Харпър Ли
Да убиеш присмехулник (28)

28

Времето беше необичайно топло за последния ден на октомври. Дори нямахме нужда от жакети. Вятърът се засили и Джем каза, че може да завали, преди да се приберем. Нощта беше безлунна.

Уличният фенер на ъгъла хвърляше тъмни сенки върху къщата на Редли. Джем се изсмя тихичко.

— Обзалагам се, че тази вечер никой няма да ги безпокои — каза той.

Джем носеше моя костюм, а това не беше лесна работа, защото бе неудобен за носене. Помислих си, че постъпи много кавалерски.

— И все пак, това място си е страшно, нали? — казах аз. — Бу, разбира се, не желае никому зло, но все пак съм доволна, че си с мен.

— Знаеш, че Атикус нямаше да те остави да отидеш сама до училището — отвърна Джем.

— Не виждам защо. Трябва само да завия зад ъгъла и да пресека двора.

— Този двор е прекалено голям, за да го пресичат малки момичета посред нощ — закачи ме Джем. — Не те ли е страх от духове?

Изсмяхме се и двамата. През тия години, докато бяхме вече порасли, духовете, горещите течения, заклинанията и тайните знаци бяха изчезнали, както мъглата изчезва при изгрев слънце.

— Как беше онова заклинание! — припомни си Джем. — Ангеле, ангеле, жив в смъртта, махни се оттук, не смучи ми дъха!…

— Престани! — казах аз. Бяхме точно пред къщата на Редли.

— Бу сигурно не си е у тях. Слушай — подхвърли Джем.

Високо над нас в мрака самотен присмехулник изливаше целия си репертоар, щастлив и без да го е грижа на чие дърво е кацнал, започваше пронизителното „кийкий“ на синигера, минаваше през сърдитото „куик“ на сойката и стигаше до тъжните жалби на нощната лястовица.

Завихме зад ъгъла и аз се спънах в един корен, израснал насред пътя. Джем се опита да ми помогне, но само изтърва костюма ми в праха. Аз обаче се задържах и отново поехме пътя си.

Свърнахме от улицата в училищния двор. Беше тъмно като в катраница.

— Как познаваш къде сме, Джем? — попитах аз, след като извървяхме няколко крачки.

— Зная, че сме под големия дъб, защото минаваме през по-хладно място. Внимавай сега да не паднеш пак!

Вървяхме бавно, почти опипом, за да не се блъснем в дървото. Това дърво беше стар, самотен дъб; две деца не можеха да обгърнат стъблото му с ръце. Дъбът беше надалече от учителите, от техните шпиони и от любопитните съседи: беше близо до двора на Редли, но Редлиевци не бяха любопитни. Малка ивица земя под клоните му бе добре отъпкана от безбройните побоища и тайните игри на зарчета.

Светлините на училищната зала блестяха в далечината, но само ни заслепяваха.

— Не гледай напред, Скаут — каза Джем. — Гледай в земята и няма да паднеш.

— Трябваше да вземеш фенерчето, Джем.

— Не знаех, че е толкова тъмно. Преди да мръкне, съвсем не ми се струваше, че ще стане толкова тъмно. Много е облачно, затова е така. Ще продължи още доста.

Някой скочи върху нас.

— Олеле-е! — изкрещя Джем.

Сноп светлина блесна в очите ни и зад нас подскочи възхитен Сесил Джейкъбс.

— Хо-хо, напълнихте ли гащите? — викна той. — Така си и мислех, че ще минете оттук!

— Каква правиш тука сам, бе? Не те ли е страх от Бу Редли?

Сесил благополучно бе отишъл с родителите си до залата, но не ни видял там и се отправил към дъба, защото бил сигурен, че ще минем край него. Мислел само, че и мистър Финч ще бъде с нас.

— Глупости, ей го къде е училището, зад ъгъла! — каза Джем. — Какво страшно има да свърнеш зад ъгъла?

Но трябваше да признаем, че Сесил добре го беше измислил. Той ни изплаши и можеше да го разправя на цялото училище, това си беше негово право.

