Харпър Ли
Да убиеш присмехулник (12)

12

Джем стана на дванадесет години. Беше трудно да се живее с него — непостоянен и мрачен. Имаше ужасен апетит и толкова често ми казваше да го оставя на мира, че аз се посъветвах с Атикус.

— Сигурно има тения, а?

Атикус каза, че не, просто Джем растял. А пък аз трябвало да бъда по-търпелива към него и да го безпокоя, колкото може по-малко.

Тази промяна у Джем се прояви в течение на няколко седмици. Мисис Дюбоуз наскоро бе погребана — докато ходеше да й чете, Джем се нуждаеше от моето присъствие и беше много доволен от него. И сякаш само за една нощ той придоби нови схващания и се опитваше оттогава да ми ги наложи. Няколко пъти стигна дотам, че ми заповядваше какво да правя. След едно скарване, Джем викна:

— Време е вече да се научиш да се държиш като момиче!

Аз се разревах и изтичах при Калпурния.

— Не се дразни от мистър Джем… — започна тя.

— Ми-и-стър Джем?

— Да, той е вече почти мистър Джем.

— Не е толкова голям — казах аз. — Просто трябва някой да го набие, а аз не съм достатъчно голяма.

— Бебчо — каза Калпурния, — с нищо не мога да ти помогна. Мистър Джем расте. Отсега нататък той ще иска да прекарва голяма част от времето си сам, да се занимава с момчешките си работи, затова, щом се почувствуваш самичка, идвай в кухнята при мене. Ще си намерим работа, колкото искаш.

Началото на това лято се очертаваше добре — Джем можеше да постъпва, както си иска, Калпурния щеше да ми бъде достатъчна, докато дойде Дил. Изглежда й беше приятно да ходя в кухнята и като я наблюдавах, взех да мисля, че не е така лесно да бъдеш момиче.

Но лятото дойде, а Дил го нямаше. Получих писмо и снимка от него. В писмото ми пишеше, че си имал нов баща, снимката била негова, и трябвало да остане в Меридиан, защото правели планове да построят с него рибарска лодка. Баща му бил адвокат като Атикус, само че доста по-млад. Лицето на новия му баща беше приятно и се зарадвах, че се е паднал на Дил, но новината, че няма да дойде, ме смаза. Дил пишеше в заключение, че ще ме обича вечно и да не се тревожа, той щял да дойде да ме вземе и да се ожени за мене, веднага щом съберял достатъчно пари, така че моли да му пиша.

Мисълта, че си имам постоянен годеник, твърде малко ме утешаваше за отсъствието му: преди не се бях замисляла за тия неща, но сега разбрах, че лятото — това беше Дил, който пуши цигара от канап край езерцето, очите му блестят от сложни планове как да накара Бу Редли да излезе; лятото беше бързината, с която Дил посягаше и ме целуваше, щом Джем не гледаше, копнежът, който изпитвахме един към друг. С него животът беше нещо обикновено; без него беше непоносим. Цели два дни бях нещастна.

На всичко отгоре законодателното събрание се събра на извънредна сесия и Атикус ни остави за две седмици. Губернаторът желаеше да почисти кораба на нашия щат от молюските, които се бяха залепили по него; в Бирмингам стачкуваха; опашките за хляб в градовете ставаха по-дълги, а фермерите обедняваха. Но тези събития бяха далече от нас с Джем.

Една сутрин с изненада видяхме в „Монтгомъри адвъртайзър“ карикатура, под която пишеше „Финч от Мейкомб“. Атикус беше нарисуван по къси панталони, бос, прикован с вериги за едно бюро — прилежно пишеше нещо на една плоча, а няколко лекомислени момичета му викаха „Ю-ю-ю-ху-у-у!“

— Това е комплимент — обясни Джем. — Искат да кажат, че се захваща за такива работи, които другите не искат.

— А?

Освен новите си схващания Джем беше придобил толкова важен вид на всезнайко, че ме влудяваше.

— О, Скаут, вземи например реорганизирането на данъчната система на окръзите и така нататък. Повечето хора не се интересуват от подобни проблеми.

— А ти откъде знаеш?

— Остави ме на мира. Сега чета вестник.

Изпълних желанието на Джем и отидох в кухнята.

Калпурния чистеше грах и внезапно каза:

— Какво ще правим с вас тази неделя? Ще ходите ли на църква?

— Ами да! Атикус ни остави пари за дискоса.

