Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (24)

VI

Поручикът не дочу последната дума, а тя беше толкова важна. „Хапеше звярът му като бесен“ — поиска да повтори Швейк, но после си помисли: „Какво го интересува това поручика? Иска куче, куче, значи, ще получи!“

Разбира се, много лесно е да се каже: „Намерете ми куче!“ Собствениците на кучета са много предпазливи и пазят кучетата си даже и когато те не са чистокръвни. Даже и най-обикновеният Шаро, който освен за сгряване на краката на някоя бабичка не го бива за нищо, се намира под ревнивата защита на собственика, който не дава косъм да падне от главата му.

Самото куче, особено ако е чистокръвно, трябва да притежава инстинкта, че един прекрасен ден ще бъде отчуждено от господаря си. То живее в непрестанен страх, че ще го откраднат, че непременно ще го откраднат. Ето например кучето се отдалечи от своя господар, с когото е излязло на разходка, отначало е весело, палаво. Играе си с другите кучета, качва им се неприлично, те му се качват, души в ъглите, вдига крачето си край всеки камък, та дори и при коша с картофи на бакалката, с една дума, радва се на живота. Светът навярно му се струва така хубав, както на юноша, който е издържал матурата си.

Изведнъж обаче вие забелязвате, че веселостта му изчезва. Кучето разбира, че се е загубило. И едва сега го обхваща истинско отчаяние. Сащисано, то бяга по улицата, души, скимти и в пълно отчаяние подвива опашката си между краката, обръща ушите си назад и като се стрелва по улицата, запилява се някъде в неизвестността.

Ако би могло да говори, то би надало вик: „Олеле боже, някой ще ме открадне!“

Ако сте попадали някога в кучкарник, вие сте имали възможност да видите много такива сащисани кучешки екземпляри. Те всички са крадени. Големият град е отгледал особен вид злодеи, които се прехранват изключително от кражби на кучета. Има един вид малки салонни кученца, джудженца-мишелови, не по-големи от ръкавица, които могат да се поберат в джеба на пардесю или в дамски маншон — те така и биват носени от собствениците им. Но даже и от тия скривалища успяват да ги откраднат. Петнистия зъл английски дог, който най-свирепо пази някаква вила в предградието, го открадват през нощта. Полицейското куче го открадват под носа на агента. Вие разхождате кучето си, вързано на връвчица, но те я прорязват и изчезват заедно с кучето, а вие оставате да гледате глупаво увисналата връв. Петдесет на сто от кучетата, който срещате на улицата, са променяли на няколко пъти своите господари и често може да ви се случи след години да купите собственото си куче, откраднато ви още като кутре, когато сте го били извели на разходка. Най-голяма опасност да бъдат откраднати заплашва кучетата, когато ги извеждат да задоволят малката си и голяма физиологична нужда. Особено голям е броят на тия, които се губят при последния акт. Затова при него всяко куче се озърта най-внимателно на всички страни.

Известни са няколко метода за крадене на кучета. Кучето може да бъде откраднато или направо, един вид джебчилък, или чрез коварно примамване на нещастното създание. Кучето е вярно животно, но само в читанките и естествените истории. Дайте възможност и на най-вярното куче да подуши пържен конски кренвирш, и то е загубено. То забравя веднага господаря си, който върви редом с него, обръща се и тръгва подире ви, при което от мордата му протичат лиги и в предчувствие на голямото удоволствие от кренвирша то върти приветливо опашка и разширява ноздрите си като най-буйния жребец, когато го завеждат на кобила.

 

Край дворцовите стълби на Мала страна има малка бирария. Един ден в полумрака в дъното ѝ седяха двама души. Войник и цивилен. Сближили главите си, те си шепнеха нещо тайнствено. Имаха вид на съзаклятници от времето на Венецианската република.

— Всеки ден в осем часа — шепнеше цивилният на войника — слугинята го извежда на ъгъла на Хавличковия площад, който е срещу парка. Ама то, дяволското, хапе като бясно: не ти дава и да го погалиш.

