Харпър Ли
Да убиеш присмехулник (1)

1

Малко преди да навърши тринайсет години, брат ми Джем си счупи ръката в лакътя. После счупеното зарасна, Джем вече не се страхуваше, че ще му забранят да играе футбол и рядко се сещаше за случая. Лявата му ръка остана малко по-къса от дясната; когато стоеше или ходеше, дланта му се извръщаше под прав ъгъл към тялото, а палецът заставаше успоредно на бедрото. Но на Джем му беше безразлично това, щом можеше да подава и шутира топката.

След няколко години, като обсъждахме спокойно миналото, често разсъждавахме какво беше довело до нещастния случай. Аз смятам, че всичко започна от Юеловци, но Джем, който е четири години по-голям от мене, каза, че всичко било започнало много по-рано. Според него, започнало през лятото, когато Дил дойде при нас и пръв ни внуши мисълта да изкараме Бу Редли навън.

Аз казах, че ако се погледне по-общо на въпроса, то цялата работа е започнала с Андрю Джексън. Ако на времето генерал Джексън не беше прогонил индианците от речното племе нагоре по реката. Саймън Финч нямаше да отплава с лодката си по Алабама и тогава щяхме ли да се родим ние? Бяхме вече твърде порасли, за да решаваме споровете с юмруци, и затова се допитахме до Атикус. Баща ни каза, че и двамата сме прави.

Понеже бяхме южняци, някои членове на нашия род се срамуваха, че нямаме нито един прадядо, който да се е сражавал в битката при Хейстингс^[1], било от едната, било от другата страна. Имахме си само Саймън Финч, аптекар и ловец на кожи от Корнуол, който е бил толкова благочестив, че неговото благочестие е било надминато само от скъперничеството му. В Англия Саймън бил раздразнен от преследванията, на които били подлагани методистите от страна на своите по-свободомислещи братя, и понеже Саймън също се смятал за методист, прекосил Атлантическия океан до Филаделфия, оттам отишъл в Ямайка, оттам в Мобил, и нагоре до Сейнт Стивънс. Саймън помнел, че Джон Уесли^[2] осъжда многото приказки в търговията и бързо натрупал състояние от медицинската си практика, но се страхувал да продължи по този път, за да не бъде изкушен и противно на божията премъдрост да се кичи със злато и скъпи дрехи. По този начин той забравил какво казва неговият учител за робовладелството, купил трима роби и с тяхна помощ си построил ферма край реката Алабама, около четиридесет мили над Сейнт Стивънс. Той се върнал в Сейнт Стивънс само веднъж, за да си намери жена и с нея сложили началото на род, в който се раждали повече дъщери. Саймън доживял до дълбока старост и умрял богат.

Мъжете от нашия род обикновено оставаха във фермата на Саймън „Пристанището на Финч“ и живееха от добив на памук. Имението задоволяваше само нуждите си; в сравнение с околните империи „Пристанището“ изглеждаше скромно, но въпреки това произвеждаше всичко необходимо за човешкото съществуване, с изключение на лед, пшеничено брашно и дрехи, които му доставяха речните параходи от Мобил.

Саймън би изпаднал в безсилна ярост от разпрата между Севера и Юга, защото заради нея потомците му останали само със земята си; но традицията да се живее във фермата не била нарушена и едва в двадесетия век моят баща, Атикус Финч отишъл в Монтгомъри да учи право, а по-малкият му брат заминал за Бостон да следва медицина. Сестра им Александра била единственият член на семейството, останал в „Пристанището“; тя се омъжила за един мълчаливец, който повечето време лежеше в хамак край реката и се чудеше дали се е хванала риба на въдиците му.

