У. Майкъл Гиър, Катлийн О’Нийл Гиър
Вълчият талисман (11)

11.

— Толкова съм объркана — прошепна Бяла пепел на Тиха вода; двамата лежаха в постелята. Огнените отблясъци трепкаха по оплесканите със сажди скални стени в заслона на Пеещите камъни. Непослушко се бе изтегнал в другия край и я наблюдаваше с топли очи, мърдайки вежди. Следите от присъствието на Върховното цяло бяха все още толкова ярки в съзнанието и, че познатият заслон и приличаше на място, което никога преди не е виждала.

Тиха вода я притисна до себе си.

— Аз съм до теб. И винаги ще бъда до теб, когато имаш нужда.

Тя затвори очи и стисна по-здраво ръката му.

— Сякаш съм се родила отново в различен свят. Нищо вече не е същото. Не зная какво да правя. Върховното цяло ме тегли към себе си. — Поклати глава. — Разбирам какво имаше предвид Пеещите камъни, когато ми каза, че се чувстваш като пеперуда, привлечена от светлината на пламъците.

— Ще се справим. Щом сме заедно. — Той помълча. — Заедно сме по-силни, отколкото сами. Може би това е част от загадката.

Тя прехапа устни. Бягството би било толкова лесно. Вътрешната и сила можеше да преодолее Първия човек и тя да потъне във Върховното цяло. Той почти го бе признал. Тогава щеше да бъде свободна да се наслади напълно на изживяването, да Танцува по Спиралата. Но Сънят на Първия човек ще загине. Хармонията, която Съновидението е възцарило в света, ще бъде безвъзвратно загубена.

Тя се обърна по корем и се взря в топлите очи на Тиха вода.

— Никога не съм изпитвала нещо толкова прекрасно. Видях душата на света. Видях и твоята душа… тя излъчваше жълто и червено сияние. Ти си добър мъж, Тиха вода.

Той и се усмихна и я погали по косата.

— А ти си добра жена, Бяла пепел. Аз не бих могъл да се справя толкова бързо. Щяха да ми бъдат потребни години, както на Пеещите камъни.

Тя притисна дланта му до бузата си, търсейки опора в него.

— Чувствам се сякаш вървя по ръба на остър като нож хребет, а от двете му страни са зейнали бездънни пропасти. Лошото е, че много ми се иска да падна в някоя от тях.

— Все още не си привикнала. Но това чувство ще отмине. Колкото повече Сънуваш…

Сложи пръсти на устните му.

— Не. Ти не разбираш. Това чувство е все едно че… — Поклати глава. — Думите са илюзия. Не могат да го обяснят. Но колкото повече Сънуваш Върховното цяло, толкова по-силно става то. Сякаш красотата му се натрупва в душата ти, нараства все повече и повече, докато накрая ти и Върховното цяло се сливате — не би могъл да го напуснеш повече, защото това е все едно да изтръгнеш душата си. Как бих могла да изживея такова блаженство и после съзнателно да се върна в този свят, където има толкова много болка? Този път Първият човек използва най-дълбоко вкоренените ми страхове, за да ме убеди да се върна. Но следващия път? Или по-следващия? — Потръпна. — Вълчият Съногадател просто не знае каква жертва иска от мен.

— Той има вяра в Силата ти. Аз също.

Притисна се към него.

— Иска ми се да можех и аз да имам вяра в себе си. Само една малка грешка и ще бъда всмукана — няма да мога да се съпротивлявам, а няма и да искам. — Пое неуверено дъх. — О, Пеещи камъни, как си успял да го правиш толкова дълго време?

— Но за разлика от теб той не е можел да се осланя на мен.

Тя го погали по бузата, прокарвайки пръст по извивката на ухото му.

— Ти си част от Силата ми, това е вярно. Никога нямаше да успея да намеря пътя без теб. Ти ми пееше и ме насърчаваше, когато вече бях готова да се откажа. — Тя притисна лице до гърдите му. — Не съм и пододзирала, че мога да обичам толкова силно някой мъж.

Тя се вслуша в ударите на сърцето му, усещайки сакатата му ръка до гръдта си.

— Любовта — прошепна Тиха вода. — Още една загадка. Какво представлява тя? И защо е такава, каквато е?

Тя сви рамене и се сгуши по-плътно до него.

— Не това занимава мислите ми в момента. Трябва да разбера как мога да контролирам Съня, как да се държа на еднакво разстояние между Върховното цяло и нашия свят.

Тя притегли сакатата му ръка върху себе си, плъзвайки своята до изкривените му пръсти. А той бе мислил, че никоя жена няма да пожелае мъж с ръка като неговата. Сега за Бяла пепел тя бе нещо скъпо. Сакатата му ръка бе като самия него: създаваше погрешно впечатление — като цялото му тяло и грозноватото му лице. Онова, което би отблъснало една жена бе само отвън. Ако само другите можеха да видят прекрасните цветове на душата му.

Бяла пепел гледаше как светлината от огъня трепка по неравните стени. Тя бе открила начина да прекоси границата и да вкуси от забранения плод. Но ако не успееше да се спре? Ако продължеше жадно да поглъща с шепи красотата и хармонията, които царяха от другата страна? Какво щеше да стане тогава с Тиха вода?

— Усещам тревогата ти — каза и той.

Бяла пепел се притисна към него, но гърдите я заболяха. Тя ги докосна леко, чудейки се как ли ги е наранила.

— Нещата стават все по-лоши.

— Но нали откри пътя към Съня.

