Метаданни
Данни
- Серия
- Да убиеш присмехулник (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To Kill a Mockingbird, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветан Стоянов, 1965 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 252гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Харпър Ли. Да убиеш присмехулник
Издателство „Отечество“, София, 1981
Второ издание
Редактор: Лилия Рачева
Художник: Ани Бобева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Коректор: Стефка Бръчкова
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- —Добавяне на липсващ маркер за глава — да отговаря на оригинала (Boman)
- —Корекция
16
Джем ме чу. Подаде глава през общата врата. Когато се приближи до кревата ми, стаята на Атикус светна, замръзнахме на местата си, докато угасне; чухме го да се обръща в кревата и почакахме да се успокои.
Джем ме заведе в неговата стая и ме сложи да легна до него.
— Опитай се да заспиш — каза той. — До утре ще ти мине.
Бяхме се прибрали тихо, за да не събудим леля. Атикус загаси мотора още на пътеката и избута колата до гаража; влязохме през задната врата, мълчаливо си отидохме по стаите. Бях много уморена и вече заспивах, когато си спомних как Атикус спокойно бе сгънал вестника и бутнал шапката си назад и този спомен се превърна във видение — Атикус стоеше сред празната, замръзнала в напрегнато очакване улица и побутваше нагоре очилата си. Едва сега разбрах напълно значението на всичко, което се бе случило през тази нощ, и започнах да плача. Джем се отнесе много мило: за първи път не ми припомни, че момичетата, които са почти на девет години, не бива да циврят.
На другата сутрин никой нямаше добър апетит освен Джем: той изяде три яйца. Атикус го изгледа с откровено възхищение. Леля Александра посръбваше кафето си и излъчваше вълни на неодобрение. Деца, които се измъкваха от къщи посред нощ, бяха позор за рода. Атикус каза, че е много доволен, защото този позор му се беше притекъл на помощ, но леля отговори:
— Глупости, мистър Ъндърууд е бил там през цялото време.
— Това наистина е интересно — каза Атикус, — иначе Бракстън не може да търпи негри и не ги пуска да припарят до него.
Местното обществено мнение смяташе мистър Ъндърууд за непоправим грубиян. Баща му в изблик на чувство за хумор го беше кръстил Бракстън Браг, макар че мистър Ъндърууд през целия си живот се беше мъчил да избегне това име. Атикус каза, че хората, които са кръстени на генерали от конфедеративната армия, ставали упорити пияници.
Калпурния наливаше кафе на леля Александра. Отправих й умолителен и, според мене, убедителен поглед, но тя поклати глава.
— Още си много малка — каза. — Като пораснеш достатъчно, аз сама ще ти кажа.
Потвърдих, че кафето ще подействува добре на стомаха ми.
— Добре — съгласи се тя и взе една чаша от бюфета. Сипа една чаена лъжичка кафе в нея и я напълни догоре с мляко. Изплезих й се за благодарност и погледнах към леля, за да видя как ще се намръщи предупредително. Но тя се мръщеше на Атикус.
Леля почака Калпурния да отиде в кухнята и каза:
— Не говори така пред тях.
— Как да не говоря и пред кого? — попита Атикус.
— Да не говориш така пред Калпурния. Направо в лицето й каза, че Бракстън Ъндърууд не можел да търпи негри.
— Е, какво, сигурен съм, че Калп го знае. Всеки в Мейкомб го знае.
През тези дни започнах да забелязвам, че баща ми се беше променил малко в разговорите си с леля Александра. Не проявяваше своето раздразнение, но спокойно я поставяше на мястото й. И сега в гласа му прозвуча остра нотка.
— Всяко нещо, което може да се каже на масата, може да се каже и пред Калпурния. Тя знае много добре ролята си в нашето семейство.
— Струва ми се, че това е лош навик, Атикус. Тези неща ги поощряват. Знаеш ли как си говорят всичко помежду си. Всичко, което става в този град, още същата вечер се говори в негърския квартал.
Баща ми остави ножа на масата.
— Не знам да има закон, който да им забранява да говорят. Може би, ако не им даваме толкова поводи за разговори, те ще говорят по-малко. Защо не си пиеш кафето, Скаут?
