Стивън Кинг
Мъртвата зона (7)

1

Убиецът се бе излъскал.

Седеше на пейка в градския парк близо до естрадата, пушеше „Марлборо“ и си тананикаше песничка от последната дългосвиреща плоча с най-хубавото на Битълс: „Не знаеш колко си щастлив да се върнеш, да се върнеш…“

Всъщност засега той още не беше станал истинският убиец. Ала то, убийството, отдавна бе влязло в главата му и го човъркаше ли, човъркаше. Не че го глождеха съмнения, не. Той бе пълен с вяра в успеха, пък и моментът беше подходящ. Нямаше основания да се тревожи, че ще го хванат. Нямаше основания да се тревожи за щипката. Защото се бе излъскал.

От небето се посипа ситен сняг. Бе 12 нември 1970 година и на 260 километра североизточно от този средно голям град в Западен Мейн Джон Смит продължаваше да тъне в мъртвешки сън.

Убиецът огледа градската градина, както я наричаха туристите, които посещаваха Касъл Рок и околните езера. Сега обаче тук нямаше туристи. Поляните, тъй зелени през лятото, бяха пожълтели, оголели, безжизнени и очакваха да се прикрият благопристойно под зимния саван. Телената мрежа зад игрището, където децата играеха бейзбол, рисуваше преплетените си, ръждиви ромбчета върху белия фон на небето. Естрадата плачеше за пребоядисване.

Гледката бе потискаща, но това ни най-малко не се отразяваше на убиеца. Той направо преливаше от необуздан екстаз. Краката му напираха да затанцуват, пръстите — да защракат в такт. Този път нямаше да има връщане.

Смачка изпушената цигара с тока на ботуша си и веднага запали нова. Погледна часовника си. Беше 15 часът и две минути. Продължи да седи и да пуши. Две момчета минаха през парка. Те си подхвърляха топка и не забелязаха убиеца, защото пейките бяха скътани в долчинка. „Когато времето е топло, тук нощем сигурно идват разгонените мръсници“ — помисли си той. Всичко знаеше за разгонените мръсници и за нещата, които правеха. Беше му разправяла майка му, а и сам ги беше виждал.

При мисълта за майката усмивката му поувяхна. Спомни си как веднъж, когато бе на седем години, тя влезе в неговата стая, както винаги без да почука, хвана го, че се пипа, и едва не полудя. Момчето се помъчи да й обясни, че в това няма нищо. Нищо лошо. Че то няма никаква вина. Онуй си бе щръкнало ей така, от само себе си, и то само го побутваше нагоре-надолу. Не му беше и кой знае колко приятно. Дори бе започнало да се отегчава. А майка му само дето не се побърка.

— Да не искаш да станеш като ония разгонени мръсници? — разкрещя се тя. Той въобще не знаеше какво е това „разгонени“, макар че бе чувал думата от по-големите в двора на основното училище в Касъл Рок. — Искаш да станеш като разгонените мръсници и да пипнеш някоя болест? Искаш да ти пусне гной? Да ти посинее и окапе? А? Това ли искаш?

Тя го хвана за раменете и го разтърси. Момчето се разрева от страх — и тогава тя си бе огромна, властна и мощна като презокеански кораб, докато той още не беше убиецът, съвсем не беше излъскан, а бе просто едно малко хлапе, разревало се от страх.

Защипа му го с щипка за пране и го накара да ходи с нея цели два часа, за да разбере какво значи да имаш срамна болест.

Болката бе непоносима.

Снегът престана. Той пропъди майчиния образ от съзнанието си — нещо, което му се отдаваше лесно, когато се чувствуваше добре, и което бе непостижимо в състояние на потиснатост.

Погледна часовника. 15 часът и седем минути. Хвърли недопушената цигара. Някой идваше.

Позна я — Алма, Алма Фрешет, сервитьорка в кафенето насреща. Прибираше се от работа. Той беше излизал веднъж-дваж с нея и се бе погрижил да прекарат приятно. Беше я водил на танци в Нейпълс. Тя танцуваше добре. Разгонените мръсници обикновено танцуват добре. Зарадва се, че идва тъкмо Алма.

Беше сама.

