Харпър Ли
Да убиеш присмехулник (2)

2

В първите дни на септември Дил ни напусна, за да се върне в Меридиан. Ние го изпратихме до автобуса, който тръгваше в пет часа, и аз се почувствувах много нещастна без него, докато не се сетих, че след седмица тръгвам на училище. През живота си нищо друго не съм очаквала с такова нетърпение. Зиме с часове стоях в нашата къщичка на платана и наблюдавах училищния двор, разглеждах тълпите деца през бинокъла на Джем, изучавах игрите им, следях червеното сако на Джем, когато играеха на сляпа баба, тайно споделях техните нещастия и дребни победи. Ужасно ми се искаше да бъда с тях.

През първия учебен ден Джем благоволи да ме заведе на училище, нещо, което обикновено се правеше от родителите, но Атикус каза, че и Джем с удоволствие щял да ми покаже моята класна стая. Струва ми се, че в тази спогодба участвуваше и известна парична сума, защото завивайки покрай ъгъла на Редли, чух необичайно звънтене в джоба на Джем. Когато забавихме крачките си пред училищния двор, Джем внимателно ми обясни, че докато сме на училище, не бивало да му досаждам, не бивало да го моля да играем на „Тарзан и хората мравки“, да го поставям в неудобно положение със забележки за личния му живот, нито да се мъкна подир него през междучасията. Аз трябвало да си седя при първокласниците, а той при петокласниците. Накъсо, трябвало да го оставя на мира.

— Значи няма вече да играем двамата? — попитах аз.

— В къщи ще си караме, както досега — каза той. — Но ти ще видиш… в училище е малко по-друго.

В училище наистина беше по-друго. Преди да свърши сутринта, мис Каролайн Фишер, нашата учителка, ме изправи пред целия клас и нашиба дланта ми с линията си, а след това ме остави да стоя в ъгъла до обед.

Мис Каролайн не беше на повече от двадесет и една година. Имаше ярко кестеняви коси, розови бузи и червено лакирани нокти. Беше с високи токове и рокля на бели и червени черти. Приличаше и миришеше на ментов бонбон. Тя живееше срещу нас, една къща по-надолу, у мис Моди Аткинсън, беше наела там предната стая на горния етаж, и когато мис Моди ни я представи, Джем дни наред ходеше като в мъгла.

Мис Каролайн написа името си на черната дъска и каза:

— Ето, това тук значи, че аз съм мис Каролайн Фишер. Аз съм от Северна Алабама, от окръга Уинстън.

Класът възбудено зашепна, защото хората от този окръг никак не бяха цвете. (Когато на 11 януари 1861 година Алабама се отцепила, от съюза на Южните щати, окръгът Уинстън се отцепил от Алабама и всяко дете от окръга Мейкомб го знаеше.) Северна Алабама беше пълна със спиртни предприятия, текстилни заводи, стоманодобивни компании, републиканци, професори и други подобни лица без родословие.

Като начало мис Каролайн ни прочете една приказка за котки. Котките водеха дълги разговори помежду си, обличаха се в красиви малки дрешки и живееха в топла къщичка под една кухненска печка. В мига, в който госпожа Котачка позвъни в аптеката^[1], за да поръча шоколадени сушени мишки, целият клас се извиваше на чиновете като купчина червеи. Мис Каролайн явно не разбираше, че одърпаните първокласници в дочени ризи и поли от зебло, повечето от които бяха почнали да берат памук и да хранят свинете, веднага щом се бяха научили да ходят, не бяха възприемчиви към изящната литература. Мис Каролайн свърши приказката и каза:

— Много хубава приказка, нали?

После отиде до черната дъска и написа с огромни печатни главни букви азбуката, обърна се към класа и попита:

— Знае ли някой какво е това?

Всички знаеха; повечето първокласници бяха повтарачи.

Предполагам, че избра мене, защото ме познаваше. Когато започнах да чета азбуката, веждите й се присвиха и след като ме накара да изчета на глас повече от половината буквар и борсовия бюлетин от „Мобил реджистър“, тя откри, че съм грамотна и ме изгледа с леко отвращение. Мис Каролайн ми каза да кажа на баща си да не ме учи вече, защото това щяло да попречи на моите училищни занятия.

