У. Майкъл Гиър, Катлийн О’Нийл Гиър
Вълчият талисман (7)

7.

Тиха вода спря на мястото, където пътеката водеше през скалите към заслона на Пеещите камъни. Пред тях се простираше Ветровитата долина и видът и спираше дъха. Бяла пепел въздъхна, зареяла поглед над обширната долина. Тиха вода пристъпваше нервно на крак и чакълът под него скърцаше.

— Е, върнахме се.

— Можем просто да продължим нататък — отвърна безстрастно Бяла пепел. — Можем да продължим по пътеката чак до долината и да я прекосим. Да си намерим местенце за живеене някъде там, отвъд Сивата стена, отвъд Долината на червената глина. Може би някъде около Пясъчните наноси или дори по на юг оттам.

— Да, бихме могли. — Той прехапа устна. — Бихме могли да си построим колиба, да се научим да познаваме ядивните растения… и да поставяме капани за зайци и елени. Можем да си намерим място за зимуване, открито на юг, а през лятото да се преместим в гората. Там растат борове. Семената им се сипят като дъжд.

— И ще правим чудни хлебчета от тях. Там расте ямпа и четирилистна лобода. Чувала съм Търговците да разказват за земи, където пясъчниковите скали надвисват над реките, а червеното коренче расте толкова нагъсто, че трябва да изтръскаш мокасините си от семената му, след като си вървял през него.

— Там зимите са меки. Лява ръка ми каза това. По склоновете расте сладко коренче, а равнините са покрити с лилия сего и марипоза.

— В езерата идват да зимуват патици. Можем да заложим мрежи и да ги ловим с десетки — каза замечтано Бяла пепел. — Мога да изкарам много време само на месо от патици. Знам как да ги приготвям, да ги опичам в собствената им мазнина, така че месото да се отдели от костите.

— Можем и да ловим риба в реките, да правим мрежи и да ги хвърляме в дълбокото. На юг рибите сигурно стават по-големи.

— Там ще можем да отглеждаме децата си, без да се страхуваме, че някой боен отряд ще ги избие. Би ли искал това? Би ли искал да видиш как децата ти растат и се смеят под топлите слънчеви лъчи?

Той кимна и някаква сладка болка прониза сърцето му.

— Син… и дъщеря, които ще можем да учим на много неща. Можем да им покажем как паякът изплита паяжината си и как постъпват птиците, когато си правят гнездо.

Тя преглътна с усилие и стисна ръката му.

— Можем да бъдем заедно. Можем да лежим в постелята нощем, да се прегръщаме и да се любим. Можем да го направим, Тиха вода. Можем винаги да бъдем заедно, ако просто продължим напред.

— Бихме били толкова щастливи. Преживяхме много, преминахме през големи изпитания и неволи. Там, отвъд южния хоризонт, ни очаква ново бъдеще — нещо, на което можем да се надяваме, за което си струва да живееш.

Ръцете им се преплетоха.

— Внучета. Помисли само. След като децата ни се оженят, ще имаме много време един за друг. Децата ще шетат, а ние двамата ще се припичаме на слънце и ще си разказваме истории. Ще можем да се гледаме в очите и да се смеем, докато светът беснее там някъде отвъд.

— Да, бихме могли — прошепна той.

Затвори очи, за да си представи по-добре бъдещето. Слънцето милва с топлите си лъчи измазаната с пръст колиба. През отдушника се вие синкав дим. Полицата за сушене се огъва под тежестта на сладките треви и ямпата. Виждаше как Бяла пепел му се усмихва широко, присвила очи от яркото слънце. Тя разтваря гъвкавите си загорели ръце и го прегръща силно. Зад тях радостните писъци на дечицата цепят прохладния въздух. Той се вгледа топло в изпълнените и с любов очи и видението затрептя, разпокъса се, докато накрая останаха само замъглените му от сълзи очи.

— Толкова ли много искаме? — запита се Бяла пепел.

Когато я погледна, той видя, че и тя е затворила очи и преживява мечтите си. Душата му започна да се размеква.

— Бихме могли да оставим Вълчия Талисман на Пеещите камъни. Той ще се грижи за него.

— Да, бихме могли. — Тя изговори думите беззвучно.

Но други видения изместваха щастливите мечти на Тиха вода: последното сбогуване на Лява ръка; купчината трупове край последния лагер на Вълчето племе — телата, издаващи ужасяващи звуци в мрака. Тези спомени щяха да преследват него и Бяла пепел вечно — съзнанието за това, което са оставили зад гърба си.

Вързопът на рамото му натежа, сякаш Вълчият Талисман бе станал по-тежък. Видения за бъдещето — онова, което би създал Храбър мъж — изпълниха съзнанието му: вонящите мини, изсечените гори, ерозиралите планини. Хората, полагащи непосилен труд като мравки. Мечтата на Храбър мъж.

Тиха вода се хвана за стомаха.

Те стояха мълчаливо и гледаха на юг. Желанието да намери покой ставаше все по-силно и изгаряше душата му.

Тя пусна ръката му и скри лице в шепите си, а раменете и се прегърбиха.

Той обви с ръка кръста и и я притегли към себе си.

— Толкова красива мечта, Тиха вода. Толкова… красива.

— Да, зная.

Той хвърли последен поглед на юг и душата му проплака за онова, което никога нямаше да се сбъдне.

— Може би ще успеем да създадем тази мечта за някой друг. — И той пое по пътеката към заслона на Пеещите камъни… и към неизвестността, която ги очакваше там.

* * *

Бягащ като вятъра вървеше начело на колоната, която най-сетне прехвърляше последното било на прохода през Страничните планини. Той спря и отправи поглед към долината, разпростряла се пред тях на юг. Трепетликата се приближи и застана до него. Тя вдигна ръка и засенчи очи от яркото лятно слънце.

