Метаданни
Данни
- Серия
- Да убиеш присмехулник (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To Kill a Mockingbird, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветан Стоянов, 1965 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 252гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Харпър Ли. Да убиеш присмехулник
Издателство „Отечество“, София, 1981
Второ издание
Редактор: Лилия Рачева
Художник: Ани Бобева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Коректор: Стефка Бръчкова
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- —Добавяне на липсващ маркер за глава — да отговаря на оригинала (Boman)
- —Корекция
6
— Добре — каза татко, когато Джем го попита може ли да отидем и да поседим с Дил край езерцето на мис Рейшъл, защото на другия ден Дил заминаваше. — Поздравете го и от мене и му кажете, че другото лято пак ще го чакаме.
Прескочихме ниския зид, който отделяше двора на мис Рейшъл от нашата алея. Джем свирна рязко като птица и в мрака се разнесе отговорът на Дил.
— Няма никакъв вятър — каза Джем. — Погледнете нататък.
Той посочи към изток. Иззад дърветата, в градината на мисис Моди, се надигаше огромната луна.
— От нея сякаш става още по-горещо — прибави той.
— Тази вечер има ли на нея кръст? — попита Дил, без да вдигне поглед. Той свиваше цигара от канап и парче вестник.
— Не, там е само жената. Не пали това нещо, Дил, защото ще усмърдиш целия град.
В Мейкомб се смяташе, че на луната има една жена. Тя седеше пред огледалото и вчесваше косите си.
— Ще ни липсваш, момче — казах аз. — Да идем да видим какво става с мистър Ейвъри, а?
Мистър Ейвъри беше наел стая от другата страна на улицата, у мисис Хенри Лафайет Дюбоуз. Всяка неделя мистър Ейвъри минаваше с дискоса за волни пожертвования; освен това той всяка вечер седеше на верандата до девет часа и кихаше. Веднъж, след залез слънце, ни се удаде щастието да наблюдаваме едно негово действие, което изглежда бе последното от този род, защото никога вече не го видяхме да се повтори. Тъкмо Джем и аз си бяхме тръгнали от мисис Рейшъл, когато Дил ни спря.
— Я, гледайте какво става там!
Той посочи другата страна на улицата. Отначало видяхме само обраслата с глицинии веранда, но се вгледахме по-добре и се оказа, че от листата изскача водна струя, описва дъга и плиска жълтата улична светлина на десетина фута от своя източник; поне на нас така ни се стори. Джем каза, че мистър Ейвъри не улучва точно, а Дил добави, че според него, той пиел по цял галон течности на ден. Последва състезание, за да се определят както относителните разстояния, така и възможните постижения, и аз пак се почувствувах оставена на заден план, защото нямах способности в тази област.
Сега Дил се протегна, прозя се и каза с подозрително безразличие:
— Измислих. Хайде да се разходим.
Тази покана ми се видя съмнителна, в Мейкомб никой не се разхожда без цел.
— Къде, Дил?
Дил кимна в южна посока.
— Дадено — каза Джем и когато взех да протестирам, добави с меден глас: — Ти можеш и да не идваш с нас, ангелче…
— И ти не трябва да отиваш. Не си ли спомняш, че…
Но Джем не обичаше да си спомня предишните поражения: изглежда, че от разговора си с Атикус той беше придобил само някои познания по водене на кръстосан разпит.
— Скаут, няма да вършим нищо лошо, ще отидем до уличната лампа и ще се върнем.
Тръгнахме мълчаливо по тротоара, слушахме как скърцат люлеещите се столове по верандите на съседите и се чуват тихите вечерни гласове на възрастните хора от нашата улица. От време на време чувахме и смеха на мис Стефани Крауфорд.
— Е? — попита Дил.
— Готово — отвърна Джем. — Скаут, ти защо не си отидеш в къщи?
— Какво ще правите?
Дил и Джем възнамеряваха само това: да надзърнат през прозореца с открехнатия капак и да се опитат да видят Бу Редли, а пък ако не съм искала да отида с тях, то можело да се прибера направо в къщи и да си държа цапнатата уста затворена, това било положението.
— Че защо, по дяволите, чакахте чак до тази вечер?
Защото нощно време никой не можел да ги види, защото Атикус сега се бил зачел толкова дълбоко, че нямало да усети и настъпването на второто пришествие, защото, ако Бу Редли ги убиел, щели да изтърват училищните занятия, а не ваканцията, и защото по-лесно било да се види в тъмната къща, когато е тъмно, отколкото през деня, не ми ли било ясно?
