардрокът и факултетните чайове с танци търсеха начини за съжителство.

Като оглеждаше залятото със слънце студентско градче, Лоринг мислеше колко невероятно изглежда в такава общност да се таят истински проблеми.

И най-малко от всичко проблемът, който го беше довел.

А все пак той съществуваше.

Карлайл беше бомба със закъснител, която при детонация щеше да вземе извънредно много жертви. Лоринг знаеше, че взривът е неминуем, А онова, което щеше да се случи преди него, беше непредсказуемо.

И само той можеше да предизвика възможно най-благоприятния вариант. Ключът беше Джеймс Барбър Матлок, доктор по философия.

Лоринг мина с колата покрай привлекателна двуетажна факултетска жилищна сграда, в която имаше четири апартамента, всеки с отделен вход. Смяташе се за една от хубавите къщи на факултета и обикновено се обитаваше от интелигентни млади семейства, още недостигнали равнището, необходимо за закупуване на собствена къща. Жилището на Матлок беше на първия етаж от западната страна.

Лоринг бавно отмина блока и паркира на отсрещната страна на улицата, диагонално от вратата на Матлок. Нямаше време да чака дълго, въртеше се на седалката, оглеждаше изпитателно колите и пешеходците в неделната утрин и отбеляза със задоволство, че самият той не е наблюдаван. Това беше жизненоважно. Според досието, съставено въз основа на наблюденията над Матлок, в неделя младият професор обикновено чете вестници докъм обяд, а след това отива с колата в северната част на Карлайл, където в един от удобните апартаменти, запазени за аспиранти, живееше Патриша Балантайн. Ако тя, разбира се, не бе прекарала нощта при него. В такъв случай двамата редовно излизаха да обядват извън града, връщаха се в апартамента на Матлок или отиваха на юг в Хартфорд или в Ню Хейвън. Естествено имаше и вариации. Момичето и Матлок често заминаваха нанякъде в събота и неделя и се регистрираха като съпрузи. Но не и тази неделя. Службата за наблюдение го беше потвърдила.

Лоринг погледна часовника си. Беше един без двайсет, но Матлок още си бе вкъщи. Времето изтичаше. След няколко минути Лоринг трябваше да се яви на Кресънт Стрийт. Кресънт Стрийт номер 217. Там следваше да смени за втори път колата си.

Знаеше, че не е нужно да наблюдава Матлок. Нали беше изчел внимателно досието, разгледал бе десетките снимки и дори бе поговорил малко с доктор Сийлфонт, президента на Карлайл. Все пак всеки агент имаше свои методи на работа — неговите включваха наблюдение на обекта няколко часа преди осъществяване на контакта. Някои колеги в министерството твърдяха, че това му вдъхвало усещане за превъзходство. Лоринг знаеше само, че му вдъхва увереност.

Външната врата на апартамента на Матлок се отвори и в слънчевата светлина се появи висок мъж. Носеше панталон в защитен цвят, мокасини и кафяв пуловер с висока яка. Лоринг забеляза, че е с приятна външност, с остри черти и сравнително дълга руса коса. Мъжът провери заключена ли е вратата, сложи си черни очила и зави по тротоара към мястото, където Лоринг предположи, че се намира паркингът. След няколко минути Джеймс Матлок се появи на улицата в малък спортен триумф.

Лоринг си направи извода, че обектът му очевидно води доста приятен живот. Достатъчни доходи, никаква отговорност, любима работа и дори удобна връзка с привлекателно момиче.

Лоринг се чудеше дали след три седмици всичко щеше да е същото за Джеймс Барбър Матлок. Защото светът му щеше да се срути.