Харпър Ли
Да убиеш присмехулник (5)

5

С течение на времето постоянното ми мърморене омръзна на Джем, както бях сигурна, че ще стане, и за мое облекчение вече не играехме толкова често на Бу Редли. Въпреки това той пак поддържаше, че Атикус не е казал да не играем и затова можем да продължаваме; а пък ако някога Атикус кажеше, че не можем, Джем пак беше измислил как да се изплъзне: щеше да промени имената на действащите лица и тогава никой не можеше да ни обвини.

Дил поддържаше същия план на действие. Изобщо Дил почна да ми дотяга с постоянното си мъкнене подир Джем. В първите дни на лятото ме помоли да се оженя за него и веднага след това го забрави. Загради ме, беляза ме като своя собственост, каза, че аз съм единственото момиче, което ще обича цял живот, после престана да ми обръща внимание. Набих го два пъти, но и това не помогна, а само го сближи още повече с Джем. По цели дни прекарваха заедно в къщичката на дървото, крояха и замисляха нещо и ме викаха само когато им трябваше трети човек. Но за известно време аз стоях настрани от по-щурите им начинания и дори с риск да ме нарекат „момиче“ прекарвах повечето летни вечери с мисис Моди Аткинсън на нейната веранда.

На нас с Джем винаги ни беше позволено да ходим из двора на мисис Моди, стига да не закачаме азалиите й, но нашите отношения с нея не бяха ясно определени. Докато Джем и Дил не ме изключиха от техните планове, тя представляваше за мен една благосклонно настроена съседка.

Според нашето негласно споразумение с мисис Моди, ние можехме да играем по нейната трева, да ядем от гроздето й, без да се катерим по асмата, и да правим експедиции в големия й заден двор. Условията бяха толкова благоприятни, че ние грижливо отбягвахме да говорим с нея, да не би да нарушим деликатното равновесие на нашите отношения. Със своето поведение обаче Джем и Дил се сближиха с мисис Моди.

Мисис Моди не обичаше къщата си: за нея времето, прекарано в къщата, беше загубено време. Тя беше вдовица, жена хамелеон — работеше в мъжки гащеризон и със сламена шапка из лехите на градината си, но в пет часа се изкъпваше и тогава се появяваше на верандата, за да властва над улицата с величествената си красота.

Тя обичаше всичко, което ражда божията земя, дори бурените, с едно изключение. Намереше ли поне един стрък от живовляк в градината си, веднага започваше нещо като втората битка при Марна: мисис Моди се нахвърляше върху него с една тенекиена кутия и поливаше корените му с отрова. Отровата, казваше тя, била много силна и щяла да убие всички ни, ако не се пазим по-настрани.

— А не може ли направо да го изкорените? — попитах аз, след като присъствах на подобна битка с един десетсантиметров стрък.

— Да го изкореня ли, детето ми? Как да го изкореня? — Тя хвана клюмналия стрък и прекара палеца по стъблото му. Посипаха се микроскопични зрънца. — Ето, виж, един стрък живовляк може да погуби цяла градина! Есенно време тези зрънца изсъхват и вятърът ги разнася из целия окръг Мейкомб!

Изразът на лицето й бе такъв, сякаш говореше за вехтозаветните чумни епидемии.

За разлика от другите жители на окръга Мейкомб тя говореше живо и решително. Всеки от нас наричаше с пълното му име и когато се усмихваше, в устата й се показваха две малки златни коронки на горните кучешки зъби. Аз се възхитих от тях и казах, че някой ден също ще имам такива.

— Така ли? Гледай тогава — каза мисис Моди, цъкна с език и извади изкуствената си челюст — сърдечен жест, който окончателно закрепи нашата дружба.