Калпурния присви очи и аз веднага отгатнах мислите й.

— Калп — казах, — знаеш, че ще се държим прилично. От години вече не сме правили нищо лошо в църква.

Очевидно Калпурния си спомняше за една дъждовна неделя, когато бяхме останали без надзора както на баща ни, така и на учителите. Тогава ние, заедно с целия клас, завързахме Юнис Ен Симсън за един стол и я оставихме в мазето до парните котли. Забравихме я, качихме се в църквата и спокойно си слушахме проповедта, когато от радиаторите се разнесе страхотен грохот. Грохотът продължи, докато някой отиде долу да види какво става и доведе Юнис Ен Симсън. Тя заяви, че не желае да играе повече на мъченица — Джем Финч й бил казал, че няма да изгори, ако вярата й е достатъчно силна, но долу било много горещо.

— Освен това, Калп, Атикус не ни оставя за първи път сами — протестирах аз.

— Да, но обикновено пита дали учителите ви ще бъдат там. Този път не го чух да каже нещо такова — сигурно е забравил! — Калпурния се почеса по главата и изведнъж се усмихна. — А вие с мистър Джем бихте ли дошли утре на църква с мене?

— Наистина ли?

— Какво ще кажеш, а? — засмя се Калпурния.

Калпурния и друг път ме беше къпала грубо, но нищо не можеше да се сравни с взискателността й през тази съботна вечер. Накара ме да се сапунисвам цялата два пъти и за всяко плакнене наливаше нова вода във ваната; завря главата ми в умивалника и я изми с осмоъгълен сапун и шампоан. От години вече беше признала самостоятелността на Джем, но тази вечер отиде да го провери и предизвика гнева му.

— Не може ли човек да се изкъпе в тая къща, без да го гледа цялото семейство?

На сутринта „се зае с дрехите ни“ по-рано от друг път. Когато оставаше у нас, Калпурния спеше на един сгъваем креват в кухнята; тази сутрин креватът беше затрупан от нашите празнични дрехи. Беше сложила толкова много кола на роклята ми, че когато седнах, тя се наду като палатка. Накара ме да си туря фуста и ме пристегна през кръста с розова лента. Изтри със стар хляб лачените ми обувки, докато накрая можеше да се огледа в тях.

— Като че отиваме на карнавал — каза Джем. — За какво е всичко това, Калп?

— Не искам хората да говорят, че не се грижа за моите деца — измърмори тя. — Мистър Джем, тази връзка не върви с този костюм. Връзката е зелена.

— Е, какво от това?

— Костюмът е син. Нима не виждате?

— Хе-е, хе-е — изкрещях аз. — Джем е далтонист!

Той се изчерви, но Калпурния каза:

— Стига! В „Първата покупка“ трябва да отидете усмихнати.

„Първата покупка“, африканска методистка църква, се намираше в южното предградие, зад пътя за старата дъскорезница. Беше стара дървена постройка с излющена боя, единствената църква в Мейкомб с камбанария; наричаше се „Първата покупка“, защото беше изплатена с първите припечелени пари на освободените роби. През неделните дни в нея се молеха негри, а през делниците там се събираха бели и играеха комар.

Църковният двор и гробищата до него бяха покрити с глина, твърда като тухла. Когато някой умреше през сухо време, покриваха трупа с блокове лед, докато завали и земята омекне. Няколко гроба в гробището имаха килнати надгробни камъни; по-новите бяха обградени с яркоцветни стъкла и счупени бутилки от кока-кола. Над някои гробове имаше гръмоотводи, които пазеха неспокойните мъртъвци; върху гробовете на бебетата стърчаха угарки от свещи. Бяха приятни гробища.

Влязохме в двора на църквата и ни посрещна топлата, сладко горчива миризма на чисти негри — брилянтин, емфие, одеколон, сапун, ментови бонбони и люлякова пудра.

Когато ни видяха с Калпурния, мъжете се отдръпнаха и свалиха шапки; жените скръстиха ръце отпред — с почтително внимание. Отстъпиха и откриха специално за нас малка пътека до вратата на църквата. Калпурния вървеше по средата между мене и Джем и отговаряше на поздравите на ярко облечените й съседи.

— Какво си наумила, мисис Калп? — обади се един глас зад нас.