— Да ме учи ли? — възкликнах аз с изненада. — Та той на нищо не ме е учил, мис Каролайн! Атикус няма време да ме учи — добавих аз, когато мис Каролайн се усмихна и поклати глава. — Вечерно време той е толкова уморен, че само си седи във всекидневната и чете.

— А кой те е научил, щом не е той? — попита благосклонно мис Каролайн. — Все някой те е научил. Ти не си се родила със способността да четеш „Мобил реджистър“, нали?

— Джем казва, че така съм се родила. Той чел една книга и там аз съм била Бълфинч, а не Финч^[2]. Джем казва, че името ми всъщност е Джин-Луиза Бълфинч и когато съм се родила, са ме сменили, и всъщност аз съм…

Мис Каролайн явно мислеше, че я лъжа.

— Хайде стига фантазии, миличка — каза тя. — И кажи на баща си да не те учи повече. Най-добре е учението да се започне отначало. Кажи му, че отсега нататък аз ще се заема с тебе и ще се постарая да поправя грешката.

— Моля?

— Баща ти не знае как се преподава. Можеш да си седнеш.

Аз измърморих, че съжалявам, и се оттеглих в размисли за престъплението си. Никога не съм учила нарочно да чета, но съм се ровила в ежедневниците, без никой да ми позволи. А може би се бях научила през дългите часове в църквата? Не си спомнях такова време, когато не съм могла да чета химните. Сега, принудена да си помисля по този въпрос, реших, че се бях научила да чета от само себе си, също както се бях научила да си закопчавам отзад дрехата и да не обърквам връзките на обувките си, а да ги завързвам на фльонга. Не можех да си спомня кога започнаха да се делят на думи редовете под движещия се показалец на Атикус, но всяка вечер ги гледах и слушах последните новини, проектите за нови закони, дневниците на Лоренцо Доу — всичко, което Атикус четеше вечер, а пък аз лазех в скута му. И докато в този миг не се изплаших, че ще ми забранят да чета, аз не обичах да чета. Както не се обича дишането.

Знаех, че съм разсърдила мис Каролайн и затова гледах през прозореца до междучасието, когато Джем ме измъкна от първокласниците, струпани на двора. Попита ме как се чувствувам. Аз му казах.

— Ако можех, щях да се махна, Джем. Тази проклета госпожица казва, че Атикус ме бил учил да чета и че трябвало да престане…

— Не се безпокой, Скаут — утеши ме Джем. — Нашата учителка казва, че мис Каролайн въвежда нов начин на преподаване. Научила го била в колежа. Скоро ще го въвеждат във всички класове. По този начин не трябва да се учиш много-много от книгите — ако искаш да учиш за кравите, отиваш и издояваш една крава, разбираш ли?

— Да, Джем, но аз не искам да уча за крави, аз…

— Разбира се, че искаш. Трябва да знаеш всичко за кравите, те играят важна роля в живота на окръга Мейкомб.

Аз се задоволих да го попитам дали не е откачил.

— Не, само се опитвам да ти обясня новия начин на преподаване, глупачко! Нарича се „Десетичната система на Дюи“.

Никога не съм се съмнявала в твърденията на Джем и не виждах причина да се съмнявам сега. „Десетичната система на Дюи“ се състоеше отчасти в това мис Каролайн да размахва пред нас картони, на които беше написано с печатни букви „котка“, „мишка“, „човек“ и „ти“. Явно от нас не се очакваха никакви коментари и класът приемаше тези многозначителни импресии с пълно мълчание. Доскуча ми и започнах да пиша писмо на Дил. Мис Каролайн ме хвана, че пиша и ми каза да кажа на баща си да престане да ме учи.

— Освен това — продължи тя, — в първи клас ние пишем само с печатни букви. Няма да се учиш да пишеш ръкописно, докато не минеш в трети клас.

