Метаданни
Данни
- Серия
- Да убиеш присмехулник (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To Kill a Mockingbird, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветан Стоянов, 1965 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 252гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Харпър Ли. Да убиеш присмехулник
Издателство „Отечество“, София, 1981
Второ издание
Редактор: Лилия Рачева
Художник: Ани Бобева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Коректор: Стефка Бръчкова
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- —Добавяне на липсващ маркер за глава — да отговаря на оригинала (Boman)
- —Корекция
25
— Не прави така, Скаут. Остави я на двора.
— Джем, да не си полудял?
— Казах, да я занесеш на двора.
Въздъхнах, взех мъничкото същество от пода, поставих го на най-долното стъпало, и се върнах в леглото си. Септември беше дошъл, но не донесе никакво захлаждане и ние все още спяхме на задната веранда. Все още прехвърчаха светулки; нощните пеперуди и насекоми, които цяло лято се блъскаха в стъклата, още не се бяха преселили там, където отиваха всяка есен.
Една мъничка гъсеница се бе промъкнала в къщата; реших, че малкото червейче е изпълзяло по стъпалата и се е промъкнало под вратата. Оставих книгата на пода до кревата си и я видях. Тези същества са дълги, колкото е широк палеца ми, и щом ги докоснеш, свиват се на сиво кълбо.
Легнах по корем, посегнах и я докоснах. Тя се сви. После предполагам, че се почувствува в безопасност и бавно се разпусна. Пропълзя няколко сантиметра със стотината си крака и аз пак я докоснах. Тя се сви пак на кълбо. Спеше ми се и реших да я смачкам. Вече протягах ръка, когато Джем заговори.
Той ме гледаше сърдито. Навярно това беше част от периода, през който той минаваше. Много ми се искаше да побърза и по-скоро да го изживее този период. Вярно, че никога не е бил жесток към животните, не досега не знаех, че съчувствието му се разпростира и над насекомите.
— Защо да не я смачкам? — попитах.
— Защото не ти прави нищо — отвърна Джем в мрака. Беше загасил нощната си лампа.
— Значи сега си в период, когато не убиваш мухи и комари — казах аз. — Обади ми, като ти мине. Само че едно ще ти кажа, няма да се оставя да ме хапят мравки.
— Я си затваряй човката! — отговори със сънен глас Джем.
Не аз, а именно Джем с всеки изминат ден заприличваше все повече на момиче. Легнах удобно по гръб и зачаках да заспи, а докато чаках, си мислех за Дил. Напусна ни на първи септември и твърдо обеща да се върне веднага щом започне ваканцията — родителите му, казваше той, вече сигурно са разбрали, че обича да прекарва ваканцията си в Мейкомб. Мисис Рейшъл ни взе с тях в таксито до гара Мейкомб и Дил ни маха от прозореца на влака, докато се изгуби от поглед. Но не можеше да излезе от сърцата ни: липсваше ми. Последните два дни от престоя му Джем го научи да плува…
Научил го да плува. Спомних си какво ми разказа Дил и се разбудих напълно.
Баркъровият вир се намира в края на един черен път, който се отклонява от централното шосе за Меридиан на около една миля от града. По шосето е лесно да помолиш някоя кола с памук или някой шофьор да те закара до разклона, а оттам до вира може леко да се отиде и пеша, но да се връщаш пеша по целия път, когато мръкне и няма толкова движение, не е приятно, затова плувците гледат да не закъсняват.
Според Дил, те с Джем току-що били излезли на шосето, когато видели да се приближава колата на Атикус. Той имал вид, сякаш не ги забелязвал, и те започнали да му махат. Накрая Атикус намалил; когато го настигнали, им казал:
— По-добре помолете някой да ви закара, защото аз няма да се връщам скоро у дома.
Калпурния била на задната седалка.
Джем протестирал, после започнал да моли и Атикус казал:
— Добре, може да дойдете с нас, но ако не излизате от колата.
По пътя към къщата на Том Робинсън Атикус им разправил какво се е случило.
Отклонили се от централното шосе и бавно продължили покрай сметището, покрай къщата на Юелови и надолу по тесния път към негърските колиби. Дил каза, че в предния двор на Томовата къща цяла тълпа негърчета играели на топчета. Атикус паркирал колата и слязъл. Калпурния го последвала и минали през предната врата.
Дил го чул да пита едно от децата: „Къде е майка ти, Сам?“, и чул Сам да отговаря: „Тя е у Стивънсови, мистър Финч, да отида ли да я повикам?“
Дил каза, че Атикус не можел да реши отначало, а после му казал да отиде и Сам хукнал.