— Нямах това предвид. — Ритмичните удари на сърцето му я успокояваха. — Какво ще стане, когато напуснем това място? Не забравяй, че ще си имаме работа със Слънчевите хора. При тях всеки, който не е член на клана, е техен враг. Как ще им обясним, че ни е изпратила Силата? А и кой ще ни повярва? Тиха вода, теб ще те убият веднага, но мен ще задържат. Една жена винаги може да им бъде полезна.

Очите и проследиха нарисуваните кръгове на Спиралата. Защо никога преди не бе проумявала истините на Спиралата? Тя представляваше самия свят — самото Сътворение. В далечината над Ветровитата долина отекна гръмотвица.

— Ще се справим някак. Силата ще ни помогне — прошепна Тиха вода.

Стомахът и се стегна.

— Ще имаме само една възможност. Как ще го направим? Ще се вмъкнем в лагера им през нощта? А как ще минем покрай кучетата? Освен това те се намират в непозната територия. Навсякъде ще има постове, които ще наблюдават равнините и цялата околност. Няма да оставят нищо на случайността. — Засмя се невесело. — Летящата катерица беше права. Слънчевите хора са воювали толкова дълго, че сега вече никой не може да им излезе насреща.

— Все ще измисля нещо. Това е още една загадка.

Обаче не можа да и предаде увереността си.

— А след като веднъж се озовем между тях, ще трябва да измислим как да останем живи. Ако имаме лошия късмет да се натъкнем на лагера на Храбър мъж, мислиш ли, че той ще ми даде възможност да Сънувам? — Изсумтя отвратено. — Едва ли! Ще посее семето си в утробата ми, преди още да ме е смъкнал на земята.

— Ще открием лагера, който ни трябва.

— Да кажем, че успеем. Дори и да ми дадат възможност да Сънувам, какво ще стане, ако не успея да устоя на притегателната му Сила? Ако не се върна, те ще те убият, Тиха вода. Ти дори не говориш езика им.

— Поне ще го направят бързо. По този начин ще те последвам отблизо. Трябва само да се оглеждаш за душата ми. Доколкото разбрах, тя ще бъде жълто-червена на цвят.

— Не се шегувай с мен. — Но все пак се почувства поуспокоена.

— Ще се върнеш. — Той потърка буза в косата и. — Обичам те прекалено много, за да… — Млъкна изведнъж.

Тя вдигна поглед към него. Изглежда пак се бе унесъл в мислите си.

— Какво искаше да кажеш?

Младият мъж се засмя тържествуващо:

— Силата никога няма да престане да ме удивлява.

— Престани да гледаш така самодоволно и ми кажи за какво става дума.

Грозноватото му лице сияеше.

— За любовта, разбира се.

— Какво?

Той обаче продължи да се взира в някаква невидима точка отвъд скалния заслон, докато тя не го сръга в ребрата, за да привлече вниманието му.

— Какво?

Тиха вода наклони глава.

— Всичко е толкова ясно. „Обичай Съногадателката“. Това ми каза Топъл огън точно преди да издъхне. Това е отговорът.

— Тиха вода, аз се безпокоя за оцеляването ни и за всичко, което трябва да извършим. Накъдето и да се обърна, виждам плаващи пясъци. Защо не ми обясниш… Но какво правиш?

Той се претърколи върху нея, взирайки се в очите и щастливо усмихнат.

— Искам да те обичам.

Тя го погледна сякаш се бе побъркал.

— Точно сега? Не, не сега, Тиха вода. Не и след…

— Още повече заради това.

— Тиха вода, не искам точно сега. Трябва да помисля. Твърде много неща се случиха. Твърде много… — Поклати глава. — Мислите ми непрекъснато се връщат към…

Той гризна ухото и и прошепна:

— Довери ми се. Съсредоточи се. Обичаш ли ме? Истински?

Въпросът му бе зададен толкова сериозно, че тя кимна веднага, усещайки как тялото му се пробужда отново от допира с нейното.

Обхвана с длан едната и гърда и започна да я гали нежно.

— Тогава прочисти съзнанието си. Използвай същия път, само че го промени. Сподели същността си с мен. Това е отговорът на загадката, не разбираш ли? Това е причината, поради която Съногадателите странят от другите хора. Ето защо напускат онези, които обичат.

Тя ахна:

— Защото любовта пречи на Съня!

Той кимна мъдро.

— Хайде сега да видим дали няма да можем да разширим малко онзи тесен ръб, по който вървиш. Обичай ме с цялото си тяло, Бяла пепел. Обичай ме с цялата си същност.

Тя го притегли към себе си и прошепна:

— С цялата си същност и още повече, Тиха вода.

 

 

Тлеещите въглени осветяваха с приглушена червена светлина скалните стени. Бяла пепел лежеше по гръб, а Тиха вода бе положил глава на гърдите и. Равномерното му дишане я изпълваше с неспокойно задоволство.

Тази нощ се бе получило. Крехкото равновесие бе възвърнато. Но колко дълго щеше да успее да го поддържа? Докога нежната душа на Тиха вода щеше да я предпазва от примамливото притегляне на Върховното цяло?

Тя прехвърляше отново и отново в ума си всички трудности, които им предстояха. Най-накрая хвърли поглед към вързопа на Тиха вода, чувствайки Силата на Вълчия Талисман. Тя протягаше призрачните си ръце към нея. Бяла пепел обаче се изплъзна, спомняйки си отново лицето на Пеещите камъни в онази последна нощ.