И като се наведе още повече към войника, той пошепна в ухото му:

— Даже салам не яде.

— А пържен? — попита войникът.

— И пържен не ще.

И двамата плюха.

— Че какво яде тогава, звярът му неден?

— Дявол знае. Има ги и такива, разглезени и капризни, сякаш са архиепископи.

Войникът и цивилният се чукнаха и цивилният продължи да шепне:

— Ти да видиш какво ми се случи веднъж. Един черен шпиц, който ми трябваше за кучкарника над Кламовка^[1], също така не искаше да вземе салам. Цели три дена се мъкнах подир него и най-после не издържах и съвсем ачик попитах госпожата, дето го разхождаше, с какво храни кучето си, та е толкова хубаво. Поласкана, госпожата ми каза, че кучето ѝ най-много обича котлети. И аз, значи, му купих пържола. Това е още по-хубаво, мислех си аз. А то, проклетото му куче, не я и помириса, защото беше телешка. То било свикнало на свинско. Трябваше да купя котлет. Дадох му да го подуши и побягнах, кучето след мене. Госпожата започна да вика: „Пунтик, Пунтик“, напразно. Милият Пунтик бяга подир котлета чак до ъгъла, там му сложих верижката и още на другия ден то беше вече в кучкарника над Кламовка. Под врата му имаше няколко бели косъма, боядисах тоя кичур с черна боя и никой вече не можеше да го познае. Но всички останали кучета, а те са много, могат да бъдат уловени с пържен салам. Ти, значи, ще направиш най-добре да я попиташ какво най-много обича да яде кучето ѝ; ти си войник, бива си те и на тебе тя по-лесно ще ти каже. Аз я питах вече, но тя ме погледна, като че ли искаше да ме прониже с погледа си, и каза: „Какво ви интересува.“ Тя не е много хубава, маймуната недна, но с войник няма да откаже да говори.

— Ама кучето нали е пинчер? Моят поручик не иска друго.

— Пинчер — парче и половина. Сол и чер пипер, истински, чистокръвен, така както ти си Швейк, а аз Блахник. За мене е важно да знам какво яде, след това лесно ще ти го доведа.

Двамата приятели отново се чукнаха. Още преди войната, когато Швейк се прехранваше с продажба на кучета, Блахник му ги доставяше. Той беше опитен човек, за него разправяха, че купувал от живодера разни подозрителни песове и ги препродавал. Веднъж дори се бил заразил от бяс, а в Пастьоровия институт във Виена се чувствувал като у дома си. Сега той смяташе за свой дълг да помогне най-безкористно на войника Швейк. Той познаваше всички кучета от Прага и околността. Затова и говореше така тихо. Не искаше да се издаде пред кръчмаря, тъй като преди половин година беше изнесъл от кръчмата му под палтото си едно кутре лисичар. Беше му дал да суче мляко от биберон, така че глуповатото кутре по всяка вероятност го беше взело за майка си и дори не гъкна под палтото.

По принцип той крадеше само чистокръвни кучета и в това отношение можеше да изпълнява ролята на съдебен експерт. Той доставяше кучета на всички кучкарници и на частни лица, кога както се случеше. Когато минаваше по улицата, кучетата, които беше откраднал някога, му се зъбеха, а спреше ли се пред някоя витрина, често се случваше някое отмъстително куче да вдигне крак зад гърба му и да ороси панталоните му.

В осем часа сутринта на другия ден минувачите видяха добрия Швейк да се разхожда край ъгъла на Хавличковия площад срещу парка. Той чакаше слугинята с пинчера. Най-сетне карауленето му се увенча с успех, край него пробяга вълнесто настръхнало куче, с остра щръкнала козина и умни черни очи. То бе весело като всички кучета, които са задоволили нуждата си, и се беше втурнало по посока на врабците, които закусваха на улицата конски лайна.