Пред тях лежеше Ветровитата долина, осеяна със сиво-кафяви хълмове, оградени от планини на запад и от един сивкавобял хребет далече на юг. На източния хоризонт се издигаха още планински върхове, чиито черни гърбици се открояваха на фона на небето.

Дългата колона на клана Черно острие постепенно излезе на билото и спря; всички се загледаха в открилия се пред очите им пейзаж. От двете страни на прохода стърчаха назъбени върхове от напукан, убито червеникав гранит. Снегът все още не се бе стопил из сенчестите хлътнатини между скалите.

Гореща мазнина застана до Бягащ като вятъра, задъхан от дългото изкачване. След него се появи Пелинов дух. Един мъж и Черна луна също се присъединиха към тях.

— Ветровитата долина… страната на Земните хора — каза им Пелинов дух. — Териториите им се простират по-далеч, отколкото ви стига погледът. Отвъд онзи нисък склон се намира обширна тревиста равнина, където бизоните пасат покрай Лосовата река. Отвъд нея дори и аз не съм ходил. Само Търговците са я прекосявали. От другата страна на онзи висок сивкав хребет на юг се простират земи, за които съм чувал само от легендите. Според тях там има висока равнина, чиято пръст е червена и от тамошните камъни стават много добри сечива. На юг от нея, разправят Търговците, се простира местност, осеяна с хълмове, където от земята могат да се изкопаят кости, направени от камък.

Пелинов дух посочи на югозапад.

— Това там са Чудовищните планини. От другата им страна тече реката на Дивата кокошка. Тя се вие толкова далеч на юг, че само легендите разправят накъде извежда. Чувал съм, че минава през местности, където пясъчниковите скали се извисяват почти до небесата, а след това навлиза в каньон, който е толкова дълбок, че прорязва цялата земя.

Той посочи по на запад.

— В тази посока, на много дни път от реката на Дивата кокошка, се простира обширна равнина, обрасла с пелин и маслодайни дървета. Там имало езеро, чиято вода била толкова солена, че не ставала за пиене. Хората, които живеят там, копаят солта на буци от земята.

— А на изток? — запита Гореща мазнина.

Пелинов дух посочи:

— Там има равнини, подобни на онези на изток от мястото, където реката на Дебелия бобър се влива в Опасната река. Там има много бизони, но малко вода. Търговците разправят, че човек може да върви с дни и да не види нищо друго освен трева, и казват, че единствените дървета, които растат там, са тополите покрай речните легла. Между тези две реки човек може да върви много, много дни.

— А право на юг? — попита Бягащ като вятъра.

— Високите планини — отвърна Пелинов дух. — Толкова са високи, че докосват небето. Един Търговец ми каза, че никой човек не може да стигне до върха им; ако го направи, разгневените Духове, които живеят там, ще го изядат.

Един мъж се усмихна:

— По високоите върхове съм откривал само просторна гледка и много сняг. Може би е най-добре да оставим тези планини на Духовете. Повече ме тревожи онова, което се намира в подножието им.

— А какъв е дивечът? — запита Черна луна.

— В тази долина има бизони, антилопи и елени. Достатъчно, за да изхранят целия клан, че и да останат. Казвали са ми, че същото е положението и с долината на Червената глина отвъд Сивата стена, а също и с долината на Дивата кокошка.

— А онези растения, които ядат тукашните хора? — попита Трепетликата. — Растат навсякъде, така ли?

Пелинов дух се изсмя и вдигна мускулестата си ръка, сякаш искаше да прегърне земите, простиращи се пред тях.

— Има повече, отколкото са необходими на Земните хора. Те вземат смо онова, от което се нуждаят. Останалото оставят за Духовете, които пазят тези места.

— Духове — изсумтя Един мъж. — Ще видим кой е по-силен. Духовете, които пазят тези места — или Гръмовната птица, която лети по целия свят. Аз бих заложил на Гръмовната птица.

— Онова там е реката на Сивия елен — посочи Пелинов дух към тънка зелена ивица. — Земните хора от тази страна на Страничните планини я наричат Реката на Духовете. Над лагера на Земните хора, от който откраднах Бяла пепел, тя трябва да минава през някаква планина и извира от скалите някъде по-нататък. Земните хора вярват, че в нея се таи Сила. Те отиват там и хвърлят дарове в дупката, за да ги отнесе водата при планинските Духове. Смятат, че ако Духовете са доволни, ще благословят водата и тя ще продължи да извира от другата страна.

— Хайде тогава да отидем и да разгледаме по-отблизо тези земи. — Черна луна обърна поглед назад и даде знак придвижването да продължи. Черните острия, скупчени на изхода на прохода гледаха към долината и я сочеха, разговаряйки оживено помежду си.

Бягащ като вятъра отново тръгна начело, тракайки с копията си; някакво странно вълнение се примеси към нетърпението му. Ако Бяла пепел изобщо бе отишла някъде, това несъмнено бе тази необятна долина.

Трепетликата вървеше до него; присъствието и му действаше успокояващо. Докато изкачваха Страничните планини, двамата бяха разговаряли доста често. Сега той я поглеждаше крадешком, отбелязвайки походката и, начинът по който ханшът и мускулестите и бедра изопваха кожената и рокля, и си мислеше: „Защо непрекъснато гледам да съм до нея? Дали защото Гореща мазнина и тя са единствените, с които мога да разговарям свободно? Дори и Бяла пепел не се вслушваше така внимателно в думите ми, както Трепетликата прави. Тя започва да обсебва мислите ми.“

— Изглежда по-добре от земите, които оставихме зад гърба си — каза му тя. — Там долу има повече зеленина. По вида на пелиновите храсти се познава, че падат повече дъждове.

