Харпър Ли
Да убиеш присмехулник (3)

3

На двора пипнах Уолтър Кънингам и това ми достави известно удоволствие, но тъкмо му триех мутрата в земята, Джем дойде и ми каза да спра.

— Ти си по-голяма от него — смъмри ме той.

— Голям е почти колкото тебе — отвърнах аз. — Заради него започнах много лошо.

— Пусни го, Скаут. Защо се биете?

— Не си носи обед — казах аз и обясних как съм се забъркала в продоволствените трудности на Уолтър.

Уолтър се беше изправил и мълчаливо слушаше какво си говорим с Джем. Юмруците му бяха леко присвити, сякаш очакваше и двамата да се нахвърлим отгоре му. Аз пристъпих към него, но Джем протегна ръка и ме спря. Той изгледа внимателно Уолтър и попита:

— Баща ти е мистър Уолтър Кънингам от Олд Саръм, нали?

Уолтър кимна с глава.

Уолтър сякаш бе отхранен само с риба: очите му бяха сини като на Дил Харис, воднисти и зачервени по края. Лицето му бе бледо, освен върха на носа, който беше влажно розов. Той неспокойно опипваше металните токички по презрамките на гащеризона си.

Джем ненадейно му се усмихна.

— Ела да обядваш у нас, Уолтър — каза той. — Ще се радваме, ако дойдеш.

Лицето на Уолтър засия, но после потъмня.

— Баща ни е приятел с баща ти — продължи Джем. — Не гледай Скаут, тя е малко откачена! Няма да те закача вече.

— Това не се знае — добавих аз. — Лекотата, с която Джем даваше обещания от мое име, ме раздразни, но драгоценните минути на обедната почивка изтичаха. — Добре, Уолтър, няма да те закачам вече. Обичаш ли боб? Нашата Калп е добра готвачка.

Уолтър остана на мястото си и прехапа устни. Джем и аз се отказахме от намерението си и бяхме стигнали почти до къщата на Редли, когато Уолтър извика:

— Ей, идвам с вас.

Уолтър ни настигна и Джем приятелски заговори с него.

— Тука живее един зъл дух — каза той сърдечно и показа към къщата на Редли. — Чувал ли си за него, Уолтър?

— Чувал съм, разбира се — отвърна Уолтър. — Първата година, като тръгнах на училище и хапнах от неговите пеканови орехи, едва не умрях! Хората разправят, — че ги отравял и ги изхвърлял през училищната ограда.

Сега, когато Уолтър и аз вървяхме до него, Джем изглежда не се плашеше никак от Бу Редли. Той дори започна да се хвали.

— Веднъж отидох чак до къщата — каза той на Уолтър.

— Онзи, който веднъж е ходил чак до къщата, няма защо после да тича, когато минава край нея — съобщих аз, гледайки нагоре.

— А кой тича край нея, фукло?

— Ти тичаш, ако няма никой с тебе.

Докато стигнем стъпалата на предната врата, Уолтър беше забравил, че е Кънингам. Джем изтича в кухнята и помоли Калпурния да сложи още една чиния на масата, защото имаме гост. Атикус се здрависа с Уолтър и започна с него разговор за реколтата, от който ние с Джем нищо не разбрахме.

— Не мога да мина във втори клас, мистър Финч, защото всяка пролет помагам на татко за памука, но сега вече в къщи поизрасна другият ми брат и може да работи на полето.

— Бушел картофи ли платихте за него? — попитах аз, а Атикус ми се закани с глава.

Уолтър насипа в чинията си храна и за наше удивление те разговаряха с Атикус като двама възрастни. Атикус се впусна в разни фермерски въпроси, но Уолтър го прекъсна и попита дали имаме петмез. Атикус повика Калпурния и тя донесе цяла кана петмез. Тя застана до Уолтър и почака той да си налее. Уолтър обилно поля с петмез месото и зеленчуците в чинията си. Може би той щеше да налее и в чашата си с мляко, ако аз не го бях попитала какви са тия номера.

Сребърният поднос издрънча, когато Уолтър постави каната върху него, той бързо прибра ръцете си в скута и наведе глава.

Атикус отново ми се закани.

— Но той заля цялата си чиния с петмез! — запротестирах аз. — Наля върху…

В този момент Калпурния каза, че трябва да отида в кухнята.

Тя беше разярена, а когато беше разярена, Калпурния пообъркваше граматиката. В спокойно състояние граматиката й беше като на всички други в Мейкомб. Атикус казваше, че тя е много по-образована от останалите негри.