„Ако не успея да устоя на привличането ти, Вълчи Талисман — зави и се свят при тази мисъл, — Храбър мъж ще победи.“

* * *

Горчив храст плачеше и засипваше с пясък малкото телце на Лупина. За нейна изненада Пелинов дух пренесе момиченцето до гроба и хвърли шепа пясък върху тялото, както бе обичаят на Земните хора. Когато го направи, по суровото му лице потече сълза.

Корен, задавен от скръбта, яростно събаряше изкопания пясък в дупката, сякаш по този начин можеше да се освободи от болката в душата си.

— Споделям мъката ти — каза тихо Пелинов дух на Горчив храст и я погали нежно по главата. През изминалия лунен цикъл той бе овладял по-добре езика на Земните хора по време на бавното им придвижване на юг.

Обезумелите ръце на Корен престанаха да загребват пясък. Той се сви и захлипа. Мъжът коленичи до него. Постави мазолестите си ръце на раменете на момчето и каза:

— Воините не плачат. Смъртта е част от живота. Погледни ме, Корен. — Посочи към небето. — Гръмовната птица наблюдава всички заради Слънцето. Тя претегля душата ти, вижда всяко твое действие. Смяташ ли, че си достатъчно силен за Гръмовната птица, Корен? Би ли изпратил душата си при нея, за да прецени тя дали е достойна да бъде отнесена в Лагера на мъртвите?

— Но сестра ми…

— Всички ще умрем някога. Дори и Пелинов дух… а някой ден ще удари и твоят час. Това, че го знаем, не намалява мъката, но просто така стоят нещата. Приеми болката, която изпитваш, и се научи да живееш с нея. За това се иска смелост, Корен.

Момчето подсмръкна.

— Ела — добави със сериозен тон Пелинов дух. — Погребахме я според обичаите на племето ти. Сега трябва да заживеем отново.

Горчив храст хвърли последен поглед към гроба, опитвайки се да проумее онова, което я бе сполетяло. Бе извърнала гръб само за миг, но през това време Лупина се бе изкатерила на скалите.

— Погледни ме мамо! Оттук виждам всичко! — тези думи щяха да останат запечатани завинаги в съзнанието и.

Тя бе престанала да събира разцъфтели гърличета и се бе изправила рязко, втренчвайки се ужасено в момиченцето.

— Не! Слизай долу! — И се бе втурнала напред.

Лупина бе ококорила изплашено очички и в бързината да изпълни каквото и бяха наредили, се бе подхлъзнала — почти бе успяла да запази равновесие — и бе паднала.

Звукът от удара на телцето на мъничката и Лупина в острите скали щеше вечно да ехти в ушите и.

Тя се бе втурнала обратно в лагера, носейки отпуснатото тяло на дъщеричката си на ръце. В отчаянието си се бе обърнала за помощ към единствения човек, който можеше да и помогне — Гореща мазнина. Лечителят на Черните острия.

Корен бе дочул изплашените и ридания. Бе изтичал и надзърнал през рамото и и в черните му очи се бе появил неописуем ужас.

Гореща мазнина бе преслушал гръдния кош на Лупина и бе опипал корема и. След това бе започнал да се моли, хвърляйки прахове наоколо, отправяйки молби към Слънцето. Затрудненото дишане на детето внезапно бе секнало. Гореща мазнина я бе погледнал и бе поклатил глава.

„Какво ми остана? Само Корен.“ — Горчив храст вървеше залитайки, заслепена от сълзите си.

Пелинов дух положи ръка на рамото и и я поведе към палатката. Тя вървеше вцепенена от мъка, душата и бе изгубила смисъла да живее повече. Единствената утеха бе сигурната ръка на чуждоземеца, който я бе взел за своя жена.

— Корен — каза Пелинов дух. — Какво правиш?

— Сестра ми умря. Искам да остана малко сам.

Горчив храст трепна от навъсения тон на сина си.

— Не отивай много надалеч. Воините може да не проявят разбиране към чувствата ти. Не бихме искали да погребем и теб. Не и заради някоя глупава грешка.

Корен кимна почтително и се отдалечи към едно ниско хълмче в края на лагера.

Пелинов дух въведе Горчив храст в жилището си. Беше се опитал да поживее в пръстените колиби на нейното племе, но не можа да понесе навсякъде около него да има пръст. Тогава бе вдигнал малка конусовидна палатка от бизонска кожа и стари подпорни пръти на западния край на лагера. Днес покривалата бяха навити нагоре, за да пропускат свежия ветрец. Един слънчев лъч струеше през дупката за дима, падайки върху боядисаната в червено и жълто торбичка.

Пелинов дух изгледа преценяващо Горчив храст, взе една лъжица от бизонски рог и загреба чай, направен от семената на граховото растение. Тя пое благодарно горчиво-сладката течност и я изпи.

— Защо? — запита тя. — Защо се случи това? Нима всичко, което имах, ще ми бъде отнето?

Седна до нея, облягайки ръка на коляното си. Петте черни кръга, татуирани на челото му, изпъкваха сякаш кожата му бе избледняла.

— Понякога Силата постъпва така. И аз не го разбирам.

Долови тъгата в гласа му.

— След всичко, което ме сполетя, би трябвало да те намразя.

Той се усмихна невесело.

— Не виждам омраза в очите ти, когато ме гледаш. Само примирение.

