Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Да убиеш присмехулник (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Kill a Mockingbird, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 252гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman(2008)
Корекция
Mummu(2008)
Допълнителна корекция
waterjess(2013)

Издание:

Харпър Ли. Да убиеш присмехулник

Издателство „Отечество“, София, 1981

Второ издание

Редактор: Лилия Рачева

Художник: Ани Бобева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Стефка Бръчкова

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. —Добавяне на липсващ маркер за глава — да отговаря на оригинала (Boman)
  4. —Корекция

23

— Бих предпочел Боб Юел да не дъвче тютюн — само това ни каза Атикус по този повод.

Според думите на мис Стефани Крауфорд, всичко станало така: Атикус излизал от пощата и мистър Юел се приближил към него, наругал го, заплюл го и му се заканил, че ще го убие. Мис Стефани (тя го разправяше за втори път вече и беше видяла всичко със собствените си очи — връщала се от бакалницата), мис Стефани каза, че Атикус и окото не му мигнало, само извадил носната си кърпа, избърсал си лицето и спокойно изслушал ужасните думи, с които го нарекъл мистър Юел и които тя за нищо на света не би повторила. Мистър Юел беше ветеран в съмнителни битки; това и спокойствието на Атикус сигурно са го накарали да попита:

— Много си надут значи, за да се биеш, а, чернолюбецо, а, копелдако мръсен?

И мис Стефани ни каза, че Атикус отвърнал:

— Не, много стар съм — сложил ръце в джобовете си и отминал. Трябва да му се признае на Атикус — каза мис Стефани, — понякога може здраво да те среже.

На нас с Джем това съвсем не ни се видя забавно.

— А на времето си е бил най-добрият стрелец в окръга — казах аз. — Той би могъл…

— Знаеш, че не иска да носи оръжие, Скаут. Дори няма… — отвърна Джем. — Знаеш, че дори онази нощ пред съда не беше взел оръжие. Казвал ми е, че да носиш оръжие, значи да си търсиш белята.

— Сега е друго нещо — настоях аз. — Нека го помолим да вземе назаем.

Помолихме го, а той каза: „Глупости“.

Дил беше на мнение, че бихме могли да трогнем Атикус; в края на краищата, ако мистър Юел го убие, ние ще умрем от глад, освен това ще ни отгледа леля Александра, а първото нещо, което тя ще направи след смъртта на Атикус, ще бъде да уволни Калпурния. Джем каза, че може би ще има резултат, ако се разплача и припадна, защото съм малка и момиче. Но и това не помогна.

Но като ни видя, че се мъкнем унило из къщи, не ядем и не проявяваме интерес към обикновените си занимания, Атикус разбра колко силно сме изплашени. Една вечер той изкуши Джем с ново футболно списание; после видя, че Джем го прелисти и го захвърли и попита:

— Какво те тревожи, сине?

— Мистър Юел — прямо отвърна Джем.

— Какво се е случило?

— Нищо не се е случило. Страхуваме се за тебе и смятаме, че трябва да вземеш някакви мерки срещу него.

— Какво да правя? Да го накарам да подпише спогодба за ненападение ли? — усмихна се невесело Атикус.

— Щом такъв човек казва, че ще се разправи с тебе, това не е шега.

— Когато го каза, той не се шегуваше — обясни Атикус. — Джем, опитай се за минута да влезеш в кожата на Боб Юел. На съда аз казах, че не може да се вярва на нито една негова дума, ако някой преди това изобщо му е вярвал. Той трябва да си отмъсти по някакъв начин, хора като него не могат другояче. И така, ако плюнката в лицето ми и заплахата са спестили един бой на Майела Юел, аз с удоволствие ще ги понеса. Той трябваше да си изкара яда на някого и аз предпочитам да си го изкара на мене вместо на децата си. Разбираш ли?

Джем кимна.

Леля Александра влезе в стаята, тъкмо когато Атикус казваше:

— Няма защо да се страхуваме от Боб Юел, онази сутрин той си изкара яда.