— Дойдохме през хубав сезон. — Той присви очи срещу слънцето, издигнало се високо в небето. — Когато побягнахме на юг от долината на Дебелия бобър, бяхме загубили всичко. Първата зима не беше много лоша, но когато групата се разцепи, нещата се влошиха. Мисля, че този път всичко ще бъде наред. Имаме палатки и много воини. Вързопите са пълни с хранителни запаси, а кучетата са здрави и могат да ги теглят.

Тя му хвърли любопитен поглед.

— Остава само да изпитаме силата на Земните хора.

Той заобиколи една тъмна, обрасла с лишеи скала. Тук почвата имаше жълтокафеникав отенък и чакълът в нея скърцаше под краката. Тук-там растяха оскъдни треви, а склоновете бяха обрасли с мечо грозде, боровинки и офика. Спуснаха се по една пътека, направена от животни, до дъното на плитка долчинка. Отляво се издигаше хребетът. Дясната страна на долината изглеждаше по-стръмна и той видя кафеникави скали.

— Ще се бием с тях — заяви уверено младият мъж. — И мисля, че ще ги победим.

Тя присви устни и се намръщи.

— Мислех си за нещата, които ти и Пелинов дух ни разказахте за тези Земни хора. Смятам, че трябва да пленим колкото може повече от жените им.

Той наклони глава:

— О, така ли!

— Те познават земята. Познават растенията.

Всяка нейна крачка изпъваше роклята и от кожа на младо бизонче върху стегнатите и задни части. Той прехапа устна, за да прогони тези мисли, които го разсейваха, и се опита да се съсредоточи върху думите и и върху лицето на Бяла пепел.

— Онази нощ над лагера на клана Бяла глина си говорехме за това, че Черните острия ще трябва да променят начина си на живот. Спомняш ли си? — Тя му се усмихна ослепително. — Доста мислих върху този разговор. Ако ще трябва да учим нови неща, защо да не пленим онези, които ги разбират най-добре? Ти ми каза, че жените им вземат всички решения, че познават полята, в които растат ядивни корени, и къде точно могат да се намерят определени храни. Знаят как да ги съхраняват така, че да траят цяла зима. Знаят какво става за ядене и какво не.

Логиката на мислите и му харесваше.

— Можем да ги използваме да вършат всичко това. Ако нашите хора не трябва да се занимават с тази работа, ще мърморят по-малко и няма да се сещат много често за стария начин на живот. А новият ще им осигури прехрана.

— Земните хора ще вършат по-голямата част от работата. — Тя кимна с глава към идващата подире им колона. — Да не мислиш, че Пика и Сивото зайче ще искат да стриват онези семена, които ядат Земните хора? Изобщо не е така. Те биха обработвали кожи, биха правили жилища и биха ловували, но едва ли ще искат да събират семена.

Бягащ като вятъра разтърси радостно копията си.

— През цялото време се тревожех какво ще стане, когато пристигнем тук. Ето, че сега ми даваш отговора на този въпрос.

Тя се усмихна.

— Тогава може би ще ми обръщаш повече внимание.

Той я изгледа.

— Не съм забелязал, че не ти обръщам внимание. — За негово учудване обаче тя не посмя да отвърне на погледа му и той смени темата: — Нищо чудно, че толкова хора идват при теб за съвет.

Жената разпери безпомощно ръце:

— Вече дори и стариците започват да се съветват с мен. Понякога главата ми е толкова пълна с проблемите на други хора, че не остава време за моите.

— Ами кажи им, че си заета.

В нежната и усмивка имаше нещо тъжно.

— Не. Не мога да го направя. Някои вече свикнаха да разчитат само на мен. Изслушвам ги и след това размишлявам над онова, което са ми казали. Ако е нещо сериозно, обсъждам го с дядо. Той е много мъдър човек.

— Някой ден ти ще заемеш мястото на Черна луна. — Той вдигна поглед към назъбените върхове, които се издигаха около тях. Тук-там по скалистите сипеи се виждаха планински овце. Сиво-кафявите им тела и белите им задни части контрастираха с цвета на скалите. Във висините един гарван се виеше закачливо над златистожълт орел; орелът се обърна по гръб, за да покаже ноктите си на игривия си черен спътник.

Тя повдигна вежда и му хвърли изпитателен поглед.

— Някои започват да казват така и за теб.

— За мен ли? — Едва не се спъна в един пелинов храст.

— Хората започват да се вслушват в думите ти. Когато говориш, не го правиш прибързано. Обмисляш много добре какво ще кажеш. Преди съветът да вземе решение, се допитва до теб. Не си ли забелязал?

— Просто им казвам онова, което мисля. Не се опитвам да оспорвам нещо.

— Точно там е работата. — Тя отправи поглед към новите земи. — Просто казваш мнението си и толкова. Водачът на клана не може да заповяда на някого да направи нещо. Той просто може да даде предложението си. Ако времето докаже мъдростта на думите му, все повече и повече хора ще се вслушват в тях… и най-накрая той започва да говори от името на целия клан. Ако обаче се опиташ да ги принудиш да направят нещо, те не биха ти обърнали внимание.

— Какво стана с Огнения заек? — Младият мъж свали връхната си дреха, стоплен от палещото слънце.

Тя вдигна ръце и плесна с тях по бедрата си.

— Той е прекалено напорист. Непрекъснато се опитва да е начело, а не да бъде водач. Има известна разлика.

— Аз не се опитвам да бъда водач.

По лицето и се изписа дяволито изражение:

— Така ли?

Той направи отрицателен жест.

— Ако беше така, нямаше да имам време за собствените си проблеми, като теб.

