Харпър Ли
Да убиеш присмехулник (11)

11

Докато двамата с Джем бяхме малки, ограничавахме движението си вътре в нашия квартал, но след като постъпих във втори клас и бяхме престанали да мъчим Бу Редли, търговският център на Мейкомб все по-често ни привличаше нагоре по улицата, а пътят натам минаваше покрай имота на мисис Хенри Лафайет Дюбоуз. Беше невъзможно да се отиде в града, без да се мине покрай нейната къща, освен ако заобиколиш цяла миля. Спомените за предишните ми дребни стълкновения с нея не ме предразполагаха към нови срещи, но Джем каза, че все някога трябвало да порасна.

Мисис Дюбоуз имаше само една негърка прислужничка и живееше на нашата улица, през две къщи от нас, в дом с открита тераса и стръмна стълба. Беше много стара и повечето време прекарваше в леглото, а останалата част от деня — в стол на колела. Носеше се слух, че сред безбройните си шалове и одеяла, тя криела старинен пистолет.

Ние с Джем я мразехме. Ако седеше на верандата, докато минавахме, тя ни изглеждаше ехидно, безмилостно ни питаше за нашето поведение и тъжно предричаше какво ще излезе от нас — обикновено от нас нямаше да излезе нищо. Бяхме решили да минаваме по отсрещния тротоар, но се отказахме и от тази идея, защото това само я караше да повишава глас, докато я чуеше целият квартал.

Не можехме с нищо да й угодим. Ако й кажех весело: „Здрасти, мисис Дюбоуз!“, тя отговаряше: „Не ми казвай «здрасти», грозно момиче! Трябва да ми казваш «Добър ден, мисис Дюбоуз!»“

Беше зла. Веднъж чу Джем да говори за баща ни и да го нарича „Атикус“ и едва не получи удар. Освен че бяхме най-дръзките и нахални глупаци, които била виждала, тя ни заяви колко жалко било, че баща ни не се оженил повторно след смъртта на мама. Нямало по-очарователна жена от мама, каза тя, и било просто обидно да се гледа как Атикус оставя децата й да подивяват. Аз не помнех мама, но Джем я помнеше, понякога ми разказваше за нея и когато мисис Дюбоуз ни обсипа с тия думи, той побледня като платно.

След като преживя историята с Бу Редли, бясното куче и други някои ужаси, Джем заключи, че би било страхливост да спираме пред къщата на мис Рейшъл и там да чакаме, затова реши всяка вечер да тичаме до ъгъла на пощата, за да посрещаме Атикус от работа. Безброй пъти Джем посрещаше Атикус, разярен от последните подмятания на мисис Дюбоуз.

— По-спокойно, сине — казваше Атикус. — Тя е стара и болна. Горе главата и бъди джентълмен. Каквото и да ти говори, не трябва да губиш самообладание.

Джем казваше, че не е толкова болна, щом може да крещи така високо. Когато тримата стигахме до нейната къща, Атикус сваляше шапка, размахваше я учтиво към нея и казваше:

— Добър вечер, мисис Дюбоуз! Днес изглеждате като на картина.

Никога не чух Атикус да казва на каква картина изглежда. Той й разправяше новините от съда и изразяваше надежда, че тя ще се чувствува добре на следващия ден. После слагаше шапка, качваше ме на раменете си в нейно присъствие и в здрача се прибирахме в къщи. В подобни случаи мислех, че баща ни е най-храбрият човек на света, макар да мразеше пушките и никога да не беше ходил на война.

Джем навърши дванадесет години, на другия ден парите, които му бяха подарили, почнаха да му парят в джоба и рано следобед ние се отправихме към града, Джем мислеше, че има достатъчно пари да купи една малка парна машина за себе си и диригентска палка за мене.

Отдавна бях хвърлила око на тази палка, изложена в „Елмор“ на витрината и украсена с пайети и станиол — струваше седемнадесет цента. По онова време заветната ми мечта беше да порасна по-бързо и да дирижирам оркестъра на учащите се от средните учебни заведения в окръга Мейкомб. Бях развила таланта си дотам, че хвърлях диригентската палка нагоре и почти я улавях, когато падаше; поради това Калпурния не ме пускаше в къщата, щом ме видеше с пръчка в ръка. Чувствувах, че ако имам истинска палка, мога да се оправя напълно, и смятах, че е много благородно от страна на Джем да ми я купи.