Когато баща ми станал адвокат, той се върнал в Мейкомб и започнал да практикува. Мейкомб се намира на около двадесет мили източно от „Пристанището на Финч“ и е център на окръга Мейкомб. Кантората на Атикус беше в съдебната сграда и побираше закачалката, плювалника, шахматната дъска и един малко употребяван сборник със законите на Алабама. Първите му клиенти бяха последните двама души, които са били обесени в окръжния затвор на Мейкомб. Атикус се бе помъчил да ги убеди, че трябва да приемат великодушието на щата, според което, щом се признаеха за виновни в непредумишлено убийство, щяха да спасят живота си; но те бяха Хейвърфордовци, а в окръга това име е синоним на магарешки инат. Най-добрият ковач в Мейкомб несправедливо им задържал една кобила, покрай възникналото недоразумение двамата го изпратили на оня свят, имали неблагоразумието да го направят в присъствието на трима свидетели и въпреки това настояваха, че „тъй му се падало на кучия му син“, и че нямат нужда от друга защита. Вместо да се признаят за виновни в непредумишлено убийство, те предпочели да не се признават виновни в предумишлено убийство, така че Атикус не можел да им помогне с друго, освен да присъствува на техния край и от този случай вероятно произтичаше дълбокото отвращение на баща ми към наказателните дела.

През първите пет години в Мейкомб Атикус се занимавал главно със спестявания; няколко години влагал своите печалби в следването на брат си. Джон Хейл Финч е десет години по-млад от баща ми и избрал да учи медицина по време, когато не си струвало да се отглежда памук. Но след като помогнал на чичо Джек да стъпи на крака, Атикус почнал да си докарва прилични доходи от адвокатската работа. Той обичаше Мейкомб, беше роден и отрасъл в окръга Мейкомб; познаваше хората, те го познаваха и поради неуморните усилия на Саймън Финч имаше кръвно или сватовско родство с почти всяко семейство в града.

Мейкомб беше стар град и имаше уморен вид още когато за първи път го опознах. При дъжд улиците се превръщаха в червени локви; по тротоарите растеше трева, съдебната сграда на площада беше леко наклонена. По онова време бе някак по-горещо; през лятото черните кучета страдаха; дъбовете на площада хвърляха изнемощяла сянка, а под нея костеливи мулета, впрегнати в талиги, разгонваха с опашките си мухите. Колосаните яки на мъжете омекваха до девет часа сутринта. Дамите се къпеха сутрин и подир следобедната дрямка и все пак вечерно време приличаха на сладки хлебчета, покрити с глазура от пот и пудра.

По онова време хората се движеха бавно. Те се разхождаха по площада, влачеха крака из околните магазини и не бързаха за нищо. Денонощието беше от двадесет и четири часа, но изглеждаше по-дълго. Никой не бързаше, защото нямаше къде да се отиде, нямаше какво да се купи, нямаше пари за купуване и нямаше нищо, което да заслужаваше да се види извън границите на окръга Мейкомб. Но за някои хора това беше време на неясен оптимизъм: наскоро преди това бяха казали за окръга Мейкомб, че не бива да се страхува от нищо освен от самия страх.

Живеехме на главната улица — Атикус, Джем и аз плюс Калпурния — нашата готвачка. Джем и аз намирахме баща си задоволителен; той участвуваше в игрите ни, четеше ни и се отнасяше с нас учтиво и безпристрастно.

Калпурния беше съвсем друга. Беше цялата ъгловата и костелива, късогледа, кривогледа, а ръката й бе широка колкото креватна табла и два пъти по-тежка. Тя непрекъснато ми заповядваше да изляза от кухнята, питаше ме защо не мога да бъда послушна като Джем, макар да знаеше, че той е по-голям от мене, и ме викаше в къщи, когато не ми се искаше да се прибирам. Нашите битки бяха епични и винаги завършваха по един начин. Калпурния ги печелеше, главно защото Атикус всякога заставаше на нейна страна. Тя живееше в къщи от раждането на Джем и откакто се помня, постоянно съм усещала нейното тиранично присъствие.

Майка ни умряла, когато съм била на две години, така че никога не съм чувствувала липсата й. Тя била от рода Греъм от Монтгомъри; Атикус я срещнал, когато бил избран за пръв път в Законодателното събрание на щата. По онова време бил на средна възраст и петнадесет години по-стар от нея. След първата година от техния брак се появил Джем, след четири години съм се родила аз, а след две години майка ни внезапно умряла от сърдечен удар. Казват, че това често се случвало в техния род. На мен тя не ми липсваше, но мисля, че Джем скърбеше по нея. Той си я спомняше ясно и понякога посред игрите ни изпускаше дълга въздишка и отиваше да си играе сам зад гаража. Щом изпаднеше в такова настроение, знаех, че е по-добре да не го закачам.