— Слушай — казах аз, — ти нали щеше да играеш крава тая вечер? Къде ти е костюмът?

— Горе зад сцената е — отговори той. — Мисис Мериуедър казва, че имало още време до нашето представление. Ти, Скаут, можеш да сложиш твоя костюм до моя зад сцената и ще отидем при другите.

Джем реши, че това е чудесна идея. Мислеше също, че е много добре, дето ще бъдем заедно със Сесил. По този начин Джем можеше да отиде при връстниците си.

Когато влязохме в залата, целият град се бе стекъл там. Липсваха само Атикус, дамите, които бяха изморени от украсяването на сцената, саможивците и градските отрепки. Изглежда, че бяха дошли хората от целия окръг: залата гъмжеше от издокарани фермери. Училищното здание имаше огромен хол на първия етаж; хората се трупаха край павилиончетата, наредени край стените.

— О, Джем, забравила съм си парите — въздъхнах аз, като ги видях.

— Атикус се сети — каза Джем. — Ето ти тридесет цента, ще ти стигнат за шест пъти. Довиждане.

— Добре — казах аз, доволна от тридесетте цента и Сесил. Двамата със Сесил пресякохме хола и през една врата отидохме зад сцената. Оставих свинския си костюм и побързах да се махна, защото мисис Мериуедър стоеше до една катедра пред първия ред места и припряно нанасяше поправки в своя текст.

— Колко пари имаш? — попитах Сесил. Сесил също имаше тридесет цента, двамата имахме по равно. Първите си петачета похарчихме в „Къщата на ужасите“, която никак не успя да ни уплаши: влязохме в затъмнената стая на седми клас, а този, който временно изпълняваше длъжността таласъм, ни поведе из нея и ни накара да докоснем няколко предмета, които уж би трябвало да са части от човешко тяло.

— Това са очите му — каза ни той и ние докоснахме две обелени гроздови зърна в една чиния. — Това е сърцето му — докато го пипах, заприлича ми на суров черен дроб. — А това са вътрешностите му — и той натика ръцете ни в чиния изстинали макарони.

Двамата със Сесил посетихме няколко павилиончета. Всеки от нас купи по едно пакетче от пресните сладки на мисис Тейлър. Поисках да опитам да хвана една — от ябълките, които плуваха в петмез, но Сесил каза, че не било хигиенично, можело да се прихване нещо, понеже всички си потапяли устата в същия съд.

— Добре де, сега в града няма епидемии — запротестирах аз.

Но Сесил каза, че не било хигиенично да си топиш устата заедно с други хора. По-късно попитах леля Александра по този въпрос и тя отговори, че така разсъждавали само парвенютата.

Канехме се да си купим захарни петлета, но се появиха пратениците на мисис Мериуедър и ни казаха да вървим зад стената, защото било време да се подготвим. Залата се пълнеше с хора; пред сцената се беше събрал оркестърът на мейкомбското училище. Светлините на рампата бяха запалени и завесата се огъваше на вълни от суматохата зад нея.

Зад кулисите ние със Сесил попаднахме в тесен натъпкан коридор: имаше възрастни със саморъчно изработени тривърхи шапки, конфедератистки кепета, шапки от времето на испано-американската война и каски от Световната война. Децата, които представляваха селскостопански продукти, се тълпяха пред малко прозорче, облечени във всевъзможни костюми.

— Някой е смачкал костюма ми — жално извиках аз. Мисис Мериуедър изтича при мене, оправи формата на мрежата и ме натика вътре.

— Как се чувствуваш, Скаут? — попита Сесил. — Гласът ти идва, като че си под земята.

— И твоят глас не е по-наблизо — казах аз. Оркестърът засвири националния химн и ние чухме как публиката става на крака. После заби големият барабан. Мисис Мериуедър беше застанала зад катедрата си край оркестъра и каза:

— Окръг Мейкомб — ад астра пер аспера.

Барабанът отново задумка.

— Това значи — преведе за простолюдието мисис Мериуедър, — „от мъките към звездите!“ — И съвсем ненужно, според мен, добави:

— Жива картина.