— Мисля, че трябва да вървим натам. — Посочи му към хребета, издигащ се от лявата им страна. — Долчинки като тази обикновено завършват в каньон със стръмни стени, обрасъл с много храсталаци. Старците и кучешките впрягове трудно ще могат да минат през такава местност.

— Ти наистина ставаш за водачка.

Плесна го игриво.

— Престани!

Той се обърна и започна да изкачва скалистия склон. Когато стигнаха на върха на хребета, Бягащ като вятъра забеляза, че под скалния масив той се спуска полегато надолу. От мястото, където бе застанал, видя, че тя е била права. Ниската част на каньона не само преминаваше в съвсем тесен процеп, а и по дъното му бяха избуяли гъсти храсталаци.

На едно място върху полегатия склон пред тях се издигаше скала, която щеше да затрудни лесното придвижване. Бягащ като вятъра скочи долу и огледа склона.

— Ето оттам. Това е най-лесният път надолу.

Трепетликата извика на Черна луна и му посочи мястото. Бягащ като вятъра я хвана за ръка, помагайки и да слезе по стръмния скалист наклон. На едно място спряха за момент. Слънчевите лъчи озаряваха здравата руменина по нежните и страни. Кожата му настръхна от близостта на гъвкавото и тяло. Приятното ухание, което излъчваше, изпълваше ноздрите му. Той се взря в дълбините на умните и кафяви очи. За един съвсем кратък миг душите им се докоснаха; след това той пусна ръката и и се извърна.

Трябваха му доста усилия, за да се накара да мисли за Бяла пепел.

* * *

Горчив храст остави зад гърба си топлата нощ и се шмугна в заслона на клана Облите скали. Постоя малко, озъртайки се наоколо, докато очите и свикнаха с мрака и тя разпозна фигурата, легнала върху постелята.

— Ларкспър? Какво правиш тук? Мислех, че ще останеш с другите навън да си разказвате приказки до зори.

— Вече не съм толкова млада. — Ларкспър седна в постелята. — Защо си дошла?

Младата жена впери поглед навън към Сборището. Множество огньове указваха заслоните на различните кланове. Силуети на хора се движеха насам-натам в светлината на огньовете между различните заслони. Листата на тополите над главите им отразяваха игривите пламъци в кехлибарено-жълти тонове; небесният купол бе обсипан с безброй звезди.

— Вече захладнява. Дойдох да взема едно наметало. — Горчив храст потърка корема си, настанявайки се до Ларкспър. — Ако хапна още нещо, ще се строполя и няма да мръдна повече.

— Да, много храна има тук. — Старицата раздвижи завивките си. — Годината беше добра. — Кратко мълчание. — Добре ли се отнасят с теб хората?

Горчив храст схвана какво се криеше във въпроса.

— Черната ръка е в центъра на вниманието във всеки заслон, където се появим. Не е глупав. Мисля, че слуховете за магьосничеството са пресечени. Хората са странни, предпочитат да мислят, че всичко това е една голяма глупост. Така е по-безопсно за тях.

— То си беше голяма глупост! — изкряска Ларкспър и се изплю навън. — Кланът Трите устия бе поставен на място, а ти и Черната ръка вече имате едно добро начало. Какво повече би могла да искаш?

Горчив храст затвори очи. Прониза я остра болка при спомена за Топъл огън.

— Черната ръка е добър човек… харесва ми.

— Къде е той сега?

Тя посочи навън в мрака:

— В заслона на клана Пясъчен нанос. Ей там, точно в подножието на онзи хребет.

— Там до скалите?

— Точно там.

— Мамо? — обади се сънено Лупина.

— Тук съм миличко. — Горчив храст протегна ръка и потупа момиченцето по главата.

— Ще ставаме ли?

— Не. Спи си. Къде е брат ти?

— Не знам… — Детето отново се унесе в сън.

— Той е голямо момче. Вече е почти мъж. — напомни и Ларкспър. — Играе някъде навън, заглежда момичетата. Кой знае? Нали това е Сборището.

Горчив храст въздъхна.

— Той вече не е същият. Струва ми се, че когато Топъл огън умря, отнесе частица от душата на Корен със себе си.

— Тежко е да загубиш баща си.

— Като идвах насам, си мислех, че ще трябва непрекъснато да го карам да върши нещо. Промълвил е само две-три думи през целия път дотук.

— А ти какво очакваш? — запита я Ларкспър. — Бащата на момчето бе подменен. Гневът в очите му си личи съвсем ясно. Той не харесва Черната ръка. Презира го.

Горчив храст потърка очи.

— Една жена трябва да се омъжи.

— Това важи и за Корен. Ще минат едно-две лета и той ще си хареса някое момиче. Аз ще се погрижа жена му да е добра и ще го отпратя. — Старицата помълча. — Това е една от добрите черти на племето ни. Един млад мъж не е длъжен да живее с миналото. Може да отиде в друг лагер и да започне нов живот. Мъжете не са били създадени да поемат отговорност — просто не е в природата им. Твърде са несериозни и емоционални.

— Говориш сякаш си огорчена.

Ларкспър изкряка:

— Аз ли? Че за какво? Тази сутрин доказах, че все още мога туй-онуй. Я ми кажи, Костен пръстен доволна ли е от сделката, която направих с нея?

— Доволна е. Тя се тревожеше, че лагерът Лоша вода ще трябва да се отбранява сам, ако дойдат Слънчевите хора. Сега, след като знае, че е необходимо само да разпрати вестоносци и отвсякъде ще се притекат воини, които ще отблъснат Слънчевите хора, се чувства по-добре.

Ларкспър разтри краката си в тъмното, сякаш за да премахне от тях болежките от възрастта.

