Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (23)

V

Докато войсковите маси, разположени в горите край Дунавец и Раб^[1], бяха обсипвани с дъжд от снаряди и голямокалибрените оръдия унищожаваха цели роти и ги затрупваха в Карпатите, докато хоризонтите по всички бойни полета горяха от пожари в села и градове, поручик Лукаш и Швейк изживяваха неприятната идилия с дамата, която беше избягала от мъжа си и сега играеше роля на домакиня в жилището им.

Когато тя излезе на разходка, поручик Лукаш и Швейк се събраха на военно съвещание, за да обсъдят как да се отърват от нея.

— Най-добре ще бъде, господин поручик — рече Швейк, — ако мъжът ѝ, от когото е избягала, значи, и който я търси, както казахте, че пишело в писмото, което ви донесох, ако той, значи, узнае къде е, за да може да дойде да си я вземе. Да му изпратим телеграма, че е у вас и че може да си я прибере. Миналата година във Вшенори се случи подобно нещо в една вила. Но тогава жената сама изпрати телеграмата. Мъжът ѝ пристигна и напляска и двамата. И двамата бяха цивилни, в нашия случай той няма да се осмели да посегне на офицер. Впрочем вие съвсем не сте виновен, понеже не сте канили никого, а щом като тя е избягала, значи, го е направила на своя глава. Ще видите, че телеграмата ще свърши работа. Даже и да падне някоя и друга плесница…

— Той е много интелигентен — прекъсна го поручик Лукаш, — аз го познавам, търгува на едро с хмел. На всяка цена трябва да говоря с него. Ще пратя телеграма.

Телеграмата, която изпрати поручикът, беше много лаконична, делова: „Сегашният адрес на вашата съпруга е…“ Следваше адресът на поручик Лукаш.

И така госпожа Кати остана твърде неприятно изненадана, когато в жилището на поручик Лукаш се втурна търговецът на хмел. Той имаше много великодушен и загрижен вид, когато госпожа Кати, без даже за миг да загуби присъствие на духа, представи един на друг двамата господа:

— Моят мъж — господин поручик Лукаш. — Нищо друго не ѝ дойде на ум.

— Заповядайте, седнете, господин Вендлер — покани го любезно поручик Лукаш, като извади от джеба си табакера, — пушите ли?

Интелигентният търговец на хмел като възпитан човек взе една цигара и издухвайки дима от устата, каза:

— Ще заминете ли скоро на фронта, господин поручик?

— Подадох заявление да ме преместят в деветдесет и първи пехотен полк в Будейовице, за където ще замина по всяка вероятност веднага щом приключа работата си в Школата за запасни офицери. Ние се нуждаем от маса офицери, но днес наблюдаваме печалния факт, че младите хора, които имат право да следват Школата, се отказват от това си право. Предпочитат да останат обикновени пехотинци, отколкото да станат школници.

— Войната нанесе големи вреди на търговията с хмел, но аз мисля, че това няма да продължи много — забеляза търговецът на хмел, като последователно местеше поглед от жена си върху поручика и обратно.

— Положението ни е много добро — каза поручик Лукаш, — днес вече никой не се съмнява, че войната ще завърши с победа на централните сили. Франция, Англия и Русия са твърде слаби в сравнение с австро-турско-немския гранит. Вярно е, че по някои фронтове ние претърпяхме известни незначителни неуспехи. Но няма никакво съмнение, че щом пробием руския фронт между Карпатския гребен и среден Дунавец, това ще означава краят на войната. Също така и французите са заплашени в най-кратък срок да загубят цяла Източна Франция и да видят немската войска да нахлува в Париж. Това е съвсем сигурно. Освен това нашето маневриране в Сърбия продължава с голям успех, въпреки че мнозина съвсем неправилно си обясняват оттеглянето на нашата войска, което фактически представлява само прегрупиране. Представят си го по един начин, който няма нищо общо с абсолютното хладнокръвие, така необходимо през време на война. Но много скоро всички ще видят, че добре пресметнатото прегрупиране на Южния фронт ще даде желаните резултати. Заповядайте, погледнете…

Поручик Лукаш деликатно хвана търговеца на хмел за рамото, отведе го при окачената на стената карта на фронтовете и като му сочеше отделни точки, започна да му обяснява:

— За нас Източните Бескиди представляват отличен опорен пункт. В Карпатските сектори, както виждате, ние намираме голяма опора. Един мощен удар срещу тая линия, и ние ще спрем чак в Москва. Войната ще се свърши по-рано, отколкото предполагаме.

— А Турция? — запита търговецът на хмел, като се чудеше как да подхване разговора, та да стигне до същината на въпроса, заради който беше пристигнал.

