Харпър Ли
Да убиеш присмехулник (18)

18

Но отново прогърмя нечий глас.

— Майела Вайолет Юел!

Към свидетелското място се запъти младо момиче. Когато вдигна ръка и се закле, че ще каже цялата истина, само истината и нищо освен истината и нека бог й помага, тя изглеждаше някак крехка, но като седна на свидетелската банка срещу нас, стана явно, че е яко момиче, привикнало на тежък труд.

В окръга Мейкомб винаги е лесно да разбереш кой се мие често и кой веднъж в годината: мистър Юел беше като попарен; сякаш цяло денонощие се беше киснал, предпазните слоеве мръсотия бяха отстранени и кожата му изглеждаше чувствителна към външната среда. Майела имаше вид на човек, който се стреми да бъде чист, и аз си спомних за червените мушката в техния двор.

Мистър Джилмър помоли Майела да разкаже със свои думи на съдебните заседатели какво се беше случило на двадесет и първи ноември миналата година. Майела седеше и мълчеше.

— Къде бяхте на тази дата привечер? — започна търпеливо мистър Джилмър.

— На верандата.

— На коя веранда?

— Имаме само една веранда отпред.

— И какво правехте на верандата?

— Нищо.

— Разкажете ни какво се случи — каза съдията Тейлър. — Нали можете да ни разкажете?

Майела се вгледа в него и заплака. Прикри уста с ръце и започна да хълца. Съдията Тейлър я остави да поплаче и после каза:

— Стига, стига! Не трябва да се плашите от никого, щом казвате истината. Зная, че всичко това ви се вижда чудно, но няма от какво да се срамувате, нито да се плашите. От какво ви е страх?

Майела каза нещо в ръцете си.

— Какво, какво? — попита съдията.

— От него — изхълца тя и посочи Атикус.

— От мистър Финч ли?

Тя закима усърдно и каза:

— Не искам да ме оплете и мене като татко, дето се опита да го изкара левак…

Съдията Тейлър се почеса по гъстата бяла коса. Явно беше, че никога не се беше сблъсквал с подобен проблем.

— На колко години сте? — попита той.

— Деветнадесет и половина — отвърна Майела.

Съдията Тейлър се изкашля и безуспешно се опита да заговори с по-мек глас.

— Мистър Финч не е искал да ви плаши — изръмжа той — и ако се опита, аз затова съм тук, за да го спра. Това е едно от нещата, заради които аз седя тук. Вие сте голямо момиче, затова изправете се и ни разкажете за… разкажете ни какво ви се случи. Можете, нали?

— Да не е глупачка? — пошепнах аз на Джем.

Джем гледаше изпод вежди свидетелката.

— Още не мога да ти кажа — отвърна той. — Има достатъчно ум, за да разчувствува съдията, но може би е… о, не знам.

Майела омекна, още веднъж погледна ужасено към Атикус и каза на мистър Джилмър:

— Значи, сър, аз си седях на верандата и… и той мина, а на двора беше старият долап, дето татко го донесе за подпалки… татко ми каза да го насека, докато той е в гората, а аз пък се чувствувах без сили, и той мина…

— Кой е този той?

Майела посочи към Том Робинсън.

— Ще ви помоля да се изразявате по-ясно — каза мистър Джилмър. — Секретарят не може да записва добре жестовете.

— Ей оня там — каза тя. — Робинсън.

— И какво се случи тогава?

— Аз му казах, ела тука, черния, и натроши този долап вместо мене, ще ти дам пет цента. Той лесно щеше да го натроши. И той влезе в двора, а аз влязох в къщи да взема петте цента и се обърнах и преди да разбера, той се хвърли отгоре ми. Изтича зад мене, точно тъй. Хвана ме за врата и взе да ме ругае и да приказва мръсни приказки… аз взех да се боря и да викам, но той ме беше хванал за врата. И започна да ме бие…

Мистър Джилмър изчака Майела да се успокои: тя бе усукала носната си кърпичка, която приличаше на пропито от пот въже; когато Майела я разгърна, за да обърше лицето си, кърпичката беше цялата в гънки от потните й ръце. Майела почака мистър Джилмър да й зададе друг въпрос, но той замълча и тя каза:

— … той ме хвърли на пода, задуши ме и ме облада.