Когато минахме покрай къщата на мисис Дюбоуз, тя седеше на терасата.

— Хей, къде отивате, вие двамата, по това време? — извика. — Сигурно бягате от училище. Ще позвъня на директора и ще му кажа! — Тя хвана колелата на стола си и го извърна надясно.

— Днеска сме събота, мисис Дюбоуз — каза Джем.

— Дори и да сме събота, какво от това? — неясно отвърна тя. — Любопитно ми е дали баща ви знае къде сте?

— Мисис Дюбоуз, ние още от такива ходим сами в града! — Джем показа с ръка на два фута от тротоара.

— Не ме лъжи! — извика тя. — Джереми Финч, Моди Аткинсън ми каза, че отзарана си счупил стъблото на асмата й. Тя ще каже на баща ти и тогава ще видиш ти! Да не се казвам Дюбоуз, ако до една седмица не те изпратят в изправително училище!

Джем от миналото лято не се беше приближавал до асмата на мисис Моди, а знаеше, че дори и да се беше приближавал, мисис Моди пак нямаше да каже на Атикус, затова отрече изобщо.

— Не ми противоречи! — изрева мисис Дюбоуз. — А ти… — тя отправи към мене изкривения си от артрит показалец — ти защо си с панталони? Ти си млада дама и трябва да бъдеш с комбинезон и рокля. Ако някой не се заеме с възпитанието ти, от тебе няма да излезе нищо друго освен келнерка!… Ха! Една Финч ще прислужва по масите в кафенето „О Кей“. Хо-хо!

Обзе ме ужас. Кафенето „О Кей“ беше тайнствено заведение в северната част на градския площад. Сграбчих ръката на Джем, но той я издърпа.

— Дръж се, Скаут — пошепна той. — Не й обръщай внимание, горе главата и бъди джентълмен!

Но мисис Дюбоуз не ни остави да си тръгнем.

— И не само това, че една Финч ще прислужва на масите! Друг един Финч пък защищава в съда черни!

Джем се вцепени. Мисис Дюбоуз го беше улучила в болното място и го знаеше.

— Докъде стигна светът? Един Финч да върви против собствените си обичаи. — Тя сложи ръка на устата си. Когато я отдръпна, от нея се проточи слюнка на дълга сребриста нишка. — Ще кажа, че баща ти е също като черните и като белия измет, за който работи!

Джем се изчерви като рак. Дръпнах го за ръкава и след нас се изля цяла една разобличителна реч за израждането на нашия семеен морал. Речта се основаваше на обстоятелството, че половината от рода Финч били и без това в лудницата, но ако майка ни била жива, нямало да се стигне до подобно положение.

Не зная какво възмути най-много Джем, но мене ме обиди нейната преценка за душевното състояние на нашия род. Бях почти свикнала да чувам обиди по адрес на Атикус. Но за първи път обидата идеше от възрастен. С изключение на забележките й срещу Атикус, нападението на мисис Дюбоуз беше нещо обикновено.

Във въздуха се носеше миризма на лято, по сенките беше хладно, но слънцето напичаше, а това бе предвестник на хубаво време; щяха да свършат занятията в училище и щеше да дойде Дил.

Джем купи парната машинка и след това отидохме в „Елмор“ за моята палка. Покупката на парната машинка не достави никакво удоволствие на Джем; той я натика в джоба си и мълчаливо тръгна с мен за в къщи. На път за в къщи аз едва не ударих мистър Лин Дис с палката и той каза: „Внимавай, Скаут!“, понеже не успях да я хвана, а когато наближихме къщата на мисис Дюбоуз, палката ми беше съвсем измацана, защото много пъти я бях изпускала в калта.

Мисис Дюбоуз не беше на верандата.

След години аз често се замислях какво бе подтикнало Джем да извърши подобна постъпка, да наруши бащиното наставление „трябва да бъдеш джентълмен, сине“ и да излезе от благородната търпимост, която наскоро бе възприел. Джем не по-малко от мене се бе наслушал на празни приказки срещу Атикус, но аз смятах за нещо естествено той да запазва хладнокръвие — Джем по начало беше спокойна натура и не избухваше лесно. По онова време обаче аз реших, че за няколко минути той просто полудя и това единствено би могло да обясни постъпката му.