— Нямаше да разберат какво е, ако не им кажеше — прошепна Сесил, но веднага му изшъткаха.

— Целият град го знае — прошепнах аз.

— Тук има и фермери — каза Сесил.

— Тихо там! — нареди някакъв мъжки глас и ние млъкнахме.

Барабанът подчертаваше всяко изречение на мисис Мериуедър. С меланхоличен глас тя разказа, че окръгът Мейкомб бил по-стар от самия щат, че първоначално бил част от териториите Мисисипи и Алабама, че първият бял човек, който стъпил в девствените му лесове, бил петият прадядо на съдията по наследствата, който пропаднал безследно.

После дошъл безстрашният полковник Мейкомб, чието име носеше окръгът.

Генерал Андрю Джексън го назначил на ръководен пост, но неуместната самонадеяност на полковник Мейкомб, както и неумението му да се ориентира, навлекли нещастие върху всички, които участвали заедно с него във войната против индианците от речното племе. Полковник Мейкомб положил усилия да умиротвори този край и да го направи безопасен за демокрацията, но първият му поход бил и последен. По един пратеник от приятелско индианско племе той получил заповед да се придвижи на юг. Полковникът огледал мъха на едно дърво, за да разбере със сигурност накъде е юг, заповядал на подчинените си, които искали да поправят неговата грешка, да млъкнат, отправил се в поход, с твърдото намерение да прогони неприятеля, и така забъркал войските си сред горските дебри на северозапад, че едва след много време група поселници, които се придвижвали навътре, ги извели на верния път.

Тридесет минути мисис Мериуедър описва подвизите на полковник Мейкомб. Открих, че ако свия колена, ще мога някак да ги покрия с костюма си и да приседна. Седнах, заслушах се в бръмченето на мисис Мериуедър и думкането на барабана и скоро съм заспала.

После ми разправиха, че мисис Мериуедър вложила всичко във финала. Навременното появяване на боровите дървета и фасулите й придало увереност и тя извикала: „свинско“. Изчакала няколко секунди и пак извикала „свинско?“ Нищо не се появило и тя изкрещяла: „свинско“!

Сигурно съм я чула в съня си или ме е събудил оркестърът, който свиреше „Дикси“. Избрах да вляза на сцената, когато мисис Мериуедър тържествено развя националното знаме. Избрах не е точната дума. Просто реших да се присъединя към другите.

После ми разправяха, че съдията Тейлър излязъл от залата и толкова силно се пляскал по коленете, че мисис Тейлър му донесла хапче и чаша вода.

Мисис Мериуедър изглежда беше пожънала успех, защото всички й ръкопляскаха и викаха възторжено, но тя ме спря зад кулисите и ми каза, че съм развалила цялата й жива картина. Накара ме да се почувствувам ужасно, но Джем дойде да ме вземе, пълен със съчувствие. Каза, че от мястото си не можал да види моя костюм. Не знам как е разбрал, че се чувствувам зле под костюма си, но ми каза, че съм изпълнила добре своята роля, само дето съм била закъсняла малко, това било всичко. Джем беше станал почти толкова добър в изкуството да утешава, колкото Атикус. Почти — защото дори и той не успя да ме накара да мина през тълпата. Джем се съгласи да почака с мен зад кулисите, докато публиката се изтегли.

— Искаш ли да свалиш костюма, Скаут? — попита той.

— Не, ще си остана с него — отговорих аз. Под него можех да скрия унижението си.

— Искате ли да ви закарам в къщи? — попита някой.

— Не, сър, благодаря ви — чух да казва Джем. — Ние сме наблизо.

— Пазете се от духове — добави гласът. — Или по-добре кажи на духовете да се пазят от Скаут.

— Не останаха много хора — каза ми Джем. — Да вървим.

Минахме през залата, през хола и се спуснахме през стъпалата. Навън беше все така тъмно. Няколкото останали автомобила бяха паркирани от другата страна на сградата и светлината на техните фарове не се виждаше.