Тя ме погледна изкосо и бръчиците край очите й станаха по-дълбоки.

— Има хора, дето не ядат като нас — прошепна тя ожесточено, — но ти не трябва да им се смееш на масата. Туй момче ти е гост и може да рече да изяде покривката, но ти въпреки туй няма да го закачаш, чуваш ли?

— Но, Калп, той не ми е гост, той е от Кънингамовци…

— Затваряй си устата! Какъвто и да е, щом е дошъл в тая къща, той ти е гост и да не съм те чула да му забелязваш! Виж я ти, колко важна! Може твоето семейство да е по-добро от Кънингамовци, но ти само го срамиш! Като не можеш да се държиш прилично на масата, ще ядеш в кухнята!

С едно здраво пошляпване Калпурния ме отправи през вратата на трапезарията. Взех си чинията и довърших обеда в кухнята, но все пак бях благодарна, че си спестих унижението отново да седна при другите. Казах на Калпурния, че ще я науча аз нея: някой от тия дни ще я издебна, ще избягам и ще се удавя в Баркъровия вир и тогава ще й бъде мъчно. Освен това, прибавих аз, тя вече беше станала причина да си имам днес неприятности: беше ме научила да пиша и това беше само нейна вина.

— Стига си хленчила — каза тя.

Джем и Уолтър се върнаха в училище преди мене; да остана назад и да уведомя Атикус за престъпленията на Калпурния си струваше самотното бягане покрай къщата на Редли.

— И изобщо тя обича Джем повече от мене — заключих аз и предложих Атикус веднага да я изгони.

— А ти помислила ли си някога, че Джем й създава двойно по-малко грижи от тебе? — гласът на Атикус беше суров. — Няма да я изгоня нито сега, нито когато и да било. Помислила ли си, че не можем да преживеем без нея нито един ден? Спомни си колко много прави Калп за тебе и затова ще я слушаш, чуваш ли?

Върнах се в училище и с омраза мислех за Калпурния, докато един внезапен вик прекъсна мрачните ми размисли. Вдигнах поглед и видях мис Каролайн, застанала в средата на стаята, с ужасено лице. Тя явно се беше оправила достатъчно през обедната почивка, за да продължи да се занимава с работата си.

— Жива е — изпищя мис Каролайн. — Мърда!

Мъжката част на класа веднага се втурна на помощ. „Господи — помислих си аз, — изплашила се е от една мишка!“ Малкият Чък Литъл, чието самообладание беше изключително, каза:

— Накъде отиде, мис Каролайн? Кажете ни накъде отиде! Хей, Ди! — обърна се той към момчето зад него. — Затвори вратата и ще я хванем! Бързо, госпожице, кажете накъде отиде?

Мис Каролайн посочи с разтреперан пръст не към пода, нито към чиновете, а към една огромна личност, която не познавах, Малкият Чък се смръщи и попита кротко:

— За него ли говорите, госпожице? Той ли мърда? Уплаши ли ви?

Мис Каролайн каза отчаяно:

— Минавах покрай него и тя изпълзя от косата му… просто изпълзя от косата му…

Малкият Чък се засмя до уши.

— Не трябва да се плашите от една въшка, госпожице. Че вие не сте ли виждали въшки? Не се плашете, хайде качете се на катедрата и ни предайте още нещо.

Малкият Чък Литъл също бе от хората, които не са сигурни дали ще се нахранят до довечера, но иначе беше роден джентълмен. Той хвана под ръка мис Каролайн и я отведе в предната част на стаята.

— Хайде, хайде, не се безпокойте, госпожице — повтори той. — Не трябва да се плашите от една въшка. Ей сега ще ви донеса малко студена вода.

Собственикът на въшката не проявяваше ни най-малък интерес към ужаса, който беше произвел. Той опипа косата над челото си, намери своя скрит спътник и го смачка с палеца и показалеца си.

Мис Каролайн наблюдаваше действията му с разширени от ужас очи. Малкият Чък й донесе вода в книжна чаша и тя с благодарност я изпи. Скоро гласът й се възвърна.

— Как се казваш, малкият? — кротко попита тя.

Момчето премигна.

— Кой, аз ли?

Мис Каролайн кимна.

— Бърис Юел.

Мис Каролайн погледна в дневника.

— Тука имам един Юел, но не е записано малкото му име… кажи си името по букви, за да го запиша.

