Харпър Ли
Да убиеш присмехулник (21)

21

Тя застана свенливо до преградата и започна да привлича вниманието на съдията Тейлър. Беше с чиста престилка и носеше в ръка някакъв плик.

Съдията Тейлър я видя и каза:

— Това май е Калпурния, а?

— Да, сър — отвърна тя. — Извинете, сър, мога ли само да предам тази бележка на мистър Финч? Тя няма нищо общо с това… с това дело.

Съдията Тейлър кимна и Атикус взе плика от Калпурния. Той го отвори, прочете съдържанието му и каза:

— Господин съдия, аз… тази бележка е от сестра ми. Пише, че децата ми били изчезнали, не са се връщали от обяд… аз… бихте ли…

— Атикус, аз зная къде са — обади се мистър Ъндърууд. — Ето ги там, в галерията за негри — те са там точно от един час и осемнадесет минути.

Баща ни се извърна и погледна нагоре.

— Джем, слез долу — извика той. После каза нещо на съдията, което ние не чухме. Ние се промъкнахме край преподобния Сайкс и се добрахме до стълбата.

Долу ни посрещнаха Атикус и Калпурния. Калпурния имаше сърдит вид, а Атикус — уморен.

— Спечелихме, нали? — Джем дори подскачаше от възбуда.

— Нямам представа — каза накъсо Атикус. — Целия следобед ли бяхте тука? Вървете с Калпурния в къщи, вечеряйте и… си стойте в къщи.

— Ой, Атикус, позволи ни да се върнем — замоли го Джем. — Моля те, позволи ни да чуем присъдата, моля ти се, сър!

— Съдебните заседатели могат да се върнат всеки миг, не се знае… — но ние почувствувахме, че Атикус се смекчи. — Е, добре, и така сте чули всичко, слушайте докрай. Ето какво, можете да се върнете всички заедно, след като вечеряте — само че ще ядете бавно, няма да изпуснете нищо важно. Ако съдебните заседатели още не са дошли, ще почакате с мене. Но предполагам, че всичко ще свърши, преди да се върнете.

— Ти мислиш, че толкова бързо ще го оправдаят? — попита Джем.

Атикус отвори уста да отговори, но веднага я затвори и ни остави.

Помолих се дано преподобният Сайкс се сети да ни запази местата, помолих се на бога аз, но спрях да се моля, щом се сетих, че хората се надигнаха и заизлизаха на тумби веднага след като съдът се оттегли — тази вечер те щяха да препълнят аптеката, кафенето „О, Кей“ и хотела, освен ако си носеха и вечеря.

Калпурния ни поведе към къщи.

— … трябва живи да ви одерат, как ви дойде на ум да слушате такива неща! Мистър Джем, откъде измисли да водиш сестра си на това дело? Мисис Александра ще получи удар като разбере! Децата не трябва да слушат такива…

Уличните лампи бяха вече запалени и всяка от тях осветяваше разгневения профил на Калпурния.

— Мистър Джем, мислех, че ти е дошъл умът в главата — какво нещо, ами че тя е твоята малка сестричка! Що за измислица, сър! Трябва да се засрамиш — нямаш ли поне малко ум?

Аз ликувах. Толкова неща се бяха случили наведнъж, че с години трябваше да ги обмислям и ето че сега и Калпурния мъмреше скъпоценния си Джем. Какви ли още чудеса щяха да се случат тази вечер?

Джем се хилеше.

— Не искаш ли да ти разправя какво стана, Калп?

— Дръж си езика, сър! Вместо да сведеш глава от срам, ти се смееш… — Калпурния поднови старите си заплахи към Джем, но те не го трогнаха. Тя изкачи стъпалата на нашата къща с класическия си израз: — Ако мистър Финч не ви натупа, аз ще свърша тази работа — влизай в къщи, сър!

Джем продължи да се хили. С мълчаливо, кимване Калпурния се съгласи Дил да вечеря у нас.

— Позвъни веднага на мисис Рейшъл и й кажи къде си — нареди му тя. — Тя се преби да те търси… Ще видиш, още утре сутрин ще те изпрати обратно в Меридиан!…

Леля Александра ни посрещна и едва не припадна, когато Калпурния й каза къде сме били. Стори ми се, че се засегна, когато й съобщихме, че Атикус ни е съобщил да се върнем, защото по време на вечерята не продума. Само подбутваше храната в чинията си и тъжно я поглеждаше. Калпурния отмъстително ни насипа чиниите с картофена салата и шунка, наля мляко в чашите ни и все си мърмореше с различни интонации:

— Засрамете се! И да ядете бавно! — изкомандува тя накрая.