Калпурния сложи ръце на рамената ни, ние спряхме и се извърнахме: зад нас на пътеката беше застанала висока негърка. Беше се отпуснала на един крак; левият й лакът се опираше в хълбока и ни сочеше с вдигната длан. Главата й приличаше на пъпеш със странни бадемовидни очи, прав нос и уста като индиански лък. Видя ми се много висока.

Усетих как ръката на Калпурния стисна рамото ми.

— Какво искаш, Лула? — попита тя с глас, който дотогава не бях чувала. Говореше спокойно, презрително.

— Искам да знам защо водиш бели деца в църква за черни?

— Те са мои гости — каза Калпурния. Гласът й пак ми се стори странен: говореше като другите негри.

— Да, а през седмицата ти стоиш на гости в къщата на Финч.

Сред тълпата се разнесе ропот.

— Не се тревожи — прошепна ми Калпурния, но розите на шапката й се разклатиха от възмущение.

Лула тръгна по пътеката към нас и Калпурния каза:

— Не се приближавай, черна жено!

Лула спря, но отвърна:

— Не трябва да водиш тук бели деца — те си имат тяхна църква, ние си имаме наша. Тука е нашата църква, мисис Калп, нали?

— А господ е навсякъде един и същ, нали? — каза Калпурния.

— Хайде да си отидем в къщи, Калп — предложи Джем, — тук не ни искат…

Бях съгласна с него: тук не ни искаха! По-скоро почувствувах, отколкото видях, че тълпата напира към нас. Негрите сякаш се приближаваха към нас, но като погледнах Калпурния, видях, че в очите й бляскат весели пламъчета. Обърнах се към пътеката — Лула я нямаше. На нейното място се беше издигнала плътна стена от черни.

Един от тях пристъпи напред. Беше Зибо, градският боклукчия.

— Мистър Джем — каза той, — страшно се радваме, че сте дошли при нас. Просто не обръщайте внимание на Лула, тя се заяжда, защото преподобният Сайкс заплаши, че ще я порицае в проповедта си. Тя си е отдавна такава, все прави скандали, все измисля нещо и се надува, а ние страшно се радваме, че сте дошли при нас.

След това Калпурния ни поведе към вратата на църквата, където ни посрещна преподобният Сайкс и ни отведе на предната скамейка.

Отвътре „Първата покупка“ беше неизмазана и небоядисана. По стените на медни скоби висяха незапалени газови лампи; скамейките бяха от груби чамови дъски. Зад простата дъбова катедра висеше хоругва от избеляла розова коприна с надпис „Бог е любов“ и това бе единственото украшение в църквата, с изключение на една литография от Хънт „Светлината на света“. Нямаше нито следа от пиано, орган, молитвеници, църковни програми — всички тези досадни работи, които бяхме привикнали да виждаме всяка неделя. Вътре цареше полумрак, въздухът беше влажен и прохладен, но нахлулото паство го затопли. На всяко седалище имаше по едно евтино картонено ветрило с ярка рисунка на Гетсиманската градина, подарък от Тиндел, дружество за металически изделия. Тиндел („Кажете от какво се нуждаете и ние ще ви го доставим“).

Калпурния ни посочи да седнем в края на реда и се настани между нас. Тя бръкна в чантата си, извади носната си кърпа и развърза възела с дребните пари, който беше завързан на единия й ъгъл. Даде на Джем и на мен по една монета от десет цента.

— Ние си имаме — пошепна Джем.

— Дръжте си ги — каза Калпурния, — сега сте мои гости.

По лицето на Джем за кратко време се изписа нерешителност. Той не знаеше дали е редно да си запазим нашите пари, но вродената му учтивост взе връх и той пусна своята монета в джоба си. Аз постъпих по същия начин, без никакви угризения на съвестта.

— Калп — прошепнах аз, — къде са молитвениците?

— Тука нямаме — отвърна Калпурния.

— Но тогава как?…

— Шт — изшътка тя.

Преподобният Сайкс стоеше на катедрата и с поглед призоваваше паството си към тишина. Беше нисък, набит мъж, с черен костюм, черна връзка, бяла риза и златна верижка за часовник. Светлината от матовите стъкла на прозорците озаряваше верижката.

— Братя и сестри! — започна той. — Ние сме особено щастливи, че имаме гости тази сутрин. Мистър и мис Финч. Всички вие познавате баща им. Преди да започнем, ще ви прочета няколко съобщения.

Преподобният Сайкс прелисти няколко листове хартия, избра един от тях и го задържа с изпъната ръка пред очите си.