Бях почти на шест години, а Джем близо десетгодишен и през лятото нашите граници бяха къщата на мисис Хенри Лафайет Дюбоуз през две врати северно от нас и домът на Редли през три врати южно от нас (тоест такова разстояние, че Калпурния винаги да може да ни викне). Ние никога не изпитвахме изкушението да нарушим тези граници. Домът на Редли беше обитаван от едно неизвестно същество и бе достатъчно само да ни го опишат, за да се държим прилично няколко дни; а колкото до мисис Дюбоуз, тя бе същинска вещица.

Същото лято Дил дойде при нас.

Една сутрин ние с Джем отрано започнахме да играем в задния двор и чухме нещо между зелевите лехи в съседната градина на мис Рейшъл Хевърфорд. Отидохме до телената ограда, за да видим дали не е някое кученце — фокстериерът на мисис Рейшъл трябваше да се окучи, — и вместо кученце намерихме едно момче да седи и да ни гледа. Седнало, то не беше много по-високо от зелките. Ние се опулихме насреща му, а то заговори:

— Здрасти.

— Здрасти и ти — отвърна вежливо Джем.

— Аз съм Чарлз Бейкър Харис — каза момчето. — Мога да чета.

— Та що от това? — казах аз.

— Рекох, че ще ви е приятно да знаете, че мога да чета. Ако имате нещо за четене, мога да ви го прочета…

— На колко си години — попита Джем, — на четири и половина ли?

— Наближавам седем.

— Какво се хвалиш тогава? В това няма нищо чудно — продължи Джем и ме посочи с палец. — Скаут^[3] чете, откак се е родила, а още не е тръгнала на училище. Виждаш ми се дребен за седем години.

— Нисък съм, ама съм голям.

Джем отметна косата от челото си, за да го види по-добре.

— Защо не дойдеш при нас, Чарлз Бейкър Харис? — каза той. — Боже, какво име!

— Не е по-смешно от твоето. Леля Рейшъл ми каза, че се казваш Джереми Атикус Финч.

Джем се намръщи.

— Аз съм си достатъчно голям, за да ми прилича името — отвърна той. — А твоето име е по-дълго от тебе. С цял фут е по-дълго.

— Викат ми просто Дил — съобщи Дил и се пъхна под телената ограда.

— По-добре да беше прекрачил, вместо да се пъхаш — казах аз. — Откъде идваш?

Дил идвал от Меридиан, щата Мисисипи, за да прекара лятото при леля си Рейшъл и занапред щял да прекарва всяко лято в Мейкомб. Семейството му произхождало от окръга Мейкомб, майка му работела при един фотограф в Меридиан, изпратила една негова снимка на конкурса за красиви деца и спечелила пет долара. Дала парите на Дил и с тях той ходил двадесет пъти на кино.

— Тук нямаме кино, само понякога в съда дават филми за Исус Христос — каза Джем. — А ти гледал ли си нещо по-свястно?

Дил беше гледал „Дракула“ и това откритие накара Джем да го загледа с уважение.

— Разкажи ни го — помоли той.

Дил беше любопитно създание. Носеше сини панталонки от лен, които се закопчаваха за ризата му, косата му беше снежнобяла и стърчеше над главата като пачи пух: беше една година по-голям от мене, но аз бях по-висока. Докато ни разправяше старата история за Дракула, сините му очи ту светваха, ту потъмняваха, изсмиваше се внезапно и от сърце; често подръпваше кичура коса посред челото си.

Когато Дил разби Дракула на пух и прах и Джем каза, че филмът бил по-хубав от книгата, аз попитах Дил къде е баща му:

— Нищо не ни каза за него.

— Нямам баща.

— Умрял ли е?

— Не…

— Щом не е умрял, трябва да имаш баща, нали?

Дил се изчерви и Джем ми каза да си трая, а това беше сигурен знак, че вече е проучил Дил и го е намерил за приемлив, от този ден лятото премина в редовни занимания. Редовните занимания бяха да поправим нашата въздушна къщичка, опряна между двете стъбла на огромния платан в задния двор: да се караме и да разиграваме наред представления по книги на Оливър Оптик, Виктор Епълтън и Едгар Райе Бюроуз^[4]. Тук Дил се оказа незаменим. Той играеше ролите, които дотогава се предоставяха на мен — горилата от „Тарзан“, мистър Дамън от „Том Суифт“. Така Дил стана за нас един подръчен малък Мерлин^[5], чийто мозък кипеше от необикновени желания и особени фантазии.