— Турците се държат добре — отговори поручикът, като го отвеждаше обратно към масата, — председателят на турския парламент Халил бей и Али бей пристигнаха във Виена. За върховен командуващ на турската дарданелска армия^[2] е назначен маршал Лиман Сандерс. Голц паша пристигна в Берлин от Цариград, а негово величество императорът награди Енвер паша, вицеадмирал Уседон паша и генерал Джеват паша^[3]. Сравнително много награди за такъв кратък срок.

Известно време всички седяха мълчаливо и се наблюдаваха. Най-после поручикът намери за добре да прекъсне неудобното положение със следните думи:

— Кога пристигнахте, господин Вендлер?

— Тая сутрин.

— Много се радвам, че ме заварихте в къщи, тъй като след обяд аз ходя в казармата, където всяка нощ съм дежурен. И тъй като всъщност жилището е празно през целия ден, аз можах да предложа гостоприемството си на милостивата госпожа. Тук никой не я безпокои през време на нейния престой в Прага. От старо приятелство…

Търговецът на хмел се изкашля:

— Уверявам ви, че Кати е чудна жена, господин поручик, приемете най-сърдечните ми благодарности за всичко, което сте сторили за нея. Изведнъж ѝ хрумнало, че трябва да отпътува за Прага, за да лекува неврозата си. През това време аз съм по обиколка, пристигам в къщи, къщата празна. Кати я няма никаква.

Като се мъчеше да придаде най-приветливо изражение на лицето си, той я заплаши с пръст и усмихвайки се насила, попита:

— Ти трябва да си сметнала, че щом аз съм на път, и ти би могла да пътуваш? Ти, разбира се, не си помислила…

Поручик Лукаш, като видя, че духът, в който започва да се води разговорът, не предвещава нищо добро, отново отведе интелигентния търговец на хмел към картата и като сочеше подчертаните места, каза:

— Забравих да обърна вниманието ви върху едно твърде интересно обстоятелство. Върху тая голяма, обърната към югозапад дъга, където ей тази група планини образува голямо предмостие. Насам е насочена офанзивата на съюзниците. Чрез прекъсването на тая ж.п. линия, която съединява предмостието с главната отбранителна линия на противника, ще се прекъсне връзката между дясното крило и северната армия на Висла. Ясно ли ви е сега?

Търговецът на хмел отговори, че всичко му е съвсем ясно. Опасявайки се обаче с присъщата си тактичност да не би казаното от него да бъде сметнато за някакъв намек, след като се върна на мястото си, добави:

— Войната е причина нашият хмел да загуби пазарите си в чужбина. За нас сега са загубени Франция, Англия, Русия и Балканите. Все още продължаваме да доставяме хмел на Италия, но страх ме е, че и тя ще се намеси. Но нека спечелим веднъж, тогава ние ще диктуваме цените.

— Италия спазва строг неутралитет — опита се да го успокои поручикът, — това е…

— Тогава защо не признае, че е поела ангажименти по тристранния пакт заедно с Австро-Унгария и Германия? — разлюти се ненадейно търговецът на хмел, на когото изведнъж всичко нахлу в главата — и хмелът, и жената, и войната. — Аз очаквах, че Италия ще нападне Франция и Сърбия. Тогава войната можеше да бъде свършена вече. Хмелът ми гние в складовете, вътрешните сделки са слаби, експортът е равен на нула, а Италия пази неутралитет. Защо още в хиляда деветстотин и дванайсета година Италия поднови тристранния пакт с нас? Къде е италианският министър на външните работи, маркиз Ди сан Джулиано? Какво прави този господин? Спи ли, какво ли? Знаете ли какъв годишен оборот правех преди войната и какъв днес?

— Недейте мисли, че не следя събитията — продължи той, като гледаше свирепо поручика. Последният обаче спокойно изпущаше от устата си клъбца цигарен дим, които се настигаха и блъскаха едно в друго. Госпожа Кати следеше това с голям интерес.

— Защо немците се върнаха обратно на границата, когато бяха стигнали до Париж? — продължи със същия тон търговецът на хмел. — Защо отново се водят упорити артилерийски боеве между Мьоза и Мозел^[4]? Знаете ли, че в Комбр и Вьовр край Марш^[5] бяха опожарени три бирени фабрики, в които ежегодно изпращах по повече от петстотин чувала хмел? А и във Вогезите изгоря Хартмансвайлерската бирена фабрика^[6], сравнена е със земята огромната бирена фабрика в Нидершпах при Мюлхауз^[7]. За моята фирма това е тежка загуба от хиляда и двеста чувала хмел годишно. Бирената фабрика Клостерхьок^[8] тъкмо шест пъти преминава от едни ръце в други през време на боевете между немците и белгийците — ето ви още триста и петдесет чувала хмел годишно.

От нервност той не можа да продължи, само стана, приближи се до жена си и каза:

— Кати, ти незабавно ще се върнеш с мене в къщи. Облечи се.

— Всички тия събития страшно ме нервират — каза той след малко с извинителен тон, — едно време бях съвсем спокоен.

