Метаданни
Данни
- Серия
- Да убиеш присмехулник (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To Kill a Mockingbird, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветан Стоянов, 1965 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 252гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Харпър Ли. Да убиеш присмехулник
Издателство „Отечество“, София, 1981
Второ издание
Редактор: Лилия Рачева
Художник: Ани Бобева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Коректор: Стефка Бръчкова
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- —Добавяне на липсващ маркер за глава — да отговаря на оригинала (Boman)
- —Корекция
30
— Мистър Артър, миличка — поправи ме кротко Атикус. — Джин-Луиза, това е мистър Артър Редли. Струва ми се, че той те познава вече.
Щом Атикус в подобен миг можеше да ме представи най-учтиво на Бу Редли… то той наистина си беше Атикус!
Бу ме видя как инстинктивно изтичах до кревата, където спеше Джем, и пак се усмихна срамежливо. Изчервих се от неудобство и се помъчих да огладя работата, като оправя завивките на Джем.
— Хм, не го докосвай — каза Атикус.
Мистър Хек Тейт настойчиво гледаше Бу през роговите си очила. Щеше да каже нещо, но точно тогава доктор Рейнолдс се приближи през хола.
— Всички да излязат — каза той от вратата. — Добър вечер, Артър, не ви забелязах първия път.
Гласът на доктор Рейнолдс беше бодър като походката му, сякаш всяка вечер беше повтарял същите думи, нещо, което ме учуди повече от това, че бях в една стая с Бу Редли. „Разбира се… дори и Бу Редли понякога се е разболявал“ — помислих си аз. Но не бях съвсем сигурна.
Доктор Рейнолдс носеше голям пакет, увит във вестник. Постави го върху писалището на Джем и свали сакото си.
— Увери ли се, че е жив? Ще ти кажа как го разбрах. Като се опитах да го прегледам, той ме ритна. Трябваше да го приспя и тогава да се допра до него. А сега изчезвай — каза ми той.
— Е-е-е — заговори Атикус и погледна към Бу. — Хек, да излезем на предната веранда. Там има достатъчно столове и още не е студено.
Зачудих се защо Атикус ни кани на верандата, а не във всекидневната, но после разбрах. Лампите във всекидневната бяха ужасно силни.
Ние излязохме един след друг, най-отпред мистър Тейт — Атикус изчака на вратата Бу да тръгне пред него, но премисли и тръгна след мистър Тейт.
Хората са навикнали да вършат обикновените делнични неща дори при най-чудновати обстоятелства. Аз не правех изключение.
— Елате, мистър Артър — чух се да казвам аз, — вие не познавате добре къщата. Ще ви заведа до верандата, сър.
Той ме погледна и кимна.
Преведох го през хола и край всекидневната.
— Няма ли да седнете, мистър Артър? Ето, този люлеещ се стол е много удобен.
Моята мъничка мечта оживя: той ще седи на верандата…
— Хубаво време нали, мистър Артър?
Да, времето беше прекрасно наистина. Отведох го като насън до стола, който бе най-отдалечен от Атикус и мистър Тейт. Той беше съвсем в сянка. На тъмно Бу щеше да се чувствува по-удобно.
Атикус седна в люлеещия се стол, а мистър Тейт на друг стол до него. Върху тях от всекидневната падаше ярка светлина. Аз седнах до Бу.
— Е, Хек — каза Атикус, — струва ми се, че най-напред трябва… Господи, не мога да си събера мислите… — Атикус бутна очилата си нагоре и притисна очи с пръсти. — Джем не е навършил още тринадесет години… не, навършил е тринадесет… не си спомням. Независимо от това, случаят ще се разгледа от окръжния съд…
— Какъв случай, мистър Финч? — мистър Тейт свали кръстосаните си крака и се наведе напред.
— Разбира се, това е чиста самоотбрана, но ще трябва да отида до кантората да проверя…
— Мистър Финч, ти да не мислиш, че Джем е убил Боб Юел? Това ли си мислиш?
— Нали чу какво каза Скаут? Тя каза, че Джем е станал и го е отдръпнал от нея — сигурно в тъмното се е добрал някак до ножа на Юел… утре ще разберем.
— Почакай, мистър Финч — каза мистър Тейт. — Джем не е намушкал Боб Юел.
Атикус помълча известно време. Той погледна мистър Тейт сякаш преценяваше думите му. Но Атикус поклати глава.
— Хек, това е много мило от твоя страна и знам, че го правиш от добро сърце, но недей заплита такива работи!
Мистър Тейт отиде до края на верандата. Изплю се в храстите, мушна ръце в джобовете и се обърна към Атикус.
— Каква по-точно работа? — попита той.
— Съжалявам, ако съм казал нещо рязко — продължи просто Атикус, — но няма да допусна тази история да се потули. Не мога да върша подобни неща.
— Никой нищо няма да потули, мистър Финч.