— Костен пръстен е разумна. Винаги съм я харесвала. Започнах да я уважавам още повече, след като се скара със Зелен огън за женитбата на Малък крак и Сива игла.

— А Слънчевите хора? — Горчив храст подпря брадичка на коленете си, загледана навън към игривите пламъци на огньовете. Долитащите гласове на хората, които разговаряха и се смееха, ту отслабваха, ту се усилваха. — Костен пръстен ни обърна внимание, че в скоро време не са идвали Търговци от севера. Дори и от Племето на вълка. А те обикновено изпращат някого.

— Не чакай Племето на вълка. Тази година ритуалът им Благославяне почти се застъпи със Сборището. Сигурно сега тъкмо са привършили Танците си. Ние решаваме кога ще се състои Сборището по лицето на луната; те пък насрочват Благославянето според пътя на слънцето и най-дългия ден от годината. Винаги се чудя как познават кога е той.

— Звездите са много важни за тях. Помниш ли историята, която ни разказа онзи Търговец — Лява ръка? Как Племето на вълка смята, че звездите са изплетени на небето от огромен червен паяк? Чудя се откъде е дошло това поверие.

— За Мъдрия паяк ли? Не знам. Може би защото звездите приличат на осеяна с капчици роса паяжина, блестяща на слънцето. Но причината Племето на вълка да го няма тук е, че сега е време за тяхното Благославяне. — Ларкспър подсмръкна шумно и си изтри носа. — Не заради Слънчевите хора. Не се боя от тях, момиче. Те няма да дойдат тук.

— Но хората непрекъснато говорят за тях. — Горчив храст впери замислено поглед в тъмните фигури около огньовете. Стеблата на тополите се извисяваха призрачно в светлината на пламъците. От предчувствието за някаква опасност я полазиха тръпки по гърба. Тя се сви, сякаш искаше да се прислони под закрилата на Ларкспър. Защо ли? Каква ли поличба се спотайваше в топлата нощ?

— Нека си говорят! — изкряска Ларкспър. — Нали затова е Сборището. Разговорите за Слънчевите хора им дават повод да се занимават с нещо глупаво вместо с омагьосването. Ако — забележи, забележи, че казвам ако — Слънчевите хора дойдат на юг, ще трябва първо да се бият с Племето на вълка. Не пожелавам това на никого.

— А Ловците на овце?

— И с тях, ако Слънчевите хора се окажат достатъчно глупави да навлязат в Червените скалисти планини — или пък в Гейзеровите планини. Трябва някой път да отидеш там. Търговците разправят, че там навсякъде от земята изригва вода. Ако се вярва на историите им, в Гейзеровите планини живеят повече Духове, откъдето и да било.

Горчив храст намери наметалото си и се изправи. Нощта и шумоленето на листата на тополите я потискаха и я правеха неспокойна.

— Отивам да намеря мъжа си. Ти поспи, бабо.

— Не се тревожи за Корен. Сигурно сега се смее за пръв път, откакто баща му почина.

— Добре.

Внучката пое през утъпканата трева. Ветрецът, повяващ откъм реката на Духовете, донасяше силната миризма на студена вода и влажна пръст. Кланът Трите устия беше избрал подходящо място за Сборището. А и годината бе добра. Хората бяха донесли вързопи, натъпкани догоре с корени и сушено месо. Едно тъй чакано лято след изпълнената с отчаяние зима. Отново си каза: „Топъл огън? Защо не можеше сега да си със мен?“

Горчив храст заобиколи групичка хора, наредени около един весело пращящ огън. Те Пееха една от старите Песни. Младата жена остави душата си да се понесе по мелодията.

Някъде в храсталака, в подножието на хълма, млада жена се кикотеше на нежните думи на някакъв младеж. Какво ли щеше да излезе от това? Сватба? Сборището бе време за избиране на партньор и за нова любов. Може би и за нея щеше да се роди нова любов.

Тя пристъпи в светлината от огъня на клана Пясъчен нанос. Красива жена беше седнала до Белия пясъчник, а Висок мъж разказваше нещо на Ябълка от клана Лоша вода.

— Върна се. — Красива жена и посочи варената чорба. — Хапни си още. Златокосата е вложила най-доброто от себе си, докато я е приготвяла. Сякаш можеш да вкусиш от душата на антилопата.

— Ако хапна още нещо тази нощ, така ще натежа, че ще потъна в земята. Къде е Черната ръка? Да не си е тръгнал без мен?

— Ей там горе е — каза Висок мъж; на пълното му закръглено лице бе изписана широка усмивка. — Май преяде. Каквото влезе… е, нали разбираш.

Тя се засмя заедно с него и изслуша края на историята му. После каза:

— Май ще е по-добре да ида да го потърся. Иначе ще трябва да му давам листа от лапад, за да му се разхлабят червата.

Откри една пътечка, която се виеше през скалите. Нощните насекоми жужаха и скрибуцаха. Откъм огъня на клана Пясъчен нанос се разнесе Песен, която бе подета от хората около съседния огън, около по-следващия и така нататък, докато накрая цялата долина заехтя. В Песента се Пееше как Танцуващия с огън научил хората да събират реколтата от райграс, а след това им донесъл огън от слънцето, за да стоплят жилищата си през зимата.

Тя вървеше и си тананикаше мелодията. Откъм хълмовете повя топъл вятър, носещ миризма на пелин и прах. В небето блещукаха рояци звезди. Ако можеше Топъл огън… Не трябваше да мисли повече за това. Него вече го нямаше. Духът му се бе върнал в земята, която го бе хранила.

Пътеката извиваше между две напукани пясъчникови скали. Тя се подпря на едната и опипа пътеката с крак. Ходилото и докосна нещо меко.