— Ако някои тръгваха в една посока с нас, щяхме да виждаме по-добре — каза Джем. — Чакай, Скаут, чакай да те хвана за… края на бута! Можеш да се спънеш.

— Виждам много добре.

— Да, но можеш да се спънеш.

Усетих лек натиск върху главата си и предположих, че Джем е хванал края на бута.

— Хвана ли ме?

— Да.

Тръгнахме да прекосяваме училищния двор. Напрягахме очи да видим къде стъпваме.

— Джем — казах аз, — забравих си обущата зад декорите.

— Да се върнем да ги приберем. — Но когато се обърнахме, светлините в залата угаснаха. — Ще си ги вземеш утре — предложи той.

— Но утре е неделя — запротестирах аз, понеже Джем ме извърна към къщи.

— Ще накараш пазача да те пусне… Скаут?

— А?

— Нищо.

Джем отдавна не беше правил така. Зачудих се какво ли мисли. Щеше да ми каже, когато той реши — навярно след като се приберем. Стори ми се, че стисна костюма ми твърде здраво. Разклатих глава.

— Джем, няма нужда да ме…

— Млъкни за миг, Скаут — каза той и ме ощипа.

Продължихме мълчаливо.

— Мигът мина — обадих се аз. — За какво мислиш? — Обърнах се да го погледна, но очертанията му едва се виждаха.

— Стори ми се, че чух нещо — отвърна той. — Спри за миг.

Спряхме.

— Чуваш ли нещо? — попита той.

— Не.

Не минахме и пет крачки и той пак ме накара да спра.

— Джем, ти какво искаш, да ме изплашиш ли? Знаеш, че съм достатъчно голяма за…

— Мълчи — каза той и разбрах, че не се шегува.

Нощта беше тиха. Чувах дишането му. От време на време лек ветрец обвяваше босите ми крака и само това напомняше за бурята, която очаквахме рано вечерта. Затишие пред буря. Заслушахме се.

— Чух някакво куче, ей сега — казах аз.

— Не, не е това — отвърна Джем. — Чувам го, докато вървим, но щом спрем, и не чувам нищо.

— Костюмът ми шуми, това чуваш. Или може би ти е подействувал празникът…

Казах го, за да убедя по-скоро себе си, а не Джем, защото щом тръгнахме, и чух същото, за което говореше той. Не беше костюмът ми.

— Това е само Сесил — каза Джем след малко. — Втори път няма да ни хване. Да вървим по-бавно, за да не си помисли, че бързаме.

Тръгнахме като костенурки. Попитах Джем как Сесил успява да ни следи в такава тъмнина, защото ми се струваше, че ще се натъкне на гърбовете ни.

— Аз те виждам, Скаут — каза Джем.

— Как? Аз не те виждам.

— Ивиците сланина блестят. Мисис Креншоу ги е боядисала със светеща боя, за да изпъкват под светлината. Много добре те виждам и сигурно Сесил също те вижда добре, затова се държи на разстояние зад нас.

Исках да покажа на Сесил, че знаем кой се таи отзад и че няма да ни изненада. Обърнах се и изкрещях:

— Сесил Джейкъбс е мокра кокошка!

Спряхме. Отговори ни само ехото на „кокошка“, отразено от стената на училището.

— Аз ще го подхвана — каза Джем. — Хе-е-й!

— Хе-е-й, хе-е-й! — отвърна училищната стена.

Не приличаше на Сесил да издържа толкова дълго; щом успееше с някой фокус, той го повтаряше сто пъти. Вече би трябвало да скочи отгоре ни. Джем ми даде знак отново да спра. След това тихичко каза:

— Скаут, можеш ли да махнеш тая работа от себе си?

— Мога, но отдолу съм почти гола.

— Роклята ти е у мен.

— Не мога да я облека в тъмното.

— Добре — каза той, — няма значение.

— Джем, страх ли те е?

— Не. Струва ми се, че сме вече при дървото. А оттам има само няколко метра, докато излезем на улицата, при уличната лампа.

Джем говореше бавно, с безизразен глас. Запитах се докога ли ще се опитва да ме заблуждава със Сесил.