Гласът на мистър Тейт беше спокоен, но ботушите му бяха застанали толкова непоклатимо върху пода на верандата, сякаш бяха израснали от него. Между баща ми и шерифа се водеше някакъв чудноват, непонятен за мен двубой.
Дойде ред на Атикус да стане и да отиде до края на верандата. Той се изкашля и се изплю в двора. Мушна ръце в джобовете и се обърна към мистър Тейт.
— Хек, ти не казваш какво мислиш, но аз го зная. Благодаря ти, Джин-Луиза — той се обърна към мен, — ти каза, че Джем е отдръпнал мистър Юел от тебе, нали?
— Да, сър, така ми се стори… аз…
— Виждаш ли, Хек? Благодаря ти от все сърце, но не желая момчето ми да влезе в живота с подобен товар на съвестта си. Най-добрият начин да се прочисти атмосферата е да се изнесе цялата работа на открито. Нека хората от окръга дойдат и чуят всичко в съда. Не искам, като порасне, да шушукат зад гърба му, не искам да казват: „Джем Финч… баща му плати много пари, за да го отърве.“ И колкото по-скоро приключим цялата история, толкова по-добре.
— Мистър Финч — невъзмутимо каза мистър Тейт, — Боб Юел е паднал върху своя нож. Той сам се е убил.
Атикус отиде до ъгъла на верандата. Загледа се в глицинията. Помислих си, че и двамата бяха еднакво упорити по свой начин. Зачудих се кой пръв ще отстъпи. Упорството на Атикус беше тихо и почти никога не проличаваше, но в известен смисъл той беше упорит като Кънингамовци. Упорството на мистър Тейт беше бурно и естествено, но и той не отстъпваше на баща ми.
— Хек — Атикус стоеше гърбом, — ако тази история се потули, това значи сам да отрека начина, по който съм се старал да възпитам Джем. Понякога ми се струва, че не ме бива за баща, но освен мене те си нямат никого. Преди да погледне когото и да било, Джем гледа мене и аз съм се мъчил да живея така, че винаги да мога да срещна погледа му… а пък ако се съглася на подобно нещо, не ще мога да срещна погледа му, ако стане това, ще знам, че съм го загубил. Не искам да ги загубя, него и Скаут, защото те са единственото ми богатство.
— Мистър Финч — мистър Тейт продължаваше да стои, като сраснал с пода, — Боб Юел е паднал върху собствения си нож. Мога да го докажа.
Атикус се обърна към него, ръцете му бръкнаха още по-надълбоко в джобовете.
— Хек, опитай се да го разбереш! Ти също имаш деца, но аз съм по-стар от теб. Когато моите деца пораснат, аз ще бъда стар човек, ако изобщо го доживея, но сега засега аз не съм… Ако нямат доверие в мене, няма да имат доверие в никого. Джем и Скаут знаят какво се е случило. Чуят ли ме да разправям из града, че се е случило нещо друго, Хек… ще ги загубя. Не мога да живея по един начин в града и по друг — в къщи.
Мистър Тейт се заклати на петите си и търпеливо каза:
— Той е съборил Джем на земята, спънал се е в един от корените на онова дърво и… вижте, мога да ви покажа.
Мистър Тейт бръкна в джоба си и извади дълъг сгъваем нож. В същия миг на вратата се показа доктор Рейнолдс.
— Кучият му син, искам да кажа покойникът, е под онова дърво, докторе, до оградата на училищния двор. Имаш ли фенерче? Вземи моето.
— Мога да вляза в двора и да насоча фаровете на колата — каза доктор Рейнолдс, но взе фенерчето на мистър Тейт. — Джем е наред. Надявам се, че през нощта няма да се събуди, така че не се безпокойте. С този нож ли е бил убит, Хек?
— Не, сър, онзи е още в него. По дръжката ми прилича на кухненски нож. Кен сигурно е вече там с носилката, докторе, лека нощ.
Мистър Тейт отвори ножа.
— Ето как е станало — каза той и се престори, че се спъва, като държеше ножа в ръка; наведе се напред и лявата му ръка мина пред него, — виждаш ли? Намушкал се е в мекото между ребрата. От собствената му тежест ножът се е забил дълбоко.
Мистър Тейт затвори ножа и го пъхна в джоба си.
— Скаут е едва на осем години и е била твърде уплашена, за да разбере какво точно се е случило.
— Съвсем не я познаваш — каза мрачно Атикус.
— Не казвам, че го е измислила, казвам само, че е била твърде уплашена, за да разбере какво се е случило. Там е било страшно тъмно, в очите да ти бръкнат, не можеш да видиш. В такова положение, за да бъде достоверен свидетел, човек трябва да вижда много добре в тъмнината…
— Не мога да се съглася — каза тихо Атикус.
— Дявол да го вземе, аз се грижа за Джем!
