Емилио Салгари
Златото на Аляска (10)

X
НА ЛОВ ЗА БОБРИ

Два часа преди залез слънце Бени и Армандо, които не бяха заситили напълно глада си със семената от борови шишарки, напуснаха островчето с надежда да се сдобият с питателна и вкусна вечеря. След като Бек им даде напътствия как да намерят заливчето, двамата възседнаха ситите и добре отпочинали мустанги и се отправиха към езерото. Те се движеха по края на гората, за да могат в случай на опасност да се скрият в нея, и изминаха разстоянието за по-малко от половин час. Стигнаха до една широка поляна, потънала сред тучната прерия, чиито житни растения бяха достигнали огромни размери може би поради изключително богатата почва

Старият скитник, щом я видя, каза на Армандо:

— Ето следите от работата на бобрите

Слязоха от седлата и завързаха конете за ниския клон на един черен дъб. После започнаха да се придвижват безшумно по брега на блатото, като се стремяха да се крият под храстите, които бяха в изобилие. То не беше много дълбоко, имаше около половин миля обиколка и явно се обитаваше само от пернати. Тук-там се виждаше горделив лебед, който плуваше сред водите някоя двойка ястреби, дебели грозни птици, прилични на пуйки, които когато са преследвани или ранени, повръщат върху ловците погълнатата храна и дългокраки птици, големи колкото чучулига. Бени и Армандо напредваха все така предпазливо, защото знаеха колко недоверчиви са бобрите. Бяха стигнали вече до противоположния край на заливчето и се канеха да навлязат в едно дере, което по всяка вероятност щеше да ги отведе до потока, когато чуха глух шум като че ли от падането на огромно дърво в блатото.

— Индианци?… — попита Армандо и бързо зареди пушката.

— Не — отговори Бени и се засмя. — Това са бобрите

— Те ли предизвикаха този шум?… — Повалиха огромен бор.

— Бобрите ли?… Тези тъй дребни животни? — попита изненадан Армандо.

— Учудва ли ви?

— Не смятате ли, че е за чудене?

— Вярвам ви, защото още не познавате бобрите и никога не сте виждали дигате, изградени от тези малки гризачи.

— Диги?…

— Които изглеждат сякаш са направени от хора, младежо. Тези чудесни строители, за да си подсигурят спокойни заливчета, защитени от пороите, и за да предпазят жилищата на колонията си от наводнения и разрушения, издигат срещу водните потоци невероятно здрави диги, препречващи течението. Когато водата се издигне бентовете променят посоката й.

— С какви материали?

— С дървета, които първо прегризват в основата и така ги повалят, а след това ги тласкат в реката.

— Това е невероятно, господин Бени.

— Може и така да ви се струва, но по-късно ще видите, че не ви разказвам басни. Всъщност като гледате тези дига, които понякога са твърде дълги, е трудно да повярвате, че са дело на толкова дребни животни. Бобрите особено по тези места пък и по на север със своите бентове са причинили необикновени преобразувания в почвата, създали са езера и канали, наводнили са безкрайни гори и са унищожили дърветата в тях, променили са течението на много реки и са превърнали блата в плодородни прерии. Смята се, че тези животинки са потопили половината територия в околностите на Хъдсъновия залив.

— А дълга ли са тези диги?

— Някои от тях достигат една миля.

— След като наводняват такива територии, бобрите сигурно причиняват доста щети?

— Разбира се, но са подложени на упорито систематично изтребване и видът бързо изчезва Кожата им е много търсена и затова ловците от Хъдсъновия залив и от американската компания в Аляска всяка година унищожават много от тях.

— Кажете ми, господин Бени, вярно ли е, че бобрите могат да си строят къщички?

— Вярно е и ще ви покажа след малко. Те са кръгли, здраво изградени от леко дърво, преди всичко върба и елха, а отгоре измазани с непропускаща смес.

— И как ги правят?

— Служат си с дългите си опашки.

— Както зидарите използуват мистрията…

— Точно така, млади момко. А!… Стигнахме.

Бяха в края на една долина, която завършваше със заливче, заобиколено с тополи, елхи, върби и ели и свързано чрез канал с малка рекичка, вливаща се в езерото. Първото нещо, което Армандо забеляза, бе една дига, построена от дървени трупи, забити в залива. Бе дълга над шестдесет метра и разположена така, че да препречва достъпа до канала.

— И тя ли е построена от бобрите, господин Бени?

— Да, и както виждате, не позволява на водата, която идва от реката в канала, да се излива в залива.

— Прекрасна конструкция.

— Наистина.

— А къде са бобрите?

— Погледнете там. Забелязвате ли онези закръглени къщички, които се показват от водата?… Те са поне три групи.

— Да, виждам ги.

— А ето и бобрите на работа: вижте ги как плуват около онази голяма елха, която плува сред залива, и леко я побутват към дигата. По нея има клони, защото скоро са я повалили, но острите им зъби веднага ще се захванат за работа и бързо ще ги прережат.

Армандо погледна в указаната посока и видя едно дърво, което плуваше на повърхността на езерото, заобиколено от множество бобри.

— А сега да се захванем с лова — каза Бени. — Ужасно ми се иска едно хубаво печено.

— Не се ли страхувате, че индианците ще чуят изстрелите на пушките ни?…

— Вече с положителност са стигнали западните брегове на езерото.

— А бобрите ще се оставят ли да ги доближим?

— Елате и ще видите. Ще ги изненадаме, докато работят. Но трябва да внимаваме да сме винаги срещу вятъра и да не вдигаме шум. Да побързаме, защото не е безопасно да оставяме конете си сами на края на гората. По бреговете на езерото има и мечки.