Добротата на мисис Моди се простираше и над Джем и Дил, когато те не биваха заети с тайнствените си игри; ние бяхме облагодетелствувани от една нейна способност, за която не знаехме дотогава. Тя правеше най-хубавите кейкове в целия квартал. Откакто между нас се установи пълно доверие, всеки път, когато печеше кейк, тя правеше и три малки кейкчета и ни викаше през улицата:

— Джем Финч, Скаут Финч, Чарлз Бейкър Харис, елате!

Ние се появявахме веднага и винаги бивахме възнаградени.

Лятно време вечерите са дълги и тихи. Най-често ние двете седяхме с мисис Моди мълчаливо на нейната веранда и гледахме как залязваше слънцето и небето ставаше жълто, а после розово и как лястовичките на ята прелитаха ниско над съседните къщи и изчезваха зад покрива на училището.

— Мисис Моди — попитах аз една вечер, — мислите ли, че Бу Редли е още жив?

— Той се казва Артър и е жив — отвърна тя. Тя леко се люлееше в големия си дъбов стол. — Усещаш ли миризмата на моите мимози? Също като ангелски дъх.

— Ъхъ! А откъде знаете?

— Какво да зная, детето ми?

— Че Б… мистър Артър е жив?

— Какъв мрачен въпрос! Но и самата тема е мрачна. Знам, че е жив, Джин-Луиза, защото не съм видяла да го изнасят.

— А може да е умрял и да са то натикали в комина!…

— Откъде ти е дошло на ум такова нещо?

— Джем мисли така.

— Хм, хм! Той всеки изминат ден все повече заприличва на Джек Финч.

Мисис Моди познаваше чичо Джек Финч, брата на Атикус, още от дете. Бяха почти на една възраст и бяха отраснали заедно в „Пристанището на Финч“. Мисис Моди беше дъщеря на един техен съсед — доктор Франк Бъфорд. По професия доктор Бъфорд бе лекар, а по призвание се занимаваше с всичко, което ражда земята, и затова бе останал беден. Чичо Джек Финч задоволяваше своите земеделски страсти, като поливаше саксиите на прозорците си в Нешвил и затова бе станал богат. Всяка Коледа чичо Джек идваше при нас и винаги се провикваше през цялата улица към мисис Моди, като й предлагаше да се ожени за него. А тя му викаше:

— Малко по-силно, Джек Финч, да те чуят и до пощата, че аз не мога да те чуя!

Ние с Джем мислехме, че този начин на предложение за женитба е малко особен, но чичо Джек по начало си беше особен човек. Той казваше, че искал да ядоса мисис Моди — четиридесет години вече напразно се бил опитвал; той бил последният човек на света, за когото тя би се оженила, но винаги тя първо се заяждала с него и затова най-добрата защита била той да я нападне пръв — тогава вече ние го разбирахме.

— Артър Редли просто си седи в къщи, това е всичко — каза мисис Моди. — Ти също би си стояла в къщи, ако и на тебе не ти се излиза.

— Да, госпожо, само че на мене ми се излиза. А той защо не иска?

Мисис Моди присви очи.

— Ти знаеш много добре цялата история.

— Никога не съм чувала защо не иска да излиза. Никой не ми е казвал.

Мисис Моди нагласи изкуствената си челюст.

— Ти знаеш, че старият мистър Редли беше от ония баптисти, дето мият краката си…

— Нали и вие сте от тях?

— Аз не съм толкова убедена, детето ми, аз съм обикновена баптистка.

— Но нали всички баптисти вярват в измиването на краката?

— Да, вярват. Само че у дома, във ваната.

— Но ние не можем да се причестяваме заедно с вас…

Мисис Моди явно реши, че е по-лесно да ми обясни основите на баптизма, отколкото разликите в причастието, и каза:

— Баптистите, които си мият краката, вярват, че всяко удоволствие е грях. Знаеш ли, оная събота едни от тях дойдоха от гората, минаха оттук и ми казаха, че аз и цветята ми ще идем в ада?

— Ама и цветята ли?