Ахна уплашено и се дръпна назад.

— Черна ръка?

Вятърът щумолеше из пелиновите храсти; Песента на племето се носеше из нощния въздух — лекокрила, ведра.

Събра кураж и протегна ръка в тъмното — трепна, напипала нечие тяло. Да не би някой да бе паднал в несвяст?

— Черна ръка! — Уплашена, тя извика към огъня на клана Пясъчен нанос: — Помогнете ми! Донесете една главня! Някой е припаднал!

Висок мъж се появи на пътеката със запален клон в ръка, следван от Ябълката.

— Какво намери? Змия ли? — попита я Висок мъж, когато се приближи.

Под трепкащата светлина на главнята Горчив храст погледна надолу и срещна безжизнените очи на Черна ръка. Главата му бе подгизнала от кръв, която бе образувала локвичка в прахоляка на пътеката.

* * *

Главоболието, което пронизваше мозъка на Храбър мъж като с нажежени игли, ту се усилваше, ту затихваше. Този ден обаче бе станало непоносимо. Той изобщо не забелязваше Бяла врана, която приготвяше вечерята. Щавените кожени покривала на палатката се замъгляваха пред очите му. Той се сгърчи от пулсирашата в главата му болка и стисна в юмрука си скъсаната огърлица от тънки черни камъчета, която бе изтръгнал от едноръкия мъж през онази нощ. Бяла пепел му се бе изплъзнала. Едноръкият само бе жулнал главата му отстрани, но гласовете бяха изпищели от ужас. Болката не успя да го парализира, тъй като той бе свикнал с нея, но ужасният писък в съзнанието му изличи мислите му, като заглуши дори омразното човъркане в коляното му.

„Сила — шептяха гласовете. — Едноръкият мъж притежаваше Силата“

Да, Силата. Храбър мъж изгледа свирепо изкусно направената огърлица и лъскавите триъгълни камъчета. Вълчият талисман му бе нанесъл удар, влагайки цялата си мощ в него. Ударът го бе сварил неподготвен и енергийният поток от Сила бе смазал душата му. Вързопът бе концентрирал тази Сила и я бе използвал срещу него. На негово място всеки друг би загинал, душата му би се отделила от тялото.

„Но аз излязох по-силен. Независимо от това, че лежах безпомощен в продължение на четири дни, борейки се за душата си, аз оцелях. — Той затвори очи, представяйки си Вълчия Талисман. — Сега съм дори по-силен, отколкото бях. По-опитен. Следващия път ще те подчиня на волята си. — Храбър мъж присви очи, загледан в огърлицата. При тази отчаяна атака Вълчият Талисман бе разкрил тайните си. Друга Сила освен неговата собствена се бе присъединила към него, насочена някъде от края на златистата мъгла. — Когато успея да проникна в златистата мъгла, нищо вече няма да може да ме спре. — Той потупа здравото си коляно с мазолести пръсти. — Дори и ти няма да ме спреш, Вълчи Талисман. Нито ти… нито твоят еднорък човек.“

Дори не забелязваше, че Бяла врана го гледа; беше потънал в мисли.

Кой ли беше едноръкият мъж? И каква ли Сила притежаваше?

Едноръкият бе изскочил от палатката. Да не би да беше призрак, призован от вързопите, които висяха от подпорните пръти в жилището?

След като изпрати воините си да гонят Бяла пепел, Храбър мъж нареди палатката да бъде изгорена, а заедно с нея и всички тези ужасни източници на Вълчата Сила. След това се сви на кълбо върху завивките, обхващайки с ръце главата си, за да се предпази от писъците, докато душата му се бореше да се върне в изстрадалото му тяло. През тези четири дълги дни Бяла врана бе седяла до него, казвайки на останалите, че той води битка в отвъдното — в Лагера на мъртвите.

Как бе успял да си намери такава жена? Сигурно Силата му го бе насочила към нея?

Огънят пращеше весело в огнището; Бяла врана използваше пръчки като дълги щипци, за да вдига нагорещени камъни от въглените и да ги пуска в меха с чорбата. Камъните пренасяха топлината на въглените и скоро чорбата щеше да заври.

„Ще открия Едноръкия. И когато това стане, ще го накарам да изпита Силата на Храбър мъж.“ — Той завърза огърлицата там, където беше скъсал ремъка, и я окачи на врата си като символ на клетвата си. След това извади издяланата от камък вълча статуетка от кесията си и започна да я разглежда. Твърдият черен камък е бил изваян в продължение на много часове усилен труд и излъскан със ситен пясък и кожа, докато е започнал да блести на светлината. Не по-голяма от борова шишарка, статуетката прилягаше удобно в дланта му.

Бяла врана го гледаше предпазливо. Светлината хвърляше отблясъци по красивото и лице, подчертавайки леко заоблените и страни и тънкия и изящен нос.

— Пак ли мислиш за Бяла пепел? — запита го тя.

— Каквото и да стане, ще я притежавам. Чувствам го. Силата ще ни събере. — Той огледа внимателно вълчата статуетка. Дали в нея не се криеше и по-голяма Сила, а не само душата на майстора, който я бе направил? — Трябва да я изхвърля.

— А онзи еднорък мъж? — Тя повдигна въпросително вежда.

— Той ще умре много бавно и мъчително. Един Търговец веднъж ми разказа за Блатните хора. Ако някой сред тях бъде обвинен в използване на зла Сила, правят малък разрез в корема му и изтеглят едно черво през него. След това му връзват ръцете и краката отзад и го провисват над водата, така че рибите лека полека да му издърпат вътрешностите. — Той я изгледа. — Представи си какво ще стане, ако окачиш така човек над дупка на язовец.