„Да се върнеш, да се върнеш, да се върнеш…“

— Алма! — махна й той с ръка. Тя трепна, огледа се и го видя. Усмихна се, запъти се към него и го поздрави, обръщайки се по име. Той се изправи, също усмихнат. Не се страхуваше, че някой може да дойде. Беше неуловим. Беше супермен.

— Защо си се облякъл така? — учиди се тя.

— Страшно лъскаво, нали? — ухили се той.

— Абе, струва ми се малко…

— Искаш ли да видиш нещо? Хей там на естрадата. Адска работа.

— Какво?

— Ела да видиш.

— Добре.

Просто като фасул. Тя тръгна с него. Ако някой се появеше, той винаги можеше да се откаже. Но никой не се появи, никой не мина. Те бяха сами в градината. Сами под бялото, свъсено небе. Алма бе дребничка, със светлоруса коса. Боядисана, разбира се, сигурен бе в това. Курвите ходят с боядисани коси.

Той й помогна да се качи на покритата естрада. Стъпките им по дъсчения подиум отекваха глухо. В единия ъгъл лежеше катурнат статив за ноти. Търкаляше се и празна бутилка от „Бурбон“. Екстра място за разгонени мръсници.

— Е? — попита тя леко озадачена и поуплашена.

Убиецът доволно посочи вляво от статива.

— Ей там, на̀.

Погледът й се плъзна по пода и попадна на сгърчен като стара змийска кожа използуван презерватив.

Физиономията на Алма се изопна и тя тъй яростно обърна гръб и хукна, че едва не се изплъзна от убиеца.

— Никак не е смешно…

Той я сграбчи и я тласна обратно.

— Къде си тръгнала?

В очите й внезапно се надигна подозрение и страх.

— Пусни ме. Или ще съжаляваш. Нямам време за гадни шеги.

— Не е шега! Не е шега, разгонена мръснице.

Главата му се замая от радост, че й го каза. Каза й какво представлява. Светът бясно се завъртя.

Алма се отскубна наляво към ниския парапет, който ограждаше естрадата, с намерението да го прескочи. Убиецът я докопа, сграбчи отзад яката на евтиното й манто и дръпна с всичка сила. Платът хрясна и се разпра, момичето понечи да извика.

Той стовари десница върху устните й и ги смаза в зъбите.

По дланта му покапа топла кръв. Със свободната си ръка тя го заудря и се замъчи да впие нокти в плътта му, ала плът нямаше. Нямаше, защото той бе… той бе…

Излъскан!

Събори я на пода. Отпусна окървавената й уста и тя отново се опита да извика, но той се тръшна отгоре й, пъхтящ, ликуващ, и въздухът изскочи от гърдите й в беззвучна въздишка. Алма се отказа да вика и съсредоточи всичките си сили в борбата. Мъчеше се да дере, но пръстите й постоянно се хлъзгаха. Той разтвори грубо краката й. Тя го перна по носа и очите му се насълзиха.

— Ах, разгонена мръснице! — изсъска той и я стисна за гърлото. Започна да я души и да блъска главата й в дъсчения под. Очите й изхвръкнаха. Лицето й поруменя, почервеня и накрая стана мораво. Силите я напускаха.

— Разгонена мръсница, разгонена мръсница, разгонена мръсница — хриптеше убиецът. Сега той беше истински убиец и краят на дните, в които Алма Фрешет се мъкнеше с мъже на дансинга в Нейпълс, бе дошъл. Очите й бяха изхвръкнали като на ококорените кукли, дето ги продават по панаирите. Убиецът шумно пъхтеше. А нейните ръце лежаха отпуснато върху дъските. Пръстите му бяха потънали в шията й тъй дълбоко, че вече едва се различаваха.

Разхлаби ги, готов да стисне отново, ако помръдне. Но тя не помръдна. След миг треперещите му ръце раздраха мантото й и отметнаха полата на розовата дреха на сервитьорка.

Единственият му свидетел бе бялото небе. В градската градина на Касъл Рок бе пусто. Така и никой не откри трупа на удушената, поругана Алма Фрешет чак до следващия ден. Шерифът реши, че това е работа на някой скитащ престъпник. Убийството намери място сред заглавията на вестниците по целия щат, а в Касъл Рок всички разсъждаваха като шерифа.

Нямаше две мнения, че никое местно момче не би могло да извърши такова ужасно нещо.