Постъпката на Джем беше нещо, което и аз бих направила като нищо, ако върху мен не тежеше възбраната на Атикус, понеже, по мое мнение, тя ни запрещаваше да воюваме и против всякакви отвратителни бабички. Точно се бяхме изравнили с нейната порта, когато Джем грабна палката от ръката ми, размаха я диво и изтича по стъпалата в предната градина на мисис Дюбоуз; той забрави всичко, което му беше казал Атикус, забрави, че мисис Дюбоуз крие пистолет в шаловете си и че ако тя не го улучи, прислужницата й Джеси сигурно няма да го пропусне.

Джем се поуспокои едвам, когато беше прекършил върховете на всички камелии в двора на мисис Дюбоуз и когато земята беше застлана със зелени пъпки и листа. Той строши палката в коляното си и захвърли двете парчета на земята.

До това време аз пищях. Джем ме дръпна за косата, каза, че пак ще ме дръпне, и че ако не млъкна, ще ме оскубе цялата. Аз не млъкнах и той ме ритна. Загубих равновесие и паднах по лице. Джем ме вдигна грубо, но сякаш съжаляваше. Нямаше какво да приказваме.

Тази вечер предпочетохме да не посрещаме Атикус. Въртяхме се из кухнята, докато Калпурния ни изгони. Калпурния бе узнала всичко по някакви странни магьоснически пътища. Тя не ни утеши кой знае колко, но въпреки това даде на Джем филия препечен хляб с масло, а той го раздели за двама ни. Имаше вкус на памук.

Отидохме във всекидневната. Взех едно футболно списание, намерих снимката на Дикси Хоуел, показах я на Джем и казах:

— Много си приличате. — Това беше най-милото, което успях да измисля, но и то не помогна. Той седеше прегърбен на един люлеещ се стол до прозорците, мръщеше се и чакаше. Свечери се.

Мина време, колкото цели две геологически епохи и едва тогава чухме как подметките на Атикус се търкат в стъпалата на предната врата. Вратата щракна, последва тишина — Атикус беше при закачалката в антрето, — после той извика: „Джем!“. Гласът му беше като зимен вятър.

Атикус запали полюлея във всекидневната и ни видя замръзнали на местата си. В едната си ръка той носеше моята палка; мръсният й жълт пискюл се влачеше по килима. Протегна другата си ръка; на дланта лежаха бухнали пъпки от камелия.

— Джем — каза той, — това твоя работа ли е?

— Да, сър.

— Защо го направи?

— Тя каза, че си защищавал черните и белия измет — обясни Джем тихо.

— И ти направи това, защото тя каза така?

Устните на Джем помръднаха, но неговото „Да, сър“ не се чу.

— Сине, не се съмнявам, че твоите връстници ти досаждат, задето аз защищавам черни, както казваш, но да постъпиш така спрямо една болна, стара жена е непростително. Съветвам те да отидеш и да поговориш с мисис Дюбоуз — каза Атикус. — После ела направо в къщи.

Джем не помръдна.

— Казах да отидеш.

Последвах Джем навън от всекидневната.

— Ти се върни — каза ми Атикус.

Върнах се.

Атикус взе вестника „Мобил прес“ и седна в люлеещия се стол, от който беше станал Джем. Не разбирах как може да седи и спокойно да си чете вестника, когато единственият му син се подлагаше на риска да бъде убит със стар, ръждясал пистолет от армията на конфедерацията. Разбира се, понякога Джем така ме дразнеше, че сама бих го убила, но като си помислех малко, виждах, че нямам никого другиго, освен него. Атикус, изглежда, не разбираше тези неща, или пък му беше все едно.

Намразих го за това, но като направиш пакост, винаги бързо изпитваш умора: скоро се сгуших в скута му и той ме прегърна.

— Вече си много голяма, за да те люлея на ръце — каза той.

— На тебе ти е все едно какво ще му се случи — рекох аз. — Изпрати го да го застрелят, а той заради тебе се застъпи.

Атикус притисна главата ми под брадичката си.

— Още е рано да се безпокоиш — отвърна той. — Не вярвах, че Джем ще излезе от кожата си… мислех, че ще си имам повече неприятности с теб.

Казах му, че не виждам защо трябва ние да не излизаме от кожата си, щом всички в училище излизаха от кожата си, когато ставаше дума за него.