Аз си играех с лъжичката в чашата.
— Мислех, че мистър Кънингам е наш приятел. Ти ми го каза преди много време.
— Той пак си е наш приятел.
— Но снощи искаше да те нападне.
Атикус постави вилицата до ножа си и бутна настрана чинията.
— Мистър Кънингам по начало е добър човек — каза той, — но като всички нас и той си има слабости.
— И това го наричаш слабост — обади се Джем. — Снощи, като се домъкна, той беше готов да те убие.
— Можеше и да ме нападне за малко — съгласи се Атикус, — но когато пораснеш повече, сине, ще започнеш и по-добре да разбираш хората. Независимо от всичко друго, всички разярени тълпи се състоят от отделни хора. Снощи мистър Кънингам беше част от разярената тълпа, но въпреки това той си оставаше човек. Всяка разярена тълпа във всеки малък южен град е съставена от хора, които познаваш, а това не е много хубаво за тях, нали?
— Никак не е — каза Джем.
— И трябваше да се намеси едно осемгодишно дете, за да ги накара да се опомнят, нали? — каза Атикус. — А това вече доказва нещо друго — че цяла една банда от подивели животни може да бъде спряна само защото те продължават да бъдат човешки същества. Хм, може би ние се нуждаем от полиция, съставена от деца… вие, деца, снощи заставихте Уолтър Кънингам да влезе в моята кожа, да разбере моята гледна точка. То беше напълно достатъчно.
Може би Джем по-добре щеше да разбира хората, когато порасне, но за мен това не се отнасяше.
— Нека само Уолтър да ми се мерне в училище! — заявих аз. — Повече няма да посмее да стъпи там!
— Мисли му, ако го докоснеш с пръст — решително каза Атикус. — Не искам нито ти, нито Джем да се сърдите заради тази работа, каквото и да се случи.
— Виждаш ли докъде води това? — каза леля Александра. — Да не кажеш после, че не съм те предупредила.
Атикус я успокои, че никога няма да го каже, отдръпна стола си и стана.
— Чака ме тежък ден, затова ще ме извините. Джем, много ще ви моля днес да не слизате в града със Скаут.
Едва Атикус излезе и през хола се втурна Дил.
— Днес целият град само за това говори — съобщи той. — Как с голи ръце сме задържали сто души…
Леля Александра го погледна така, че го накара да замълчи.
— Не е имало сто души — каза тя — и никой никого не е задържал. Събрала се е една сюрия пияни кънингамовци и са вдигнали малко шум, толкова!…
— Не му обръщай внимание, лельо, Дил си е такъв — поясни й Джем и ни направи знак да го последваме.
— Днес няма да излизате от двора — каза тя, когато ние тръгнахме към предната веранда.
Приличаше на събота. Хората от южните краища на окръга минаваха покрай нашата къща в бавен, непрекъснат поток.
Мистър Долфус Реймънд мина и едва се крепеше върху породистия си кон.
— Не мога да разбера как се държи върху седлото — измърмори Джем. — И как е успял да се натряска преди осем часа сутринта?
Покрай нас шумно мина кабриолет, натоварен с дами. Бяха с шапки от памучна материя, които ги пазеха от слънцето, носеха рокли с дълги ръкави. Караше ги брадат мъж с вълнена шапка.
— Виж, там минават менонитите[1] — каза Джем на Дил. — Дрехите им нямат никакви копчета.
Менонитите живееха сред гората, купуваха всичко необходимо от отсрещния бряг на реката и рядко идваха в Мейкомб. Дил се заинтересува.
— Всички имат сини очи — обясни Джем, — а мъжете им, щом се оженят, нямат право да се бръснат. Жените им обичат да ги бодат с брадите си.
Покрай нас мина, яхнал мулето си, мистър Хикс Билапс и ни махна с ръка.
— Той е симпатяга — каза Джем. — Хикс е името му, а не е инициал. Веднъж бил в съда и го попитали как се казва. Той отговорил Хикс Билапс. Секретарят помолил да му го каже буква по буква и той отвърнал „Хикс“. Продължили да го разпитват, докато накрая той написал буквата Хикс на един лист й го вдигнал, та всички да видят. Попитали го откъде е взел такова име, а той им казал, че така го записали баща му и майка му, когато се родил.