— А вие викахте ли? — попита мистър Джилмър. — Викахте ли, съпротивлявахте ли се?

— Виках, колкото ми глас държи, ритах и виках с цяло гърло.

— Какво стана после?

— Не си спомням добре, но след това татко вече беше в стаята, клекна над мене и закрещя: „Кой го направи? Кой го направи?“ После като че ли припаднах и после мистър Тейт вече ме дърпаше да стана от пода и ме поведе към кофата за вода.

Докато говореше, Майела, явно си възвърна самочувствието, но нейното самочувствие не беше дръзко като на баща й: в него имаше нещо крадливо — приличаше на котка, която гледа с неподвижни очи и тупа с опашка.

— Казвате, че сте се съпротивлявали, както сте могли? Борили сте се със зъби и нокти, нали? — попита мистър Джилмър.

— Борих се като нищо — повтори Майела думите на баща си.

— Сигурна ли сте, че ви облада напълно?

Лицето на Майела се сгърчи и аз се уплаших, че ще заплаче отново, но тя само каза:

— Той извърши, каквото искаше.

Мистър Джилмър отри главата си с ръка и напомни по този начин, че денят е много горещ.

— Засега това е всичко — каза той приветливо, — но ще останете на мястото си. Предполагам, че големият и лош мистър Финч ще ви зададе няколко въпроса.

— Обвинителят не трябва да настройва свидетеля против защитата — измърмори съдията Тейлър, особено сега.

Атикус се изправи и се усмихна, но вместо да се приближи към свидетелската банка, разтвори сако, вмъкна палци в жилетката и бавно прекоси залата до прозорците. Погледна навън, не се заинтересува от гледката, която видя, обърна се и приближи към свидетелската банка. От дългогодишен опит разбирах, че се старае да вземе някакво решение:

— Мис Майела — каза той с усмивка, — засега нямам намерение да ви плаша. Хайде най-напред да се запознаем. На колко години сте?

— Казах, че съм на деветнадесет, казах го вече на съдията. — Майела сърдито кимна с глава по посока на съдийската маса.

— Вярно е това, вярно е, госпожице. Но трябва да бъдете снизходителна към мен, мис Майела, защото започвам да остарявам и не мога да помня както преди. Може би ще ви попитам за неща, които сте казали вече, но вие ще ми отговорите, нали? Ето, така е добре.

В израза на Майела не виждах нищо, което да оправдае предположението на Атикус, че е осигурил нейното сътрудничество. Тя го гледаше разгневено.

— Щом ми се подигравате, няма думица да ви кажа — рече тя.

— Моля, госпожице? — попита стреснато Атикус.

— Щом ми се подигравате…

— Мистър Финч не се подиграва с вас — каза съдията Тейлър. — Какво ви става?

Майела погледна Атикус изпод вежди, но каза на съдията:

— Щом продължава да ми вика „госпожице“ и „мис Майела“. Не съм длъжна да му търпя подигравките, не съм дошла за това.

Атикус се заразхожда отново към прозорците и остави съдията Тейлър да се оправя. Съдията Тейлър не беше човек, който да предизвиква съжаление, но сега, когато се опита да й обясни, почувствувах мъка.

— Мистър Финч има такъв навик — каза той на Майела. — Ние с него работим в този съд години наред и мистър Финч винаги и с всекиго е бил учтив. Той не иска да ви се подиграва, а само да бъде учтив. Такъв му е навикът.

Съдията се облегна.

— Атикус, нека продължим и нека от протокола да бъде ясно, че никой не се е подигравал със свидетелката, макар тя да е убедена в обратното.

Помислих си дали през целия й живот някой изобщо се е обръщал към нея с „госпожице“ или с „мис“ или с „мис Майела“; вероятно не, щом се обиждаше от най-обикновена учтивост. Какъв ли живот водеше? Скоро узнах и това.

