Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (6)

Швейк в полицейския участък на улица Салмова

След хубавите слънчеви дни в лудницата за Швейк настъпиха часове на изпитания. Полицейският инспектор Браун инсценира срещата си с Швейк с жестокостта на римски палач от времето на прелестния император Нерон. Със същата твърдост, с която римляните някога казвали: „Хвърлете тоя негодник, християнин, на лъвовете“, инспекторът Браун каза: „Турете го зад решетките!“

Нито дума повече, нито дума по-малко. Само очите на полицейския инспектор Браун заблестяха от особено перверзно удоволствие.

Швейк се поклони и каза гордо:

— Готов съм, господа. Струва ми се, че решетките означават нещо като арест, а това не е чак толкова лошо.

— Много, много не ни се фукай — каза му стражарят.

Швейк пък му отвърна:

— Аз съм съвсем скромен и ще ви бъда признателен за всичко, което направите за мене.

На нара в ареста седеше някакъв замислен човек. Той гледаше апатично и когато ключът проскърца в ключалката, по лицето му можеше да се прочете, че не вярва, че вратата се отваря, за да го освободят.

— Кланям се, ваша милост — рече Швейк, като седна до него на нара. — Колко ли може да бъде часът?

— Това никак не ме интересува — отговори замисленият човек.

— Тук не е лошо — поднови Швейк опита си да завърже разговор. — Нарът е от рендосани дъски.

Сериозният човек не отговори, стана и започна бърже да се движи в малкото пространство между вратата и нара, като че бързаше да спаси нещо.

През това време Швейк с любопитство наблюдаваше надписите, надраскани по стените. Имаше надпис, в който неизвестен затворник се кълнеше в небето, че ще води борба на живот и смърт с полицията. Текстът бе следният: „Вие ще си го изядете.“ Друг затворник бе записал: „Ич не ми пука, ченгета.“ Трети само констатираше факта: „Лежах тук на 5 юни 1913 г. Държаха се с мене добре, Йозеф Маречек, търговец от Вършовице“. Но имаше и надпис, който потрисаше с дълбочината си: „Милост, велики боже…“, а под него: „Ще ми хванете х.“ Буквата „х“ обаче беше задраскана и встрани някой бе добавил с големи букви: „краката“.

Наред с това някоя поетична душа бе написала стихове: „Край потока тъжен ази скитам, слънчо ален скрива се зад планини, върховете озарени питам: где прекарва мойта мила своите дни?“

Човекът, който тичаше между вратата и наровете, като че искаше да спечели първенство на маратонско бягане, се спря и задъхан седна пак на старото си място, подпря глава на ръце и изведнъж изрева:

— Пуснете ме да изляза! Не, те няма да ме пуснат — проговори той на себе си, — не искат да ме пуснат и туйто. А ме докараха още в шест часа сутринта.

Изведнъж той изпадна в състояние на общителност, стана и попита Швейк:

— Нямате ли случайно ремък, за да туря най-сетне край на всичко това?

— С удоволствие ще ви услужа — отговори Швейк, като започна да разпасва ремъка си, — никога досега не съм виждал как се бесят хора в ареста с ремък. Лошото е само това — продължи той, като се озърташе, — че тук няма никаква кука. Дръжката на прозореца няма да ви удържи. Освен да се обесите клекнал до нара, както беше направил в Емауския манастир^[1] един калугер, който увисна на разпятието заради една млада еврейка. Много обичам самоубийците, хайде, плюйте си на ръцете.

Мрачният човек погледна ремъка, който Швейк му мушна в ръката, хвърли го в ъгъла и заплака, като размазваше сълзите с очернените си ръце и издаваше при това гракоподобни звуци.

— Аз имам дечица, затвориха ме заради пиянство и безнравствен живот, господи боже мой, клетата ми жена! Какво ли ще кажат в службата? Аз имам дечица, затвориха ме заради пиянство и безнравствен живот — и т.н. и т.н. до безкрай.

Най-после той все пак се поуспокои малко, отиде до вратата и започна да я рита и да я удря с юмруци. Иззад вратата отекнаха стъпки и се чу глас:

— Какво искате?

— Пуснете ме да изляза! — каза той с такъв тон, като че ли животът бе загубил всякакъв смисъл за него.

— Къде? — гласеше въпросът от другата страна.

— Да ида на работа — отговори нещастният баща, чиновник, пияница и развратник.

В тишината на коридора отекна смях, грозен смях, и стъпките отново се отдалечиха.

— Изглежда, че господинът отвън ви мрази, щом ви се смее така — каза Швейк, когато загубилият надежда човек отново седна до него. — Нищо чудно, такъв стражар, когато е ядосан, е способен да направи голяма пакост, а когато е още по-ядосан, е готов на всичко. Като не искате да се обесите, стойте спокойно и чакайте да видите как ще се развият събитията. Щом сте чиновник, женен и щом имате деца при това, признавам, че е страшно. Вие май сте убеден, че ще ви уволнят от работа, ако се не лъжа.