Но към края на август нашият репертоар ни омръзна с постоянните си повторения и тогава Дил подхвърли мисълта да изкараме Бу^[6] Редли навън.

Къщата на Редли беше очаровала Дил. Въпреки нашите предупреждения и обяснения тя го привличаше, както луната привлича водата, но го привличаше само до ъгловия електрически стълб — на безопасно разстояние от външната врата на Редли. Той заставаше там с ръка около дебелия стълб, зяпаше и се чудеше.

Къщата на Редли излизаше напред, под остър ъгъл след нашата. Ако тръгнеше на юг, човек се изправяше срещу тяхната външна врата: тротоарът завиваше и вървеше покрай двора им. Къщата беше ниска, на времето е била бяла, имаше широка веранда отпред и зелени капаци, които отдавна бяха посивели и се сливаха с цвета на градината. От корниза на верандата се подаваха прогнили греди: няколко дъбови дървета не пропускаха слънчевите лъчи. Разклатени като пияници, останките от оградата пазеха предния двор — „изметен“ двор, който никога не биваше изметен и където бурените растяха в изобилие.

Вътре в къщата живееше зъл дух. Хората казваха, че имало зъл дух, макар Джем и аз никога да не го бяхме виждали. Хората казваха, че излизал нощно време, когато няма луна, и надничал в прозорците. Щом започнеха студовете и азалиите в двора на някого измръзнеха, това ставаше, защото духът е дъхнал върху тях. Всички малки, тайнствени престъпления в Мейкомб се приписваха на него. По едно време градът изпадна в ужас от цял ред зловещи нощни произшествия: сутрин хората намираха своите любими кучета и котки обезобразени и въпреки че виновникът се оказа смахнатият Ади, който по-късно се удави в Баркъровия вир, хората продължаваха да поглеждат към къщата на Редли, сякаш не искаха да се откажат от първоначалните си подозрения. Нито един негър не се решаваше да мине нощем край тази къща, а винаги отиваше на отсрещния тротоар и започваше да си подсвирква. Дворът на училището в Мейкомб опираше до двора на Редли: край кокошарника растяха високи пеканови дървета^[7] и плодовете им падаха в училищния двор, но децата не ги докосваха: орехи от къщата на Редли можеха да ги убият. Ако топка за бейзбол паднеше в двора на Редли, тя беше загубена и за нея вече нямаше какво да се говори.

Злата участ на тази къща бе започнала много години преди Джем и аз да се родим. Всички врати в града били открити за Редлиевци, но те живееха твърде затворено, а в Мейкомб това се смята за непростим грях. Те не посещаваха църква, главното развлечение на Мейкомб, а се молеха на бога у дома си: мисис Редли много рядко пресичаше улицата да изпие едно сутрешно кафе със съседките си и никога не бе посещавала мисионерското дружество. Мистър Редли всяка сутрин излизаше в единадесет и половина и само след половин час се връщаше. Понякога той носеше голяма кафява кесия и съседите предполагаха, че кесията съдържа продукти за семейството. Аз не знаех с какво си изкарва хляба старият мистър Редли — Джем казваше, че „купувал памук“, учтив израз за безделие, — но мистър Редли, жена му и техните двама сина живееха в нашия град от незапомнени времена.

В неделни дни капаците и вратите на тяхната къща оставаха затворени, което също противоречеше на обичаите в Мейкомб: вратите се затваряха само в студено време и при болест. Неделята беше ден за гости: жените си слагаха корсети, мъжете сака, а децата обуваха обувки. Но никой от съседите в неделя не изкачваше стъпалата на Редлиевци, за да извика: „Ехей!“ Тяхната къща нямаше стъклени врати. Веднъж попитах Атикус дали някога са имали такива врати; Атикус каза, че имали, но преди аз да се родя.