— Във вторник у дома на сестра Анета Ривс ще се състои събрание на мисионерското общество. Носете със себе си плетиво.

След това прочете от друг лист:

— Всички знаете бедата, в която е изпаднал брат Том Робинсън. Той от дете е бил добър мирянин на „Първата покупка“. Доброволните дарения, които ще съберем днес и през следващите три недели, ще бъдат дадени на Хелен — жена му, за да свърже двата края в къщи.

Побутнах Джем.

— Това е същият Том, който Атикус защи…

— Шт!

Извърнах се към Калпурния, но бях приканена да пазя тишина, преди още да си отворя устата. Покорих се и съсредоточих вниманието си върху преподобния Сайкс, който сякаш чакаше аз да се укротя.

— Нека нашият диригент даде тон за първия псалм — каза той.

Зибо стана от пейката си, мина по пътеката в средата и се изправи пред нас с лице към паството. Носеше в ръце стар сборник с псалми. Отвори го и каза:

— Ще пеем номер двеста седемдесет и три.

Това вече не можах да понеса.

— Как ще пеем, като няма молитвеници?

Калпурния се усмихна.

— Мълчи, бебчо! — прошепна тя. — Ей сега ще видиш!

Зибо се прокашля и прочете с глас, който приличаше на далечна оръдейна стрелба:

— Там зад реката има страна…

Като по чудо сто гласа изпяха в строен хор думите на Зибо. Последната сричка бавно заглъхна и Зибо отново каза:

— Вечно желана за нас е тя…

И отново гръмко прозвуча песента; последната нота се задържа, Зибо я пое със следващия стих.

— Там вярата ще ни изведе!…

Паството се поколеба, Зибо отчетливо повтори стиха и той беше подет. Като стигна припева, Зибо затвори книгата, с което показа на паството да продължава, без негова помощ.

При затихващите звуци на „Джубили“^[1] Зибо издекламира:

— В тази блажена вечност, там зад светлата река!…

Стих след стих гласовете го следваха, прости и хармонични, докато накрая псалмът завърши с тъжен шепот.

Погледнах Джем, който наблюдаваше Зибо изпод вежди. Аз също не можах да повярвам, но и двамата го бяхме чули със собствените си уши.

После преподобният Сайкс се помоли за болните и страдащите, също както ставаше в нашата църква, с това изключение, че преподобният Сайкс насочи божието внимание към няколко определени случая.

В проповедта си той се обяви против греха и много скоро повтори надписа, който висеше на стената зад него: предупреди паството си да се пази от спиртните напитки, комара и лошите жени. Тайната търговия със спиртни напитки причиняваше големи злини в негърския квартал, но жените бяха още по-страшни. И сега, както и в нашата църква, аз се сблъсквах с мисълта, че жените са нечестиви, нещо, което, изглежда, занимаваше всички свещеници.

Ние с Джем всяка неделя слушахме същата проповед. Имаше само една разлика — от катедрата преподобният Сайкс по-свободно изказваше мнението си за отделните грешници: Джим Харди вече пет недели отсъствал от църква, без да е болен; Констанс Джексън трябвало да внимава за постъпките си, защото щяла да се скара с всичките си съседи; откакто съществувал кварталът, единствена тя се отделила с ограда от съседите си.

Преподобният Сайкс завърши своята проповед. Той застана до една маса пред катедрата и помоли всеки да даде утринната си лепта. За нас с Джим това беше нещо ново. Един по един членовете на паството излизаха отпред и пускаха монетите си по пет и десет цента в една черна емайлирана кутия от кафе. Джем и аз ги последвахме и когато монетите ни звъннаха в кутията, възнагради ни с тихичко „Благодаря, благодаря!“

За наше учудване преподобният Сайкс изпразни кутията върху масата и преброи парите. После се изправи и каза:

— Даренията не са достатъчни. Трябва да съберем десет долара.

Паството се размърда.

— Всички знаете за какво са парите… докато Том е в затвора, Хелен не може да изостави децата и да отиде на работа. Ако всеки от вас даде още по десет цента; ще се съберат… — преподобният Сайкс махна с ръка и викна към задната част на църквата: — Алек, затвори вратите. Никой няма да излиза, докато не съберем десет долара.

Калпурния се разтършува из чантата си и извади едно захабено кожено портмоне.