— Не мога да ви кажа — въздъхна мрачният, — тъй като сам не помня какво съм вършил, знам само, че ме изхвърлиха отнякъде, че после исках да се върна обратно, за да си запаля пурата. А отначало всичко започна така хубаво! Началникът на нашето отделение беше именник и ни покани да се почерпим в една кръчма, после отидохме във втора, трета, четвърта, пета, шеста, седма, осма, девета…

— Искате ли да ви помогна да броите? — запита Швейк. — Аз съм врял и кипял в тия работи. Веднъж за една нощ обиколих двадесет и осем заведения. Но мога да кажа с чисто сърце, че никъде не съм пил повече от три бири.

— С една дума — продължи нещастният подчинен на началника, който така блестящо празнувал именния си ден, — след като бяхме посетили около дузина различни механи, забелязахме, че началникът е изчезнал, въпреки че го бяхме вързали на връвчица и го водехме със себе си като кученце. Върнахме се ние обратно да го търсим и накрая се загубихме едни други. Най-после аз се озовах в един от нощните локали във Винохради^[2], много прилично заведение, където пих някакъв ликьор направо от бутилката. Какво съм правил по-нататък, не помня, знам само онова, което рапортуваха двамата полицаи, когато ме доведоха тук, в участъка: бил съм пиян, неморално съм се държал, набил съм една дама, разрязал съм с джобно ножче чужда шапка, която съм снел от закачалката, разгонил съм дамския оркестър, публично съм обвинил оберкелнера в кражба на двадесет крони, счупил съм мраморната плоча на масата, на която съм седял, и нарочно съм плюл в кафето на някакъв непознат господин от съседната маса. Друго нищо не съм правил, поне не мога да си спомня да съм направил и нещо друго. Но, повярвайте ми, аз съм солиден, интелигентен човек, който не мисли за нищо друго освен за семейството си. Вие какво ще кажете? Та аз не съм някакъв гюрултаджия.

— Голям зор ли видяхте, докато счупите мраморната плоча — попита с любопитство Швейк вместо отговор, — или я преполовихте от един път?

— От един път — отговори интелигентният господин.

— Тогава сте загубен — каза Швейк замислено. — Ще ви докажат, че сте я счупили предумишлено, тъй като предварително сте се упражнявали за това. Ами кафето на непознатия господин, в което сте плюл, с ром ли беше или без ром?

И без да дочака отговор, поясни:

— Ако е било с ром — по-лошо, защото е по-скъпо. В съда всичко се пресмята, натъкмява, та ако е гарга, поне рошава да е.

— В съда… — малодушно прошушна порядъчният глава на семейство и като се оклюма, изпадна в неприятното състояние, когато човек го яде съвестта му^[3].

— А домашните ви — попита Швейк — знаят ли, че сте арестуван, или ще научат едва от вестниците?

— Вие мислите ли, че и вестниците ще съобщят? — наивно попита жертвата на именния ден на началника.

— Това е повече от сигурно — отговори Швейк прямо, тъй като нямаше навик да скрива истината от събеседника си. — Съобщението за вас ще хареса извънредно много на всички читатели. И аз обичам да чета колоната за пияниците и буйствата им. Неотдавна „При чашата“ един от посетителите взе, че си счупи главата с чашата. Подхвърли я нагоре и застана под нея. Откараха го и още на сутринта четохме за него във вестника. Веднъж пък в „Бендловка“ зашлевих плесница на един гробар и той ми я върна. За да се помирим, трябваше да ни арестуват и двамата. Още същия ден излезе съобщение в следобедника. Или пък когато господин съветникът счупи две таблички в кафенето „При мъртвеца“, мислите ли, че го пощадиха? И за него вестниците съобщиха на следния ден. Вие можете само да изпратите опровержение от затвора до редакцията, че съобщението, отпечатано във вестника, не се отнася за вас, че вие не сте същият господин, нито сте негов роднина. Едновременно с това бихте могли да изпратите в къщи писмо да изрежат и запазят опровержението, за да можете да го прочетете, след като си излежите наказанието.

— Студено ли ви е? — попита Швейк съчувствено, като забеляза, че интелигентният господин започна да трепери. — Краят на лятото тази година излезе нещо много студен.

— Загубен съм — зарида другарят на Швейк, — свършено е с кариерата ми.

— Точно така — охотно се съгласи Швейк, — след като си излежите наказанието и не ви приемат обратно на работа в учреждението, май няма да бъде много лесно да си намерите нова работа. Нали знаете, навсякъде ще ви искат свидетелство за честност и благонадеждност, даже и при живодера да поискате да постъпите. Да. Такова едно краткотрайно удоволствие, което сте си позволили, често пъти излиза през носа. Ами госпожата и децата ще имат ли от какво да живеят, докато бъдете в затвора? Или тя ще трябва да тръгне по просия и да учи децата на различни безобразия?