— Не съм напълно сигурна, Атикус — каза тя. — Хора като него са способни на всичко, за да си отмъстят. Знаеш ги що за хора са.

— Какво може да ми стори Юел, сестро?

— Нещо зад гърба — каза леля Александра. — Уверявам те.

— В Мейкомб е трудно да направиш нещо зад гърба на човека — отвърна Атикус.

След този разговор ние не се страхувахме вече. Лятото си отиваше и не си губихме времето напразно. Атикус ни увери, че нищо няма да се случи с Том Робинсън, докато делото му не се разгледа в по-горната инстанция, и че има голяма вероятност да го освободят или поне да върнат делото за преразглеждане. Том беше в затворническата ферма Енфилд, на около седемдесет мили от нас, в окръга Честър. Попитах Атикус дали разрешават свиждане на жена му и децата му, но Атикус каза, че не разрешавали.

— А какво ще стане с него, ако отхвърлят жалбата? — попитах аз една вечер.

— Ще седне на електрическия стол — каза Атикус, — освен ако губернаторът не смекчи присъдата му. Рано е да се безпокоиш, Скаут. Имаме добри възможности.

Джем се беше проснал на канапето и четеше „Популярна механика“. Той вдигна поглед.

— Не е справедливо. Дори и да е виновен, той не е убил никого. Ничий живот не е отнел.

— Знаеш, че в Алабама изнасилването се наказва със смърт — каза Атикус.

— Да, сър, но съдебните заседатели не са задължени да го осъдят на смърт… ако искаха, можеха да му дадат двадесет години.

— Съгласен съм — потвърди Атикус. — Том Робинсън е черен, Джем. И в този край на света не съществуват съдебни заседатели, които при подобно обвинение да кажат: „Ние мислим, че си виновен, но не много.“ Можеше да има или пълно оправдание, или най-тежка присъда.

Джем клатеше глава.

— Знам, че не е правилно, но не мога да разбера къде е грешката… може би, изнасилването не би трябвало да се наказва със смърт…

Атикус пусна вестника до стола си. Той каза, че нямал нищо, съвсем нищо против закона за изнасилването, но се изплашил, когато обвинението поискало смъртно наказание въз основа на чисто косвени доказателства и съдебните заседатели присъдили смъртно наказание. Погледна към мене, видя че слушам и поясни:

— … искам да кажа, че за да бъде осъден някой на смърт за убийство, да речем, трябва да има един или двама свидетели. Все някой трябва да каже: „Да, аз бях там и го видях да натиска спусъка“.

— Но много хора са ги бесили и въз основа на косвени доказателства — каза Джем.

— Зная, и мнозинството от тях сигурно са го заслужавали… но когато липсват очевидци, винаги съществуват съмнения, понякога дори и сянка от съмнение. Законът казва „разумно съмнение“, но според мен, обвиняемият има право и на сянка от съмнение. Винаги съществува възможност, дори и най-невероятна да е, че той е невинен.

— Тогава пак се връщаме на съдебните заседатели. Трябва да се премахнат съдебните заседатели — убедено каза Джем.

Атикус се помъчи да не се усмихне, но не успя.

— Много строго се отнасяш към нас, сине. Струва ми се, че има по-добър начин: да се промени законът. Да се промени така, че само съдиите да имат властта да определят присъдите по такива тежки престъпления.

— Върви тогава в Монтгомъри и промени закона.

— Ако разбереш колко е трудно това, ще се изненадаш. Аз няма да доживея промяната на закона, а ако ти изобщо доживееш да я видиш, ще бъдеш вече старец.

Джем не се задоволи с това.

— Не, сър, съдебните заседатели трябва да се премахнат. Той по начало не беше виновен, а те казаха, че бил.

— Ако ти и други единадесет момчета като тебе бяхте в състава, Том щеше да бъде освободен — каза Атикус. — Досега нищо в живота ти не е нарушавало твоя начин на мислене. В своето всекидневие съдебните заседатели по делото на Том са дванадесет разумни хора, но ти видя как нещо се промъкна между тях и разума им. Същото ти видя и онази нощ пред затвора. Когато онея хора си отидоха, те не си отидоха по разумни съображения, а защото ние бяхме там. На този свят има неща, които карат хората да губят ума и дума… дори да искат да бъдат справедливи, не биха могли. В нашите съдилища, когато става въпрос за думата на бял срещу думата на негър, белият винаги печели. Такива са грозните факти на живота.