Тя сведе очи към лъжицата с чая, сякаш онова, което се отразяваше в нея, можеше да обясни страданията и. Той бе добър с нея, държеше се сякаш му е жена, а не пленница. Тя не се съпротивляваше, когато легна върху нея за пръв път. Беше се отнесъл с нея нежно, сякаш му бе скъпа. „Щях ли да мисля така, ако бе убил съпруга ми, както е направил воинът, взел Хубава жена?“

Тя поклати глава и пое уморено дъх.

— Сърцето ме боли за теб и Лупина. — Бръчките по лицето му станаха по-дълбоки. — Как бих искал да мога да я съживя.

— Защо? Какво е за теб едно момиченце?

Душата му сякаш се отразяваше в кафявите му очи.

— Всички дъщери, които имахме с Ярка луна, умряха много малки. Утробата и пресъхна и Силата ме изпрати на юг, за да и намеря ново дете. Откраднах едно момиченце от лагера, който наричате Трите устия, и тя стана наша дъщеря. Сега и тя изчезна. Вероятно воините на Вълчето племе са я убили. Животът не бе твърде добър с мен… или пък с децата ми. — Той се усмихна тъжно. — Обичах всяко едно от тях с цялата си душа. Бях започнал да обичам и Лупина.

— Затова ли си играеше с нея? И положи толкова усилия да я научиш да говори езика на Слънчевите хора? — Горчив храст подръпна ресните на роклята си. Костените украшения, пришити отпред, изтракаха.

— Да. Един мъж трябва да остави след себе си някого, който да помни името му, някого, който да вдига поглед към звездите, към Лагера на мъртвите и да казва: „Пелинов дух е там горе.“

— Затова ли ме взе? Защото съм достатъчно млада, за да ти родя още една дъщеря?

Постави ръка на коляното и.

— Взех те, защото видях тъгата по лицето ти. Тя трогна душата ми. Целият ми клан Бяла глина е мъртъв. Скоро и с твоето племе ще стане така. Черните острия разбиха клана Бяла глина, а Племето на вълка го довърши.

— Това не те ли кара да изпитваш гняв? Не те ли отвращава, че живееш при тях?

Той поклати глава.

— Не. Кой е Пелинов дух, че да оспорва действията на Силата или целите и? Просто времето на клана Бяла глина е изтекло. Черните острия направиха това, което трябваше да направят. Ако нещата се бяха обърнали, кланът Бяла глина щеше да направи същото с тях. Времето на Земните хора също е изтекло. Ако Черните острия не бяха превзели лагера ви, ако не бяха убили вашите мъже и стари жени, щяха да го направят Строшените камъни. Или пък Кухите флейти. Все някой.

„Времето на Земните хора е изтекло?“ Тя затвори очи, припомняйки си последното Сборище, израженията по лицата на хората, докато бързаха да напуснат това място. Може би дълбоко в душите си са го усещали. Костен пръстен единствена от всички прозря истината, но дори и тя не можа да отгатне всичко. Небрежното отношение на Ларкспър спрямо заплахата от Слънчевите хора бе обрекло всички, а сега Ларкспър лежеше непогребана в пелиновите храсти до лагера Облите скали, превърнала се в храна на гарваните, червеите и койотите.

— Тревожа се за Корен. — Пелинов дух потупа с възлестите си пръсти по кожите. — Той или ще стане велик воин… или ще се самоунищожи.

Тя го погледна.

— Промени се, откакто умря баща му. Дай възможност на момчето. Всичко, което имаше, му бе отнето.

Той кимна.

— Аз се застъпих за живота му, когато повечето от воините искаха да го убият.

— Вече го вземаш със себе си на лов.

— Ловът е неговото призвание. Не говори много, повечето време е унесен в мислите си. Но е добър ловец, притежава голяма сила за възрастта си и се движи с бързината на призрак.

— Топъл огън го учеше. — Топъл огън, Лупина… — Горчив храст наведе глава; косата и се разпиля, скривайки лицето и от околния свят.

Пелинов дух се премести и я прегърна. Отпускайки се в прегръдката му, тя плака, докато не и останаха повече сълзи.

* * *

Тиха вода вървеше мълчаливо до замислената Бяла пепел. Мекият пясък под краката му се разместваше и следите му се отбелязваха в него. Жълто-кафявите пясъчни хълмове наоколо бяха обрасли с трева, пелинови храсти и маслодайни храсти. Склоновете бяха осеяни с детелина, хмел и лапад, както и — за негово голямо неудобство — с бодливи кактуси. Този път Непослушко вървеше послушно отзад.

Вятърът ту затихваше до слаб полъх, ту се усилваше до равнително умерен. Сини птички, чучулиги и скорци огласяха въздуха с песните си. Високо в небето един орел се носеше към буреносните облаци, кълбящи се на юг.

Тиха вода вървеше през падините и равните места между дюните. Този номер се използваше от ловците, за да не бъдат забелязани от острото зрение на антилопата, която виждаше десет пъти по-надалеч от човека. Щом ловците можеха да прикриват придвижването си по този начин, сигурно и двамата с Бяла пепел щяха да останат скритинот бдителните очи на съгледвачите на Слънчевите хора. Когато се налагаше да изкачат някоя дълга дюна и да се покажат на открито, те гледаха да я минат по-бързо.

Тук-там мъхестите туфи райграс бяха достигнали върха на растежа си и сега стръковете започваха да покафеняват от жаркото лятно слънце. Гигантската дива ръж бе превила стебла от тежестта на класовете си. Тази година земята бе родила богата реколта.

Той помириса топлия въздух, разпознавайки миризмите. Тази земя — неговата земя — го бе изхранвала, бе му дала подслон и го бе направила щастлив. Земята продължаваше да съществува, нехаеща за проблемите на Земните хора и черната заплаха, която се надигаше от север.