— Казвате, че сте на деветнадесет години — подхвана Атикус. — Колко братя и сестри имате?

Той напусна прозорците и се приближи към мястото за свидетели.

— Седмина — отвърна тя и аз се зачудих дали всичките приличаха на оня, когото видях през първия си училищен ден.

— Вие ли сте старата? Най-голямата?

— Да.

— Отдавна ли е починала майка ви?

— Не знам… отдавна.

— Ходили ли сте на училище?

— Знам да чета и пиша колкото татко.

Майела говореше също като мистър Джингъл от една книжка, която бях чела.

— Колко време сте посещавали училище?

— Две години… или три… не знам.

Бавно, но сигурно започнах да разбирам накъде бие Атикус: с въпроси, които мистър Джилмър не би сметнал „несъществени“ и без връзка с делото, за да протестира, Атикус лека-полека изграждаше пред съдебните заседатели картината на семейния живот в дома на Юеловци. Съдебните заседатели научиха следните неща: помощта, която им отпускали, съвсем не била достатъчна, за да се изхрани семейството, и по всяка вероятност бащата я пропивал — понякога той се губел с дни из блатата и се връщал болен; времето рядко бивало студено, човек можел да ходи бос, но въпреки това, когато се наложело, те си правели елегантни обувки от стари автомобилни гуми; семейството се снабдявало с вода, като я носело с кофи от един извор в края на сметището — мястото край него вардели чисто от боклук — и що се отнася до личната чистота, всеки отговарял за себе си: ако искаш да се измиеш, ще си донесеш вода, по-малките деца страдали от постоянни настинки и вечно се дръгнели; някаква дама идвала от време на време и питала Майела защо не посещава училище — записвала отговорите й; двама души от семейството можели да четат и пишат, а за другите не било необходимо да се учат — трябвало да помагат на татко в къщи.

— Мис Майела — каза неволно Атикус, — деветнадесетгодишно момиче като вас трябва да си има приятели. Кои са вашите приятели?

Свидетелката се намръщи в недоумение.

— Приятели ли?

— Да, не познавате ли някои на вашата възраст, по-млади или по-стари? Момчета и момичета? Нямате ли обикновени приятели?

Омразата на Майела, която се беше уталожила до обикновено недружелюбие, сега отново избухна.

— Пак ли ми се подигравате, мистър Финч?

Атикус се задоволи с този й отговор.

— Обичате ли баща си, мис Майела?

— Да го обичам ли? Какво значи това?

— Искам да кажа дали е добър към вас, разбирате ли се?

— Ами че не е лош, освен когато…

— Освен когато?…

Майела погледна към баща си, който беше наклонил стола си до преградата. Той го изправи и зачака отговора й.

— Когато нищо… — отвърна Майела. — Казах, че не е лош.

Мистър Юел отново наклони стола си назад.

— Освен когато е пил, нали? — попита Атикус, и то толкова меко, че Майела кимна.

— Преследва ли ви понякога?

— Какво е пък това?

— Когато е… разгневен, не ви ли е бил понякога?

Майела погледна надолу към секретаря на съда, после вдигна поглед към съдията.

— Отговорете на въпроса, мис Майела — каза съдията Тейлър.

— Мен татко и с пръст не ме е докосвал — заяви тя твърдо. — Никога не се е допирал до мене.

Очилата на Атикус се бяха смъкнали и той ги повдигна на носа си.

— Поговорихме си приятно, мис Майела, и сега, струва ми се, че трябва да се върнем към делото. Вие казвате, че сте помолили Том Робинсън да дойде да насече… какво беше?

— Един долап, стар долап с чекмеджета от едната страна.

— Познавахте ли добре Том Робинсън?

— Какво, какво?

— Искам да кажа, знаехте ли кой е и къде живее?

Майела кимна.

— Знам го кой е, всеки ден минаваше край нас.

— За първи път ли го канехте да влезе в двора ви?