— Все едно, несправедливо е — упорито каза Джем. Той удряше колената си с юмруци. — Не може да се осъжда човек при такива доказателства. Не може…

— Ти не можеш, но те можаха и го направиха. Колкото по-голям ставаш, толкова повече ще виждаш подобни неща. В съдебната зала човек трябва да получи справедливост повече от всякъде другаде и независимо от неговия цвят, но хората се изхитрят да внасят своите предразсъдъци със себе си и върху столовете на съдебните заседатели. Като пораснеш, ще виждаш как белите мамят черните всеки божи ден, но ще ти кажа нещо и никога не го забравяй — върши ли някой бял подобно нещо към черен, независимо кой е той, колко е богат, от какво добро семейство произхожда, то такъв бял е измет.

Атикус говореше съвсем тихо, но последната дума отекна в ушите ни. Вдигнах поглед — очите му светеха.

— За мен няма нищо по-гнусно от долнопробен бял, който се възползува от невежеството на черните. Нека да не се самозалъгваме — всичко това се трупа и рано или късно ще трябва да плащаме. Надявам се да не е по време на вашите деца.

Джем се почеса по врата и изведнъж разтвори широко очи.

— Атикус — каза той, — защо хора като нас и мисис Моди никога не стават съдебни заседатели? Никога не съм видял някого от Мейкомб сред съдебните заседатели — винаги са хора извън града.

Атикус се облегна в люлеещия се стол — беше доволен от Джем.

— Чудех се кога ще се досетиш — каза той. — Има много причини. Най-напред мисис Моди не може да бъде съдебен заседател, защото е жена.

— Искаш да кажеш, че в Алабама жените не могат?… — възмутих се аз.

— Точно така. Предполагам, че това е, за да се предпазят нежните дами от дела като това на Том. После — Атикус се усмихна, — тогава надали бихме могли да завършим поне едно дело… понеже дамите постоянно ще го прекъсват, за да задават въпроси.

Ние с Джем се изсмяхме. Мисис Моди щеше да изглежда внушителна като съдебен заседател. Помислих си за мисис Дюбоуз в нейния стол за инвалиди: „Престани да чукаш, Джон Тейлър, искам да попитам нещо този човек“. Може би нашите прадеди са постъпили разумно — при такива хора като нас, такива ще са и последиците. Обикновено ни се падат съдебни заседатели, каквито заслужаваме. На първо място, нашите доблестни мейкомбски граждани са твърде незаинтересовани. На второ място, тях ги е страх. Освен това те са…

— Страх ли ги е? — попита Джем.

— Ами, да кажем… че мистър Линк Диз трябва да определи размера на обезщетението, което трябва да се заплати на мис Моди, защото мисис Рейшъл я е прегазила с колата си. Линк със своя магазин не би искал да загуби като клиентка нито едната дама, нито другата, нали? Затова той ще каже на съдията Тейлър, че не може да бъде съдебен заседател, защото няма кой да стои в магазина му, докато го няма. И така, съдията Тейлър го освобождава. Понякога се сърди, но въпреки това го освобождава.

— А защо да се бои, че някоя от дамите ще спре да купува от магазина му? — попитах аз.

— Мисис Рейшъл ще спре — каза Джем, — а мисис Моди няма. Но, Атикус, гласуването на съдебните заседатели е тайно.

Баща ни се усмихна.

— Още много път ти предстои да изминеш, сине. Предполага се, че гласуването на съдебните заседатели е тайно. Когато си съдебен заседател, трябва да вземеш решение по даден въпрос и да го обявиш. Хората не обичат да вършат подобно нещо. Понякога е неприятно.

— По делото на Том съдебните заседатели бързо взеха решение — измърмори Джем.

Атикус посегна към джобния си часовник.