— Скаут — каза Атикус, — когато дойде лятото, ще трябва да запазваш спокойствие и при много по-лоши поводи… зная, че не е справедливо за тебе и Джем, но понякога трябва да се помиряваме с положението и нашето държане, когато сме в трудно положение, трябва да бъде… Мога само да ти кажа, че като пораснете с Джем, може би ще погледнете назад със съчувствие и ще разберете, че не съм ви предал. Това дело, делото на Том Робинсън, е въпрос на съвест… Скаут, ако не се опитам да помогна на този човек, не ще мога вече да ходя на църква и да се моля на бога.

— Атикус, сигурно се лъжеш…

— Защо?

— Почти всички мислят, че те са прави, а ти не си…

— Те имат право да мислят така и тяхното мнение трябва да се уважава — каза Атикус, — но за да живея в мир с хората, трябва да живея в мир със себе си. Единственото нещо, което не се подчинява на мнозинството, е съвестта на човека.

Джем се върна и ме завари още в скута на Атикус.

— Е, какво, сине? — попита Атикус.

Той ме изправи на крака и аз незабелязано огледах Джем. Беше цял и невредим, но изразът на лицето му беше особен. Може би тя го бе заставила да пие очистително!

— Разчистих и се извиних, но не се чувствувам виновен. И казах още, че ще работя в нейната градина всяка събота и ще се постарая камелиите отново да покарат.

— Не е имало смисъл да се извиняваш, щом не се чувствуваш виновен — рече Атикус. — Джем, тя е стара и болна. — Не можеш да я държиш отговорна за думите и постъпките й. Разбира се, бих предпочел тя да каже всичко това на мене, а не на вас, но не винаги става така, както искаме.

Джем сякаш не можеше да вдигне поглед от една роза на килима.

— Атикус — каза той. — Тя иска да й чета.

— Да й четеш ли?

— Да, сър. Иска всеки следобед след училище да ходя при нея, също и всяка събота, и да й чета на глас по два часа. Атикус, наистина ли трябва да й чета?

— Разбира се.

— Но тя иска да ходя при нея цял месец.

— Щом иска, ще ходиш при нея цял месец.

Джем внимателно стъпи с пръсти върху центъра на розата и го натисна. Накрая каза:

— Атикус, от улицата не е толкова лошо, но вътре е… вътре е съвсем тъмно и страшно. Навсякъде има сенки и по тавана пълзят страшни неща…

Атикус се усмихна смръщено.

— Такова нещо би трябвало да се понрави на въображението ти. Нищо, ти пък си мисли, че си в къщата на Редли!

Другия понеделник следобед Джем и аз се изкачихме по стръмната стълба на мисис Дюбоуз и пресякохме отворената веранда. Джем беше въоръжен с „Айвънхоу“ и се гордееше, че знае повече от мене — почука на втората врата вляво.

— Мисис Дюбоуз? — повика той.

Джеси отвори дървената врата и дръпна резето на стъклената.

— Ти ли си, Джем Финч? — попита тя. — Водиш и сестра си? Не знам…

— Пусни ги и двамата, Джеси — каза мисис Дюбоуз.

Джеси ни пусна да влезем и отиде в кухнята.

Щом прекрачихме прага и ни посрещна подтискаща миризма. Миризма, която често бях срещала в прогнили от влага сиви къщи, където горят газени лампи, черпят вода от кладенци и спят на чаршафи от небелено домашно платно. Тази миризма винаги ме плашеше и ме караше да стоя нащрек.

В ъгъла на стаята имаше месингов креват, а в него лежеше мисис Дюбоуз. Почудих се дали не е легнала заради постъпката на Джем и за миг я съжалих. Лежеше под куп одеяла и ни гледаше почти дружелюбно.

До кревата й имаше мраморна мивка; върху нея стоеше чаша с лъжичка, спринцовка с червено бутало, кутия хигроскопичен памук и железен будилник на три крачета.

— Значи, доведе и мръсното си сестриче, а? — посрещна ни тя.

— Сестра ми не е мръсна — каза спокойно Джем — и мене не ме е страх от вас! — Въпреки това коленете му трепереха.

Очаквах, че ще се нахвърли върху него с дълго слово, но тя каза само:

— Можеш да почнеш да четеш, Джереми.

Джем седна в едно плетено кресло и разтвори „Айвънхоу“. Аз придърпах друго кресло и седнах до него.

— Ела по-близо — каза мисис Дюбоуз. — Ела до кревата.

Ние приближихме столовете си. Никога не се бях приближавала толкова близо до нея и повече от всичко на света ми се искаше пак да отдръпна стола си настрани.