— Слушай, Калп — прошепна Джем, когато тя му подаде една лъскава монета от двадесет и пет цента, — сега можем да дадем нашите пари. Скаут, дай ми твоят десетак.

В църквата стана задушно и ми хрумна, че може би преподобният Сайкс иска да измъкне необходимата сума от паството си, като го накара да се изпоти. Шумяха ветрила, триеха се крака, а пушачите агонизираха.

Преподобният Сайкс ме стресна със строгия си глас.

— Карлоу Ричардсон, още не съм те видял да идваш при масата!

Един слаб мъж с каки^[2] панталони се приближи до масата и остави една монета. Сред паството се разнесе одобрителен шепот. След това преподобният Сайкс каза:

— Искам всички от вас, които нямат деца, да пожертвуват още по десет цента и тогава ще съберем сумата.

Бавно и мъчително десетте долара бяха събрани. Отвориха вратата и талазите топъл въздух ни ободриха. Зибо прочете ред след ред „Край бурния бряг на реката Йордан“ и службата свърши.

Аз исках да остана и да поразгледам, но Калпурния ме избута пред себе си по пътеката. До църковната врата тя се спря да поговори със Зибо и семейството му, а ние с Джем побъбрихме с преподобния Сайкс. Езикът ме сърбеше от много въпроси, но реших да почакам и после да питам Калпурния.

— Вашето присъствие ни зарадва — каза преподобният Сайкс. — Тази църква няма по-добър приятел от вашия баща.

Любопитството ми надделя.

— Защо събирахте подаяния за жената на Том Робинсън?

— Не чухте ли защо? — попита преподобният Сайкс. — Хелен има три малки дечица и не може да ходи на работа…

— Защо не ги взема със себе си, ваше преподобие? — попитах аз.

Негърките, които работеха на полето, обикновено вземаха малките си деца със себе си и ги оставяха на сянка, докато те самите работеха — понякога дори бебетата седяха на сянка между два реда памучни храсти. Тези, които още не можеха да седят, майките завързваха по папуаски на гърба си или ги слагаха в празни чували от памук.

Преподобният Сайкс се поколеба.

— Да ти кажа правото, мис Джин-Луиза, Хелен не може да си намери работа… Когато дойде беритбата на памука, мисля, че мистър Линк Дилс ще я вземе.

— А защо не може да си намери работа, ваше преподобие?

Преди той да успее да ми отговори, почувствувах ръката на Калпурния върху рамото си. Тя ме притисна и аз казах:

— Благодарим ви, че ни позволихте да дойдем.

Джем повтори същото след мене и ние се отправихме към къщи.

— Калп, зная, че Том Робинсън е в затвора и че е извършил нещо ужасно, но защо другите хора не дават работа на Хелен? — попитах аз.

Калпурния вървеше между мене и Джем в тъмносиня муселинена рокля и висока шапка.

— Не й дават заради това, което хората казват, че бил направил Том — отвърна ми тя. — Никой не иска да… да има нещо общо със семейството му.

— А какво е направил той, Калп?

Калпурния въздъхна.

— Старият мистър Боб Юел го обвинява, че изнасилил момичето му. Той накара да го арестуват и да го пъхнат в затвора…

— Мистър Юел ли? — Нещо се раздвижи в паметта ми. — Да не е от онези Юеловци, дето всяка година идват само първия ден на училище и после си седят в къщи? Атикус ми каза, че били негодници… никога не съм чувала Атикус да говори за други, както за тях. Каза ми…

— Да, същите са.

— Тогава, ако всички хора в Мейкомб знаят що за хора са Юеловци, те с удоволствие ще намерят работа на Хелен… а какво точно значи да изнасилиш, Калп?

— Ще трябва да попиташ мистър Финч — каза тя. — Той по-добре ще ти обясни. Гладни ли сте? Тази сутрин преподобният Сайкс поудължи проповедта си, не винаги е така скучен.

— Той е също като нашия свещеник — каза Джем, — но защо пеете така псалмите?

— На редове ли? — попита тя.

— Тъй ли се казва?

— Да, казва се на редове. Откакто помня, все така се е правило.

Джем каза, че биха могли да събират подаянията за една година и да си купят молитвеници.

— Няма смисъл — изсмя се тя. — Почти никой не може да чете.

— Не могат да четат ли? — попитах аз. — Всичките тези хора?

— Не могат — кимна Калпурния. — Само четирима души от „Първата покупка“ четат… и аз съм една от тях.