Бяла врана го гледа дълго, без да мигне, докато очите и се насълзиха и тя отвърна поглед.

През отметнатото покривало на входа проникваше прохладен въздух, а с него и миризмата на борове, ели и млада трева, ароматът на печено месо и леко лютивата миризма на опушвани кожи.

В помръкващата вечерна синева навън децата пищяха, смееха се и играеха на гоненица. Лагерните кучета скимтяха и лаеха в отговор.

— Човеко с летяща душа? — обади се един глас отвън. — Летящият ястреб иска да те види.

— Да влезе. — Храбър мъж остави настрана лъскавата вълча статуетка и раздвижи схванатия си крак, докато военният водач влизаше в палатката.

Летящият ястреб кимна на Бяла врана и седна с кръстосани крака върху една кожа от планинска овца на мястото за гости.

Храбър мъж бръкна в кесията си и извади каменна лула, която напълни с киникиник и запали с една съчка от огъня. Всмукна два пъти и я подаде на Летящия ястреб. След като воинът сподели гостоприемството на Храбър мъж, той му върна лулата.

— Не мислех, че ще те видя толкова скоро — започна Храбър мъж. — Случило ли се е нещо?

По устните на Летящ ясреб се изписа кисела усмивка.

— Аз също не мислех, че ще се върна толкова бързо. Да, случи се нещо. Преследването на оцелелите от Вълчето племе се превърна в скучно занимание.

— Така ли?

Летящият ястреб разпери ръце:

— Изчезнаха. Останаха само неколцина глупаци.

— Изчезнаха ли?

Летящият ястреб се почеса по ухото.

— Дебелият лос тръгна след тях с един отряд — просто за да е сигурен. Но мисля, че наистина са напуснали тези земи. Завинаги.

— Разкажи ми всичко от самото начало.

Военният водач помисли малко и започна:

— Оцелелите от Племето на вълка се бяха събрали при хълмовете източно от планините. Преди да поведа воините, за да ги прогоним, си помислих, че ще бъде добре да огледам гората, за да се уверя, че някой не се е промъкнал незабелязано през редиците ни. Съгледвачите ми съобщиха, че Племето на вълка е свикало голям съвет в подножието на планината. Междувременно ние претърсихме гората и разучихме удобните за лагер места. Търсехме някакви следи от тайно промъкващи се Вълчи воини, но не открихме. След като се уверих, че неприятелите не могат да ни устроят засада, събрах хората си и ги поведох, за да нападнем Вълчето племе в подножието на планините. На това място има една стена от кървавочервен пясъчник, която се издига като преграда към равнините. Там се натъкнахме на глупаците, които се бяха върнали да се бият с нас.

— И какво се случи?

— Кръвта им се смеси с пръстта. Душите им сега витаят около костите им. — Летящият ястреб впери замислен поглед в отдушника. — Но другите… Докато стигнем мястото на съвета им, те вече бяха изчезнали. Насочили са се на изток през равнините.

— На изток? — Храбър мъж помисли малко. — Какво ли ще търсят там?

— Нищо. — Летящият ястреб махна пренебрежително. — Там има само обрасли с ниска трева равнини и много бизони. Животните не изглеждаха много неспокойни, когато уловихме няколко от едно стадо, за да се нахраним. Ако настъпи глад, можем пак да отидем на лов там.

Храбър мъж повдигна вежда:

— А помниш ли ветровете, когато ловувахме на север от долината на Дебелия бобър? Неспирни ветрове. Опитват се да изтръгнат душата на човек. Има по-добри места за зимуване от откритите равнини.

— Тогава значи ще отидем в долината на Дебелия бобър, когато се застуди?

Храбър мъж потропа нетърпеливо с пръсти по сакатото си коляно.

— Има друга долина на юг. Там ще отидем.

Летящият ястреб се намръщи:

— Ще се отдалечим от земите си?

— Нашите земи? Военни вожде, земите ни са там, където отидем. Не, призовават ни на юг. Сънищата непрекъснато ни теглят натам. Все още не мога да видя ясно всичко. — Гласът му премина в шепот. — Но ние ще станем велики. По-велики, отколкото можеш да си представиш.

Летящ ястреб хвърли несигурен поглед на Бяла врана. Тя му го върна предизвикателно. Светлината на огъня осветяваше лицето и отдолу, хвърляйки тъмни сенки върху чертите и.

Военният водач пое дълбоко дъх и кимна:

— Ти ни водиш мъдро, Човеко с летяща душа. Ще отида там, където ни посочи Сънят ти. Но това ще означава, че няма да ходим на Сборището тази година. Някои вече недоволстват…

— Тази година няма да има Сборище. А може би и никога повече.

Летящият ястреб се размърда неловко:

— Но обичаите на клана…

Храбър мъж се засмя и се облегна на лакът. Погледът му обходи пълните торби, наредени покрай стените на палатката, голямата купчина дебели кожи, върху които спяха двамата с Бяла врана. Огънят хвърляше отблясъци върху дългата сребриста козина на една кожа от мечка гризли.

— А, разбирам. — Той погледна Летящ ястреб. — Тревожиш се за това, кой с кого ще се жени, без да се стигне до кръвосмешение. Жени има навсякъде, приятелю. Колко от твоите воини си взеха жени от Племето на вълка? — Кратко мълчание. — Може би дори и воинът, седящ в тази палатка?

— Много го направиха. Да, в това число и аз, макар че досега не съм се възползвал кой знае колко от нея. Но… ние всички сме деца на Слънцето. Гръмовната птица ни е вдъхнала живот, след като ни е направила от глина. Не можем да забравяме кои сме.