— Ами да! И те щели да горят заедно с мене във вечния огън. Тези хора мислят, че прекарвам твърде много време под божието небе и твърде малко стоя в къщи да чета библията.

Представих си как мисис Моди ще се пържи во веки веков в различните протестантски адове и вярата ми в църковните проповеди значително отслабна. Вярно, че езикът й беше остър и че не ходеше по съседите да върши добри дела като мис Стефани Крауфорд. Но човек трябва да е съвсем откачен, за да се довери на мис Стефани, докато ние с Джем имахме пълно доверие в мисис Моди. Тя никога не ни беше обаждала, никога не си играеше с нас на котка и мишка и никак не се интересуваше от частния ни живот. Тя беше наш приятел. Не можех да разбера защо трябва такъв разумен човек да живее под заплахата на вечните мъки.

— Това не е право, мисис Моди. Вие сте най-добрата жена на света.

Мисис Моди се засмя.

— Благодаря ви, госпожице. Работата е там, че тези миячи на крака смятат всяка жена за грешна по начало. Виждаш ли, те разбират библията съвсем буквално.

— И затова ли мистър Артър си стои в къщи, за да не вижда жени ли?

— Нямам представа.

— Не, нищо не разбирам. Струва ми се, че ако мистър Артър иска да отиде в рая, то би трябвало да излиза поне на верандата. Атикус казва, че господ обича хората като себе си…

Мисис Моди престана да се люлее и гласът й стана суров.

— Много си малка, за да го разбереш, но понякога библията в ръцете на един човек е по-страшна, отколкото бутилка уиски в ръцете на… баща ти например.

— Атикус никога не пие уиски! — възмутих се аз. — През целия си живот той не е сложил капка уиски в устата си… А, не, пил е! Каза ми, че веднъж пийнал и не го харесал.

Мисис Моди се разсмя.

— Не исках да кажа това. Мисълта ми беше, че ако Атикус Финч се напие, пак няма да бъде толкова лош, колкото другите хора в най-добрия им вид. Има хора, които са толкова заети да мислят за другия свят, че не могат да се научат да живеят в този, и ако искаш да видиш докъде води това, погледни малко по-надолу в нашата улица!

— Мислите ли, че всичко туй дето го разправят за Б… за мистър Артър е вярно?

— Какво разправят?

Аз й казах.

— Тези приказки са три четвърти измислени от негрите и една четвърт от Стефани Крауфорд — заяви мрачно мисис Моди. — Стефани Крауфорд дори ми каза, че веднъж се събудила посред нощ и го видяла да я гледа през прозореца. Тогава аз я попитах: „А ти какво стори, Стефани, измести ли се, да му направиш място в леглото си?“ Това й затвори устата за известно време.

Бях сигурна, че е така. Гласът на мисис Моди можеше да накара всеки да си затвори устата.

— Не, детето ми — продължи тя. — В този дом цари голяма скръб. Спомням си Артър Редли като момче. Каквото и да разправят за него хората, с мене винаги е говорел много вежливо. Толкова вежливо, колкото умееше.

— Мислите ли, че е луд?

Мисис Моди поклати глава.

— И да не е бил, досега сигурно е полудял. Никога не знаем какво става с хората. Какво става в чуждите къщи, там зад техните затворени врати, какви тайни…

— Атикус никога не се държи с Джем и с мене различно, в къщи и навън — казах аз, защото се чувствувах задължена да защитя баща си.

— Боже мой, детето ми, съвсем не мислех за баща ти! Но щом стана дума, ще ти кажа? Атикус Финч се държи еднакво и на улицата, и у дома си. Искаш ли сега да ти дам малко торта за в къщи?

Исках дори твърде много.

Когато се събудих на следната сутрин, намерих Джем и Дил в задния двор, потънали в оживен разговор. Присъединих се към тях, но както обикновено, те ми казаха да се махам.

— Няма да се махна. Този двор е толкова мой, Джем Финч, колкото и твой. Аз имам толкова право да играя в него, колкото и ти.