Хората от окръга се точеха край нас, а Джем описваше на Дил историята и общите черти на по-известните личности: мистър Тенсоу Джонс беше гласувал за сухия режим; мис Емили Дейвис тайно смъркаше емфие; мистър Байрон Уолър свиреше на цигулка; на мистър Джек Слейд му растяха за трети път зъби.
Появи се още една кола, в нея имаше хора със строги лица. Те се изравниха с двора на мисис Моди Аткинсън, който сега беше пълен с нацъфтели летни цветя, и точно тогава на верандата се показа самата мисис Моди. Мисис Моди беше много особена — верандата й бе доста отдалечена и не можехме да видим ясно израза й, но винаги заставаше така, че отгатвахме нейното настроение. Сега стоеше със скръстени ръце, леко приведени рамене, глава наклонена встрани, а очилата й бляскаха на слънцето. Знаехме, че се усмихва много ехидно.
Коларят позадържа мулетата и една жена с тънък глас извика от колата:
— Който в суета стои, после в ада ще гори!
Мисис Моди отговори:
— Който е с добро сърце, той е с весело лице!
Коларят подкара мулетата си. Сега кракомиячите[2] сигурно си казваха: „Виж я, виж как дяволът чете евангелието!“ Не можех да разбера какво имат против двора на мисис Моди, още повече, че за човек, който прекарва цялото си време навън, тя познаваше много добре свещеното писание.
— Ще ходите ли днес в съда? — попита я Джем. Ние бяхме пресекли улицата.
— Не — отвърна тя. — Тази сутрин нямам работа в съда.
— Няма ли да отидете да гледате? — попита Дил.
— Не. Жестоко е да гледаш как осъждат някакъв нещастник на смърт. Вижте тези хора, сякаш са тръгнали на карнавал.
— Трябва да го съдят публично, мисис Моди — казах аз. — Не е правилно да няма публика.
— Това ми е напълно известно — рече тя. — Но не е нужно и аз да присъствувам там, само защото съденето е публично, нали?
Покрай нас мина мис Стефани Крауфорд. Беше с шапка и ръкавици.
— Хм, хм — каза тя. — Погледнете колко много хора… сякаш самият Уилям Дженингс Брайън[3] ще държи реч.
— А ти къде отиваш, Стефани?
— До Джитни Джънгл.
Мисис Моди каза, че никога не била виждала мис Стефани да отива до Джитни Джънгл с шапка.
— Е, може и да надникна в съда — каза мис Стефани — да видя какво е измислил Атикус.
— Внимавай само да не ти връчи призовка.
Помолихме мисис Моди да ни обясни последните си думи. Мис Стефани, каза ни тя, знаела толкова много за случая, че спокойно можела да бъде призована за свидетелка.
Издържахме до пладне, Атикус си дойде да обядва и каза, че цяла сутрин подбирали съдебните заседатели. Следобед ние минахме да вземем Дил и отидохме в града.
Денят беше изключителен. На обществения коневръз нямаше никакво място и под всяко дърво бяха настанени мулета и каруци. Площадът пред съда гъмжеше от групи, които седяха на вестници, ядяха реване със сироп и го поливаха с топло мляко от буркани. Някои дъвчеха студено кокоше месо и студени свински пържоли. По-богатите си купуваха кока-кола от аптеката и я пиеха в чаши за сода, които приличаха на електрически крушки. Сред тълпата се завираха изплескани деца, бебета бозаеха от майките си.
В най-отдалечения ъгъл на площада негрите кротко се припичаха на слънце, обядваха със сардели и соленки и пиеха по-ароматичната нехи-кола. При тях беше седнал мистър Долфус Реймънд.
— Джем — каза Дил, — той пие от една кесия.
Наистина мистър Долфус Реймънд като че правеше точно това: от устата му се проточваха две жълти сламки и потъваха в кафявата кесия.
— Никога не съм виждал подобно нещо — промърмори Дил. — А как не се разлива течността.
Джем се изсмя.