— Не зная как се пише. В къщи ми викат Бърис.

— Е, добре, Бърис — каза мис Каролайн, — струва ми се, че най-добре ще е да те освободим от занятия за днес следобед. Искам да си отидеш у дома и да си измиеш добре главата.

Тя извади една дебела книга от катедрата, прелисти я и за миг се зачете.

— Добро домашно средство против… Бърис, искам да си отидеш у дома и да си измиеш главата с катранен сапун. След това си намажи косата с газ.

— Защо, мисус?^[1]

— За да се отървеш от… хм, от тези въшки! Виждаш ли, Бърис, другите деца могат да прихванат от тебе, а на тебе няма да ти е приятно, нали?

Момчето се изправи. Бе най-мръсното човешко същество, което съм виждала. Вратът му беше тъмносив, ръцете ръждиви, а ноктите му пълни с мръсотия. Той погледна мис Каролайн — умитото пространство на лицето му не надминаваше една длан. Никой не го беше забелязал дотогава, може би защото цялата сутрин аз и мис Каролайн бяхме забавлявали класа.

— И тъй, Бърис — продължи мис Каролайн — много ще те моля, добре да се изкъпеш, преди да дойдеш утре на училище.

Момчето се изсмя грубо.

— Вие хич не можете да ме изгоните, мисус. Аз сам се канех да си отида… стига ми толкоз учене за тази година.

Мис Каролайн го изгледа с недоумение.

— Какво искаш да кажеш?

Момчето не отговори, а само изсумтя презрително. Едно от по-големите деца й обясни:

— Той е от Юеловци, госпожице.

Аз се зачудих дали и това обяснение ще се окаже несполучливо като моето. Но мис Каролайн изглежда беше склонна да го изслуша.

— Цялото училище е пълно с тях. Всяка година идват за първия учебен ден и после си отиват. Инспекторката успява да ги доведе, защото ги заплашва с шерифа, но накрая се отказва да ги задържи. Мисли, че е спазила закона, щом ги е записала в списъците и ги е докарала за първия учебен ден. А после вие през цялата година ще им пишете отсъствия.

— Ами родителите им? — попита, сериозно загрижена, мис Каролайн.

— Те нямат майка, а баща им не иска и да знае, Бърис Юел беше поласкан от обяснението.

— Вече трета година идвам в първи клас за първия учебен ден — съобщи той гордо. — Ако изляза по-хитър тази година, може и да мина във втори клас…

— Моля те, седни си, Бърис — каза мис Каролайн и в същия миг аз разбрах, че направи голяма грешка. Благоволението на момчето се превърна в гняв.

— Брей, че вие ли ще ме командвате, мисус? Малкият Чък Литъл се изправи.

— Оставете го да си отиде, госпожице — каза той. — Юел е подъл, зъл и подъл. Може да направи скандал, а в класа има и малки деца.

Той беше от най-дребните, но когато Бърис Юел се извърна към него, малкият Чък мушна дясната си ръка в джоба.

— Внимавай, Бърис — каза той. — По-приятно ще ми е да те пречукам, отколкото да те гледам пред себе си. Хайде, измитай се у вас!

Бърис сякаш го беше страх от това дете, което едва стигаше до гърдите му, и мис Каролайн се възползува от неговата нерешителност.

— Върви си у вас, Бърис. Ако не си вървиш, ще викна директора — каза тя. — И без това трябва да му докладвам за твоя случай. Момчето изсумтя и мързеливо се помъкна към вратата. Когато се намери в безопасност, се извърна и извика:

— Докладвай и върви по дяволите! Още не се е родила такава мръсна, глупава учителка, която да ме командва мене! Ти не можеш да ме изгониш, мисус. Запомни, че не можеш да ме изгониш!

Почака, за да се увери, че тя плаче, и после се измъкна от сградата.

Ние веднага се струпахме около катедрата и се опитахме да утешим учителката кой както може. „Подло момче… непочтен… никой не може да ви накара да учите такива като него… в Мейкомб не е така, мис Каролайн, наистина… не се тревожете, госпожице… Мис Каролайн, защо не ни прочетете някоя приказка? Онази, котешката, отзарана беше чудесна…“

Мис Каролайн се усмихна, избърса носа си, каза: „Благодаря ви, милички“, отвори една книга и хвърли в недоумение първокласниците с един дълъг разказ за една жаба, която живеела в салон.