Преподобният Сайкс беше запазил местата ни. С учудване разбрахме, че сме се бавили почти цял час и също с учудване видяхме, че в залата не бяха станали значителни промени: мястото на съдебните заседатели беше празно, обвиняемият го нямаше; съдията Тейлър също си беше излязъл, но се появи точно, когато сядахме.

— Почти никой не е мръднал от мястото си — каза Джем.

— Поразмърдаха се, щом съдебните заседатели се оттеглиха — обясни преподобният Сайкс. — Мъжете донесоха вечеря на жените, а те нахраниха бебетата.

— От колко време ги няма? — попита Джем.

— Около тридесет минути. Мистър Финч и мистър Джилмър поговориха още малко и съдията Тейлър даде напътствие на съдебните заседатели.

— Какво говори? — попита Джем.

— Какво каза ли? О, много добре говори. Не мога да се оплача — беше напълно безпристрастен. Каза им, че ако вярват в едното, трябва да издадат една присъда, а ако вярват в другото — друга присъда. Стори ми се, че клони малко на наша страна… Преподобният Сайкс се почеса по главата.

Джем се усмихна.

— Той не трябва да клони на ничия страна, ваше преподобие, но не се безпокойте, ние спечелихме — каза той важно. — Не виждам, след всичко, което чухме, как биха могли съдебните заседатели да не го оправдаят.

— Не бъдете толкова сигурен, мистър Джем. Досега не съм виждал съдебните заседатели да решат в полза на черен против бял.

Но Джем не се съгласи с преподобния Сайкс и ние трябваше да изслушаме неговия дълъг преглед на уликите и мислите му по отношение на изнасилването; ако момичето ти разреши, това не било изнасилване, но в щата Алабама момичето трябва да бъде най-малко на осемнадесет години — Майела беше на деветнадесет. И явно, че е трябвало да рита и да вика, съпротивата й да бъде преодоляна и най-вече — да изпадне в безсъзнание. А ако момичето беше под осемнадесет години, нямаше нужда от всичко това.

— Мистър Джем — несмело го прекъсна преподобният Сайкс, — малките дами не бива да слушат такива неща.

— О, тя не разбира за какво говорим — отвърна Джем. — Скаут, това са работи за по-възрастни и ти не ги разбираш, нали?

— Нищо подобно, разбирам всяка твоя дума — сигурно съм била много убедителна, защото Джем млъкна и вече не заговори по този въпрос.

— Колко е часът, ваше преподобие?

— Наближава осем.

Погледнах и видях Атикус да се разхожда с ръце в джобовете; мина покрай прозорците и се отправи покрай парапета към мястото на съдебните заседатели. Погледна зад преградата, огледа съдията Тейлър, седнал на своя трон, и се върна, откъдето беше тръгнал. Улових погледа му и му махнах. Той отвърна на поздрава с кимване и продължи да се разхожда.

Но служебните лица в съда, Атикус, мистър Джилмър, заспалият дълбоко съдия и Берт, бяха единствените, които се държаха нормално. Никога не съм виждала толкова тиха претъпкана съдебна зала. От време на време някое бебе неспокойно изплакваше, някое дете изтичваше навън, но възрастните мълчаха, сякаш бяха в църква. В галерията негрите около нас седяха или стояха в библейско спокойствие. Старият часовник на съда се напрегна предварително и удари с трясък осем пъти така, че ни разтърси мозъка на костите.

Когато часовникът удари единадесет, аз вече не чувствувах нищо; бях уморена от борбата си със съня и си позволих да подремна върху удобното рамо на преподобния Сайкс. Разбудих се и направих искрено усилие да не заспивам — погледнах в залата и се съсредоточих върху главите под мене: имаше шестнадесет плешиви, четиринадесет мъже можеха да минат за червенокоси, четиридесет глави бяха в различни оттенъци между кафяво и черно и си спомних нещо, което ми беше казал Джем по времето, когато за кратко се беше увлякъл от психологически опити: той твърдеше, че ако достатъчен брой хора, например цял стадион, съсредоточат мислите си само върху едно нещо, да кажем, ако поискат да се запали едно дърво в гората, дървото ще се запали от само себе си. Хрумна ми мисълта, какво би станало, ако помоля всички в залата да се съсредоточат и да поискат оправдание за Том Робинсън, но се сетих, че ако всички са уморени като мене, няма да излезе нищо.