От този въпрос Майела подскочи леко. Атикус пак закрачи бавно към прозорците, той през цялото време вършеше същото — задаваше въпрос и се заглеждаше навън в очакване на отговора. Той не видя как тя подскочи, но на мен ми се струваше, че е отгатнал движението й. Извърна се и повдигна вежди.

— За първи път ли… — започна да повтаря въпроса си той.

— Да, за първи път.

— Никога по-рано ли не сте го викали да влезе в двора?

Майела беше вече подготвена.

— Не съм го викала, честна дума, че не съм го викала.

— И без „честна дума“ е достатъчно — каза спокойно Атикус. — Никога ли преди не сте го молили да ви свърши някаква дребна работа?

— Може и да съм — допусна Майела. — Наоколо се въртят доста черни.

— Бихте ли могли да си спомните подобен случай?

— Не.

— Добре, а сега да минем на това, което е станало. Казахте, че когато сте се върнали в стаята, Том Робинсън е бил зад вас, така ли?

— Да.

— Казахте, че „ви хванал за врата, ругаел ви и говорел мръсни думи“, така ли?

— Точно така.

Внезапно се оказа, че паметта на Атикус е много добра.

— Вие казахте „той ме хвана, задуши ме и ме облада“ — така ли?

— Така казах.

— Спомняте ли си да ви е бил по лицето?

Свидетелката се поколеба.

— Вие добре помните, че ви е душил. През цялото време сте се борили с него, не помните ли? Вие сте „ритали и викали, колкото ви глас държи“. Не помните ли да ви е удрял по лицето?

Майела мълчеше. Изглежда тя се мъчеше да си уясни нещо. За миг си помислих, че също като мен и като мистър Хек Тейт се опитва да си представи застанал пред нея човек. Майела погледна мистър Джилмър.

— Въпросът е съвсем прост, мис Майела, и ще го повторя. Спомняте ли си да ви е бил по лицето? — гласът на Атикус не беше вече приятен; говореше с безстрастен, сух, професионален тон. — Спомняте ли си да ви е бил по лицето?

— Не, не си спомням да ме е ударил. Искам да кажа „да“, удари ме.

— Последното ви изречение ли да считаме за ваш отговор?

— А? Да, удари… просто не помня, не помня… всичко стана толкова бързо!

Съдията Тейлър изгледа строго Майела.

— Не плачете, младо момиче… — започна той, но Атикус каза:

— Оставете я да си поплаче, господин съдия. Имаме достатъчно време.

Майела подсмръкна сърдито и погледна Атикус.

— Ще ви отговоря на всички въпроси: … изтъпанчихте ме тука да ми се подигравате, нали?… Ще ви отговоря на всички въпроси.

— Чудесно — каза Атикус. — Имам само още няколко, мис Майела, да не протакаме: вие дадохте показание в смисъл, че подсъдимият ви е ударил, хванал за врата, задушил ви и ви е обладал. Искам да знам дали сте напълно уверена, че това е виновникът. Ще установите ли самоличността на човека, който ви е изнасилил?

— Да, ето го там.

Атикус се обърна към подсъдимия.

— Том, стани прав. Позволи на мис Майела да те разгледа добре. Това ли е същият човек, мис Майела?

Мощните рамене на Том Робинсън се раздвижиха под тънката му риза. Той се изправи на крака и сложи дясната си ръка върху облегалката на стола. Стоеше малко особено, сякаш не можеше да запази равновесие, но това не идваше от стойката му. Лявата му ръка беше цели дванадесет инча по-къса от дясната и висеше безжизнено до тялото. Тя завършваше с малка, съсухрена китка и дори от галерията виждаха, че не може да си служи с нея.

— Скаут — прошепна Джем. — Скаут, погледни! Ваше преподобие, та той е сакат.

Преподобният Сайкс се наведе през мене и прошепна на Джем:

— Ръката му е попаднала в машина за чистене на памук, машината на мистър Долфус Реймънд, още когато бил малък… Можела да му изтече всичката кръв… Мускулите му били откъснати от костта…

— Това ли е човекът, който ви изнасили? — попита Атикус.

— Той е, само той!

Следващият въпрос на Атикус се състоеше от една дума — как?