— Но, Джем, моля ти се…
— Скаут, за последен път ти казвам, или си затваряй човката, или се прибирай в къщи — ей, боже мои, всеки ден все повече заприличваш на момиче.
След тези думи не ми оставаше никакъв избор, освен да се присъединя към тях. Решихме, че е най-добре да се промъкнем под високата телена ограда в задната част на Редлиевия двор — така беше по-малко вероятно да ни видят. Зад оградата имаше широка градина и дървена малка барака.
Джем повдигна най-долния тел и направи знак на Дил да се провре отдолу. Аз го последвах и държах тела да се провре и Джем. Той едва се промъкна.
— Не вдигайте, шум — пошепна Джем. — И да не се вмъкнете в някоя леха със зелки, че ще събудите и умрелите!
Като мислех за това, аз се придвижвах със скорост от една крачка в минута. Тръгнах по-бързо, когато видях далече пред себе си Джем да ни маха в лунната светлина. Стигнахме портичката, която делеше градината от задния двор. Джем я докосна. Портичката изскърца.
— Плюй отгоре й — прошепна Дил.
— Добре ни нареди, Джем — измърморих аз. — Мъчно ще се измъкнем оттук.
— Шт! Плюй отгоре й, Скаут.
Плюхме, докато не ни остана плюнка в устата, и Джем бавно отвори портичката. Повдигна я и я облегна на оградата. Бяхме в задното дворче.
От задната страна къщата на Редли изглеждаше още по-неприветлива: по цялата й дължина се простираше запусната веранда; имаше две врати, а между вратите два тъмни прозореца. От едната страна покривът се подпираше не на колона, а на обикновена греда. В един ъгъл на верандата имаше ниска печка; над нея висеше окачалка за дрехи и нейното огледало блестеше призрачно в лунните лъчи.
— Уф! — тихо изохка Джем и вдигна крак.
— Какво има?
— Кокошки — прошепна едва чуто той.
Дил изохка пред нас и това отново потвърди необходимостта да се пазим от неизвестното, което можеше да ни нападне отвсякъде. Пропълзяхме отстрани, до прозореца с увисналия капак. Первазът беше няколко инча по-висок от Джем.
— Сега ще те повдигна — прошепна той на Дил. — Не, почакай.
Джем хвана лявата си китка и моята дясна китка, а пък аз хванах моята лява китка и дясната китка на Джем, наведохме се и Дил седна върху „столчето“. Повдигнахме го и той се хвана за перваза.
— Побързай — изшептя Джем. — Не можем да те удържим дълго.
Дил ме ощипа по рамото и ние го свалихме на земята.
— Какво видя?
— Нищо. Има завеси. Но някъде свети.
— Хайде да се махаме оттук — едва чуто каза Джем. — Да минем отново отзад! Шт! — предупреди ме той, когато поисках да му възразя.
— Да опитаме задния прозорец.
— Дил, недейте! — казах аз.
Дил спря и пусна Джем да мине пръв напред. Джем стъпи върху най-долното стъпало и то изскърца. Той замря и след това постепенно се отпусна с цялата си тежест. Стъпалото мълчеше. Джем прескочи две стъпала, сложи крак на верандата, повдигна се и едва не загуби равновесие. Оправи се и се отпусна на колене. Пропълзя до прозореца, вдигна глава и погледна.
И тогава аз видях сянката. Беше сянка на мъж с шапка на главата. Отначало я помислих за дърво, но нямаше никакъв вятър, а и стъблата на дърветата не се разхождаха. Задната веранда беше окъпана в лунна светлина и сянката, съвсем откроена, мина през светлината към Джем.
След мен я видя Дил и закри лице с длани.
Когато тя падна върху Джем, Джем също я видя. Той вдигна ръце над главата си и замря.
Сянката спря на фут зад Джем. Вдигна ръце, отпусна ги и застана неподвижна. След това се извърна, отдалечи се, мина по верандата и зави зад къщата по същия път, от който беше дошла.
Джем скочи от верандата и се втурна към нас. Той отвори портичката, избута ни с Дил напред и ни подгони между две лехи шумящи зелки. На половината път аз се спънах и точно тогава един пушечен изстрел разтърси квартала.
Дил и Джем се хвърлиха по корем до мене. Джем прошепна на пресекулки:
— Оградата… към училището!… Бързай, Скаут!