— Продължавайте да играете, момчета — казал Атикус на децата.
Едно момиченце излязло на вратата на колибата и се загледало в Атикус. Дил каза, че косата й била цялата на малки щръкнали кичури и накрая на всеки кичур имало по една ярка фльонга. Тя се захилила до уши и тръгнала към баща ни, но била много малка и не могла да слезе по стъпалата. Дил каза, че Атикус отишъл при нея, свалил шапката си и й подал пръста си. Тя се хванала за него и той леко я спуснал по стъпалата. След това я предал на Калпурния.
Когато Хелен дошла, Сам подтичвал след нея. Дил каза, че Хелен рекла:
— Добър вечер, мистър Финч, няма ли да седнете? Но после замълчала. Мълчал и Атикус.
— Скаут — каза Дил, — тя просто се стовари на земята. Просто се стовари на земята, сякаш дойде някакъв великан с огромно стъпало и я настъпи. Ей така… — здравото стъпало на Дил тупна на земята — Също като да настъпиш мравка!
Дил каза, че Калпурния и Атикус вдигнали Хелен на крака и почти я носили до колибата. Стояли дълго вътре и Атикус излязъл сам. Когато на връщане минали през сметището, някой от Юеловци викали по тях, но Дил не чул какво крещят.
Известието за смъртта на Том два дни занимаваше Мейкомб, два дни бяха достатъчни, за да се разнесе новината из целия окръг.
— Чухте ли?… Не… Казват, че тичал като светкавица… За Мейкомб смъртта на Том беше типична. Типично беше за негъра да действува без план, без мисъл за бъдеще, да се втурне сляпо при първата възможност. Смешна работа, Атикус Финч щял да го освободи напълно, но кой да чака? О, не, по дяволите! Нали ги знаете какви са! Палят се като барут! Ето ти на, този Робинсън бил законно женен, бил винаги чист, ходил редовно на църква и всичко вършел както се полага, но щом му дойде времето, и лустрото му се оказало много тънко. В такива мигове си проличава, че са негри.
Събеседникът от своя страна научава още няколко подробности, за да може на свой ред да повтори историята, и нямаше вече за какво да се говори до четвъртъка, когато излезе „Мейкомб трибюн“. В колоната за негри се появи кратък некролог, но имаше и уводна статия.
Мистър Б. Б. Ъндърууд не беше спестил резките думи, без да се страхува, че може да загуби клиенти за обявления и абонати. (Мейкомб обаче не постъпваше по този начин: мистър Ъндърууд можеше да крещи, докато се изпоти, и да пише, каквото си ще, и пак щеше да получава обявления и да има същия брой абонати — щом искаше да става за смях в собствения си вестник, това си беше негова работа.) Мистър Ъндърууд не говореше за съдебна грешка, пишеше толкова ясно, че и децата можеха да го разберат. Мистър Ъндърууд просто обясняваше, че е грях да се убиват сакати хора, независимо дали седят, стоят прави или се опитват да избягат. Той сравняваше смъртта на Том с безсмисленото изтребление на пойни птици от страна на ловци и деца и Мейкомб реши, че го е ударил на поезия, за да препечатат уводната му статия в „Монтгомъри адвъртайзър“.
Докато четях уводната статия на мистър Ъндърууд, аз се чудех как е възможно подобно нещо. Безсмислено убийство?… Но нали до последната минута всичко по делото на Том вървеше по законен ред — беше съден на открито съдебно заседание и осъден от дванадесет добри и честни мъже; баща ми го беше защищавал през цялото време. Но изведнъж мисълта на мистър Ъндърууд ми стана ясна — Атикус беше използвал всички възможности на свободните хора да спаси Том Робинсън, но в дълбочината на душата си в този таен съд хората бяха произнесли присъда. Том беше мъртъв от мига, в който Майела Юел си беше отворила устата и изкрещяла.
Като чуех името Юел, ми прилошаваше. Мейкомб веднага бе узнал мнението на мистър Юел за смъртта на Том и по най-съвършен клюкарски канал — мис Стефани Крауфорд — това мнение, стигна и до нас. Мис Стефани разправила на леля Александра, в присъствието на Джем, (о, глупости, достатъчно голям е, за да чуе) какво бил казал мистър Юел. Единият бил оправен, казал той, оставали още двама. Джем ми каза да не се плаша, защото Юел се ежи само на думи. Каза ми също, че ако спомена макар и думица на Атикус, ако по някакъв начин му дам да разбере това, което зная, Джем лично никога няма вече да ми проговори.