— В кесията има шише от кока-кола, а в шишето уиски. Това е, за да не се тревожат дамите. Ще видиш, че цял ден ще си посръбва, а по-късно ще изчезне за малко да си долее.
— И защо седи при черните?
— Винаги така прави. Струва ми се, че ги предпочита пред нас. Живее уединено, чак към края на окръга. Жена му е черна и имат цял куп деца мулатчета. Ако ги видим, ще ти ги покажа.
— Не ми прилича да е от измета — каза Дил.
— Не е такъв. Има голямо парче земя по брега на реката, а освен това е от много добро семейство.
— Защо тогава живее така?
— Просто така му е приятно — отвърна Джем. — Разправят, че не можел вече да се съвземе от сватбата си. Трябвало да се ожени за едно от момичетата на… на Спендърови, струва ми се. Щели да вдигнат голяма сватба, но не станало нищо — след като направили репетицията, годеницата се качила в стаята си и се застреляла в главата. С ловджийска пушка. Натиснала спусъка с крак.
— Знае ли се защо?
— Не — отвърна Джем. — Никой освен мистър Долфус не знае причината. Разправят, че било, защото тя открила неговата черна любовница, той си мислел хем нея да задържи, хем да се ожени. Оттогава е непрекъснато пиян. А към децата си е много добър…
— Джем — попитах аз, — какво точно значи смесено дете?
— Наполовина бяло, наполовина черно. Ти си ги виждала, Скаут. Познаваш онзи с червеникавата къдрава коса, дето разнасяше покупките от аптеката. Той е наполовина бял. Те са много нещастни.
— Че защо да са нещастни?
— Ами защото не са нито риба, нито рак. Черните не ги щат, понеже са наполовина бели; белите пък не ги щат, понеже били черни, и те остават по средата, нито при едните, нито при другите. А разправят, че мистър Долфус изпратил две от децата си на Север. Там нямат нищо против тях. Ето и едно от тях!
Една негърка вървеше към нас, хванала за ръка момченце. То ми приличаше на чисто негърче: кожата му беше тъмно шоколадова, ноздрите — сплескани и имаше хубави зъби. От време на време се плъзваше по земята щастливо, а негърката го дърпаше за ръката, за да го накара да спре.
Джем изчака да отминат.
— Това е едно от малките — каза той.
— Че как ги познаваш? — попита Дил. — На мен ми се видя съвсем черно.
— Понякога не можеш ги позна, ако не знаеш кои са. Но това е наполовина Реймъндовче.
— Добре де, как ги познаваш? — попитах аз.
— Казах ти, Скаут, трябва да знаеш кои са.
— А ти откъде знаеш, че и ние не сме негри?
— Чичо Джек казва, че никой не бил сигурен. Той проверил, доколкото могъл, родословието на рода Финч, и уж не сме били черни, но въпреки това не било изключено още от времето на Стария завет родът ни да произлизал от Етиопия.
— Ако родът ни произлиза чак от времето на Стария завет, то е било толкова отдавна, че е без значение.
— Точно това си помислих и аз — каза Джем, — но из нашия край е достатъчно да имаш една капка негърска кръв, за да бъдеш черен. Ей, я погледнете…
Сякаш някакъв таен сигнал бе накарал обядващите да се надигнат и да разпилеят навсякъде парчета от вестници, целофан и амбалажна хартия. Децата се втурнаха към майките си, майките взеха бебетата на ръце и мъжете с потъмнели от потта шапки събраха семействата си и ги поведоха през вратата на съда. В края на площада негрите и мистър Долфус Реймънд станаха и заизтупваха панталоните си. Между тях нямаше много жени и деца и от това празничното впечатление отслабваше. До вратата те търпеливо изчакваха да влязат белите семейства.
— Хайде да влизаме — каза Дил.
— Не, нека първо влязат всички; на Атикус може да не му бъде приятно, като ни види — отвърна Джем.