— Не, не беше бързо — каза той повече на себе си, отколкото на нас. — Именно това ме кара да мисля, че може би все пак има някакъв напредък. Съдебните заседатели се бавеха с часове. Присъдата беше неизбежна може би, но обикновено им трябват няколко минути, за да вземат решение. Този път… — той замлъкна и ни погледна.

— Може би ще ви бъде интересно да узнаете, че е имало един от съдебните заседатели, когото е трябвало дълго да увещават… в началото той е искал пълно оправдание.

— Кой? — попита учудено Джем.

Очите на Атикус блеснаха весело.

— Не трябва да го разправям, но ще ви кажа. Един ваш приятел от Олд Саръм…

— От Кънингамовците ли? — викна Джем. — Един от… никого от тях не видях… шегуваш се. — Той погледна Атикус с крайчеца на окото си.

— Техен роднина. По някакво предчувствие не му направих отвод. Само заради предчувствието си. Можех, но не му направих отвод.

— Виж ти! — благовейно възкликна Джем. — Най-напред искат да го убият, а след това се мъчат да го освободят… Докато съм жив, няма да разбера тия хора.

Атикус каза, че трябва просто да ги познаваш. Каза, че Кънингамовци нищо не са взели, нито заели, откак са емигрирали в новия свят. И още нещо: веднъж спечелиш ли уважението им, те са готови през огън и вода да минат за тебе. И, според думите на Атикус, той имал чувството или по-скоро смътното подозрение, че онази нощ те напуснали затвора с много повече уважение към семейството Финч. А за да си променял един Кънингам мнението, трябвало едва ли не гръм да го удари, и то само ако наоколо имало друг Кънингам.

— Да имаше между съдебните заседатели двама такива Кънингамовци — добави Атикус, — нещата щяха да се развият другояче.

— Значи ти си оставил сред съдебните заседатели човек, който предишната нощ е искал да те убие? — бавно произнесе Джем. — Как си могъл да рискуваш така, Атикус, как си могъл?

— Като обсъдиш положението, ще видиш, че рискът е бил малък. Няма разлика между двама души. Щом и двамата искат да осъдят някого, нали? Но има известна разлика между човек, който е готов да осъди човек, и човек, който не е решил напълно. Той беше единственият несигурен от целия списък.

— Какъв роднина е той на мистър Уолтър Кънингам? — попитах аз.

Атикус стана, протегна се и се прозина. Дори и за нас не беше дошло още време за лягане, но знаехме, че му се ще да почете вестника. Той го взе, сгъна го и ме чукна по главата.

— Чакай да видим — измърмори той. — Аха, да. Двоен пръв братовчед.

— Как е възможно това?

— Две сестри са се оженили за двама братя. Повече нищо няма да ти кажа — сама съобрази.

Аз си напрегнах мозъка и реших, че ако се оженя за Джем и ако Дил има сестра, за която да се ожени, нашите деца ще бъдат двойни първи братовчеди.

— Много смешна работа, а, Джем — казах аз, когато Атикус излезе. — Чудни хора. Чу ли, лельо?

Леля Александра наплиташе едно ковьорче и не поглеждаше към нас, но слушаше. Седеше на стола с работната си нощница отстрани и ковьорчето, проснато върху коленете. Никога не можех да разбера защо дамите и през най-горещото време плетат вълнени ковьорчета.

— Чух — каза тя.

Спомних си старата злополучна история, когато се бях хвърлила да защищавам Уолтър Кънингам. Сега бях доволна, че съм го направила.

— Като почнем училище, ще поканя Уолтър на обед в къщи — реших аз. Бях вече забравила предишното си решение да го набия, щом го видя. — Някой път може да остане с нас и след училище. Атикус ще го закарва до Олд Саръм с колата. Може и да прекара някоя вечер при нас, нали, Джем?

— Ще видим — каза леля Александра. От нейната уста тия думи винаги значеха заплаха и никога обещание. Аз се обърнах изненадана.

— Защо не, лельо? Те са добри хора.

Тя ме изгледа над очилата си.

— Джин-Луиза, не се съмнявам, че са добри хора. Но те не са от нашата среда.