Майела изпадна в ярост.

— Не знам как го направи, но го направи… Казах вече, че всичко стана толкова бързо и аз…

— Нека да разсъдим спокойно — започна Атикус, но мистър Джилмър го прекъсна с протест: този път не защото въпросът бил несъществен и без връзка с делото, а защото Атикус се опитвал да сплаши свидетелката.

Съдията Тейлър се изсмя.

— Седнете си, Хорейс, нищо подобно няма. По-скоро свидетелката се опитва да сплаши Атикус.

Съдията Тейлър беше единственият човек в съдебната зала, който се изсмя. Дори бебетата мълчаха и аз изведнъж си помислих, дали не са се задушили на майчините гърди.

— И така — продължи Атикус, — мис Майела, вие дадохте показания, че обвиняемият ви е задушил и бил… не казахте, че се е промъкнал зад вас и ви е ударил да загубите съзнание, а сте се обърнали и той е бил пред вас… — Атикус отново стоеше зад своята маса и подчертаваше всяка дума, като почукваше на масата с кокалчетата на пръстите си. — Желаете ли да промените нещо в показанията си?

— Значи искате да кажа това, което не е било?

— Не, госпожице, искам да кажете нещо, което наистина се е случило. Разправете ни още веднъж, моля, какво се случи?

— Казах ви, какво се случи.

— Във вашите показания вие обяснихте, че сте се извърнали и той е бил пред вас. Тогава ли ви задуши?

— Да.

— После пусна врата ви и ви удари, така ли?

— Да, казах го вече.

— И той посини вашето ляво око с дясната си ръка?

— Аз се отдръпнах и… юмрукът му се плъзна, точно така стана. Аз се отдръпнах и юмрукът му се плъзна! — Майела най-сетне беше озарена от светлина.

— Изведнъж почнахте да си спомняте твърде ясно. Допреди малко не можехте да си спомняте добре, нали?

— Казах, че ме удари.

— Добре. Той ви задуши, удари ви и след това ви изнасили, така ли?

— Точно така.

— Вие сте силно момиче, какво правехте през цялото време, спокойно ли си седяхте?

— Казах ви вече — виках, ритах и се борех…

Атикус посегна нагоре, свали очилата си, погледна свидетелката със здравото си око и я засипа с въпроси.

— Въпросите един по един, Атикус. Дайте възможност на свидетелката да отговаря.

— Добре. Защо не избягахте?

— Опитах се…

— Опитахте се, така ли? А какво не ви позволи да избягате?

— Аз… той ме хвърли на земята. Точно така направи, хвърли ме на земята и се просна отгоре ми!

— И вие през цялото време викахте?

— Виках, съвсем сигурно.

— Тогава защо другите деца не ви чуха? Къде бяха? На сметището ли?

Не последва отговор.

— Къде бяха децата? Защо не се притекоха на вашите викове? Сметището е по-близо до вас от гората, нали?

Не последва отговор.

— Или може би вие сте извикали едва когато сте видели баща си на прозореца? Дотогава не ви е дошло на ум да викате, нали?

Не последва отговор.

— А не извикахте ли първо по баща си, а не по Том Робинсън? Така ли беше?

Не последва отговор.

— Кой ви би? Том Робинсън или баща ви?

Не последва отговор.

— Какво видя баща ви през прозореца, изнасилване или тъкмо обратното? Защо не кажете истината, дете, не ви ли преби Боб Юел?

Атикус се отвърна от Майела, сякаш го болеше коремът, а по лицето на Майела се бяха изписали ужас и гняв. Атикус седна уморено и се зае да бърше очилата си с носна кърпичка.

Майела внезапно проговори.

— Ще ви кажа нещо — започна тя.

Атикус вдигна глава.

— Ще ни кажете какво се случи ли?

Но тя не чу съчувствието в гласа му.

— Ще ви кажа нещо и няма да говоря повече. Този черен ей там ме облада и ако вие, благородни, наконтени господа, не му направите нищо, то значи сте подли страхливци. И цялата ви превзетост пет пари не струва — вашите „госпожице“ и „мис Майела“ пет пари не струват, мистър Финч.