За това беше виновна Калпурния. По този начин в дъждовните дни аз не подлудявах съвсем. Тя ми задаваше писмен урок, като надраскваше азбуката на една плоча и под нея преписваше една глава от библията. Ако възпроизведях задоволително нейните писания, тя ми даваше за награда една филия, намазана с масло и посипана със захар. В преподаването на Калпурния липсваше всякаква сантименталност; рядко успявах да я задоволя и тя рядко ме награждаваше.

— Всички, които ще си ходят в къщи за обед, да си вдигнат ръката! — каза мис Каролайн и прекъсна новия ми гняв срещу Калпурния.

Децата от града вдигнаха ръце и тя ни огледа.

— Всеки, който си носи обед, да го сложи отпред на чина.

Неизвестно откъде, върху чиновете се появиха кофички за петмез и по тавана затанцуваха метални отражения. Мис Каролайн мина край редиците, като поглеждаше в кофичките и поклащаше глава пред едни, когато тяхното съдържание й харесваше, а пред други леко се намръщваше. Тя спря до чина на Уолтър Кънингам.

— Къде е твоят обед? — попита го тя.

Всички първокласници знаеха по лицето на Уолтър Кънингам, че той има глисти. Липсата на всякакви обуща обясняваше как ги е хванал. Глистите се хващаха, като ходиш бос по дворовете, пред оборите и кочините. Ако имаше обувки, Уолтър щеше да ги обуе за първия учебен ден и след това пак щеше да ходи бос до средата на зимата, но той нямаше. Затова пък беше облечен в чиста риза и старателно изкърпени дочени панталони.

— Забравил ли си да си вземеш обед отзарана? — попита мис Каролайн.

Уолтър се загледа право пред себе си. Видях как едно мускулче подскача под кожата на хлътналата му буза.

— Забрави ли го отзарана? — попита мис Каролайн. Бузата на Уолтър отново трепна.

— Ъхъ! — измърмори накрая той.

Мис Каролайн отиде до катедрата и отвори чантата си.

— Ето ти двадесет и пет цента — каза тя на Уолтър. — Върви в града да се нахраниш. Утре ще ми върнеш парите.

Уолтър поклати глава.

— Не, благодаря, госпожице — проточи той тихичко.

В гласа на мис Каролайн прозвуча нетърпение.

— Уолтър, ела да вземеш парите.

Уолтър отново поклати глава.

Когато Уолтър за трети път поклати глава, някой прошепна:

— Хайде, Скаут, кажи й.

Аз се обърнах и видях, че почти всички градски и всички извънградски деца ме гледаха втренчено. Ние с мис Каролайн вече два пъти бяхме беседвали и те сега ме гледаха с невинното убеждение, че взаимното познанство поражда по-дълбоко разбиране.

И аз снизходително станах в защита на Уолтър:

— Хм, мис Каролайн?

— Какво има, Джин-Луиза?

Струваше ми се, че бях обяснила достатъчно. За нас беше напълно ясно: Уолтър Кънингам най-безсрамно лъжеше. Той не си беше забравил обеда, а просто нямаше обед. Днес нямаше обед, нямаше да има и утре, и в други ден. Той вероятно никога през живота си не беше виждал на едно място три монети от по двадесет и пет цента.

Аз направих още един опит.

— Уолтър е от Кънингамовци, мис Каролайн.

— Не разбирам, Джин-Луиза?

— Няма нищо, госпожице, след време ще опознаете всички в окръга. Кънингамовци никога не са вземали нищо безплатно — нито подаръци от църквата, нито помощи от общината. Никога не са вземали нищо от никого и карат, с каквото имат. Нямат много, но карат само с него.

Специалните си познания за рода Кънингам — по скоро за един негов клон — бях получила миналата зима. Бащата на Уолтър беше клиент на Атикус. Една вечер в нашата всекидневна след дълъг скучен разговор за наследствени права и погасяване мистър Кънингам каза, преди да си тръгне:

— Мистър Финч, не знам дали някога ще мога да ви платя.

— Нека това да не ви тревожи, Уолтър — отвърна Атикус.

Попитах Джем какво е погасяване и Джем ми обясни, че това било особен вид гасене на пожар. После попитах Атикус дали мистър Кънингам ще ни плати изобщо.