Тя беше ужасяваща. Лицето й имаше цвят на мръсен калъф за възглавница, а от ъглите на устата й се стичаше блестяща влага и се спускаше като ледени висулки към дълбоките бръчки около брадичката. Бузите й бяха осеяни със старчески петна, а в безцветните й очи се открояваха тъмни зеници. Ръцете бяха възлести, а ноктите — обрасли с кожички. Не си беше сложила долната челюст и горната й уста се издаваше напред; от време на време повдигаше долната си устна до горната челюст и заедно с нея се повдигаше и брадичката й. От това слюнките й започваха да текат по-бързо.

Стараех се да не я гледам. Джем разтвори „Айвънхоу“ и зачете. Опитах се да чета заедно с него, но той четеше много бързо. Когато стигаше до дума, която не познаваше, Джем я прескачаше, но мисис Дюбоуз го хващаше и го караше да я произнесе буква по буква. Джем чете, може би, двадесет минути и през цялото това време аз гледах ту към изцапаната със сажди камина, ту през прозореца, където и да е, само да не я гледам нея. Джем продължаваше да чете, а аз забелязах, че мисис Дюбоуз започна все по-рядко да го поправя. Веднъж Джем не довърши една фраза, а тя дори не забеляза. Беше престанала да го слуша. Погледнах към кревата.

С мисис Дюбоуз се бе случило нещо. Лежеше в кревата с издърпани до брадичката одеяла. Виждаха се само главата и раменете й. Главата й бавно се въртеше ту на едната, ту на другата страна. От време на време разтваряше широко уста и виждах как мърда езика си. По устните й се събираше слюнка; тя я преглъщаше и отново отваряше уста. Устата й сякаш живееше самостоятелен живот, независимо от тялото, отваряше се и се затваряше като мида по време на отлив. От време на време издаваше звук „пт“ — сякаш вреше каша.

Дръпнах Джем за ръкава.

Той ме погледна, после — към кревата. Главата й се извърна отново към нас и Джем я попита:

— Мисис Дюбоуз, да не ви е лошо?

Тя не го чу.

Будилникът иззвъня и ни изплаши здравата. Малко по-късно, все още настръхнали, ние с Джем бяхме на тротоара и се запътихме към къщи. Не избягахме — Джеси ни изпрати: преди още будилникът да беше спрял, тя влезе в стаята и ни избута навън.

— Хайде, вървете си — каза тя.

Джем се поколеба на вратата.

— Време е да взема лекарства — обясни Джеси. Докато вратата се затваряше зад нас, видях Джеси да се отправя бързо към кревата на мисис Дюбоуз.

Прибрахме се у дома, беше едва четири без петнадесет и ние с Джем играхме футбол в задния двор, докато стане време да посрещнем Атикус. Атикус донесе два жълти молива за мен и едно футболно списание за Джем, това, предполагам, беше нещо като мълчаливо възнаграждение за първото ни посещение при мисис Дюбоуз. Джем му разправи какво се беше случило.

— Изплаши ли ви? — попита Атикус.

— Не, сър — отвърна Джем, — но е много противна. Има някакви припадъци. И непрекъснато й тече слюнката.

— Тя не е виновна. Когато са болни, хората понякога не са много приятни за гледане.

— Мене ме изплаши — казах аз.

Атикус ме погледна над очилата си.

— Не си длъжна и ти да ходиш с Джем.

Следващият следобед при мисис Дюбоуз беше като първия. Такива бяха и другите следобеди, докато постепенно се установи известен ред: всичко започваше нормално — отначало мисис Дюбоуз дразнеше Джем, като разговаряше на своите любими теми: как й унищожил камелиите и как баща ни бил чернолюбец, после ставаше все по-мълчалива, докато изпадаше в унес. Будилникът иззвъняваше, Джеси ни отправяше и остатъкът от следобеда оставаше за нас.

— Атикус — казах аз една вечер, — какво точно значи чернолюбец.

Лицето на Атикус придоби сериозен израз.

— Да не би някой да ти вика така?

— Не, сър, така те нарича мисис Дюбоуз. Всеки следобед те нарича така за разгрявка. За пръв път го чух на Коледа, когато Френсис те нарече така.

— Затова ли се нахвърли върху него? — попита Атикус.

— Да, сър…

— Тогава защо ме питаш какво значи?

Опитах се да обясня на Атикус, че не се бях ядосала толкова от думите на Френсис, колкото от начина, по който ги беше казал.