След това покрай Швейк премина и тази, която се грижеше за кучето. Тя беше мома, но не от най-младите, с прилично оплетени на венче коси. Подсвиркваше на кучето и въртеше верижка и елегантен бич.

Швейк се обърна към нея:

— Извинете, госпожице, откъде, се отива за Жижков^[2]?

Тя се спря и го погледна изпитателно, но добродушното лице на Швейк, изглежда, я убеди, че войничето наистина иска да иде на Жижков. Изражението на лицето ѝ се смекчи и тя охотно му обясни как ще стигне до Жижков.

— Неотдавна ме преместиха — рече Швейк, — не съм тукашен, от провинцията съм. И вие ли не сте от Прага?

— Аз съм от Водняни.

— Брей, че нашите села не били далечни — отговори Швейк, — аз съм от Противин.

Това познаване географията на чешкия юг, придобито някога през време на маневри в тоя край, изпълни сърцето на момата със земляшка симпатия.

— Тогава трябва да познавате месаря Пейхар, дето стои на площада в Противни?

— Как да не го познавам! Аз го имам за брат. Там у нас всички го обичат — рече Швейк, — той е много добър, услужлив, продава хубаво месо и не дава ексик.

— Вие да не сте на Яреш? — попита момичето, като започна да симпатизира на непознатото войниче.

— Ъхъ.

— Ама на кой Яреш, на оня от Кърч край Противин или от Ражице?

— От Ражице.

— Още ли разкарва бира?

— Още.

— Че той отдавна трябва да е надхвърлил шейсетте?

— Шейсет и осем стори пролетес — отговори спокойно Швейк, — сега си е взел куче и то не се дели от него. Когато кара бира, то седи в колата. Кучето му е също като онова, дето гони врабците. Хубаво кученце, много хубаво.

— То е наше — обясни му новата позната, — аз служа тук у господин полковника. Вие познавате ли нашия полковник?

— Знам го, интелигентен човек — рече Швейк, — у нас в Будейовице също имаше един такъв полковник.

— Моят господар е много строг. Помните ли кога разправяха, че ни натупали в Сърбия? Тогава си дойде побеснял у дома, изпочупи всички чинии в кухнята и поиска да ме уволни.

— Значи, ваше е кученцето — прекъсна я Швейк, — жалко, че моят поручик не може да търпи кучета, а то аз много ги обичам.

Той замълча, но след малко изтърси:

— Те, тия кучета, не ядат всичко.

— Нашият Фокс е много разглезен, по едно време не искаше да яде никакво месо, но напоследък прояде пак.

— А какво обича най-много?

— Дробче, варено дробче.

— Телешко или свинско?

— Все му е едно — усмихна се „землячката“ на Швейк, като сметна последния му въпрос за несполучлив опит за шега.

Те се разхождаха известно време, след това към тях се присъедини пинчерът, който бе завързан на верижка. Той се държеше много приятелски с Швейк и се опита да разкъса поне с намордника си панталоните му, скачаше по него, но внезапно, сякаш подуши мислите на Швейк, престана да скача и тръгна омърлушено и смутено, поглеждайки косо Швейк, като че ли искаше да каже: „Значи, и мен това ме чака?“

След това слугинята каза на Швейк, че извежда тук кучето всяка вечер в шест часа. Повери му, че не вярвала на мъжете в Прага, веднъж дала обявление във вестника и ѝ се обадил един шлосер уж с цел за встъпване в брак, но след като измъкнал от нея осемстотин крони за някакво изобретение, изчезнал безследно. Хората в провинцията били решително по-честни. Ако рече да се омъжи, щяла да си вземе човек от провинцията, и то след войната. Военните бракове ги смятала за голяма глупост, понеже обикновено жената оставала вдовица.

Швейк ѝ даде голяма надежда, че ще дойде в шест часа и отиде да съобщи на приятеля си Блахник, че кучето яде дробчета от всякакъв вид.

— Ще го нагостя с говежди — реши Блахник, — с говежди дроб примамих вече санбернарското куче на фабриканта Видра, извънредно вярно животно. Утре ще ти доведа кучето в пълна изправност.