Промъкнаха се сред дърветата, които растяха край залива, и започнаха мълчаливо да напредват. Движеха се предпазливо, за да не обезпокоят малките работници, които имаха много остро обоняние Бяха изминали вече двеста крачки, когато Бени спря и пошепна на Армандо:

— Мисля, че ще имаме още по-хубаво и доста по-тлъсто печено от бобровото. — Какво видяхте?

— Погледнете пред нас, на брега на заливчето.

Армандо погледна в посоката, която му сочеше каубоят, и видя едно животно, седнало на задните си крака. Луната вече бе изгряла и светлината й се отразяваше във водите на езерото точно пред него. Армандо успя да го огледа внимателно. Приличаше на малка мечка, но имаше нещо мише в него, поне така изглеждаше муцуната му. Бе дълго повече от половин метър, с опашка от около двадесет и пет-тридесет сантиметра, а козината му бе жълтеникава, нашарена с черно. Напълно успокоено от тишината, която цареше в гората, и несмущавано от бобрите, то бе седнало на ръба на заливчето и от време на време потапяше лапи във водата, придърпваше нещо оттам и го поставяше пред себе си.

— Какво прави? — удивен попита Армандо. — Бих казал, че това животинче мие нещо или лови риба.

— Този енот наистина е зает с миенето на вечерята си.

— А!… Какво казахте?…

— Преди да започне да се храни, това чисто животно измива и кестените си, и ларвите и рибата молюска, с които се храни.

— Шегувате ли се?…

— Не Армандо. Енотът или миещата се мечка, ако така ви харесва повече, има този добър навик. Гледайте с каква сериозност и колко добре измива храната си. Събира я на брега, за да може после на спокойствие да я изяде

— Виждам, господин Бени. Какво нещастие че нямаме никаква храна.

— Така е, но сме гладни, а месото на енота е превъзходно.

Прицели се с пушката в животното, което на разстояние седемдесет-осемдесет метра спокойно продължаваше да мие и после натисна спусъка След изстрела отекнал в горичката и принудил бобрите да се разбягат, последва глух плясък. Бедният енот, грубо прекъснат в работата си от жестокия куршум на ловеца бе паднал във водите на залива. Бени и Армандо се спуснаха на брега и побързаха да го уловят, преди течението да го е отнесло в езерото.

— Горкото животинче — каза Армандо. — Убито, докато се готвеше да се храни.

— Ще послужи за вечеря на нае младежо, та дори и за закуска тъй като е доста едра Хайде да се връщаме защото вече чувам лая на койотите и воя на вълците.

Бени метна енота на раменете си и двамата тръгнаха като следваха брега на заливчето. Бе великолепна спокойна нощ. Луната се издигаше в небето с цялото си великолепие и осветяваше бобровата поляна и гората, а високо горе проблясваха милион звезди. Свеж бриз, наситен с острия аромат на пелин и мента, подухваше от близката прерия. Листата на черния дъб, върбите, елите и смърчовете леко шумоляха. В далечината се чуваше цвърченето на големите щурци и от време на време — воят на вълк или лаят на койот. Бени и Армандо, обезпокоени за конете, които бяха оставили оттатък долинката, бързаха. Когато преминаха поляната на бобрите, прекосиха височините и достигнаха до противоположния край, чуха уплашеното цвилене на мустангите. Бени се разтревожи да не са нападнати от глутница вълци или от мечка. Спусна се по скалите в долината и изненадан видя конете свободни да подскачат на края на гората.

— Какво значи това? — запита се той, като сграбчи пушката — Че са имали сила да скъсат юздите?… Момче внимателно и приготви оръжието!

С едно изсвирване повика конете които побързаха да се приближат, като се мятаха неспокойно и цвилеха

— Чакай да видим — каза Бени и хвърли подозрителен поглед наоколо.

Хвана поводите и веднага забеляза, че бяха прерязани наполовина.

— Хм!… — промърмори. — Каква е тази загадка?

— Скъсани ли са?

— Не Армандо, прерязани с нож — отговори каубоят с намръщено чело.

— От кого?

— Ето загадката: от кого? Доколкото знам, нито едно животно не може да пререже така толкова здрави ремъци.

— Сигурен ли сте?

— О!… Повече от сигурен.

— Значи някой е идвал тук.

— И аз така мисля.

— И кой?

— Кой!… Кой!… Да ме вземат дяволите, ако знам!

— Може би някой индианец?

— Възможно е.

— А защо не ги е взел със себе си?…

— По простата причина, че не му е стигнало време.

— Значи този човек трябва да е наблизо.

— Сигурно, Армандо, и може би ни следи.

— Какво смятате да правим?

— Веднага да яхнем конете и да се отдалечим в галоп, за да им попречим да ни проследят и да открият скривалището ни. Хайде, качвайте се!…

Скочиха на седлата Бени натовари миещата мечка, която изобщо не желаеше да изостави, за последен път погледна към гората и като непрекъснато пришпорваха животните, бързо се отдалечиха. След половин час стремително препускане стигнаха до бреговете на езерото срещу гигантския бор, чийто връх сякаш докосваше звездите. Прекосиха водния канал и слязоха пред скривалището, където завариха Бек да привързва другите коне към едно коренище тъй като се страхуваше да ги остави свободни на края на боровата горичка.

— Нещо ново? — попита го Бени.

— Абсолютно нищо — отговори мексиканецът.

— Никакъв индианец ли не си видял?

— Не защо питаш?… Виждаш ми се неспокоен, Бени.

— Да, защото някой се мъчи да открие убежището ни.

— Вече?

— Ха!… Ще пазим внимателно, Бек. Ето един хубав енот, който ще ни осигури прекрасна вечеря.

— Нека е добре дошъл: огънят го очаква.