Когато за четвърти път през този ден минах край къщата на Редли — и двата пъти в галоп, — настроението ми беше съвсем мрачно, то напълно подхождаше на самата къща. Ако през остатъка от учебната година имаше такива драматични събития, както в първия ден, може би щеше да е поне забавно, но перспективата да прекарам девет месеца, въздържайки се от четене и писане, ме принуди да помисля за бягство.

Късно следобед планът ми беше напълно готов; когато Джем и аз хукнахме да се надбягваме по тротоара, за да посрещнем Атикус от работа, аз не си дадох труд да тичам много бързо. Бяхме свикнали веднага щом видим, че Атикус се задава зад ъгъла на пощата, да се втурваме да го посрещнем. Атикус изглежда беше забравил, че на обед бях изпаднала в немилост; засипа ме с въпроси за училището. Аз отговарях едносрично и той не настоя.

Може би Калпурния чувствуваше, че денят е бил тежък за мен и ме остави да гледам как приготвя вечерята.

— Затвори си очите, отвори си устата и ще получиш една изненада — каза тя.

Тя рядко правеше пържени филийки, казваше, че никога не й стигало времето, но днешният й ден бил по-лек, защото и двамата бяхме на училище. Тя знаеше, че обичам пържени филийки.

— Днес ми домъчня за тебе — каза тя. — Към два часа се почувствувах толкова самичка, че трябваше да пусна радиото.

— Защо? Ние с Джем седим в къщи само когато вали.

— Зная — отвърна тя, — но винаги единият от вас е наблизо. Колко ли време губя да викам по вас? Охо, май ще има време да изпържа още един тиган филийки — продължи тя и стана от кухненския стол. — Хайде, сега бягай оттук и ме остави да донеса вечерята на масата.

Калпурния се наведе и ме целуна. Аз изтичах и си помислих какво ли й е станало. Май че искаше да се помирим. Винаги е била несправедлива към мене, най-после беше разбрала грешката си, съжаляваше, но беше много упорита, за да го признае. Бях уморена от толкова престъпления през този ден.

След вечеря Атикус седна с вестник в ръка и ме повика.

— Скаут, готова ли си да почетем?

Не можах да изтърпя повече и излязох на предната веранда. Атикус дойде след мен.

— Какво има, Скаут?

Казах на Атикус, че не се чувствувам добре и че, ако той не възразява, няма повече да ходя на училище.

Атикус седна на люлеещия се стол, кръстоса крака и тикна пръсти в джобчетата на жилетката си; казваше, че само така можел да мисли. Той мълчеше съчувствено и аз реших да укрепя позициите си.

— Ти самият никога не си ходил на училище, а нищо ти няма! Затова и аз ще си стоя в къщи. Ти ще ме учиш, както дядо ви е учил, тебе и чичо Джек.

— Аз не мога да те уча — каза Атикус. — Трябва да си изкарвам хляба. Освен това, ако те оставя в къщи, ще ме пъхнат в затвора… Така, че тази вечер ще вземеш една доза магнезиево мляко^[2], а утре ще вървиш на училище.

— На мене нищо ми няма…

— Така си и мислех. Какво се е случило?

На части аз му разправих всичките си нещастни приключения през деня.

— … и тя каза, че си ме научил погрешно, затова ние с тебе не можем да четем вече. Моля ти се, не ме пращай на училище, моля ти се, сър!…

Атикус стана и отиде до края на верандата. Като престана да оглежда пълзящата лоза, той се върна при мене.

— Най-напред — каза той, — ако успееш да научиш един съвсем прост номер, Скаут, ще се спогаждаш много по-добре с всякакви хора. Никога не можеш да разбереш един човек, докато не обмислиш нещата от неговата гледна точка…

— Как така, сър?

— … Ей така, докато не влезеш в неговата кожа! Атикус каза, че днес аз съм научила доста неща, а и самата мис Каролайн е научила нещичко. Например тя е научила да не дава нищо на човек от Кънингамовия род, но ако Уолтър и аз се бяхме поставили на нейно място, щяхме да видим, че нейната грешка не е била съзнателна. Не можехме да искаме от нея да научи всички обичаи на Мейкомб за един ден и не трябваше да я виним, че не знаела това или онова.