Тиха вода хвърли поглед към Бяла пепел и видя, че тя се е унесла в мисли. Пълните и устни бяха здраво стиснати. Тревогата я човъркаше непрекъснато, не и даваше минутка покой.

— Можеш ли да Сънуваш птиците? — запита я той.

— Да Сънувам птиците? — Челото и се набръчка; вятърът развяваше кичури от черната и коса, които улавяха слънчевите лъчи и блестяха със синкав отенък.

— Точно така. — Той посочи. — Пеещите камъни Сънуваше лосове. Виж дали ще можеш да Сънуваш птиците, за да ги накараш да ни правят компания за известно време. Обичам да вървя сред птици.

Тя му хвърли подозрителен поглед.

— Не съм сигурна. Как ще вървя и ще Сънувам едновременно?

Той и се ухили:

— Ново предизвикателство. Нали тази сутрин се оплакваше, че както ти бе казал Пеещите камъни, научила си се да вървиш, но не можеш да запазиш равновесие.

Тя кимна в знак, че ще опита. Сключи вежди, опитвайки да се съсредоточи.

Те забавиха крачка, но продължаваха напред. Тиха вода не сваляше очи от птиците, пърхащи в пелиновите храсти.

Той вървеше мълчешком, наслаждавайки се на топлото време, вдишвайки ароматите на земята. Изведнъж нещо докосна душата му — някакво едва забележимо разместване, което мигновено изчезна. Сведе поглед към Непослушко и видя, че кучето се бе втренчило в Бяла пепел. То наостри уши и тихо изскимтя.

Тиха вода отново усети докосването и по гърба му пробягна тръпка. Кожата му настръхна — Бяла пепел вървеше и Сънуваше. Дълбоко в душата си той долови момента, когато тя се докосна до края на Върховното цяло. Вълчият Талисман на гърба му олекна. Постепенно тежестта му изчезна съвсем, сякаш във вързопа му имаше само въздух. Душата на Тиха вода трептеше от усещането на Силата. Нейните искрици пронизаха костите му. Той тръсна глава; вътрешностите му се бунтуваха.

Тъкмо бе отворил уста да каже нещо, когато една розова сипка запърха около тях. Загледа се в нея и на устните му бавно се появи усмивка. Дали пък сипката просто беше любопитна?

На рамото му кацна синя птичка. Въздухът се изпълни с още птици, които кръжаха около тях и ги следваха, прелитайки от един пелинов храст на друг. Те пееха, цвърчаха и чуруликаха. Душата на Тиха вода се изпълни с радост.

Тогава нещо се пльосна на главата му. Правейки гримаса, той спря, вдигна ръка и изтри мокрото бяло нещо от косата си, хвърляйки сърдит поглед към една чучулига.

Обърна се да заговори Бяла пепел, когато една женска антилопа се появи на дюната, наострила уши, гледайки ги напрегнато. Тя слезе по склона между пелиновите храсти и тръгна пред тях. Тиха вода зяпна и хвърли поглед през рамо. Една койотка и малките и със светещи очички подтичваха зад тях. Един язовец сумтеше и пъшкаше, пробивайки си път през пелиновите храсти с късите си огънати крака. От небето се спусна орел и закръжи над тях, но нито една птица не реагира на пристигането на хищника. Още антилопи се появиха на върха на дюната и също поеха пред тях.

Душата на Тиха вода преливаше от щастие. Той зърна и един плъх с дълга опашка — нощното животинче се движеше успоредно с тях, без да обръща внимание на язовеца или на койотите. Насекоми с прозрачни крилца зажужаха наоколо.

Гърмяща змия изпълзя от полюшващите се треви и им пресече пътя.

— Бяла пепел? — обади се леко Тиха вода.

Гърмящата змия се насочи към тях, оставяйки виещи се следи по пясъка. Тиха вода докосна жената по рамото.

— Бяла пепел? Това май стана малко прекалено.

Очите и се проясниха и тя промърмори:

— Ммм?

Птиците мигновено се вдигнаха във въздуха, а антилопите спряха, озъртайки се неспокойно.

Младият мъж гледаше как гърмящата змия се навива на кълбо, стрелкайки език навътре-навън.

— Олеле. — Бяла пепел също се втренчи в нея.

Антилопите препуснаха и изчезнаха зад дюната, подмятайки бели опашки, хвърляйки пръст със задните си копита. Птиците се разлетяха като стрели на всички посоки, цвърчейки уплашено. Само след момент Тиха вода отново остана сам с Бяла пепел в малката падина. Последна остана гърмящата змия, но накрая и тя изпълзя под един сенчест пелинов храст.

Той въздъхна и се озърна наоколо.

— Аз ли направих това? — Бяла пепел го изгледа с широко отворени очи.

Тиха вода прекрачи следата, оставена от гърмящата змия — усещаше напрежение в краката си — и заобиколи пелиновия храст, в който се бе скрило влечугото.

— Изглежда, ще трябва повечко да се позанимаеш с привличането на птиците. Ти всъщност призова всичко живо.

Тя продължи да го гледа.

— А се докоснах само до ръба на Силата. Не исках да отивам твърде далеч.

Той кимна неловко:

— Може би е по-добре да не го правим, когато наоколо има бели мечки или каквото и да е голямо и гладно животно.

Тя го последва, изминавайки една пясъчна падина, и се отпусна уморено на топлата земя. Кожената и рокля се разстла около нея като полумесец с ресни. Тиха вода приклекна до нея, забелязвайки прегърбените и рамене.