Дил и Джем направиха кратко, тайно съвещание.

— Добре, ще останеш, но ще правиш, каквото ти кажем — предупреди ме Дил.

— Я го виж колко важен станал! — казах аз.

— Ако не се закълнеш, че ще правиш, каквото ти кажем, няма да ти разправим нищо — продължи Дил.

— Говориш, като че си пораснал от снощи с десет инча! Добре де, какво има?

— Ще изпратим писмо на Бу Редли — каза Джем спокойно.

— Как?

Опитах се да потисна неволния ужас, който ме обзе. Мисис Моди можеше да си говори — тя беше стара и си стоеше удобно на верандата. А за нас работата беше по-друга.

Джем искаше да закрепи писмото на една въдица и да я прокара през процепа на капаците. Ако се зададеше някой, Дил щеше да даде тревога.

Дил вдигна ръка със сребърния обеден звънец на майка ми.

— Ще мина отстрани на къщата — обясни Джем. — Вчера огледахме мястото от другата страна на улицата и видяхме, че един капак не се затваря добре. Мисля, че ще мога поне да го оставя на перваза…

— Но Джем…

— Слушай, ти вече знаеш тайната и не можеш да се откажеш, бъзливке!

— Добре де, само че аз не искам да стоя на пост. Джем, ако някой…

— О, да, ти ще стоиш на пост, ще пазиш задната страна на къщата, а Дил ще наблюдава отпред и улицата; ако се зададе някой, ще звъни със звънеца. Ясно ли е?

— Добре. А какво ще му пишете?

— Ще го помолим най-учтиво да излезе и да ни разправи какво прави вътре. Ще му пишем, че няма да му направим нищо лошо и че ще му купим сладолед — каза Дил.

— Вие сте полудели, той ще ви убие!

— Идеята е моя — каза Дил. — Чини ми се, че ако излезе и поседи с нас, ще се почувствува по-добре.

— Ти пък откъде знаеш, че не се чувствува добре?

— А ти как би се чувствувала, ако стоиш затворена сто години и се храниш само с котки? Обзалагам се, че има брада ей до тука…

— Като баща ти ли?

— Баща ми няма брада… — Дил млъкна, сякаш се мъчеше да си припомни нещо.

— Аха, хвана ли се! — казах аз. — Нали по-рано разправяше, че баща ти имал черна брада…

— Щом искаш да знаеш, той миналото лято си обръсна брадата! Да, и мога да ти го докажа, имам от него писмо и ми изпрати два долара!

— Карай, карай, сигурно ти е изпратил и полицейска униформа! Само че насън, нали? Карай, разправяй ни ги!…

Бил Харис можеше да измисля най-опашатите лъжи, които съм чувала. Между другото, той седемнадесет пъти беше летял на пощенски самолет, беше ходил в Нова Скотия, беше виждал жив слон, и сам бригадният генерал Джо Уилър бе негов дядо и му бе оставил сабята си.

— Затваряйте си човките! — каза Джем. Той полази под къщата и измъкна един жълт бамбуков прът. — Мисля, че е достатъчно дълъг, за да стигне до прозореца от тротоара, а?

— Ако един човек е толкова храбър, че може да се допре до къщата, на него никак не му трябва въдица — казах аз. — Защо направо не почукаш на входната врата?

— Това е друга работа… — отвърна Джем. — Колко пъти трябва да ти обяснявам?

Дил извади парче хартия от джоба си и го подаде на Джем. Ние тримата тръгнахме предпазливо към старата къща. Дил остана до ъгловия стълб пред къщата, а ние с Джем се промъкнахме по тротоара отстрани. Минах край Джем и застанах на другия ъгъл, откъдето можех да виждам зад завоя.

— Всичко е наред — казах аз. — Никой няма.

Джем погледна към Дил и той му кимна.