— Иска да каже, че са недодялани, Скаут — поясни Джем.

— Какво точно значи недодялани?

— Ами груби! Обичат лека музика и така нататък…

— Че и аз също…

— Не ставай глупава, Джин-Луиза — каза леля Александра. — Работата е там, че ти можеш да измиеш Уолтър Кънингам, докато целият лъсне, да го облечеш в нов костюм, да му сложиш нови обувки и въпреки това той никога няма да бъде като Джем. После, техният род има голяма слабост към алкохола. Жените от семейството Финч не се интересуват от такива хора.

— Лельо! — каза Джем. — Ами че тя няма още девет години!

— Нека го знае и отсега.

Леля Александра си беше казала тежката дума! Спомних си нейната последна забрана. Не можах да разбера защо я наложи — беше по времето, когато възнамерявах да посетя къщата на Калпурния — любопитствах: исках да й отида „на гости“, да видя как живее, кои са приятелите й. Но все едно, че бях поискала да видя обратната страна на луната. Този път тактиката на леля Александра беше различна, но целта — същата. Може би и затова бе дошла да живее при нас — да ни помогне в подбора на приятелите ни. Щях да споря с нея, докато можех.

— Щом са добри хора, защо да не се държа приятелски с Уолтър?

— Не съм казвала да не се държиш добре с него. Дръж се приятелски, вежливо, трябва да бъдеш любезна с всички, миличка. Но не и да го каниш в къщи.

— Ами ако ни беше роднина, лельо?

— Той не ни е роднина, но и да беше роднина, щях да ти дам същия отговор.

— Лельо — обади се Джем, — Атикус казва, че човек може да подбира приятелите си, но не може да си подбира рода… И да признаваш роднините си, и да не ги признаваш — все едно, само че като не ги признаваш, ставаш смешен.

— Това е типично за баща ти — каза леля Александра, — но все пак повтарям, че Джин-Луиза няма да покани Уолтър Кънингам в тая къща. Дори и да й беше двоен първи братовчед, пак нямаше да стъпи в тая къща, освен ако дойде по работа при Атикус. Достатъчно по тоя въпрос.

Забраната й беше окончателна, но този път тя трябваше да изложи причините.

— Но аз искам да играя с Уолтър, лельо, защо да не мога?

Тя свали очилата си и се взря в мене.

— Ще ти обясня защо — каза тя. — Защото е от у-тай-ка-та, затова. Няма да ти позволя да се въртиш около него, да възприемаш неговите привички и да научиш бог знае какво. И без това създаваш на баща си трудности.

Не знам какво щях да направя, но Джем ме спря. Прихвана ме през рамената, прегърна ме и ме отведе в своята спалня. Цялата бях обляна в гневни сълзи. Атикус ни беше чул и подаде глава зад вратата.

— Всичко е наред, сър — каза сърдито Джем, — нищо няма.

Атикус се скри.

— Подъвчи, Скаут. — Джем бръкна в джоба си и извади една дъвка. За няколко минути дъвката стана приятно топче в устата ми. Джем пререждаше предметите върху шкафчето си. Косата му стърчеше отзад и отпред и навярно никога нямаше да улегне като на истински мъж, може би ако я обръснеше и тя покараше отново, щеше да прилегне назад. Веждите му бяха започнали да се сгъстяват и забелязах, че се е източил. Растеше все по-нависоко.

Той се обърна и сигурно помисли, че пак ще се разплача, защото каза:

— Ще ти покажа нещо, но да си мълчиш.

Попитах го какво и той разкопча ризата си, усмихвайки се срамежливо.

— Е, и какво?

— Не можеш ли да видиш?

— Не.

— Имам косми.

— Къде?

— Тука. Ето тука.

Бях се вече успокоила и му казах, че са прекрасни, но нищо не можах да видя.

— Много са хубави, Джем.

— Имам и под мишниците — каза той. — Догодина започвам да тренирам футбол. Не се ядосвай от леля.

А по-рано ми бе казал да не ядосвам леля.

