Стивън Кинг
Мъртвата зона (34)

4

Из свидетелските показания пред така наречената „Комисия Стилсън“ под председателството на Уилям Коън, сенатор от Мейн. Разпитът се води от мистър Норман Д. Върайзър, главен юрисконсулт на комисията. Свидетелствува д-р Куентин М. Ван, живущ на Паркланд Драйв № 17, град Финикс, щат Аризона.

Показанията са взети на 22 август 1979 г.

Върайзър: След като приключихте с изследванията и бяхте готов с диагнозата, вие се срещнахте с Джон Смит в кабинета си, нали?

Ван: Да. Разговорът не беше от леките. Подобни разговори никога не са леки.

В.: Можете ли да ни го предадете в общи черти?

Ван: Да. Предвид необикновените обстоятелства считам, че може да не се съблюдава поверителния характер на отношенията между лекар и пациент. Най-напред казах на Смит, че е преживял нещо, което го е изплашило ужасно. Той се съгласи. Дясното му око, макар и малко по-добре, бе все още силно кръвясало поради спукване на капиляри. Ако позволите да покажа на схемата…

(Нататък част от показанията се прескача.)

В.: И след като обяснихте всичко това на Смит…?

Ван: Той ме попита за присъдата. Точно така се изрази: „Каква е присъдата?“ Бях поразен от спокойствието и твърдостта му.

В.: И каква беше присъдата, доктор Ван?

Ван: Моля? Мислех, че това вече е известно. Джон Смит имаше много напреднал тумор в мозъка, по-точно в предната част на едно от големите полукълба.

(Шум в залата; кратко прекъсване)

В.: Съжалявам за прекъсването, доктор Ван. Искам да напомня на зрителите, че това е заседание на сенатска комисия, която е орган за разследване, а не панаир. Или ще има ред в залата, или ще наредя да бъде опразнена.

Ван: Не се притеснявайте, мистър Върайзър.

В.: Много сте любезен, доктор Ван. Бихте ли казали на комисията как Смит прие новината?

Ван: Беше спокоен, необикновено спокоен. Предполагам, че дълбоко в себе си вече си бе поставил сам диагноза и тя съвпадаше с моята. Той обаче заяви, че е много уплашен, и ме попита колко му остава да живее.

В.: Какво му отговорихте?

Ван: Отговорих му, че на този етап подобен въпрос няма смисъл, тъй като още имаме възможност да действуваме. Обясних, че ще е необходимо да му се направи операция. Трябва да отбележа, че тогава не знаех нищо за неговата кома и за удивителното му, едва ли не фантастично, възстановяване.

В.: А той как се отнесе?

Ван: Каза, че операция няма да има. Каза го спокойно, но много, много твърдо. Никаква операция. Изразих надежда, че ще промени решението си, защото да се откаже от операция би означавало да подпише собствената си смъртна присъда.

В.: Реагира ли Смит на това предупреждение?

Ван: Поиска да му дам възможно най-точна оценка колко му остава да живее без такава операция.

В.: Дадохте ли му оценка?

Ван: В общи линии, да. Съобщих му, че никога не може да се предскаже с каква скорост ще се развие даден тумор, че знам случаи, когато латентната фаза е продължавала до две години, но че това е много рядко. Изказах предположение, че разумният срок, на който може да разчита без операция, е между осем и двадесет месеца.

В.: И въпреки това той не се съгласи на операция?

Ван: Не, не се съгласи.

В.: Случи ли се нещо необикновено, когато Смит си тръгваше?

Ван: Случи се, бих казал, нещо извънредно необикновено.

В.: Разкажете ни, ако обичате, за него.

Ван: Докоснах Смит по рамото, навярно в желанието си да го позадържа. Нали разбирате, не исках да си отиде с такова бреме на душата. И тогава усетих, че нещо от него ми се предава, все едно ме разтърси електрически ток, но същевременно и аз се почувствувах като изцеден. Сякаш той бе изсмукал нещо от мен. Признавам, че описанието ми е чисто субективно, но не бива да се забравя, че то идва от човек с определена квалификация в изкуството на професионалното наблюдение. Уверявам ви, че усещането не беше от най-приятните. Аз се… отдръпнах от Смит… а той ми каза да се обадя на жена си, защото Стробъри бил пострадал сериозно.

В.: Стробъри^[1]?

Ван: Точно така каза, Стробъри. Братът на жена ми… името му е Станбъри Ричардс, но в ранното си детство най-малкият ми син го наричаше чичо Стробъри. Впрочем и аз съобразих, че става дума за него едва по-късно. На вечеря подхвърлих на жена ми да му се обади — той живее в град Куз Лейк, щат Ню Йорк.

В.: И тя обади ли му се?

Ван: Да. Много приятно си поговориха.

В.: Вашият шурей, мистър Ричардс, си беше жив и здрав?

Ван: Да, той бе в отлично здраве. Но на следващата седмица боядисвал къщата, паднал от стълбата и си счупил гръбнака.

В.: Доктор Ван, вярвате ли, че Джон Смит е видял как става това нещастие? Вярвате ли, че е прозрял в бъдещето на вашия шурей?

Ван: Не знам. Макар че… така изглежда.

В.: Благодаря ви, доктор Ван.

Ван: Може ли да добавя нещо? В.: Разбира се.

Ван: Ако този човек действително е бил белязан с такова проклятие — за мен то е именно проклятие, — надявам се, че бог ще се смили над изтерзаната му душа.