Дил беше заспал дълбоко, с глава върху рамото на Джем, а Джем мълчеше.

— Не се ли бавят много? — попитах го аз.

— Бавят се, разбира се, Скаут — отвърна той щастливо.

— А ти казваше, че няма да продължи повече от пет минути.

Джем повдигна вежди.

— Има неща, които не разбираш — каза той, но аз бях прекалено уморена, за да споря с него.

Но изглежда, че не съм била съвсем сънлива, защото почувствувах как някакво особено усещане се промъква в мен. Беше също като миналата зима и аз потръпнах, въпреки горещината. Това ми чувство нарасна, докато атмосферата в залата заприлича на студено февруарско утро, когато присмехулниците мълчат и дърводелците са престанали да чукат по новата къща на мисис Моди, а всички съседски врати са плътно затворени като вратата на Редлиевци. Изоставена, празна улица, в очакване — макар че залата бе претъпкана с хора. Горещата лятна нощ не се различаваше от зимната утрин. Мистър Хек Тейт беше влязъл в залата и говореше с Атикус, а на мене ми се стори, че е с ботуши и с ловджийска куртка. Атикус бе спрял да се разхожда и бе сложил крак върху пръчката на един стол; когато слушаше мистър Тейт, той бавно гладеше бедрото си с ръка. Всяка минута очаквах мистър Тейт да каже: „Застреляйте го, мистър Финч…“

Но мистър Тейт каза гласно:

— Приканвам съдебната зала към ред!

Главите под нас се изправиха. Мистър Тейт напусна залата и се върна с Том Робинсън. Той отведе Том до мястото му зад Атикус и застана до него. Съдията Тейлър се беше събудил и внезапно застана нащрек, загледан в празните места на съдебните заседатели.

После всичко стана като на сън; видях съдебните заседатели да се връщат — движеха се като подводни плувци. Гласът на съдията Тейлър беше слаб и идваше от много далече. Забелязах нещо, което само дете на адвокат би могло да забележи, понеже само такова дете би внимавало за това, сякаш гледах как Атикус излиза на улицата, прикладва пушката и натиска спусъка, но през цялото време знаех, че пушката е празна.

Съдебните заседатели никога не поглеждат обвиняем, когото са признали за виновен, и когато тези съдебни заседатели влязоха, нито един от тях не погледна към Том Робинсън. Старшият от тях подаде листче хартия на мистър Тейт, който го подаде на секретаря, а той, от своя страна, го подаде на съдията…

Затворих очи. Съдията Тейлър отброяваше гласовете на съдебните заседатели: „Виновен… виновен… виновен… виновен…“

Погледнах Джем; беше стиснал парапета и ръцете му бяха побелели; рамената му потръпваха, сякаш всяко „виновен“ беше удар с нож между тях.

Съдията Тейлър говореше нещо. Държеше чукчето в ръката си, но не го използуваше. Като през мъгла видях Атикус да събира някакви книжа от масата и да ги натиква в чантата си. Затвори я, отиде при секретаря на съда и му каза нещо, кимна на мистър Джилмър, отиде при Том Робинсън и му прошепна нещо. Докато му шепнеше, Атикус сложи ръка върху рамото на Том. Атикус си взе сакото от облегалката на стола и го наметна. После напусна съдебната зала, но не през вратата, от която обикновено излизаше, сигурно е искал да си отиде по най-прекия път у дома, защото тръгна бързо по средната пътека към южния изход. Наблюдавах главата му до вратата. Той не погледна нагоре.

Някой ме побутна, но аз не исках да откъсна очи от хората под нас и от Атикус, който самотен вървеше по пътеката.

— Мис Джин-Луиза?

Огледах се, всички стояха прави. Около нас и на отсрещния балкон негрите ставаха на крака. Гласът на преподобния Сайкс ми се стори също така далечен, както и гласът на съдията Тейлър.

— Станете права, мис Джин-Луиза. Минава вашият баща.