— Знаеш, че не е свикнала с момичета — добави Джем, — поне с момичета като тебе. Тя се опита да те направи дама. Не можеш ли да започнеш да шиеш или нещо такова?

— Не, по дяволите! Тя просто не ме обича, това е всичко, а пък аз не давам пет пари. Ядосах се, Джем, понеже нарича Уолтър Кънингам утайка, а не, понеже каза, че съм създавала трудности на Атикус. На времето ние с него се разбрахме по този въпрос; попитах го дали му създавам трудности и той каза, че не съм му създавала кой знае какви трудности и че в най-лошия случай винаги можел да се справи с такива трудности, затова да не се безпокоя. Хвана ме яд само заради Уолтър. Джем, това момче не е утайка. Той не прилича на Юелови.

Джем ритна обувките си и качи крака на кревата. Облегна се на една възглавница и запали нощната лампа.

— Знаеш ли какво, Скаут? Разбрах всичко. Напоследък мислих много и всичко разбрах. В света има четири вида хора. Обикновени хора като нас и съседите, други из горите и полята като Кънингамовци, трети като Юеловци на сметището и негри.

— Ами китайците?

— Аз говоря за окръга Мейкомб. Работата е там, че хората от нашия кръг не обичат Кънингамовци, Кънингамовци не обичат Юеловци, а Юеловци мразят и презират черните.

— Щом е така — попитах Джем, — защо в делото на Том съдебните заседатели, които бяха хора като Кънингам, не го оправдаха, напук на Юел?

Джем се отърва от въпроса ми, като го нарече детински.

— Знаеш ли — каза той, — виждал съм Атикус да потупва с крак, когато по радиото свирят лека музика, а освен това той много обича да си отопи соса в чинията…

— Значи в такъв случай и ние сме като Кънингамовци — казах аз. — Не виждам защо леля…

— Чакай да довърша. Веднъж Атикус ми каза, че леля била много запалена за нашия род, понеже единственото ни наследство било добрият произход и нито стотинка в джоба.

— Не зная, Джем, но на мен пък Атикус ми каза веднъж, че голяма част от приказките за стари родове били пълна глупост, понеже всяко семейство е толкова старо, колкото и другите. Попитах го дали в това число влизат негрите и англичаните и той отговори, че влизали.

— Добрият произход и старото семейство не са едно и също — обясни Джем. — Мисля, че важното е откога родът ти знае да чете и пише. Скаут, много мислих по този въпрос и това е единственото, което можах да измисля. По някое време, когато родът Финч е бил в Египет, някой от рода е научил един-два йероглифа и ги е предал на сина си. — Джем се изсмя. — Представяш ли си, леля се гордее, понеже прапрадядо й бил грамотен… с какви смешни неща се гордеят жените!

— Аз пък се радвам, че е бил грамотен, защото иначе кой щеше да научи Атикус и прадедите ни, ако пък Атикус не можеше да чете, къде отивахме ние двамата с тебе? Но, струва ми се, че не това е добрият произход, Джем.

— Е, добре, тогава как ще обясниш защо Кънингамовци са различни от нас? Мистър Уолтър едва-едва се подписва, нали съм го виждал. Просто в нашия род се чете и пише по-отдавна, отколкото в техния.

— Не е така, всеки трябва сам да се научи, никой не се е родил грамотен. Уолтър никак не е загубен, само че понякога изостава, защото помага на баща си и пропуска уроците. А иначе всичко му е наред. Не, Джем, според мен има само един вид хора. Хора.

Джем се извърна и удари с юмрук възглавницата. Когато отново се облегна, лицето му бе мрачно. Започваше да изпада в униние и аз застанах нащрек. Сбърчи вежди: устните се изтегнаха в права линия. Мълча известно време.

— Като бях на твоите години — каза той накрая — и аз мислех така. Но щом има само един вид хора, защо не могат да се разбират помежду си? Щом всички са еднакви, защо се мразят с все сила? Скаут, започвам да разбирам нещо. Започвам да разбирам защо Бу Редли е стоял толкова време затворен в къщата си. Защото просто е искал да си седи вътре.