Зданието на мейкомбския окръжен съд по едно напомняше Арлингтън[4]: бетонните колони, на които се подпираше покривът, откъм юг бяха твърде масивни за лекия си товар. Колоните единствени оцелели, когато старият съд изгорял в 1856 година. После около тях построили новото здание на съда. Всъщност правилно би било да се каже, че са го построили въпреки тях. С изключение на южния портал зданието на мейкомбския окръжен съд беше в ранен викториански стил и откъм север имаше безобиден изглед. Но от другата страна гръцките ренесансови колони се сблъскваха с една огромна часовникова кула от деветнадесети век, в която се помещаваше някаква ръждясала, съвсем ненадеждна машинария и цялата гледка подсказваше, че тук хората са искали непременно да запазят всяко кътче от миналото.
За да се стигне до залата на съда, която бе на втория етаж, трябваше да се мине покрай множество тъмни бърлоги; окръжния данъчен инспектор, бирника, окръжния секретар, юрисконсулта, секретаря на пътуващия съд, нотариуса — всички те обитаваха хладни, полумрачни клетки, където миришеше на изгнила хартия, стар, влажен цимент и застояла пикоч. Дори през деня трябваше да се палят лампите; грубите дъсчени подове бяха винаги покрити с прах. Обитателите на тези стаички отговаряха на обстановката: дребни мъже със сиви лица, недокосвани от слънце и вятър.
Знаехме, че ще има много народ, но не подозирахме, че в коридорите на първия етаж ще се съберат такива тълпи. Разделиха ме от Джем и Дил, но аз отидох до стълбището, защото знаех, че рано или късно Джем ще дойде да ме потърси. Озовах се сред членовете на „Клуба на безделниците“ и се свих встрани, за да не ме видят. Бяха група старци в бели ризи и белезникави панталони с презрамки, прекарали бяха целия си живот в безделие и използуваха останалите дни на живота си, за да вършат същото. Обикновено седяха на дървените пейки под вирджинските дъбове на площада, бяха опитни критикари на всичко, което ставаше в съда, и Атикус казваше, че от гледане и слушане били научили по-добре законите от главния съдия. В други случаи те бяха единствената публика в съдебната зала и днешното нахлуване на толкова хора в тяхното удобно всекидневие сякаш не им се нравеше. Говореха с важни и снизходителни гласове. Сега темата им беше Атикус.
— … струва ми се, че той знае какво прави — каза един от тях.
— О, не бих рекъл — отвърна друг. — Атикус Финч е упорит читател, много упорит читател.
— Вярно е, че много чете, само това може да прави. — Всички се изсмяха.
— Слушай какво ще ти кажа, Били — намеси се трети, — знаеш добре, че съдът го назначи да защищава този негър.
— Да, но Атикус мисли да го защищава наистина. Точно това не ми харесва в цялата работа.
За мен това беше нещо ново и хвърляше светлина върху всичко: значи независимо дали е искал или не, Атикус е трябвало да поеме защитата му. Стори ми се чудно, че не ни е казал за това — можехме много пъти да го използуваме, когато защищавахме него и себе си. Той е бил длъжен да го защищава и затова се е заел — което значеше много по-малко сбивания и караници. Но защо тогава градът се отнасяше така към него? Съдът беше назначил Атикус да го защищава. Атикус мислеше да го защищава наистина. Това именно не им се нравеше. Объркана работа.
Негрите бяха изчакали белите и започнаха да влизат.
— Ехей, почакайте малко — каза един от членовете на клуба и вдигна бастуна си. — Почакайте малко и тогава се качвайте!
„Безделниците“ бавно се заизкачваха с вкочанените си стави и се натъкнаха на Джем и Дил, които слизаха да ме търсят. Двамата се промъкнаха край тях и Джем викна:
— Идвай, Скаут, не останаха места! Ще трябва да стоим прави.
— Виждаш ли? — рече той раздразнено, когато черните тръгнаха по стълбата. Старците пред тях щяха да заемат почти всички свободни столове. Нямахме щастие и грешката беше моя: така ми каза Джем. Застанахме огорчени до стената.
— Какво, не можете ли да влезете?
Преподобният Сайкс, с черна шапка в ръка, гледаше надолу към нас.
— Добър ден, ваше преподобие — каза Джем. — Не, Скаут обърка работата.
— Чакай да видим какво може да се направи. Преподобният Сайкс се промъкна нагоре. След малко се върна.