— В кое училище си учила, Калп? — попита Джем.

— В никое. Чакай да си спомня кой ме научи на азбуката? А, да, лелята на мисис Моди Аткинсън, старата мис Бюфорд…

— Толкова ли си стара?

— По-стара съм и от мистър Финч дори — засмя се Калпурния. — Но не зная с колко години! Веднъж се опитахме да си спомним и да разберем на колко години съм… но и аз си спомням само няколко години преди него, така че не съм много по-стара, още повече, че жените имат по-добра памет от мъжете…

— А кога е рожденият ти ден, Калп?

— Празнувам на Коледа, защото по-лесно се помни… нямам истински рожден ден.

— Но, Калп — запротестира Джем, — ти не изглеждаш и наполовина толкова стара, колкото Атикус.

— На черните не им личи възрастта — каза тя.

— Може би, защото не могат да четат. Калп, ти ли си учила Зибо?

— Да, мистър Джем. Когато той беше малък, още нямаше училище. Но аз го накарах да учи.

Зибо беше най-старият син на Калпурния. Ако се бях замислила по-рано по този въпрос, щях да открия, че Калпурния е доста стара — Зибо имаше вече израснали деца, — но никога не се бях замисляла.

— По буквар ли си го учила, като нас? — попитах аз.

— Не, всеки ден го карах да учи по една страница от библията. Имаше и още една книжка, по която ме учеше мис Бюфорд — не можете да се сетите откъде е тя — каза Калпурния. — Даде ми я вашият дядо Финч.

— Значи ти си от „пристанището“? — попита Джем. — Никога не си ни казвала.

— Оттам съм, разбира се, мистър Джем. Отраснах там, между имението на Бюфордовци и „Пристанището“. През целия си живот съм работила или за Бюфордовци, или за Финч, а в Мейкомб дойдох, когато баща ви и майка ви се ожениха.

— А как се казваше книгата, Калп? — попитах аз.

— Коментариите на Блекстоун.

Джем беше поразен.

— И по тази книга си учила Зибо?

— Ами да, мистър Джем — Калпурния срамежливо прикри уста с ръката си. — Други книги нямах. Дядо ви казваше, че мистър Блекстоун пишел на прекрасен английски…

— Затова ти не приказваш като другите — каза Джем.

— Като кои други?

— Като другите черни. Но, Калп, в църквата ти приказваше като тях…

Никога не ми беше идвало на ум, че Калпурния води двойнствен живот. Мисълта, че има отделно съществование извън нашия дом, беше нова за мене, да не говорим за това, че Калпурния владееше два езика.

— Калп — попитах я аз, — защо приказваш като черна с… с твоите хора, когато знаеш, че не е правилно?

— Най-напред, самата аз съм черна…

— Това не значи, че трябва да приказваш като тях, щом знаеш как се приказва правилно — заяви Джем.

Калпурния бутна шапката си, почеса се и пак я нахлупи грижливо над ушите.

— Мъчно е да ви обясня — каза тя. — Представете си, че вие двамата със Скаут приказвате в къщи като черни — няма да бъде правилно, нали? А не е ли същото, ако в църквата аз приказвам като бяла със съседите си? Ще помислят, че се надувам.

— Но нали знаеш как се приказва правилно? — настоях аз.

— Не трябва винаги да показваш всичко, което знаеш. Такова нещо не подхожда за жени… и после, хората не обичат, когато някой е по-умен от тях. Дразнят се. Ти никого не можеш да промениш, като му приказваш правилно. Хората трябва сами да имат желание да учат, а когато нямат желание, нищо не може да се направи, освен да си мълчиш и да приказваш като тях.

— Калп, може ли някой път да дойда да те видя?

— Да ме видиш ли, миличка? Нали ме виждаш всеки ден?

— У тебе, в къщи — казах аз. — Някой път, след работно време? Атикус ще ме доведе.

— Винаги, когато поискаш — отвърна тя. — Ще ни бъде много приятно.

Бяхме стигнали до тротоара пред къщата на Редли.

— Погледни там, на верандата — посочи Джем.

Погледнах към къщата на Редли — надявах се, че ще видя призрачния й обитател да прави слънчеви бани. Но верандата беше празна.

— На нашата веранда — каза Джем.

Погледнах натам. В люлеещия се стол, изправена и непреклонна, седеше леля Александра, сякаш целия си живот не се бе отделяла от това място.