— Защо си тъжна? Та ти успя! — каза и възбудено той.

— Но исках да повикам само птиците.

— Те дойдоха.

— Заедно с всичко останало. — Погледна го изплашено. — Може би защото не се решавам да прекрача прага на Върховното цяло. Държах се на разстояние. — Тя притвори очи. — Но то беше там. И ме зовеше.

— Важното е, че си успяла да се сдържиш. Това е добре.

— Само защото ти беше до мен. Виждах как душата ти сияе. Държах се здраво за теб.

Непослушко подуши основата на един храст, изсумтя и легна под сянката му.

— Накъде вървим? — запита тя, оглеждайки се наоколо, сякаш изведнъж бе изгубила представа за посоките.

Тиха вода присви очи, загледан над вълнистите дюни.

— На юг. — Посочи към западния хоризонт, преценявайки времето. Оставаха им още три ръце до залез слънце. — Знам едно поточе, което обикновено не пресъхва, дори и по това време. Намира се точно до края на полето от дюни. Не бих казал, че водата е много добра, но поне е някаква влага. Можем да се установим на лагер там. Може да позакъснеем, но… — Той сви рамене.

Бяла пепел изпусна уморено дъх и се изправи.

— Да вървим.

* * *

Охлюва черупка прокара загрубелите си пръсти по гладката дървена дръжка на копието си. Сърцето му туптеше възбудено. Беше се натъкнал на следите им и бе тръгнал подир тях, досещайки се, че те се придържат към ниските места, за да не бъдат забелязани. Щяха да бъдат лесни жертви: само един мъж, една жена и куче. Едно хвърляне на благословения от Духовете атлатъл от силната му ръка и щяха да се случат две неща: мъжът щеше да умре, а жената щеше да стане негова. Кучето лесно можеше да бъде простряно с удар от бойната тояга, ако се опиташе да създава проблеми.

Сега воинът чакаше, знаейки, че те ще дойдат по тази пътека. Научен от дългия си опит, той провери оставената от него следа, където бе описал полукръг и се бе скрил във високите до кръста пелинови храсти край пътя, по който щяха да минат. Беше избрал идеалното място за засада. Бе клекнал сред гъстия и висок пелин, притиснал крака в пясъчната дюна. Вятърът духаше срещу него, така че миризмата му не можеше да бъде доловена от хората или от острото обоняние на кучето им. Когато достигнеха падината между дюните, те щяха да излязат на открито и щяха да тръгнат по твърдата пръст.

Той бе забелязал първо жената; вниманието му бе привлечено от красотата и и от чувствения начин, по който полюшваше бедрата си, представяйки си как би се движила тя в постелята под него. Непременно щеше да я задържи. След това бе насочил вниманието си към мъжа, в когото видя не воин, а само един грозноват човечец, нарамил вързоп, вървящ напред с отнесен поглед, вперил очи в облаците и свил ръката си към гърдите, сякаш искаше да я предпази от нещо. Кучето бе само едно пале с дълга козина на черни и бели петна — и при това кльощаво. Не би могло да бъде използвано дори за кучешки впряг.

Те навлязоха в падината и Охлюва черупка долови откъслечни думи от разговора им. Той замръзна на място, изнесъл ръка назад; копието му бе здраво наместено в атлатъла. Когато започнаха да наближават, разговорът им секна и жената придоби странно обезпокоен вид.

Охлюва черупка се приготви да се изправи и да метне копието, но изведнъж нещо пропълзя в душата му, някаква Сила. Вдигнатата му на кок коса настръхна, сякаш през нея пробягваха хиляди мравешки крачета, тръпките пролазиха по гърдите му и се опитаха да задушат сърцето му. Вгледа се ужасено в лицето на жената. Изглеждаше сякаш спи или е мъртва, но продължаваше да върви.

Изплашен, той ги остави да минат покрай него и ги последва, използвайки цялата си ловкост, за да не го забележат. Страхът прокарваше ледени пръсти нагоре-надолу по гърба му. Каква ли беше тази магия?

Видя удивен как птиците започват да кръжат около тях и да кацат по раменете им. След това към двамата се присъединиха антилопа, койоти и орел. Един язовец започна да си пробива път с трясък през детелината, минавайки на една ръка разстояние от Охлюва черупка; той сумтеше и припкаше напред, тресейки гъстата си козина, за да се присъедини към мъжа и жената.

Охлюва черупка зяпна… и побягна, уплашен, че тази Сила може да завладее душата му и да го увлече в същия транс. Насочи се на юг, към главния лагер на клана. Бягащ като вятъра трябваше да узнае за това, всички Черни острия трябваше да узнаят, за да могат да се предпазят.

Дали Гореща мазнина можеше да се бори с такава Сила? Дали изобщо някой от тях би могъл?

Мъжът бягаше панически, тупкайки тежко по пясъка, проклинайки го, задето затруднява движението му. Но щом страхът му намаля, той премина в по-умерено темпо, което щеше да му позволи да тича цяла нощ.

* * *

Бяла пепел се събуди от просветляването на източния хоризонт. През цялата нощ бе Сънувала неща, които смразяваха душата и. Страхът я бе обвил като лютив дим. Бе видяла отново в Съня си лицето на Храбър мъж, докато я притискаше към земята край реката на Сивия елен. Ехидната му усмивка се преливаше в тази на Трите бика — противна муцуна, чийто лош дъх я блъскаше в лицето.