Ботушът на мистър Тейт толкова силно тресна по пода, че в спалнята на мис Моди светна. Светна и у мис Стефани Крауфорд. Атикус и мистър Тейт погледнаха към отсрещната страна на улицата и се спогледаха. Помълчаха.
Когато мистър Тейт заговори отново, гласът му едва се чуваше.
— Мистър Финч, никак не ми е приятно да споря с теб, когато си в подобно състояние. Тази нощ си прекарал такова напрежение, каквото не би пожелал на никого. Не зная как още се държиш на крака, но зная, че за първи път не можеш да сметнеш колко прави две и две, а ние трябва да уредим всичко още тази нощ, защото утре ще бъде късно. В ребрата на Боб Юел стърчи кухненски нож.
Атикус не би могъл да твърди, прибави мистър Тейт, че момче като Джем, и то със счупена ръка, ще има достатъчно сила да се пребори с възрастен мъж и да го убие при пълна тъмнина.
— Хек — прекъсна го ненадейно Атикус, — откъде се взе този сгъваем нож, дето го размахваш пред нас?
— Взех го от един пиян — хладнокръвно излъга мистър Тейт.
Мъчех се да си спомня. Мистър Юел се нахвърли върху мен… след това падна… Джем сигурно е станал. Поне така мислех…
— Хек?
— Казах вече, че го взех от един пиян в града. Юел сигурно е намерил кухненския нож някъде из сметището. Наточил го е и е чакал удобен случай… просто е чакал удобен случай.
Атикус отиде до люлеещия се стол и седна. Ръцете му бяха безсилно отпуснати между колената. Гледаше към пода. Също така бавно се беше движил и онази нощ пред затвора, когато ми се стори, че цяла вечност сгъва вестника и го оставя върху стола.
Мистър Тейт се разхождаше с тежки, но тихи стъпки по верандата.
— Не ти, а аз трябва да взема решение, мистър Финч, само аз. Аз ще взема решение и аз ще нося отговорността. За първи път, ако не си съгласен с мене, не ще можеш нищо да направиш. Ако се опиташ, ще те нарека лъжец в лицето. Твоят син не е намушкал Боб Юел — каза той бавно, — нищо подобно не е имало и ти го знаеш. Той е искал само по-скоро да се прибере със сестра си в къщи.
Мистър Тейт престана да се разхожда. Спря пред Атикус с гръб към нас.
— Аз не съм много добър човек, сър, но съм шерифът на окръга Мейкомб. Целия си живот съм живял в този град и скоро ще бъда на четиридесет и три години. Зная всичко, което се е случило в нашия край още от преди да се родя. Един негър умря напразно и човекът, който е отговорен за това, е мъртъв. Нека този път мъртъвците да погребат мъртъвците си, мистър Финч. Нека мъртъвците да погребат мъртъвците си.
Мистър Тейт се приближи до люлеещия се стол и взе шапката си. Тя лежеше до Атикус. Мистър Тейт приглади косата си назад и нахлупи шапката.
— Никога не съм чувал, че е противозаконно, когато някой гражданин полага всички усилия, за да предотврати престъпление, а той е направил точно това. Може би ще ми кажеш, че е мой дълг да не премълчавам и да разправя историята на целия град. Знаеш ли какво ще стане тогава? Всички дами в Мейкомб, включително и собствената ми жена, ще започнат да се редят пред неговата врата и да му носят сладкиши. Според мен, мистър Финч, да вземеш точно този човек, който е направил голяма услуга и на теб, и на целия град и какъвто си е срамежлив да го извлечеш на показ — такова нещо за мен е грях. Грях и не ща да ми тежи на съвестта. Ако беше друг човек, нямаше да е така. Но с него не може, мистър Финч.
С върха на ботуша си мистър Тейт се опитваше да изрови дупка в пода. Подръпна носа си и заразтрива лявата си ръка.
— Аз може да не съм кой знае какво, мистър Финч, но съм шериф на окръга Мейкомб и Боб Юел е паднал върху собствения си нож.
— Лека нощ, сър.
Мистър Тейт слезе от верандата и прекоси двора. Вратата на колата му тропна и той замина.
Атикус дълго седя загледан в пода. Накрая вдигна глава.
— Скаут — каза той, — мистър Юел е паднал на собствения си нож. Можеш ли да го разбереш?
Атикус имаше такъв вид, сякаш се нуждаеше от подкрепа. Изтичах при него, прегърнах го с все сила и го целунах.
— Да, сър, разбирам — успокоих го аз. — Мистър Тейт беше напълно прав.
Атикус се освободи от мене и ме погледна.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами че ако постъпиш другояче, то би било все едно да убиеш присмехулник, нали?
Атикус зарови лице в косата ми и се потърка в нея. Когато стана и прекоси верандата до сенчестата й част, той си беше възвърнал младежката походка. Преди да влезе в къщи, спря пред Бу Редли.
— Благодаря ви за децата си, Артър — каза той.