— Да запеем ли, Джем?

— Не. Пази пълна тишина, Скаут.

Продължавахме да вървим все така бавно. Джем знаеше не по-зле от мен, че е трудно да вървиш бързо, без да си разкървавиш палеца, без да се спънеш в някой камък или да ти се случи друга неприятност, а пък аз, на всичко отгоре, боса. Може би вятърът шумеше в дърветата. Но нямаше вятър, нямаше и дървета освен големия дъб.

Нашият спътник вървеше с провлачени стъпки, сякаш бе обут в тежки обувки. Не знаех какъв е, но носеше панталони от груб памучен плат — това, което мислех за шум от листата, всъщност беше триенето на плата — „хък-хък-хък“ — на всяка негова крачка.

Усетих под краката си студен пясък и разбрах, че сме близо до големия дъб. Отново спряхме и се вслушахме.

Този път провлечените стъпки не спряха. Панталоните на непознатия продължаваха да шумят равномерно. После стихнаха. Тичаше, тичаше към нас — и това не бяха детски стъпки.

— Бягай, Скаут! Бягай! Бягай! — извика Джем.

Направих една огромна крачка и едва не паднах; ръцете ми бяха безпомощни и не можех да запазя равновесие в тъмнината.

— Джем, Джем, помогни ми, Джем!

Нещо смачка мрежата около мене. Желязото удари в желязо и аз паднах на земята, претърколих се, колкото може по-далече, като се стараех да се измъкна от костюма. Наблизо се разнесоха звуци от борба, ритници, скърцане на обувки, тела, които се въргалят по земята и сред корените. Някой се претърколи до мен. Усетих, че е Джем. Той се изправи светкавично и ме задърпа със себе си, но макар главата и раменете ми да бяха свободни, бях толкова заплетена в решетката, че не стигнахме далеч. Бяхме наближили улицата, когато усетих ръката на Джем да ме пуска, и той падна на земята. Отново се разнесе шум от борба, после нещо изхрущя и Джем извика пронизително.

Втурнах се в посоката, откъдето дойде гласът на Джем, и налетях на някакъв мъжки корем. Притежателят на корема възкликна „Уф!“ и се опита да хване ръцете ми, но те бяха под костюма. Коремът му беше мек, но ръцете като от стомана. Той бавно започна да ме притиска, докато не можех да си поема дъх. Не можех да мръдна. Внезапно някой го дръпна назад и свали на земята и аз едва не го последвах. Помислих си, че Джем е станал.

Понякога нашите мисли са много бавни. Бях замаяна и стоях като вдървена. Шумът на борбата затихваше; чух хриптене и пак стана тихо.

Долавях само, че някой диша тежко и се препъва. Стори ми се, че отиде до дървото и се облегна на него. Изкашля се силно, с хълцаща, разкъсваща кашлица.

— Джем?

Единственият отговор беше тежкото дишане на човека.

— Джем?

Джем не отговори.

Човекът се размърда, сякаш търсеше нещо. Чух го да въздъхва мъчително и да влачи нещо тежко по земята. И започнах да се досещам, че под дървото има четирима души.

— Атикус…?

Човекът пристъпваше тежко и неуверено по посока на улицата.

Отидох до мястото, където ми се струваше, че е бил, и опипах наоколо с пръстите на краката си. Докоснах някого.

— Джем?

Палците ми докоснаха панталони, тока на колан, копчета, нещо, което не разпознавах, яка и лице. Небръснатата брада по лицето, ми даде да разбера, че не е Джем. Замириса ми на уиски.

Тръгнах натам, накъдето мислех, че се намира улицата. Не бях сигурна, защото се въртях много. Но стигнах до нея и погледнах към уличната лампа. В същия миг под нея минаваше мъж. Той вървеше с неравномерни стъпки, като че носеше тежък товар. Зави зад ъгъла. Носеше Джем. Ръката на Джем се люлееше нелепо пред него.

Когато стигнах ъгъла, мъжът пресичаше нашия двор. За миг в светлината на отворената врата се появи фигурата на Атикус; той изтича по стъпалата и двамата с непознатия внесоха Джем.