Между съседите се разказваше легендата, че когато по-младият син на Редли бил малък, той се сдружил с няколко Кънингамовци от Олд Саръм — многолюдно и съмнително племе, в северната част на окръга — и с тях образувал единствената банда, която е съществувала някога в Мейкомб. Постъпките им не били кой знае какви, но достатъчни, за да заговори градът за тях и да бъдат публично порицани от три църковни катедри; те се навъртали около бръснарницата; в неделни дни се качвали на автобуса за Абътсвил и отивали на кино; ходели на танци в „Капка роса и риболовен лагер“, комарджийско заведение край реката; и дори се опитвали да пият уиски. Никой в Мейкомб нямал достатъчно смелост да каже на мистър Редли, че синът му се е свързал с лоша компания.

Една нощ момчетата получили внезапен пристъп на повишено настроение, минали на заден ход през площада с една взета назаем раздрънкана кола, оказали съпротива, когато старият църковен пазач мистър Конър се опитал да ги арестува, и го заключили в бараката на съда. Целият град решил, че нещо трябва да се направи; мистър Конър заявил, че ги познал до един и че той няма да остави това така, и момчетата били изправени пред съда, обвинени в хулиганство, нарушение на обществения ред, обида на служебно лице и неприличен език в присъствието на дами. Съдията попитал мистър Конър защо е включил и последното обвинение. „Те ругаеха високо“ — отговорил мистър Конър — и той бил сигурен, че всички дами в Мейкомб са ги чули. Съдията решил да изпрати момчетата в занаятчийското училище на щата, където понякога изпращаха момчета само за да имат свястна храна и покрив над главата си: това училище не беше затвор и не се считаше за позорно. Но мистър Редли бил на друго мнение. Ако съдията пуснел Артър, мистър Редли щял да се погрижи той повече да не безпокои никого. Съдията знаел, че може да се разчита на думата на мистър Редли и охотно се съгласил.

Другите момчета постъпили в занаятчийското училище и получили най-доброто средно образование, което може да се получи в нашия щат; един от тях впоследствие дори завърши висшето техническо училище в Обърн. А къщата на Редли се затворила и за делниците, и за празниците и цели петнадесет години никой не видял по-младия син на мистър Редли.

Един ден, Джем смътно помнеше, че пак се чуло за Бу Редли и няколко души го видели, но не и Джем. Той ми казваше, че Атикус не обича да говори за Редлиевци; когато Джем го попитал, Атикус му отвърнал да си гледа работата и да остави другите да си гледат своята работа, което било тяхно право; Джем обаче добавяше, че Атикус тогава поклатил глава и добавил; „Хм, хм, хм.“

Затова пък Джем получаваше повечето свои сведения от мис Стефани Крауфорд, наша съседка и стара клюкарка, която казваше, че знаела цялата история. Според мис Стефани, веднъж Бу седял във всекидневната, изрязвал парчета от „Мейкомб трибюн“ и ги лепял в албум. Баща му влязъл в стаята. Когато мистър Редли минал край него, Бу забил ножицата в крака на баща си, издърпал я, изтрил я в панталоните си и продължил своите занимания.

Мисис Редли изскочила на улицата и започнала да крещи, че Артър иска да ги убива, но шерифът дошъл и заварил Бу да си седи във всекидневната и да реже парчета от вестника. По онова време Бу бил на тридесет и три години.

Мис Стефани разправяше как били подметнали на мистър Редли, че би било добре за Бу да прекара известно време в Тускалуза, но той отвърнал, че нито един Редли няма да попадне в лудница. Бу не бил луд, а само от време на време ставал раздразнителен. Мистър Редли се съгласил, че е правилно да го затворят, но настоял да не обвиняват Бу в нищо, защото той не бил престъпник. Шерифът не се решил да го вкара в затвора, където имало негри, и Бу бил затворен в мазето на съда.

Джем смътно си спомняше връщането на Бу от мазето в къщи. Мис Стефани Крауфорд разправяше как някои членове на градския съвет казали на мистър Редли, че ако не си вземе Бу, той щял да умре в мазето от влагата и плесента. Освен това Бу не можел да живее вечно за сметка на окръга.

Никой не знаеше какви заплахи използуваше мистър Редли, за да не позволи на Бу да излезе навън… но Джем смяташе, че повечето време мистър Редли го държи завързан с вериги за кревата. Атикус обаче каза „не“ — не било така, имало и други начини да се превърне човек в зъл дух.