— С пари няма да плати — отвърна Атикус, — но преди да изтече годината, трудът ми ще бъде възнаграден. Ще видиш.

И ние видяхме. Една сутрин Джем и аз открихме един товар дърва за горене в задния двор. По-късно пред задната врата се появи чувал орехи. За Коледа пристигна сандък с хубави борови клонки. Пролетта, когато намерихме един чувал прясна ряпа, Атикус каза, че мистър Кънингам му е заплатил с лихвите дори.

— Защо ти плаща така? — попитах аз.

— Защото това е единственият начин, по който може да ми плати. Той няма пари.

— А ние бедни ли сме, Атикус?

Атикус кимна.

— Да, бедни сме.

Джем смръщи нос.

— Колкото Кънингамовци ли сме бедни?

— Не точно. Кънингамовци са фермери и кризата ги удари по-тежко.

Атикус каза, че хората с други професии са бедни, защото и фермерите са бедни. Окръгът Мейкомб беше предимно фермерски и затова при лекарите, зъболекарите и адвокатите трудно попадаха пари. Въпросът с погасяванията и наследствените права беше само част от грижите на мистър Кънингам. Другата им земя беше ипотекирана докрай и малкото пари, които печелеше в брой, отиваха за лихви. Ако си държеше езикът зад зъбите, мистър Кънингам можеше да получи обществена работа, но земята му щеше да пропадне, щом я оставеше на произвола, и той предпочиташе да ходи гладен, да пази земята си и да гласува, за когото си иска. Атикус каза, че мистър Кънингам произхожда от непреклонен род. И понеже Кънингамовци нямаха пари да платят на адвокат, те ни плащаха, с каквото могат.

— Не знаеш ли, че доктор Рейнолдс работи по същия начин? — каза Атикус. — На някои хора той взема един бушел^[3] картофи, за да помогне при раждането на бебе. А ти, госпожице Скаут, ако ми отделиш малко внимание, ще ти обясня и какво е наследствено право, и какво е погасяване.

Понякога Джем обяснява изключително точно!

Ако бих могла да кажа тези неща на мис Каролайн, щях да спестя на себе си известни неприятности, а на мис Каролайн — последвалото разочарование, но не ми беше по силите да обяснявам така добре, както Атикус, затова казах:

— Вие го засрамвате, мис Каролайн. Уолтър не може да ви върне парите, защото те в къщи нямат двадесет и пет цента, а на вас не ви трябват дърва за горене.

Мис Каролайн застана като гръмната, после ме сграбчи за ръката и ме завлече при катедрата.

— Джин-Луиза, достатъчно съм те слушала тази сутрин — каза тя. — Ти всичко правиш, както не трябва. Протегни си ръката.

Аз помислих, че ще плюе в ръката ми, понеже това беше единствената причина някой в Мейкомб да си протегне ръката: по този осветен от вековете начин се сключваха всички устни договори, уговорки и обещания. Зачудих се какво има да се уговаряме с нея и се обърнах за отговор към класа, но първокласниците ме гледаха с удивление. Мис Каролайн взе линията си, тупна ме леко пет-шест пъти по ръката и ми каза да застана в ъгъла. Когато най-после класът разбра, че мис Каролайн ме е набила, в стаята се разрази буря от смях.

Мис Каролайн ги заплаши с подобна съдба, целият клас отново избухна и отрезвя, едва когато върху тях падна сянката на мис Блънт. Коренячка от Мейкомб, все още непосветена в тайните на „десетичната система“, мис Блънт застана на вратата с ръце на хълбоците и съобщи:

— Ако чуя още един звук от тази стая, ще ви претрепя всичките. Мис Каролайн, от вашия шум не мога да предам в шести клас урока за пирамидите!

Престоят ми в ъгъла беше кратък. Звънецът спаси мис Каролайн и тя изпрати класа на обед. Аз си излязох последна и я видях как се отпуска на стола и скрива глава в ръцете си. Ако се беше държала по-добре с мене, бих я съжалила. Тя беше хубавичка.