— Гръм и мълнии! — казах аз. — Ами и аз също не знаех, че на нея няма да й бъде приятно да чета, но тя въпреки това ме обвини… Слушай, Атикус, няма нужда да ходя на училище! — Внезапно ме осени друга мисъл. — Спомняш ли си Бърис Юел? Той винаги отива на училище само първия учебен ден. Инспекторката мисли, че щом включи името му в списъка, и законът е спазен…

— С тебе това не може да стане, Скаут — отвърна Атикус. — Понякога в някои специални случаи е по-добре да се заобиколи малко законът, но в твоя случай това не може да стане. Така че ти трябва да отидеш на училище.

— Не виждам защо аз да ходя, когато той може и да не ходи!

— Слушай тогава.

Атикус каза, че Юеловци в течение на три поколения са били позорът на Мейкомб. Доколкото си спомнял, никой от тях нито един ден не бил преживял от честен труд. Каза, че след някоя Коледа, като махаме елхата, ще ме заведе да видя къде и как живеят Юеловци. Уж са хора, а живеят като животни.

— Ако проявяват и най-малкото желание да се изучат, те винаги могат да посещават училището, но би било глупаво хора като Юеловци да се принуждават на нещо, с което не са свикнали!…

— Значи, ако утре не ида на училище, ти ще ме принудиш?

— Да не говорим повече — каза Атикус сухо. — Ти, мис Скаут Финч, си като всички обикновени хора. Трябва да се подчиняваш на закона.

Той каза, че Юеловци били членове на едно специално общество, съставено само от Юеловци. При известни обстоятелства обикновените хора нарочно им позволявали известни предимства, като си затваряли очите за някои техни постъпки. Например за тях не било задължително да ходят на училище. Друг пример — бащата на Бърис, мистър Боб Юел, можел да ходи на лов дори извън ловния сезон.

— Но, Атикус, това е много лошо — казах аз. — В окръга Мейкомб се считаше за нарушение на законите да не спазваш ловния сезон, а населението гледаше на това като на истинско престъпление.

— Вярно, че е нарушение на закона — отвърна баща ми — и е много лоша постъпка, но когато човек обръща в уиски цялата помощ, която му се дава, децата му вият от глад. Не познавам в окръга нито един фермер, комуто да се досвиди дивечът, убит от техния баща.

— Мистър Юел не бива да върши такива неща…

— Вярно, че не бива, но той никога няма да се поправи. Ти ще упрекнеш ли заради това и децата му?

— Не сър — измърморих аз и направих последен опит: — Но ако продължа да ходя на училище, ние вече никога няма да можем да четем…

— А това силно те огорчава, нали?

— Да, сър.

Когато Атикус погледна надолу към мене, видях на лицето му оня израз, който винаги ме караше да очаквам нещо.

— А ти знаеш ли какво значи компромис? — попита ме той.

— Да се заобикаля законът ли?

— Не, да се постигне споразумение чрез взаимни отстъпки. Ето как става това — продължи той, — ако ти отстъпиш пред необходимостта да ходиш на училище, ние ще продължим да четем всяка вечер, както досега. Съгласна ли си?

— Да, сър!

— Нека считаме споразумението за постигнато, без обикновените формалности — избърза да каже Атикус, като видя, че се готвя да плюя.

Аз отворих предната врата и Атикус добави:

— Между другото, Скаут, по-добре ще бъде да не споменаваш в училище за нашето споразумение.

— Защо?

— Страх ме е, че нашите действия ще бъдат посрещнати със значително неодобрение от по-горните учебни власти.

Джем и аз бяхме свикнали с езика на завещанията и кодексите, които употребяваше баща ни, и винаги имахме право да прекъснем Атикус, за да ни бъде обяснено нещо, което не разбирахме.

— Моля, сър?

— Никога не съм ходил на училище — поясни той, — но ако кажеш на мис Каролайн, че четем всяка вечер, предчувствувам как тя ще се нахвърли срещу мене, а пък аз съвсем не искам да се нахвърля върху мене.

Цялата вечер ние с Джем припадахме от смях, защото Атикус невъзмутимо ни чете един дълъг разказ за някакъв човек, който стоял върху един стълб без причина, и това беше достатъчно, за да вдъхнови Джем да прекара следващата събота в нашата къщичка на дървото. Джем престоя там от закуска до залез слънце и щеше да остане и през нощта, ако Атикус не беше прекъснал снабдителните му линии. По-голямата част от деня аз прекарах в катерене по дървото, изпълнявах негови поръчки, снабдявах го с литература, храна и вода и тъкмо му носех одеяла за през нощта, когато Атикус каза, че ако аз не му обръщам внимание, то Джем ще слезе много скоро. Атикус излезе прав.