Предсмъртните писъци на хората от клана Бяла глина ехтяха отново и отново, а в студения въздух свистяха копия и бойни тояги, стоварващи се с тъп, противен удар върху черепите.

Храбър мъж бе застанал гол, заобиколен от хиляди гласове, пеещи хвалебни песни. Той вдигна умолително ръце към нощното небе. Пламъците хвърляха зловещи отблясъци върху мускулестото му тяло, по което преминаваха сенките на Танцуващите. Той се извърна към нея, изпивайки я с очи, в които се четеше триумф, и душата и замръзна. На светлината на огнените отблясъци възбуденият му член пулсираше зловещо, сякаш имаше свой собствен живот.

Пеещите камъни бе стиснал живите въглени във възлестите си стари ръце; лицето му, застинало в блажено изражение, бе озарено от червеникаво сияние. Той се изпъна и проговори с хор от гласове, които не бяха негови — а след това умря, прошепвайки: „Убийство…“

Тя бягаше по горската пътека, осеяна със зловещо озъбени трупове. Лява ръка навеждаше глава пред нея — един обезверен човек, изправен пред последната надежда за едно обезверено племе. Душата и се свиваше от мъка, гледайки как той уморено поема на изток през трепетликите.

Пелинов дух се взираше в очите и. Бяла пепел произнесе думите, които сложиха край на надеждата и любовта му: „Тя е мъртва.“

Мрачната Сила на Вълчия Талисман не я напускаше, пулсирайки в светлината на огнените отблясъци. Зад Талисмана някаква гора избухна в пламъци; разнесоха се крясъци и от нея се разбягаха воини. Един млад мъж Танцуваше в екстаз сред огнените езици, стиснал в ръце гърмяща змия, докато планините горяха и хората надаваха обезумели писъци.

Тя се опита отчаяно да се изтръгне от Съня и виденията затрептяха и закръжиха около нея.

От каменистата, брулена от вятъра почва се надигна млад мъж. Около тежките му мокасини се виеха снежни вихрушки. Той застана пред нея, стъпил здраво на краката си, облечен в дълга ловна връхна дреха, която стигаше до колената му, а на раменете му бе наметната кожа на голяма бяла мечка. В очите му гореше огън, който сякаш извираше от душата му. Той вдигна ръка, духвайки разперената си длан и от нея изскочи дъга, опаса небето и засенчи дори пъстроцветното сияние, което Великата мистерия разстилаше на северния хоризонт.

— Кой си ти? — извика Бяла пепел.

Той и се усмихна и душата и се разтопи от топлината и радостта, която излъчваше лицето му. Но преди да успее да го попита още веднъж, младият мъж се извърна, затрептя и запълзя на ръце и крака, които започнаха да се умножават, докато той се превърна в огромен червен паяк. Втурна се по дъгата и спря на върха и. Там паякът разпери крака и започна да разплита цветовете на дъгата по небето, образувайки паяжина, която свързваше блестящите като капчици роса звезди.

Бяла пепел вдигна ръце, но загуби равновесие. Извъртя се, опитвайки се да се задържи на крака, и падна върху нишките на огромната паяжина.

Паяжината се разпъна, образувайки нови видения: Храбър мъж вдигна Вълчия Талисман към Слънцето с една ръка, а в другата държи дълъг нож с обсидианово острие, блестящо на слънчевата светлина, по което пълзят тъмни капки и падат върху квадратен сив олтар, плисвайки алени петна по камъка.

Една сгърчена фигура се изтърколи от високия до кръста олтар и Бяла пепел видя безжизнените очи на Тиха вода. В гърдите му зееше грозна дупка и от мястото, където е било сърцето му, се стичаше кръв.

Бяла пепел се опита да изпищи, но задушаващата паяжина я издигна високо над тази сцена, за да види хората, които бягаха ужасени. Силата около нея започна да се променя. Сиянието на Спиралата помръкна и златистата светлина се обагри в кървавочервено.

Тя погледна уплашено назад към огромния паяк и на неговото място видя отново красивия млад мъж. Той старееше пред очите и, превръщайки се във Вълчия Съногадател. Кожата на бялата мечка заблестя и избухна в ослепителна светлина. Вълчият Съногадател посегна към Бяла пепел с умолителен жест; лицето му бе сгърчено от силно терзание. Обгърналото я страдание запулсира и се отдръпна. От север се надигна черна миазма, която запълзя на юг, покривайки живата повърхност на земята. Върховното цяло се измени, започна да се оттегля, да чезне.

Гниещото подуто тяло на Тиха вода лежеше на земята. Лешояди започнаха да кацат по гърдите и по хълбоците му, кълвейки проядените му от червеи вътрешности.

Тя изпищя. Паяжината се затегна около нея. Младата жена отчаяно се мъчеше да разхлаби полепналите по нея нишки, но само се оплиташе още повече, докато най-накрая не можеше вече да диша, не можеше да помръдне. Задушаваше се от ужас. Беше се сляла с мръсотията.

Давейки се, тя се събуди в прохладния утринен въздух. Тиха вода бе седнал в постелята, гледайки я разтревожено. Тя го увери, че вече е добре, и го прегърна, а той отново се унесе в сън.

Гарваните посрещнаха зората с грак; червеношийките също прибавяха своите песни към раждането на светлината. Застанали на един далечен хълм, няколко койота надаваха хорово последен вой, преди да се приберат в бърлогите.

Покриващата я завивка и действаше успокоително, вдъхвайки измамно чувство на закрила от света, който я очакваше.