Джем повдигна най-долния тел; Дил и аз се изтърколихме под него и бяхме преполовили пътя до сянката на самотния дъб в училищния двор, когато видяхме, че Джем не е с нас. Изтичахме обратно и го намерихме. Мъчеше се да си свали панталоните, за да се промъкне. Той изтича към дъба по долни гащи.
Стигнахме под закрилата на дъба и там изпаднахме във вцепенение, но мозъкът на Джем продължаваше да работи нормално.
— Трябва да се върнем в къщи, защото ще забележат, че ни няма.
Изтичахме през училищния двор, провряхме се под оградата откъм Еленовата ливада, прехвърлихме се през стобора и се намерихме до задния вход на нашата къща; едва тогава Джем ни позволи да си починем.
Почакахме да се успокои дишането ни и с най-невинен вид тръгнахме към предния двор. Погледнахме надолу по улицата — пред портата на Редли видяхме купчина хора.
— Най-добре ще бъде и ние да отидем там — каза Джем. — Ако не се явим, ще им се види съмнително.
Мистър Натан Редли стоеше в двора до вратата и държеше отворена ловджийска пушка. Атикус стоеше до мисис Моди и мис Стефани Крауфорд. Мисис Рейшъл и мистър Ейвъри бяха наблизо. Никой не видя, че идваме.
Тихичко се приближихме до мисис Моди; тя се огледа.
— Къде бяхте, не чухте ли врявата?
— Какво се е случило? — попита Джем.
— Мистър Редли стрелял по един негър в градината си.
— Улучил ли го е?
— Не — каза мис Стефани. — Стрелял във въздуха. Изплашил го, та чак побелял. Казва, че ако някой види сега бял негър, да знае, че е същият. Каза, че е напълнил другата цев и при следващия шум, който чуе в градината, няма да се цели във въздуха, та ако ще да е куче, негър или… Джем Финч!
— Какво има, госпожице? — попита Джем.
Заговори Атикус:
— Къде ти са панталоните, сине?
— Панталоните ли, сър?
— Да, да. Панталоните.
Нямаше какво да се каже. В този миг Джем стоеше пред хората по долни гащи. Въздъхна тежко.
— Хм… мистър Финч!
В светлината на уличната лампа видях как Дил се готви да излъже: очите му се разшириха, а пълничкото му, ангелско лице стана още по-кръгло.
— Какво има, Дил? — попита Атикус.
— Хм… аз спечелих неговите панталони — отвърна той мъгливо.
— Как тъй си ги спечелил?
Дил се почеса по врата. После прекара ръка по челото си.
— Играехме покер на разсъбличане, ей там, край рибника.
Джем и аз се поуспокоихме. Съседите явно бяха доволни: всички се вкамениха. Но как се играеше покер на разсъбличане? Не можахме да разберем, защото мисис Рейшъл наду глас като градска сирена.
— Б-о-о-о-жичко, Дил Харис! Да играеш комар при моя рибник? Ще те науча аз как се играе покер на разсъбличане!
Атикус спаси Дил от незабавно разкъсване.
— Една минутка, мисис Рейшъл — каза той. — Никога досега не съм чувал, че правят подобно нещо. На карти ли играхте?
Джем се втурна със затворени очи в подкрепа на Дил:
— Не, сър, на клечки.
Възхитих се от брат си. Клечките бяха опасни наистина, но картите бяха сигурна гибел.
— Джем и Скаут — обърна се към нас Атикус, — не искам да чувам повече за никакъв покер. Джем, върви с Дил да си вземеш панталоните. Двамата се разберете помежду си.
— Не се безпокой, Дил — каза Джем, когато тръгнахме по тротоара, — нищо няма да ти направи. Атикус ще я разубеди. Бързо го измисли, момче. Слушай… чуваш ли ги?
Спряхме и чухме гласа на Атикус.
— … нищо сериозно… всички деца минават по този път, мисис Рейшъл…
Дил се успокои, обаче ние с Джем — не. Пред Джем стоеше задачата да намери до сутринта някакви панталони.
— Ще ти дам едни мои панталони — предложи Дил, щом стигнахме пред стъпалата на къщата на мисис Рейшъл. Джем каза, че не можел да влезе в тях, но въпреки това му благодари. Сбогувахме се и Дил си влезе в къщи. После явно си спомни, че е сгоден за мене, защото изтича обратно и бързо ме целуна пред очите на Джем.