Помня, че понякога виждах мисис Редли да отваря външната врата и да полива своите цветя. Но всеки ден ние с Джем виждахме как мистър Редли отива в града и се връща. Той беше слаб, жилест човек с безцветни очи, толкова безцветни, че не отразяваха светлината. Скулите му бяха остри, устата широка, горната устна тънка, а долната дебела. Бил толкова праведен, разправяше мис Стефани Крауфорд, че приемал божието слово за свой единствен закон, и ние й вярвахме, защото мистър Редли вървеше изправен като гръмоотвод.

Той никога не ни говореше. Когато минаваше край нас, ние навеждахме очи и казвахме: „Добър ден, сър“, а той отговаряше с покашляне. По-големият син на мистър Редли живееше в Пенаскола; идваше си в къщи за Коледа и беше един от малкото хора, които виждахме да влизат или да излизат от техния дом. Казваха, че от деня, в който мистър Редли отвел Артър у дома, къщата умряла.

Но един ден Атикус ни каза, че ще ни скъса ушите, ако вдигаме шум в двора, и даде право на Калпурния да направи същото в негово отсъствие. Мистър Редли беше на смъртно легло.

Той не бързаше да умира. От двете страни на улицата бяха сложени дървени магарета, тротоарът бе покрит със слама и отклониха движението по задната улица. При всяко свое посещение доктор Рейнолдс паркираше колата си пред нашата къща и отиваше пеша до къщата на Редли. Най-сетне махнаха дървените магарета и ние застанахме пред вратата да гледаме как мистър Редли за последен път минава край нашата къща.

— Отива си най-долният човек на земята — измърмори Калпурния и замислено плю в двора. Ние я погледнахме изненадани, защото Калпурния рядко обсъждаше поведението на белите.

Съседите мислеха, че щом мистър Редли си замине, Бу ще излезе, но бяха сгрешили — по-големият брат на Бу се върна от Пенаскола и зае мястото на мистър Редли. Единствената разлика между него и баща му беше във възрастта. Джем казваше, че и мистър Натан Редли „купувал памук“. Но мистър Натан ни проговаряше, когато му казвахме „добър ден“, а понякога го виждахме да се връща от града със списания под ръка.

Колкото повече разправяхме на Дил за Редлиевци, толкова повече искаше той да знае, толкова повече се заседяваше, прегърнал ъгловия стълб, толкова повече се замисляше.

— Интересно ми е какво прави вътре — мърмореше той. — Може всеки миг да си подаде носа от вратата.

— Той излиза, когато е съвсем тъмно — каза Джем. — Мис Стефани Крауфорд ми разправи как веднъж се събудила посред нощ и го видяла да гледа през прозореца право в нея… каза, че главата му била като череп. Ти не си ли се будил посред нощ и не си ли го чувал, а, Дил? Той ходи така… — Джем провлачи крака по чакъла. — Защо мислиш, че мис Рейшъл се заключва толкова? Много сутрини съм виждал дирите му в нашия заден двор, а една нощ го чух да драска по задната врата, но докато Атикус излезе, той изчезнал.

— Интересно ми е как изглежда — каза Дил. Джем обрисува достатъчно добре Бу: според дирите от стъпките му, той бил шест и половина фута висок^[8], ядял сурови скакалци, а също и котките, които успявал да хване, затова ръцете му били окървавени — ако ядеш сурови животни, никога не можеш да измиеш кръвта от ръцете си. През цялото му лице минавал дълъг, назъбен белег; имал само няколко зъба, жълти и развалени; очите му изскачали, а от устата течала слюнка.

— Хайде да го накараме да излезе — предложи Дил. — Ще ми се да го видя как изглежда.

Джем каза, че ако Дил иска да бъде убит, то трябва да отиде и да почука на тяхната врата.

Нашата първа акция се състоя, само защото Дил се обзаложи с Джем на „Сивият призрак“ срещу два „Том Суифта“, че Джем не смее да влезе по-навътре от външната врата на Редли. През целия си живот Джем не беше отклонил нито едно предизвикателство.