И при това тя се разплака наистина. Рамената й се разтърсваха от гневни хълцания. Майела устоя на думата си. Не отговори вече на нито един въпрос, дори и след като мистър Джилмър се опита да я върне към делото. Смятам, че ако не беше толкова бедна и невежа, съдията Тейлър щеше да я вкара в затвора за обида на съда и на всички присъстващи. Не разбирах как, но Атикус я беше ударил на болното място, въпреки че той сам не изпитваше удоволствие от това. Седеше с наведена глава и никога през живота си не бях виждала човек, да поглежда друг човек с такава ненавист, както Майела го погледна, докато напускаше свидетелската банка и минаваше покрай неговата маса.

Мистър Джилмър каза на съдията Тейлър, че обвинението няма повече въпроси, и съдията Тейлър заяви:

— Време е да си починем. Ще прекъснем за десет минути.

Атикус и мистър Джилмър се събраха пред съдийската маса, зашепнаха и напуснаха през една врата зад свидетелската банка; това беше сигнал за всички нас да се протегнем. Открих, че седя на края на дълга пейка и краката ми са изтръпнали. Джем се изправи и се прозя. Дил направи същото, а преподобният Сайкс отри лице с шапката си. Той каза, че било страшно горещо, сигурно имало деветдесет градуса.

Мистър Бракстън Ъндърууд, който през цялото време седеше спокойно в креслото, запазено за представителите на печата, и мозъкът му сигурно попиваше показанията като гъба, сърдито огледа галерията за черни и срещна моя поглед. Изръмжа и погледна на друга страна.

— Джем — казах аз, — мистър Ъндърууд ни видя.

— Нищо. Той няма да каже на Атикус, а само ще го напечата в хрониката на „Трибюн“.

Джем се извърна отново към Дил и вероятно взе да му обяснява тънкостите на процеса, но аз не можах да ги разбера. Атикус и мистър Джилмър не бяха водили дълги спорове по никакъв въпрос; мистър Джилмър обвиняваше без желание; свидетелите бяха водени за носа като магарета и почти липсваха протести. Но Атикус ни беше казал веднъж, че всеки адвокат, който се опита да тълкува свидетелските показания пред съдията Тейлър, рано или късно бива поставен на мястото си. Атикус ни разтълкува това така: съдията Тейлър може да изглежда ленив и заспал, но неговите решения много рядко биваха отменяни, а всъщност това беше най-важното. Атикус казваше, че бил добър съдия.

Скоро съдията Тейлър се върна и седна на въртящото се кресло. Извади пура от джоба на жилетката си и замислено я огледа. Аз ощипах Дил. След като огледа пурата, съдията свирепо отхапа едно парче от нея.

— Понякога нарочно идваме да го гледаме — обясних аз. — Сега ще има да се занимава до довечера. Ти само го гледай!

Без да подозира, че го наблюдават от галерията, съдията Тейлър избута откъснатото парче до устните си, и — пльок — улучи плювалника толкова точно, че дори чухме как парчето цамбурна вътре.

— Обзалагам се, че никой не може да го надплюе по точност — измърмори Дил.

Редното беше през почивката всички да излизат, но днес хората не мръднаха от местата си. Дори „безделниците“, които не бяха успели да засрамят по-младите, за да им отстъпят местата си, останаха да стоят прави край стената. Сигурно мистър Хек Тейт беше запазил обществения клозет само за официалните лица от съда.

Атикус и мистър Джилмър се завърнаха, а съдията Тейлър погледна часовника си.

— Наближава четири часа — каза той.

— А това беше невероятно, защото за изминалото време часовникът бе бил най-малко два пъти. Нито го бях чула, нито бях почувствувала трептенията му.

— Ще се опитаме ли да завършим днес следобед? — попита съдията Тейлър. — Какво ще кажете, Атикус?

— Мисля, че ще можем — отвърна Атикус.

— Колко свидетели имате?

— Един.

— Добре, призовете го.