— Все едно, че ми казваше „сополанка“ или нещо такова.

— Скаут — каза Атикус, — „чернолюбец“ е една от тези думи, които не означават нищо… също като „сополанка“. Трудно е да ти го обясня — простите хора я употребяват, когато им се струва, че някой се отнася с негрите по-добре, отколкото със самите тях. Употребява се и от някои хора като нас, когато искат да нагрубят някого.

— Ти нали не си чернолюбец?

— Чернолюбец съм, разбира се. Старая се да обичам всички… Понякога ми ставаше мъчно, мъничката ми, но ти знай, че никога не е обидно да те назоват с нещо, което на някого се струва оскърбително. Това само показва колко е жалък такъв човек и не е обидно за тебе. Не се огорчавай от мисис Дюбоуз. Тя си е достатъчно нещастна.

Месецът почти изтичаше и Джем веднъж преодоляваше сър Уолтър Скаут, както на шега го наричаше, а мисис Дюбоуз го поправяше на всяка дума, когато на вратата се почука.

— Влез — изкрещя тя.

Беше Атикус. Той се приближи до кревата и хвана ръката на мисис Дюбоуз.

— Връщах се от работа, не видях децата и помислих, че може би са още тук — каза той.

Мисис Дюбоуз му се усмихна. Никак не можех да си обясня как му говори, когато по всичко личеше, че не може да го понася.

— Знаеш ли колко е часът, Атикус? — попита тя. — Точно пет и четиринадесет минути. Будилникът е нагласен да звъни в пет и половина. Имай го предвид.

Внезапно съобразих, че с всеки изминат ден ние оставахме по малко повече у мисис Дюбоуз, че с всеки изминат ден будилникът звънеше малко по-късно и че когато иззвъняваше, тя вече бе припаднала. Днес тя дразни Джем цели два часа, без да дава признаци на скорошен припадък и аз се чувствувах попаднала в безнадеждна клопка. Будилникът беше сигнал за нашето освобождение; какво щяхме да правим, ако някой ден не иззвънеше?

— Мислех, че Джем трябваше да чете определен брой дни — каза Атикус.

— Една седмица още, за по-сигурно — отвърна тя.

— Но… — надигна се Джем.

Атикус протегна ръка и Джем млъкна. Прибирахме се в къщи и Джем каза, че е трябвало да чете един месец, месецът е изтекъл и сега не е честно да продължава.

— Само една седмица, сине — каза Атикус.

— Не — отказа Джем.

— Да — рече Атикус.

Другата седмица пак бяхме у мисис Дюбоуз. Будилникът вече не звънеше и мисис Дюбоуз ни освобождаваше с: „Достатъчно за днес“, но толкова късно, че когато се прибирахме, Атикус вече си четеше вестника. Припадъците й спряха, но тя си оставаше същата във всяко друго отношение: когато сър Уолтър Скот се впускаше в дълги описания на ровове и замъци, мисис Дюбоуз се отегчаваше и почваше да се заяжда с нас:

— Джереми Финч, бях ти казала, че ще съжаляваш, дето унищожи камелиите ми. Сега вече съжаляваш, нали?

Джем казваше, че наистина съжалява.

— Мислеше си, че можеш да погубиш моите „планински снегове“, а? А Джеси ми казва, че най-високата пуска отново пъпки. Другия път ще знаеш точно как да постъпиш, нали? Ще ги изкорениш, нали?

Джем отвръщаше, че непременно ще ги изкорени.

— Недей мрънка, момче! Вдигни глава и кажи: „да, госпожо“. Само че като имаш предвид кой е баща ти, май не ти се иска да вдигаш глава!

Джем повдигаше брадичка и се вглеждаше в мисис Дюбоуз, без по лицето му да се чете гняв. През изтеклите седмици той беше възприел израза на учтивост и далечен интерес, с който посрещаше и най-невероятните й, смръзващи кръвта измислици.

Най-после настъпи денят, когато мисис Дюбоуз каза „Достатъчно“ и прибави: „Това е всичко. Довиждане.“

Изпитанието свърши. В изблик на радост ние изскочихме на тротоара и започнахме да скачаме и да викаме.