Джем мисли по въпроса цели три дни. Изглежда, че честта му беше по-скъпа от живота, защото Дил лесно го предизвика.

— Бъз те е — каза Дил първия ден.

— Не ме е бъз, но не е прилично — отвърна Джем.

— Бъз те е дори с палеца си да стъпиш в двора — каза Дил на следващия ден.

Джем възрази, че не го е бъз, защото всеки ден минавал край Редли на път за училище.

— Да, ама винаги тичащ — казах аз.

На третия ден вече Дил го довърши, като заяви на Джем, че хората в Меридиан не били толкова страхливи, колкото хората в Мейкомб, и че никога не бил виждал толкова бъзливи хора, колкото в Мейкомб.

Това беше достатъчно — то накара Джем да отиде до ъгъла, да спре там, да прегърне стълба и да се вгледа във вратата, която нелепо висеше на грубите си панти.

— Но трябва да ти е ясно, Дил Харис, че той ще ни убие всичките — каза Джем, когато отидохме при него. — Да не кажеш после, че аз съм виновен, когато ти избоде очите. Помни, че сам си го поиска!

— Теб все те е бъз — измърмори търпеливо Дил. Джем искаше Дил, да разбере веднъж завинаги, че не го било бъз от нищо.

— Не, просто не мога да измисля как да го изкарам, без да ни хване.

Освен това Джем трябваше да мисли за своята по-малка сестра.

Като каза това, разбрах, че го е страх. Джем също бе казал, че трябвало да мисли за своята по-малка сестра, когато го предизвиквах да скочи от върха на къщата.

— Ами ако се претрепя, какво ще стане с теб? — попита той. След това скочи, падна без да се удари, и оттогава чувството му за отговорност към мене не се яви повече до мига, в който застана пред вратата на Редли.

— Значи не ти стиска? — попита Дил. — Щом е така, тогава…

— Дил, за такива неща трябва да се помисли — каза Джем. — Остави ме да помисля за минутка… то е все едно да накараш костенурка да си подаде главата…

— А как става това? — заинтересува се Дил.

— Като запалиш клечка кибрит под нея.

Аз казах на Джем, че ако мисли да запали къщата на Редлиевци, ще го обадя на Атикус.

Дил каза, че да се пали кибрит под костенурка било ужасно.

— Не е ужасно, ти само я убеждаваш по тоя начин, то не е като да я хвърлиш жива в огъня — изръмжа Джем.

— Откъде знаеш, че не я боли от кибрита?

— Костенурките нищо не усещат, глупчо — отвърна Джем.

— Брей, ти бил ли си костенурка, а?

— Боже мой, Дил! Остави ме да помисля… Слушай, ако започнем да хвърляме камъни…

Джем стоя и мисли толкова дълго, че Дил направи малка отстъпка.

— Добре, няма да ти се смея, че те е бъз и ще ти дам „Сивият призрак“, но ако отидеш и се допреш до къщата.

Джем се оживи.

— Ако само се допра до къщата ли?

Дил кимна.

— Сигурен ли си? Да не ми поискаш после, като се върна?

— Не, само това — отвърна Дил. — Щом те види в двора, той сигурно ще се втурне след теб, а тогава ние със Скаут ще се метнем върху него, ще го съборим и ще го натиснем, додето му обясним, че няма да му сторим нищо лошо.

Напуснахме ъгъла, минахме пресечката пред къщата на Редли и застанахме пред външната врата.

— Хайде върви — каза Дил. — Ние със Скаут сме зад тебе.

— Отивам — отвърна Джем. — Сега не ме притеснявай!

Той стигна до ъгъла, после се върна, заоглежда пространството пред себе си, сякаш искаше да реши кой е най-добрият начин да проникне, мръщеше се и се чешеше по главата.

Тогава аз му се захилих злобно.

Джем отвори портата и хукна към къщата, плесна стената с длан и изтича обратно край нас. Той не изчака да види дали неговият набег е излязъл успешен. Дил и аз го последвахме по петите. Намерихме се в безопасност до нашата врата и задъхани се обърнахме.

Старата къща си беше същата, унила и сгърбена, но докато гледахме надолу по улицата, стори ни се, че виждаме как един от вътрешните капаци мърда. Щрак! Леко, едва забележимо движение и къщата отново замря.