Блахник устоя на думата си. На следния ден преди обед Швейк привършваше разтребването на жилището, когато зад вратата се чу лай и Блахник въвлече вътре съпротивляващия се пинчер, който беше още по-наежен, отколкото го беше създала природата. Той пулеше диво очи и гледаше толкова свирепо, че напомняше гладен тигър зад решетка, пред която е застанал охранен посетител на зоологическата градина. Тракаше със зъби и ръмжеше, като че ли искаше да каже: „Ще те разкъсам, ще те изям.“

Завързаха кучето за кухненската маса и Блахник описа процедурата на отчуждаването:

— Нарочно минах покрай него. В ръката си носех варен дроб, завит в хартия. То започна да души, да скача по мене. Не му дадох нищо и продължих пътя си. Кучето — след мене. Като стигнах до парка, завих по улица Бредовска и там му дадох първото късче. То го изяде, без да се спира, за да не ме изпусне от погледа си. Завих по улица Индржишка, дето му дадох нова порция. После, като се наяде, аз го вързах за тая верижка и го помъкнах през Вацлавския площад към Винохради и Вършовице. Из пътя то просто се чудеше какво да прави. Като преминавах трамвайната линия, легна и не искаше да се мръдне. Може би искаше да го сгази трамваят. Донесох ти и един формуляр за родословието от книжаря Фукс. Трябва да му фалшифицираш и родословието, Швейк.

— То трябва да се напише с твоята ръка. Пиши, че произлиза от Лайпциг, от кучкарника фон Бюлов. Баща — Арнхайм фон Карлсберг, майка — Ема фон Траутенсдорф, по баща Зигфрид фон Бузентал. Бащата спечелил първа награда на Берлинската изложба на пинчери през хиляда деветстотин и дванайста година. Майката е била наградена със златния медал на Нюренбергското дружество за отглеждане на чистокръвни кучета. На колко години е, смяташ?

— Според зъбите — на две години.

— Пиши го на година и половина.

— Лошо са му срязали ушите, Швейк. Погледни ги!

— Лесна работа. Има време да ги срежем, като свикне с нас. Сега не бива. Ще го разсърдим още повече.

Откраднатото куче ръмжеше бясно, сумтеше, мяташе се от една страна на друга, но след това си легна и с изплезен език зачака уморено какво ще стане по-нататък.

Постепенно то се успокои, само от време на време изскимтяваше жално-жално.

Швейк му предложи остатъка от дроба, който получи от Блахник. Пинчерът обаче не му обърна внимание. Като се обърна към двамата, той им хвърли заинатен поглед, като че искаше да каже: „Излъгахте ме веднъж, яжте си го сега сами.“

Той лежеше примирен и се преструваше, че дреме. После изведнъж в главата му влезе някакъв бръмбар, стана и започна да служи на задните си крака. Предаваше се.

На Швейк обаче тая трогателна сцена никак не му подействува.

— Легни! — кресна той на клетника, който отново легна с жално скимтене.

— Какво име да впиша в родословието? — попита Блахник. — Истинското му име е Фокс, значи, да пишем нещо подобно, за да свикне веднага.

— Да го наречем Макс. Я го виж, Блахник, как наостри уши. Стани, Макс!

Нещастният пинчер, на който бяха отнели и дом, и име, стана и зачака по-нататъшни заповеди.

— Аз мисля, че можем да го отвържем — реши Швейк, — да видим какво ще направи.

След като го отвързаха, първите му крачки бяха насочени към вратата. Той излая трикратно към бравата, надявайки се вероятно на великодушието на тия зли хора. Като видя обаче, че те не разбират копнежа му да излезе вън, той направи локвичка пред вратата, убеден, че ще го изхвърлят навън, както бяха правили с него, докато беше малък и докато полковникът го учеше грубо, по войнишки, да бъде zimmerrein^[3].

Вместо това Швейк процеди:

— Ей, че хитрец, ей, че езуитин!