„Не мога ли просто да остана тук завинаги? Не мога ли да оставя света сам да намери решение на проблемите си? Да оставя Силата сама да се противопостави на новото бъдеще, което иска да сътвори Храбър мъж? Как може една сама и уплашена жена да се справи с всичко това?“ — мислеше си тя.

Източният хоризонт порозовя, а все още скритото слънце обагри в червено и оранжево няколкото облака, надвиснали над тъмните очертания на земята.

Стомахът и се стегна. Тревоги. Човъркаха я цяла нощ и я оставиха изтощена на сутринта.

Тя затвори очи, напускайки за момент света на илюзията. Понесе се отново по пътя в душата си, вглъбявайки се в себе си, докато откри ефирното докосване на Върховното цяло. То беше там и я очакваше — последното убежище, ако само поискаше да потъне в него.

Тиха вода се протегна.

— Успали сме се. Слънцето вече е изгряло.

Сърцето на Бяла пепел заби учестено, сякаш бе от камък. Тя закри очите си с ръце: „Не мога да го направя. Не съм достатъчно силна, за да се справя с храбър мъж. Не можах да му се противопоставя дори когато ме хвана в Тревистите планини. Предадох се без борба. Една истинска Съногадателка щеше да се бори докрай.“

Отпусна ръце и погледна с измъчени очи към Тиха вода. Видението отново изплува в съзнанието и… Храбър мъж застанал над безжизненото му тяло. „Мога ли да го спася? Мога ли изобщо да спася някого? Или това видение ще се сбъдне, каквото и да правя? Силата захвърля онези, които не и трябват повече.“ Познатото гадене отново се надигна в гърлото и.

Тя се насили да седне в постелята.

Тиха вода извади последното им сушено месо от вързопа си и и подаде няколко от твърдите късчета. Тя задъвка, устата и се изпълни със слюнка и стомахът и отново се разбунтува.

„Не и тази сутрин. Не искам отново да ми става лошо. Това е признак на слабост. Как би могла една жена, която не може да преглътне закуската си, да победи един зъл Съногадател?“

С усилие на волята довърши месото, изправи се и облече дрехите си. Проклинайки гаденето в стомаха си, тя отиде до поточето и утоли жаждата си. Направи две крачки и изведнъж повърна всичко.

Тиха вода изтича към нея, прегърна я и я поведе обратно към лагера.

— Всяка сутрин. — Той поклати глава. — Дали е само от тревогите? Или има и нещо друго? Да не би да си омагьосана? Да не би Храбър мъж да ти е пратил някакво проклятие?

Тя овладя световъртежа си и поклати глава:

— Не, просто… не знам. Веднъж щом ми мине, се чувствам добре. Ако причината бе зла Сила, нямаше да е така. Или е от тревогите, или е възможно това да се случва с всички Съногадатели. Ако Пеещите камъни беше тук, можехме да го попитаме. — Веднага щом изрече тези думи, тя съжали, че ги е казала.

Усмивката не можеше да прикрие безпокойството му. Хвърляйки и поглед, пълен с разбиране, той извади две тънки резенчета сушено месо.

— Запазих ги за теб. Не трябва да губиш силите си.

Тя повъртя твърдите късчета между пръстите си.

— По-добре да ги изям, когато тръгнем.

Той кимна и отиде до потока да напълни кожения мях с вода.

Бяла пепел нави завивките и ги прикрепи към вързопа на Тиха вода. Ръцете и бяха изтръпнали от заплашителната Сила на Вълчия Талисман, която все още пулсираше в тях. Прииска и се да потръпне, но се овладя. Копринените нишки на Силата се опитваха да я притеглят. Тя се отдръпна.

— Не. Не още.

— Само се надявам да не си болна. — Тя не бе чула Тиха вода да се връща. Той вдигна ръка и я отпусна отсечено. — Не знам как се лекува болен Съногадател.

Той зачака отговор, наклонил леко глава.

— Това е от тревогите… и от Сънищата. Сънувах ужасни кошмари миналата нощ. Не… не ми се говори за тях. — Тя се усмихна слабо. — Достатъчно кошмари сме сънували и двамата.

Той кимна, мятайки непромокаемия мях на рамо и вдигна вързопа.

— Е, поне е лято. Можем да ядем много неща. Луличките изглеждат добре. Може би ще успеем да си направим копачи от кварцови късове и да изравяме корени с тях. Ако не можем, по склоновете расте иглика, а на юг покрай рекичката има папрат. Много бих искал да опека малко папратови корени на жар, когато спрем да лагеруваме довечера. Те са сладки и сочни — точно това ти трябва, за да се почувстваш по-добре. Ще се оправим.

Бяла пепел се изправи, усещайки умората в краката си. Твърде много Сънища. Те изцеждаха душата.

Тиха вода посочи:

— Точно там са планините Обли скали. Лагерът на Ларкспър е точно от другата им страна — ако все още е там, разбира се. — В очите му се появи тъга.

Тя положи ръка на рамото му.

— Може би при тях всичко е наред.

Той изхъмка неуверено и изведнъж се сепна.

— Странно… миналия път минах оттук с Лява ръка. Отивахме на север да търсим Съногадателката. Никога не съм виждал в Сънищата си, че ще се върна по същия път заедно с нея. Ще можеш ли да извървиш пътя дотам?

— Нищо ми няма. Ще стигнем още тази вечер, Тиха вода. — Видението на мъртвото му тяло отново закръжи пред очите и. В името на Върховното цяло, надявам се да успеем.

Мъртъвците се засмяха подигравателно на мислите и.