— И да ми пишете, чувате ли? — изрева той след нас. Дори и панталоните на Джем да бяха благополучно в стаята му, ние пак нямаше да спим спокойно. Всеки нощен звук, който стигаше до походното ми легло на задната веранда, се увеличаваше поне три пъти; всяка стъпка по чакъла беше на Бу Редли, тръгнал да си отмъщава, всеки негърски смях в нощта беше самият Бу Редли, който се разхождаше свободно и идеше да ни търси; насекомите, които се блъскаха в мрежата, бяха безумните пръсти на Бу Редли, протегнати, за да я разкъсат; платаните бяха зли и като живи се надвесваха над нас. Дълго прекарах между бдение и сън, докато чух Джем да шепне:
— Спиш ли, Триочке?
— Да не си полудял?
— Шт! Атикус загаси лампата.
В слабата светлина на луната, която вече залязваше, видях как Джем спусна крак от кревата си.
— Отивам да ги търся — каза той.
Аз седнах в кревата.
— Не може. Няма да те пусна.
Джем намъкваше ризата си.
— Налага се.
— Опитай само и веднага ще събудя Атикус.
— Опитай само и веднага ще те удуша. Дръпнах го до мене на кревата. Помъчих се да го вразумя.
— Мистър Натан ще ги намери утре сутринта, Джем. Той знае, че ти си ги загубил. Ще ги покаже на Атикус и ще стане доста горещо. Но това ще бъде всичко. Хайде, лягай.
— Точно така мисля и аз — каза Джем. — Затова отивам да ги търся.
Прилоша ми от страх. Отново да отиде сам на онова място — спомних си какво каза мис Стефани: мистър Натан държал заредена втората цев на пушката за следващия шум, който чуе, все едно дали е куче, негър или…
Джем го знаеше не по-зле от мене. Изпаднах в отчаяние.
— Слушай, Джем, не си струва да ходиш. Ако те напердашат, ще те заболи и бързо ще ти мине. Но там ще те застрелят, Джем. Моля ти се…
Той търпеливо въздъхна.
— Откакто се помня, Атикус никога не ме е бил. Не искам сега да започва.
Интересна мисъл. На мен ми се струваше, че Атикус ни заплашва с бой поне през ден.
— Значи, нито веднъж не те е хванал в нещо лошо.
— Може и така да е… Но не искам да започва сега по друг начин, Скаут. Не трябваше тази нощ да постъпваме така, Скаут.
От този миг навярно ние с Джем започнахме за първи път да се отделяме един от друг. Понякога не го разбирах, но неразбирането ми не траеше дълго. А сега изобщо не можех да го разбера.
— Моля ти се — настоях аз, — помисли си само за минутка — сам на онова място…
— Млъквай!
— Голяма работа… Да не би Атикус толкова да ти се разсърди, че вече да не ти говори!… Не, ще го събудя, Джем, честна дума…
Джем сграбчи яката на пижамата ми и едва не ме задуши.
— Тогава ще дойда с теб.
— Няма да дойдеш, ще вдигаш шум.
Безсмислено беше да го разубеждавам. Дръпнах резето на задната врата и я държах, а той се спусна тихо по стъпалата. Трябва да беше два часът. Луната залязваше и изписаните като дантели сенки избледняваха, докато изчезнат напълно. Краищата на бялата му риза се вееха като малки, танцуващи духове, които бягат от наближаващото утро. Духаше лек ветрец и охлаждаше потта, която ме обливаше.
Стори ми се, че мина по обратния път, през Еленовата ливада, за да прекоси училищния двор до оградата — поне натам тръгна. Това щеше да му отнеме повече време, така че беше още рано да се безпокоя. Изчаках, докато стане време да се безпокоя, и се вслушах. Очаквах да чуя пушката на мистър Редли. После ми се стори, че чувам да скърца задната ограда. Така ми се искаше.
После чух Атикус да покашля. Затаих дъх. Понякога, през нощта ние отивахме до банята и го откривахме, че чете. Казваше ни, че често се събуждал нощно време, поглеждал как сме и се зачитал, докато заспи отново. Почаках да светне лампата и напрегнах очи да видя светлината в хола. Но всичко остана тъмно и аз си отдъхнах.
Нощните привидения се бяха прибрали, но при всяко подухване на вятъра, платановите плодове продължаваха да тропат по покрива, а тъмнината ставаше още по-самотна и тъжна, с далечен лай на кучета.
Ето че Джем се връщаше при мене. Бялата му риза се преметна през оградата и петното бавно нарасна. Той се изкачи по стъпалата на задната врата, заключи вратата зад себе си и седна на кревата. Повдигна панталоните си, без да каже нито дума. Легна и аз чувах как леглото му доста време потрепваше. После затихна. Не го чух вече да мърда.