Премери го с колана си по гърба и натопи муцуната му в локвичката, тъй че той дълго време се облизва.

Пинчерът заскимтя от обида и започна да обикаля из кухнята, като душеше отчаяно собствените си следи. После ненадейно се отправи към масата и изяде оставения на пода остатък от дроба. Легна до печката и след всичките си приключения заспа.

— Колко ти дължа? — попита Швейк Блахник, когато се разделяше с него.

— Да не говорим за това, Швейк — рече меко Блахник, — за стария си приятел съм готов да направя всичко, особено пък когато е войник. Сбогом, момче, само внимавай, не го води през Хавличковия площад, за да не се случи някое нещастие. Ако ти дотрябва и друго куче, знаеш къде живея.

Швейк остави Макс да си поспи повечко. През това време купи от месаря четвърт дробчета, свари ги, сложи едно късче под муцуната на Макс и зачака да се събуди.

Макс започна да се облизва насън, после се протегна, подуши дробчето и го изгълта. След това отиде към вратата и повтори опита си с бравата.

— Макс! — извика му Швейк. — Ела при мене!

Кучето се приближи с недоверие. Швейк го тури на скута си, погали го и Макс за пръв път завъртя приятелски остатъка от своята отрязана опашка и внимателно захапа ръката на Швейк. Държеше я в зъбите си и умно гледаше Швейк, сякаш искаше да каже: „Няма какво да се прави, аз знам, че загубих играта.“

Швейк продължи да го гали и с нежен глас започна да му разказва:

— Имало, значи, едно кученце, казвало се Фокс и живяло у един полковник. Слугинята го водела на разходки, но дошъл един господин и откраднал Фокс. Фокс попаднал във войнишката квартира на един поручик и го нарекли Макс. Макс, дай да направим „здрасти“! Е, виждаш ли, говедо с говедо, какви приятели ще станем, ако бъдеш добър и послушен. Иначе ще се запознаеш с ремъка.

Макс скочи от скута на Швейк и започна весело да го напада. Вечерта, когато поручикът се завърна от казармата, Швейк и Макс бяха вече най-добри приятели.

Наблюдавайки Макс, Швейк философски си помисли: „Като погледнеш, излиза всъщност, че всеки войник също е откраднат от своя дом.“

Поручик Лукаш бе много приятно изненадан, като видя Макс, който също така прояви голяма радост, че вижда отново човек със сабя.

На въпроса откъде го е взел и колко струва, Швейк отговори съвършено спокойно, че кучето му било подарено от един негов приятел, който току-що бил мобилизиран.

— Добре, Швейк — каза поручикът, като си играеше с Макс, — на първи ще получите петдесет крони за кучето.

— Не мога да приема, господин поручик.

— Швейк — каза строго поручикът, — когато постъпихте на служба при мене, аз ви обясних, че думата ми на две не става. Щом ви казвам, че ще получите петдесет крони, значи, трябва да ги вземете и да ги пропиете. Какво ще направите с петдесетте крони, Швейк?

— Съгласно заповедта ви ще ги пропия, господин поручик.

— А ако случайно забравя, Швейк, заповядвам ви да ми доложите, че имам да ви давам петдесет крони за кучето. Разбрано ли е? Кучето няма ли бълхи? Я по-добре го изкъпете и изчешете. Утре съм зает в казармата, но в други ден ще изляза на разходка с него.

Докато Швейк къпеше Макс, полковникът, бившият му собственик, ругаеше всичко живо в къщи и заплашваше, че ще изправи пред военния съд оногова, който му е откраднал кучето, че ще заповяда да го разстрелят, обесят, затворят за двадесет години и да го накълцат на кайма.

„Der Teufel soll den Kerl buserieren!^[4] — носеше се из жилището звучният глас на полковника и прозорците потреперваха. — Mit solchen Meuchelmoerdern werde ich bald fertog.^[5]“

Във въздуха над Швейк и поручик Лукаш витаеше катастрофа.