Стивън Кинг
Мъртвата зона (25)

1

Хърб Смит и Шарлен Маккензи сключиха брак, както си бяха решили, на втори януари 1977 г. следобед. Церемонията се състоя в църквицата на Саутуест Бенд. Булката бе доведена под венчило от баща си — осемдесетгодишен, почти сляп старец. Джони бе шафер на баща си и вещо подаде пръстена в нужния момент. Всичко мина прекрасно.

На сватбата дойде и Сара Хазлет с мъжа си и детето — вече момченце. Сара бе бременна и грейналото й лице бе образец на щастие и душевна удовлетвореност. Джони я погледна и с изненада усети как изневиделица ревността заби дълбоко ножа си в сърцето му и го стисна за гърлото като облак от задушлив газ. Не след дълго болката премина и на празненството след венчавката той отиде да поговори с тях.

Това беше първата му среща с мъжа на Сара. Той бе висок, представителен, с тънки мустачки и рано побеляваща коса. Кампанията му за място в Сената на Мейн бе завършила успешно и той сега се бе впуснал да обяснява истинската страна на президентските избори и колко трудно се работи с независим губернатор, а Дени напразно го дърпаше за крачола и повтаряше: „Дай още да пия, татко, дай още, още!“

Сара си мълчеше, но Джони усещаше, че го гледа с изумрудените си очи. Това донякъде го смущаваше, но не му беше неприятно. Като че ли малко го натъжаваше.

Алкохолът се лееше щедро и той двукратно превиши обичайната си максимална доза от две чаши — дали поради стреса от новата среща със Сара, този път в обкръжението на семейството й, или защото сияйното лице на Шарлен го караше да осъзнае по-ясно от всякога, че Вера Смит си бе отишла безвъзвратно. Така че когато се приближи до Хектор Маркстоун, бащата на булката, петнадесетина минути след като семейство Хазлет си бяха отишли, главата му приятно се маеше.

Старецът бе седнал в ъгъла до разрушените останки от сватбената торта и се подпираше с деформирани от артрит ръце върху дръжката на бастуна си. Носеше тъмни очила. От едната страна рамката им бе залепена с изолирбанд. До него имаше две празни и едно наполовина изпито шише бира. Той се взря в Джони.

— Ти си момчето на Хърб, нали?

— Да, сър.

Старецът го огледа още по-внимателно и каза:

— Никак не изглеждаш добре.

— Сигурно защото все много късно си лягам.

— Явно имаш нужда от нещо за подсилване. Нещо да понапълнееш.

— Вие сте участник в Първата световна война, нали?

На сакото си от син шевиот Хектор Маркстоун бе закачил цял ред медали, между които и Френския кръст за бойни заслуги.

— И още как! — Лицето на стареца светна. — Служих в Американския експедиционен корпус под командата на генерал Пършинг — Черния Джак — в 1917 и 1918 година.

Вятърът вей, тревата люлей

и бясно картечница трака.

През кал и говна

във страшна воня

момчетата стават в атака.

Гората Бело^[1], момчето ми. Сега това е само едно от имената в книгите по история. Но аз бях там. Видях как войниците умираха там.

През кал и говна

във страшна воня

момчетата стават в атака.

— И Шарлен каза, че вашият син… нейният брат…

— Бъди. Да. Щеше да ти стане сега вуйчо. Кръстихме го Джо, но той бе толкова обичлив, че всички започнахме да го наричаме по приятелски Бъди едва ли не от първия ден. Майка му не можа да преживее телеграмата за неговата смърт.

— Той загина във войната, нали?

— Да — потвърди замислено старецът. — В Сен Ло, хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година. Това е близо до Бело — поне по нашите стандарти. Вражески куршум отне живота на Бъди. Нацистки.

— Пиша един материал. — Алкохолът караше Джони да се чувствува много хитър, че бе успял най-сетне да докара разговора, докъдето му трябваше. — Надявам се да го приемат в „Атлантик“ или „Харпърс“…

— А, писател? — Тъмните очила блеснаха заинтригувано към Джони.

— Опитвам се да стана. — Джони вече съжаляваше за пиянската си словоохотливост. „Да, писател съм. Пиша по тефтерите си под прикритието на нощта.“ — Във всеки случай материалът е на тема Хитлер.

— Хитлер? Какво за Хитлер?

— Ами… представете си… просто си представете, че влизате в някаква машина на времето и се връщате в хиляда деветстотин тридесет и втора година. Връщате се в Германия. И срещате Хитлер. Ще го убиете ли, или ще го оставите да си живее?

Изцъклените, тъмни стъкла върху лицето на Маркстоун бавно се вдигнаха към Джони и той веднага престана да се чувствува пиян, словоохотлив и хитър. Сега сякаш всичко зависеше от това какво ще каже този старец.

— Това да не е някакъв номер, момче?

— Не, няма шега.

Едната ръка на Хектор Маркстоун напусна дръжката на бастуна, мушна се в джоба на панталоните и се отдаде на безконечно ровене. Когато най-сетне отново се показа, в нея лежеше джобно ножче с кокалена дръжка, пожълтяла и огладена като слонова кост от годините на дълга употреба. Тогава се размърда и другата ръка и с невероятно деликатни движения, надвивайки артрита, отвори единственото острие. То злобно блесна под оскъдната светлина на скромната зала — това ножче, пътувало до Франция в 1917 г. с едно момче, момче — участник във войска от хиляди момчета, преизпълнени с готовност да се опълчат срещу мръсните шваби, които колят бебета и изнасилват калугерки, и същевременно да покажат туй-онуй на френските дамички. Ала момчетата ги бяха косили картечници, бяха ги морили дизентерия и грип, бяха ги тровили с иприт и фосген и когато излизаха от гората Бело те приличаха на подгонени плашила, видели с очите си самия дявол. И всичко бе напразно, всичко трябваше да бъде повторено отново.

Някъде свиреше музика. Хората се смееха. Хората танцуваха. За миг всичко пламна в яркото сияние на фотосветкавица. Някъде далеч. Джони се взираше в голия нож, втрещен, хипнотизиран от трепкащите отблясъци по наточеното острие.

— Виждаш ли го? — тихичко лопита Маркстоун.

— Да — прошепна Джони.

— Ще го забия в черното, предателско сърце на онзи убиец. Ще го забия до дъно… и после ще го завъртя. — Той бавно завъртя ножа, първо по посока на часовниковата стрелка и после обратно. Усмихна се и в устата му се откриха гладки като на бебе венци и един полегнал жълт зъб.

— Но първо — добави старецът — ще намажа острието с отрова за плъхове.