Джем привърза писмото за края на пръта, промъкна го над двора и го насочи към прозореца, който си беше избрал. Прътът беше по-къс с няколко инча и Джем се надвеси, колкото можеше. Дълго го гледах как тика пръта. Напуснах поста си и отидох при него.

— Не мога да откача писмото от пръта — измърмори той. — А и да го откача, не мога да го закрепя на прозореца. Върви на улицата, Скаут.

Аз се върнах на поста си и се загледах зад ъгъла в пустинната улица. От време на време поглеждах към Джем, който търпеливо се опитваше да остави писмото на перваза под прозореца. То падаше на земята и той го намушкваше с пръта; накрая помислих, че дори и да го получи, Бу Редли не ще може да го прочете. Гледах към улицата, когато зазвъня звънецът.

Извърнах се наежена и чаках срещу мене да се изправи Бу Редли с окървавена уста; вместо това видях как Дил лудо размахва звънеца в лицето на Атикус.

Джем имаше ужасен вид и не ми даде сърце да му кажа: „Нали ти разправях, че така ще стане!“ Той тръгна бавно и тежко по тротоара и помъкна пръта след себе си.

— Престани да звъниш — каза Атикус.

Дил хвана езичето на звънеца; в последвалата тишина на мен ми се прииска отново да зазвъни. Атикус килна шапката си назад и сложи ръце на кръста.

— Джем — каза той, — какво правиш?

— Нищо, сър.

— Не говори глупости. Казвай!

— Аз… Ние се опитвахме да дадем нещо на мистър Редли.

— Какво се опитвахте да му дадете?

— Едно писмо. Само едно писмо.

— Дай да го видя.

Джем протегна парче измърсена хартия. Атикус го взе и се опита да го прочете.

— А защо искате мистър Редли да излезе?

— Мислехме, че може да му бъде приятно с нас… — каза Дил и онемя, когато Атикус го погледна.

— Сине — обърна се той към Джем, — ще ти кажа нещо и няма да го повтарям: престанете да мъчите човека. Това се отнася и за вас двамата.

Какво правел мистър Редли, било негова работа. Ако искал да излезе, щял да излезе. Ако искал да си седи в собствената къща, имал право да си седи вътре, без да любопитстват разни нахални деца; думата „нахални“ била много мека за такива като нас. Щяло ли да ни бъде приятно, ако Атикус се втурнел през нощта в стаите ни, без да чука? А всъщност ние сме постъпвали с мистър Редли по същия начин. Постъпките на мистър Редли можели да ни изглеждат особени, но за него те не били особени. Освен това не ни ли било идвало на ум, че учтивият начин да се свържем с някого бил през входната врата, а не през страничните прозорци? И накрая ние трябвало да стоим настрана от тази къща, докато не ни поканят вътре, и трябвало да спрем глупавата игра, с която ни бил видял да се занимаваме, да не се подиграваме с хората…

— Ние не сме се подигравали с него — каза Джем, — ние само…

— Нали точно това правехте?

— Какво, да му се подиграваме ли?

— Не — каза Атикус, — да разигравате историята на живота му пред очите на съседите!

Джем сякаш се изду.

— Не съм казал такова нещо, не съм казал!

Атикус се усмихна сухо.

— Току-що ми го каза. Веднага спрете с тези ваши глупости и тримата.

Джем зяпна към него.

— Нали искаш да станеш юрист? — Устата на баща ни беше подозрително свита, сякаш той се стараеше да не я отпусне.

Джем реши, че е безполезно да увърта, и замълча. Атикус влезе в къщи, да вземе някаква папка, която забравил сутринта, и Джем чак тогава разбра, че е попаднал в най-старата юридическа клопка. Той застана на почетно разстояние от входната врата, дочака Атикус да излезе и да тръгне към града и когато Атикус не можеше вече да го чуе, извика подир него:

— Да, мислех, че искам да стана юрист, но сега вече не съм толкова сигурен.