Стигнах до вратата, когато те минаваха през хола. Насреща ми тичаше леля Александра.

— Извикай доктор Рейнолдс! — разнесе се от стаята на Джем острият глас на Атикус. — Къде е Скаут?

— Тук е — извика леля Александра и ме дръпна след себе си към телефона. Теглеше ме загрижено.

— Нищо ми няма, лельо — казах аз, — ти се обади по телефона.

Тя вдигна слушалката и каза:

— Юла Мей, дайте ми доктор Рейнолдс, бързо!

— Агнес, баща ти в къщи ли е? Боже мой, къде е? Моля те, кажи му да дойде у нас, веднага щом се върне. Моля те, случаят е спешен!

Нямаше нужда леля Александра да казва коя е; хората в Мейкомб познаваха гласовете си.

Атикус излезе от стаята на Джем. Но след като леля Александра прекъсна връзката, той взе слушалката от ръцете й, почука по вилката и каза:

— Юла Мей, дайте ми шерифа, моля!… Хек? Тук е Атикус Финч. Някой е нападнал децата ми. Джем е ранен. Между нас и училището. Не мога да оставя момчето. Изтичай заради мене и виж дали не е още там. Съмнявам се дали ще го намериш, но ако успееш, бих искал да го видя. Трябва да вървя. Благодаря, Хек.

— Атикус, умрял ли е Джем?

— Не, Скаут. Погрижи се за нея, сестро — викна той докато минаваше през хола.

С треперещи пръсти леля Александра ме освободи от изпомачканата мрежа.

— Как си, миличкото ми? Как си? — непрекъснато ме питаше тя, докато се опитваше да ме освободи.

Измъкнах се и усетих голямо облекчение. Ръцете ми бяха започнали да изтръпват, целите бяха белязани с червени шестоъгълници. Разтрих ги и ми помина.

— Лельо, умрял ли е Джем?

— Не… не, миличкото ми, в безсъзнание е. Ще разберем какво му е, като дойде доктор Рейнолдс. Какво стана, Джин-Луиза?

— Не зная.

Тя не ме разпитва повече. Донесе ми дрехи и ако се бях сетила тогава, винаги след това щях да й напомням: леля беше толкова разстроена, че ми донесе панталоните.

— Облечи се, миличкото ми — каза тя и ми подаде дрехата, която мразеше най-много.

Тя се втурна към стаята на Джем, после дойде при мене в хола. Погали ме разсеяно и се върна в стаята на Джем.

Пред къщи спря кола. Познавах стъпките на доктор Рейнолдс почти толкова добре, колкото стъпките на Атикус. На нас с Джем той ни беше помогнал да се появим на бял свят и да минем през всички известни детски болести; лекува Джем, когато падна от къщичката на дървото, и винаги сме били приятели с него. Доктор Рейнолдс казваше, че ако не сме били такива луди глави, всичко щяло да бъде по-иначе, но ние се съмнявахме.

Той влезе през вратата и възкликна:

— Господи!

Тръгна към мене, каза:

— Ти си още на крак — и промени посоката. Знаеше всички стаи на къщата. Знаеше също, че ако аз изглеждам зле, Джем сигурно не е по-добре.

Минаха сякаш десет вечности, преди доктор Рейнолдс да се появи отново.

— Умрял ли е Джем? — попитах аз.

— Съвсем не е — каза той и приклекна до мене. — На главата си има цицина също като твоята и едната му ръка е счупена. Скаут, погледни нататък… не извръщай глава, а само погледни! А сега виж на другата страна. Счупването е лошо и доколкото разбирам засега, сигурно е в рамото. Като че някой е искал да му откъсне ръката… А сега погледни към мене!…

— Значи не е умрял?

— Не е! — Доктор Рейнолдс се изправи. — Тази нощ не можем нищо да направим, освен да се погрижим да му бъде по-удобно. Ще трябва да видим ръката му на рентген… Сигурно ще поноси ръката си в гипс известно време. Но ти не се бой, ще го оправим като нов. На неговата възраст всичко зараства бързо.