След като жена му отиде да се облече, той тихо каза на поручика:

— Не го прави за пръв път. Лани избяга с един волнонаемен учител. Открих ги чак в Загреб. По тоя случай направих една сделка със загребската градска бирена фабрика за шестстотин чувала хмел годишно. Е да, изобщо югът беше златна мина. Изпращахме хмел чак в Цариград. Днес сме почти съсипани. И ако правителството ограничи производството на бира у нас, ще ни нанесе последен удар.

И като запали предложената му цигара, той каза отчаян:

— Само във Варшава изпращахме две хиляди триста и седемдесет чувала хмел. Най-голямата бирена фабрика там е Августианската. Представителят ѝ ми гостуваше ежегодно. Просто да се отчае човек. Хубаво поне, че нямам деца.

Този логически извод от ежегодното гостуване на представителя на Августианската бирена фабрика от Варшава извика тънка усмивка на лицето на поручика, която бе забелязана от търговеца на хмел. Затова и продължи да говори:

— Унгарските бирени фабрики в Шопрони^[9] и в Надканижа^[10] закупуваха годишно от фирмата ми средно по хиляда чувала хмел за своите експортни пива, които изнасяха чак в Александрия. Днес поради блокадата те отказват да правят каквито и да било поръчки. Предлагам им хмел с тридесет процента отстъпка и въпреки това не поръчват нито един чувал. Застой, упадък, мизерия, а на всичкото отгоре и домашни тревоги.

Търговецът на хмел замълча. Мълчанието бе нарушено от госпожа Кати, приготвена вече за заминаване.

— Какво ще правим с куфарите?

— Ще изпратя да ги вземат, Кати — рече търговецът на хмел, зарадван, че в края на краищата всичко завърши без скандали и неприятни сцени, — ако искаш да направиш още някои покупки, крайно време е да вървим. Влакът заминава в два и двайсет.

И двамата се сбогуваха приятелски с поручика, а търговецът на хмел остана толкова доволен от уреждането на въпроса, че на излизане в антрето каза на поручика:

— Ако, не дай боже, ви ранят на фронта, заповядайте у нас на почивка. Ще положим всички грижи, за да се чувствувате добре.

Когато се върна в спалнята, където госпожа Кати се бе обличала, преди да замине, поручикът намери на умивалника четиристотин крони и следното писмо:

 

„Господин поручик! Вие не ме защитихте от тая маймуна, мъжа ми, който е първокласен идиот. Позволихте му да ме отмъкне като някаква забравена в жилището ви вещ. При това си позволихте да направите забележката, че сте ми предложили гостоприемство. Надявам се, че не съм ви причинила повече разходи от приложените четиристотин крони, които моля да си разделите със своя слуга.“

 

Поручик Лукаш постоя известно време с писмото в ръка и после бавно го накъса. С усмивка погледна парите, които бяха оставени на умивалника. Като видя, че в тревогата, с която е вчесвала косата си пред огледалото, тя е забравила гребенчето си, той го включи в своята колекция от фетишистки реликви.

Швейк се върна след обяд. Беше ходил да търси пинчер за поручика.

— Швейк — каза поручикът, — имате щастие. Дамата, която живя при мене, я няма вече. Взе си я господин съпругът. И за всичките услуги, които сте ѝ направили, тя ви остави четиристотин крони на умивалника. Трябва да ѝ поблагодарите, респективно на нейния господин съпруг, тъй като парите, с които тя разполага, са всъщност негови. Ще ви продиктувам писмото.

И той му продиктува:

— „Многоуважаеми господине! Предайте, моля, най-сърдечните ми благодарности за четиристотинте крони, подарени ми от вашата съпруга заради услугите, които съм ѝ правил през време на престоя ѝ в Прага. Всичко, което направих за нея, съм го правил с желание и затова не мога да приема тая сума и я изпращам …“ Хайде, пишете по-нататък, Швейк, какво се въртите? Къде прекъснах?

— „И я изпращам…“ — рече Швейк с разтреперан и проникнат от трагика глас.

— Добре тогава. „И я изпращам обратно с уверения за своето най-дълбоко уважение. Почтително поздравявам милостивата госпожа и ѝ целувам ръка. Йозеф Швейк, свръзка на поручик Лукаш.“ Написахте ли?

— Тъй вярно, господин поручик, но не съм писал датата.

— 20 декември 1914 година. Така, а сега надпишете плика, вземете четиристотинте крони, занесете ги на пощата и ги изпратете на същия адрес.

Поручик Лукаш весело започна да си свири една ария от операта „Разведената“.

— Още нещо, Швейк — извика поручикът на излизащия Швейк, — какво стана с кучето, което бяхте отишли да търсите?

— Хвърлил съм око на едно, господин поручик, извънредно хубаво животно. Но трудно ще го пипна. Все пак надявам се утре да го доведа. Хапе.