Стивън Кинг
Мъртвата зона (32)

2

Из свидетелските показания пред така наречената „Комисия Стилсън“ под председателството на Уилям Коън, сенатор от Мейн. Разпитът се води от мистър Норман Д. Върайзър, главен юрисконсулт на комисията. Свидетелствува мистър Кийт Странг, живущ на булевард Дезърт № 1421, град Финикс, щат Аризона.

Показанията са взети на 17 август 1979 г.

Върайзър: И значи по онова време Джон Смит е работел в Благоустройствения отдел на общината във Финикс, така ли?

Странг: Да, сър, така е.

В.: Това беше в началото на декември хиляда деветстотин седемдесет и осма година?

С.: Да, сър.

В.: А на седми декември случи ли се нещо особено, което да сте запомнили? Нещо свързано с Джон Смит?

С.: Да, сър, и още как!

В.: Бихте ли разказали пред комисията за този случай?

С.: Ами тогава ми се наложи да ходя до централния гараж, за да взема два сто и петдесет литрови бидона с оранжева боя. Правехме пътна маркировка, нали разбирате. Джони, искам да кажа Джон Смит, работеше на Роузмонт Авеню в деня, за който става дума. Полагаше разграничителната линия между пътните платна. Та, значи, аз се върнах там към четири и петнадесет, около четиридесет и пет минути преди края на работното време, и Хърман Джоелин, с когото вече разговаряхте, дойде при мен и ми рече: „Кийт, я виж какво става с Джони. Май нещо не е наред. Преди малко се опитах да му кажа нещо, а той все едно, че не чува. Едва не ме прегази. Трябва да направиш нещо.“ Така ми рече. А аз го попитах: „Какво му е, Хърми?“ И той ми отвърна: „Иди и виж сам, Кийт. На тоз господинчо май нещо му хлопа дъската!“ Подкарах нагоре по улицата и гледам, уж всичко беше както трябва отначало и после — леле, майчице!

В.: Какво точно видяхте?

С.: Преди да стигна до Джони ли?

В.: Да.

С.: Линията, която той нанасяше, се разкривяваше — отначало по малко, само тук-там. А Джони винаги е бил най-добрият по линиите. Сетне работата ставаше наистина дебела. Линията му шареше по цялото платно на грамадни криволици. На места изглеждаше дори сякаш се бе въртял в кръг, а пък веднъж вместо в средата я бе теглил към стотина метра покрай самия бордюр.

В.: Какво направихте тогава?

С.: Спрях го. Искам да кажа, успях след време да го спра. Изравних колата си с машината за прокарване на линии и започнах да викам. Трябва да съм викал името му най-малко пет пъти, а той все не чуваше. Че като взе, та обърна оная пущина и право в колата, която аз карах! Така я блъсна, че едва не й продъни вратата. Хем и тя е собственост на пътната служба! Тогава аз се разсвирих с клаксона и се развиках, та той най-сетне, изглежда, чу. Спря машината и се обърна към мен. Попитах го какво, за бога, значи това.

В.: И той какво отговори?

С.: „Здравей“, ми рече и толкоз. „Здравей, Кийт“. Сякаш нищо не беше станало.

В.: А вие как реагирахте?

С.: Никак не му се зарадвах. Направо бях излязъл от кожата си. А Джони си стоеше, погледът му блуждаеше и се държеше за машината, сякаш щеше да падне, ако се пуснеше. Чак тогава се усетих, че той изглежда ужасно зле. Джони поначало си беше извънредно слаб, но сега бе станал бял като чаршаф, а ъгълчетата на устата му бяха… как да ви кажа… някак провиснали надолу. Дълго време като че ли изобщо не разбираше какво му говоря. Сетне погледна назад и видя каква я беше свършил с линията, как я бе наплескал по цялото платно.

В.: И какво каза?

С.: Каза, че съжалява. После нещо май се поолюля и се хвана за челото. Попитах го какво му е, и той ги заразправя едни объркани… направо безсмислици.

Коън: Мистър Странг, Комисията особено се интересува от всичко, каквото и да е то, казано от мистър Смит, което би могло да хвърли светлина върху случая. Можете ли да си спомните думите му?

С.: Ами, първо каза, че нищо му няма, освен дето му мирише на горена гума. На запалени автомобилни гуми. После каза: „Онзи акумулатор ще гръмне, ако го скачиш с другия“, и после нещо като: „В скрина имам картофи и двата радиоприемника са на слънце. Така че можем да потегляме.“ Доколкото си спомням, така беше. Нали ви казах — пълна безсмислица и щуротия.

В.: Какво се случи после?

С.: Той политна и щеше да падне. Аз го хванах за рамото и ръката — същата, която притискаше към лицето си. Тя се отмести и тогава видях, че дясното му око е плувнало в кръв. После той припадна.

В.: Но преди да припадне, каза още нещо, нали?

С.: Каза, да.

В.: Какво беше то?

С.: Беше това: „После ще му берем грижата на Стилсън, татко. Засега той е в мъртвата зона.“

В.: Сигурен ли сте, че точно тези бяха думите му?

С.: Да, сигурен съм. Никога няма да ги забравя.