Докато говореше, доктор Рейнолдс внимателно ме оглеждаше и лекичко опипа цицината, която се издуваше на челото ми.

— Усещаш ли да имаш някъде счупено?

Шегата на доктор Рейнолдс ме накара да се усмихна.

— Значи, не мислите, че е умрял, а?

Той сложи шапката на главата си.

— Не, може и да греша, разбира се, но ми се струва, че е напълно жив. Поне дава признаци на живот. Върви да го видиш и когато се върна, ще се съберем и ще вземем решение.

Походката на доктор Рейнолдс беше младежка и лека. А походката на мистър Хек Тейт не беше лека. От масивните му ботуши верандата болезнено изскърца и той несръчно отвори вратата, но при влизането си възкликна също като доктор Рейнолдс.

— Цяла ли си, Скаут? — прибави той.

— Да, сър, ще вляза да видя Джем; Атикус и другите са там.

— Ще дойда с тебе — каза мистър Тейт.

Леля Александра беше покрила с една кърпа нощната лампа на Джем и в стаята беше полутъмно. Джем лежеше на гръб. По едната страна на лицето му имаше грозна рана. Лявата му ръка стърчеше встрани от тялото: лакътят му беше леко сгънат, но в необичайна посока. Джем се мръщеше.

— Джем…

— Той не те чува, Скаут — обади се Атикус. — Сега са го изключили, също като че са угасили радиото. Беше почнал да се свестява, но доктор Рейнолдс го приспа отново.

— Да, сър…

Аз се отдръпнах. Стаята на Джем беше голяма и квадратна. Леля Александра седеше в люлеещия се стол до камината. Мъжът, който донесе Джем, стоеше облегнат на стената в един ъгъл. Беше сигурно някой непознат фермер. Бил е на представлението и се е намирал наблизо, когато стана всичко. Чул е виковете ни и е дотичал.

Атикус стоеше край кревата на Джем.

Мистър Хек Тейт застана на прага. Държеше шапката си в ръце, а фенерчето му издуваше джоба на панталоните. Беше в работни дрехи.

— Влез, Хек — подкани го Атикус. — Намери ли нещо? Не мога да си представя, че има създание което да е толкова низко, че да направи подобно нещо, но се надявам, че ще го намериш.

Мистър Тейт подсмъркна. Погледна остро към човека в ъгъла, кимна и след това погледът му обходи стаята — спря се на Джем, на леля Александра и накрая на Атикус.

— Седни, мистър Финч — каза той, с приятен глас.

— Да седнем всички, тогава — предложи Атикус. — Ето ти стол, Хек. Ще донеса още един от всекидневната.

Мистър Тейт седна на стола зад бюрото на Джем. Той почака, докато Атикус се върна, и се настани удобно. Зачудих се защо Атикус не донесе стол за човека в ъгъла, но Атикус познаваше много по-добре от мен навиците на фермерите. Някои от неговите клиенти, идвайки от полето, привързваха дългоухите си мулета под платана в задния двор и Атикус често водеше на прага разговорите си с тях. На този сигурно му беше по-удобно там, в ъгъла.

— Мистър Финч — каза мистър Тейт, — да ви кажа какво намерих. Намерих детска рокличка… в колата ми е. Твоя ли е, Скаут?

— Да, сър, ако е розова с везано — отговорих аз.

Мистър Тейт се държеше, сякаш даваше показания. Той обичаше да разказва всичко по своему и нито обвинението, нито защитата му пречеха; понякога продължаваше доста дълго.

— Намерих няколко особени парчета плат в кален цвят…

— Те са от костюма ми, мистър Тейт.

Мистър Тейт отри ръце в бедрата си. Почеса се по лявата ръка и огледа полицата над камината, после се заинтересува от самата камина. Пръстите му се насочиха към дългия му нос.

— Какво има, Хек? — попита Атикус.

Мистър Тейт вдигна ръка и се почеса по врата.

— Под дървото лежи Боб Юел и в ребрата му е забит един кухненски нож. Мъртъв е, мистър Финч.