— Долу в залата няма никакви места. Но ако искате, елате с мене на балкона.
— Разбира се — каза Джем.
Ние избързахме щастливи пред преподобния Сайкс до залата, после се изкачихме по вътрешната стълба и зачакахме пред вратата. Преподобният Сайкс ни настигна и ни поведе внимателно през тълпата негри на балкона. Четирима негри станаха и ни отстъпиха места на първия ред.
Балконът за черните заобикаляше залата от три страни, също като веранда от втория етаж, и оттам можехме да виждаме всичко.
Съдебните заседатели седяха вляво под високите прозорци. Всичките бяха слаби, обгорени от слънцето и приличаха на фермери, но това беше напълно естествено: гражданите рядко оставаха в техния състав, защото или им правеха отвод, или те самите молеха да бъдат освободени. Двама от съдебните заседатели ми приличаха на Кънингамовци в празнични дрехи. В този миг те всички седяха с изправени гърбове и съсредоточено гледаха.
Окръжният прокурор, до него още един човек, Атикус и Том Робинсън седяха зад няколко маси с гръб към нас. Върху масата на прокурора имаше кафява книга и няколко жълти бележника: масата на Атикус беше празна.
Веднага до преградата, която разделяше зрителите от съда, в кожени кресла седяха свидетелите. Те също бяха с гръб към нас.
Пред високата съдийска маса седеше съдията Тейлър. Той приличаше на стара сънлива акула, а пред него и под него бързо пишеше нещо неговата риба пилот[5] — секретарят. Съдията Тейлър изглеждаше като повечето съдии, които бях виждала: добродушен, с бяла коса и червено лице. Той ръководеше съда съвсем безцеремонно — понякога слагаше крака на масата и често си чистеше ноктите с джобно ножче. Докато траеха дългите спорове между страните, особено в следобедните часове, понякога даваше вид, че дреме, но един случай завинаги разпръсна това впечатление. Някакъв адвокат нарочно бутнал на земята купчина книги, правейки отчаян опит да го събуди. Без да отваря очи, съдията Тейлър измърморил:
— Мистър Уитли, ако направите още веднъж такова нещо, ще ви струва сто долара.
Той познаваше много добре законите и макар че на пръв поглед гледаше на работата си малко небрежно, всъщност направляваше процесите с твърда ръка. Само веднъж съдията Тейлър бе изпаднал в безизходно положение и причина за това бяха станали Кънингамовци. В Олд Саръм, тяхната постоянна територия, живееха две семейства, отначало съвсем различни, но за нещастие с почти еднакви имена. Кънингамовци се женели за Конингамовци и правописът на имената им представлявал чисто теоретичен въпрос — докато един Кънингам влязъл в спор с един Конингам за някакво парче земя и отнесъл въпроса в съда. По време на споровете Джим Кънингам свидетелствал, че майка му наистина се подписвала Кънингам, но всъщност била Конингам, само че правописът й бил лош, рядко четяла и понякога, докато седяла вечер на верандата, имала обичая да се заглежда в една точка. Цели девет часа съдията Тейлър слушал за странните привички на жителите от Олд Саръм и после прекратил делото. Попитали го на какво основание, а той отговорил: „По взаимно съгласие“ и заявил, че се надява страните да са останали напълно доволни, тъй като всеки от тях е имал възможността да се изкаже публично. Така и било. Всъщност те от самото начало искали точно това.
Съдията Тейлър имаше един интересен навик. Разрешаваше да се пуши в съдебната зала, но самият той не пушеше: понякога, ако човек имаше щастие, можеше да го види как слага една дълга пура в устата си и бавно я сдъвква. Парченце по парченце незапалената пура изчезваше и след няколко часа се появяваше отново на бял свят вече като сдъвкана, пихтиеста маса, съдържанието й изсмукано и смесено в храносмилателните сокове на съдията Тейлър. Веднъж попитах Атикус не е ли неприятно на мисис Тейлър да го целува, но той ми отвърна, че те не се целували често.
Издигнатото място за свидетелите беше вдясно от съдията Тейлър и когато ние седнахме, мистър Хек Тейт беше вече застанал там.