— Ние няма да забравим. Не и докато притежаваме Силата си и имаме храбреци, които да я защитават. — Храбър мъж огледа палеца си и вдигна поглед. — А какво ще стане с връзките ни с другите кланове? Сега започваме нов начин на живот. Силата ни изпълва. Помниш ли какво разправяха Търговците за Племето на вълка? Казвха, че Вълчите воини са страховити неприятели и че ще оплачем много мъртъвци, ако тръгнем да воюваме с тях. А къде лагеруваме днес? Дръзва ли някой да оспори правата ни над тези планини? Къде са сега вълчите воини? Бягат на изток, към равнините, където вятърът направо ще ги отвее.

— Чух думите ти, Човеко с летяща душа. — Летящият ястреб присви очи. — Харесва ми това, което казваш.

Храбър мъж стисна юмрук, виждайки как изпъкват мускулите на предмишницата му.

— Вече нямаме нужда от останалите кланове. Могат ли да ни дадат те нещо, което да нямаме? Когато зимата наближи, ще поведа на юг онези, които желаят да ме последват. Останалите могат да правят каквото искат.

Летящият ястреб изпъна пръсти и се замисли.

— На юг от тези планини живеят Земните хора. Можем да вземем и техните жени. — В очите му се появи хитър блясък. — Човек може да стане велик в сянката на твоите Сънища, Човеко с летяща душа. Може би по-велик от всеки друг воин на Строшените камъни.

Храбър мъж се засмя: „Да, започваш да разбираш, нали, приятелю? Разбираш към какво може да се стреми човек под моето водачество.“

— И ще става още по-добре. Видях откъслечни образи от новото ни бъдеще. Мисли, Летящ ястреб, мисли, че можеш да пленяваш не само жени, но и мъже. Представи си, че добиеш такава голяма Сила, че други ще вършат всичко вместо теб. Това може да се осъществи. Ние можем да го осъществим.

Летящ ястреб наклони глава и плесна коленете си с длани.

— Ще дойда да те видя утре сутринта. Тогава ще поговорим повече. Само исках да те уведомя, че заплахата от връщане на Вълчето племе е премахната.

— Изпарила се е като утринна роса.

— Точно така. — Летящият ястреб се усмихна. — Жена ми, Двете рози, ми е опекла бут от планинска овца. Ще ида да си похапна. Не съм я виждал от една луна насам. Може би Духът ми ще успее да посее още едно дете в утробата и… и в утробата на Вълчата жена. Ако се опазя да не ми издере очите, разбира се.

— Върви си. Предай поздравите ми на Двете рози и на новата си жена от Вълчето племе.

Летящ ястреб се изправи.

— Едва ли новата ми жена я е грижа за твоите поздрави, Човеко с летяща душа. Чудя се дали Двете рози е успяла да я научи да говори като човешко същество.

— Сигурно сам ще разбереш.

Военният водач излезе навън във виолетовия сумрак. Храбър мъж се обърна към Бяла врана:

— Поели са на изток. Защо ли?

— Може твоята Бяла пепел да е при тях. Може и тя да е поела към равнините.

„На юг — просъскаха гласовете. — На юг… със Силата.“

Той присви очи, загледан в огъня.

— Не. Щях да разбера. Силата щеше да разбере. Тя е родена при Земните хора. Там ще се върне.

Бяла врана провери дали е готова врящата чорба и легна до него.

— Знаеш ли, Летящият ястреб е прав. Ти си мъдър водач. При сражението с Вълчето племе не загинаха и две десетки от нашите воини. Силата ти нараства.

— Достатъчно, за да откъсне Строшените камъни от старите им обичаи?

По челото и се появиха бръчици, докато размишляваше. Той се любуваше на тънките и вежди и гледаше как светлината на пламъците играе по гладката кожа на лицето и. Протегна ръка, прокара пръсти по ръба на челюстта и и я погали по шията.

— Не знам — каза тя. — Докато ги водиш мъдро и използваш Силата, която имаш, ще те следват. Но нощем, завити в постелята си, ще се колебаят и размишляват.

— Но Летящият ястреб и воините му няма да постъпят така.

Тя му се усмихна развеселена:

— Те са като вълци. Вкусиха прясна кръв и сега жадуват за още.

Той кимна:

— И аз възнамерявам да им я дам.

Тя хвана ръцете му със своите.

— Вярно ли е онова, което каза на Летящия ястреб? Наистина ли виждаш в Сънищата си величаво бъдеще за Строшените какмъни?

Лицето му се обтегна.

— Все още не го виждам много ясно… само откъслечни образи. Неща, които не разбирам. Виждам четириъгълна планина, направена от квадратни камъни, които хората са поставили един до друг. И пера… Виждам пера — във всички цветове, които можеш да си представиш. На върха на планината от квадратни камъни е застанал мъж, вдигнал обсидианов нож към Слънцето. От върха му капе кръв. — Той пое дълбоко дъх. — Когато сънувам този Сън, усещам възбуда в слабините си, сякаш аз ще посея семето, което ще зачене този мъж.

Тя кимна, сякаш виждаше това в душата си.

— Може би вече си го направил.

Той я изгледа изпитателно.

Тя се премести, галейки го по главата с дългите си пръсти.

— Силен народ. Могъщ народ. Това ще създадем ние.

— Ние?

Ъгълчетата на устата и потрепнаха самодоволно. Очите и сякаш станаха по-дълбоки, притегляха го.

— Кръвотечението ми закъсня, Храбър мъж. Сутрин ми се повдига. Започнала съм да напълнявам. Мисля, че си заченал своя син. Намери своята Бяла пепел, спи с нея колкото пъти искаш. Да видим кое от децата ти ще изкачи тази каменна планина и ще вдигне окървавения нож.

Малката вълча статуетка до коляното на Храбър мъж проблясваше на светлината на огъня.