Чу се хълцане:

— Клетите ми дечица, бедната ми жена!

Разкаялият се безобразник стана и започна да разказва за дечицата си: пет били, най-голямото било на дванадесет години и било скаут. Пиело само вода и би трябвало да служи за пример на баща си, който вършел подобно нещо за пръв в живота си.

— Скаут ли? — извика Швейк. — Много обичам да слушам скаутски истории. Веднъж в Мидловари край Злив, околия Хлубока, окръг Ческе Будейовице, тъкмо когато провеждахме деветдесет и първото си учение, селяните от околността организираха в общинската гора хайка за скаути, които се бяха развъдили там. Хванаха трима. Най-малкият от тях, когато го връзваха, така пищеше, вряскаше и се вайкаше, че ние, калените войници, не можахме да издържим и се отдалечихме. Докато ги вързаха, тримата скаути изпохапаха осем селяни. По-късно на следствието при кмета, под ударите на дряновицата, те признаха, че няма нито една ливада в местността, която да не са изпотъпкали, на която да не са се търкаляли и излежавали на слънце. По-нататък признаха, че житото на голямата нива край Ражице изгоряло преди самата жътва само по една случайност, когато пекли на шиш сърната, която изненадали с ножове в общинската гора. В леговището им сред гората намериха повече от петдесет кила оглозгани кости на домашни птици и дивеч, огромно количество костилки от череши, маса огризки от неузрели ябълки и други вкусни неща.

Нещастният баща на скаута обаче не се поддаваше на успокояване.

— Как можах? — вайкаше се той. — Името ми сега е опетнено завинаги.

— Точно така — каза Швейк с вродената си откровеност, — след случилото се името ви остава опетнено за цял живот. Като прочетат във вестника, и вашите познати ще прибавят по нещичко. То си е в реда на нещата, но вие не си туряйте кахър на сърцето. Хората с лоша и разклатена репутация са поне десет пъти повече, отколкото тия, които се ползуват с безупречно име. Това е само една нищожна дреболия.

В коридора се чуха стъпки, в ключалката затрещя ключ, вратата се отвори и полицаят извика името на Швейк.

— Прощавайте — обърна се към него Швейк рицарски, — аз съм тук едва от дванадесет часа на обед, а господинът е дошъл още в шест часа сутринта. Аз не бързам много.

Вместо отговор силната ръка на стражаря измъкна Швейк в коридора и мълком го изведе по стълбището на първия етаж.

На бюрото в стая № 2 седеше полицейският комисар, дебел господин с бодър вид, който каза на Швейк:

— Значи, вие сте Швейк? А как попаднахте тук?

— По най-обикновен начин — отговори Швейк, — доведе ме един стражар, понеже не исках да се съглася да ме изхвърлят от лудницата без обед. Да не съм някоя улична мома!

— Знаете ли какво, Швейк — любезно му каза комисарят. — Вместо да се ядосваме тук с вас, няма ли да бъде по-добре да ви изпратим в Дирекция на полицията?

— Вие, както се казва — рече Швейк спокоен, — сте господар на положението. Да се разтъпча сега привечер до Дирекция на полицията — за мене ще бъде малка приятна разходка.

— Много се радвам, че се разбрахме — каза весело полицейският комисар, — няма нищо по-хубаво от разбирателството. Не е ли така, Швейк?

— И аз много обичам да се допитвам до хората — отговори Швейк, — повярвайте, господин комисар, никога няма да забравя добрината ви.

След като се поклони вежливо, той тръгна заедно с полицая надолу към караулното помещение. След четвърт час гражданите видяха Швейк на ъгъла на улица Йечна и Карловия площад, придружаван от друг полицай, който носеше под ръка обемиста книга с немски надпис „Arrestantenbuch“^[4].

На ъгъла на улица Спалена Швейк и спътникът му се натъкнаха на тълпа хора, които се трупаха около един залепен плакат.

— Това е манифестът на негово величество императора по случай обявяването на войната — каза стражарят на Швейк.

— Аз предвиждах това — рече Швейк, — но в лудницата все още нищо не знаят, въпреки че би трябвало да научат за това от първа ръка.

— Откъде накъде? — запита стражарят.

— А че там има много офицери — обясни Швейк, а когато се приближиха до друга група, която се блъскаше пред манифеста, Швейк извика:

— Да живее император Франц Йосиф! Победата е наша!

Някой от ентусиазираната тълпа му нахлупи шапката на ушите и така, заобиколен от голямо множество, добрият войник Швейк за втори път прекрачи прага на Дирекция на полицията.

— Ние сто на сто ще спечелим войната, повтарям ви го още веднъж, господа! — С тия думи Швейк се раздели с тълпата, която го изпращаше.

А някъде откъм мъгливите хоризонти на историята към Европа бавно се носеше истината, че утрешният ден ще провали плановете на днешния.