Тази пролет беше добра: дните нараснаха и имахме повече време за игра. Главата на Джем беше пълна с данни за футболистите от цялата страна. Всяка вечер Атикус ни четеше спортните страници на вестника. Като се съдеше по предполагаемия състав, отборът на Алабама можеше и тази година да завоюва Розовата купа, макар че ние не можехме да произнесем нито едно от имената на играчите. Една вечер Атикус беше стигнал до средата на спортния преглед от Уинди Ситън, когато телефонът иззвъня.

Той се обади, отиде до закачалката и си взе шапката.

— Отивам до мисис Дюбоуз — каза той. — Няма да се бавя.

Но Атикус се забави твърде много. Като се върна, носеше кутия за бонбони. Атикус седна във всекидневната и сложи кутията на пода, до стола си.

— Какво искаше? — попита Джем.

Не бяхме виждали мисис Дюбоуз цял месец. Когато минавахме покрай нейната къща, тя вече не седеше на верандата.

— Тя умря, сине — каза Атикус. — Умря преди няколко минути.

— О! — възкликна Джем. — Това е добре.

— Вярно — каза Атикус. — Тя вече не се мъчи. Дълго време беше болна. Знаеш ли, сине, от какво имаше припадъци?

Джем поклати глава.

— Мисис Дюбоуз беше морфинистка — каза Атикус. — Много години тя е вземала морфин, за да успокои болките си. Лекарите я бяха научили. Тя можеше да прекара живота си, като взема морфин, и нямаше да изпитва болки, но характерът й бе твърде упорит…

— Сър? — каза Джем.

— Точно преди твоя подвиг в градината, тя ме повика да направя завещанието й. Доктор Рейнолдс й беше казал, че й остават само няколко месеца. Всичките й делови работи бяха в пълен ред, но тя каза: „Има още нещо, което не е наред“.

— И какво беше то? — попита Джем озадачен.

— Тя каза, че ще напусне този свят, без да е задължена за нищо и на никого. Джем, когато човек е болен като нея, съвсем редно е да взема всичко, само и само да му олекне. За нея обаче това не беше редно. Тя каза, че преди да умре, ще се откаже от морфина и точно така направи.

— Значи от това са били припадъците й? — попита Джем.

— Да, от това са били. През по-голямата част от времето, докато си й чел, тя сигурно не е чувала нито дума. С цялото си съзнание и същество тя е чакала да иззвъни будилникът. Дори и да не й беше паднал в ръцете, аз щях да те накарам да й четеш. Може би това й е било поне малко забавно. Имаше и още една причина…

— И свободна ли умря? — попита Джем.

— Като планински въздух — отвърна Атикус. — Беше в пълно съзнание почти до последния миг. В съзнание — усмихна се той — и не престана да ругае. Продължаваше от все сърце да не одобрява постъпките ми и каза, че сигурно цял живот ще трябва да те спасявам от затвора. Накара Джеси да приготви тази кутия за тебе…

Атикус посегна и взе кутията за бонбони. Подаде я на Джем.

Джем отвори кутията. Вътре, заобиколена от парчета влажен памук, лежеше бяла, прекрасна камелия. Беше „планински сняг“.

Очите на Джем едва не изскочиха. Той захвърли кутията.

— Дъртата му вещица! — изкрещя той. — Защо не ме остави на мира?

За миг Атикус се изправи на крака и застана над него. Джем зарови глава в ризата му.

— Шт! — каза Атикус. — Струва ми се, че с това тя е искала да ти каже: „Всичко вече е наред, Джем, всичко е наред“. Трябва да знаеш, че тя беше истинска дама.

— Дама ли? — Джем вдигна глава. Лицето му беше почервеняло. — След онези работи, които говореше срещу тебе, тя дама?

— Да. Тя си имаше собствени възгледи за нещата, твърде различни от моите, може би… Сине, аз ти казах, че дори и да не беше излязъл от кожата си тогава, пак щях да те накарам да й четеш. Исках да разбереш нещо от нея, исках да видиш какво означава истинска храброст и да не мислиш, че човек е храбър само когато има оръжие в ръка. Храброст е, когато знаеш, че си победен още преди да започнеш, но въпреки това започваш и се държиш докрай. Тогава много рядко побеждаваш, макар че понякога и това се случва. Мисис Дюбоуз победи. Тя умря, както изискваха нейните възгледи, без да е задължена на никого и на нищо. Никога не съм срещал толкова храбра личност.

Джем вдигна кутията за бонбони и я захвърли в огъня. Взе камелията и когато отивах да си легна, видях, че опипва широките й листца. Атикус четеше вестник.