Стивън Кинг
Мъртвата зона (24)

2

На другия ден челото на Джони се бе обагрило в цветовете на дъгата. Моравочервената ивица над лявата му вежда преливаше в червено и после в зловещо яркожълто над слепоочието и към косата. Леко подутият клепач на окото му придаваше присмехулния вид на второстепенен герой от оперета.

Той преплува двадесет дължини в басейна и се просна задъхан върху един от плажните шезлонги. Чувствуваше се ужасно. Бе спал едва четири часа предната нощ и през цялото време бе сънувал кошмари.

— Здравей, Джони… как си?

Джони обърна глава и видя Нго, който кротко се усмихваше. Беше облечен в работните си дрехи и носеше градинарски ръкавици. Зад гърба си теглеше малка червена детска каручка, пълна с едва покарали борчета за разсад с увити в зебло корени. Джони си спомни как Нго наричаше борчетата и рече:

— Виждам, че пак се готвиш да садиш буренак.

Нго сбърчи нос.

— Да, за съжаление. Мистър Чатсуърт се побъркал по тях. Колко повтарям, че са боклук дръвчета, навсякъде има тези дръвчета в Нова Англия. А той прави такова лице — този път Нго сбърчи цялата си физиономия като карикатура на злодеите от късните телевизионни филми — и ми казва: „Засади ги, и точка!“

Джони се разсмя. Това бе съвсем в стила на Роджър Чатсуърт. Той не обичаше да му се противоречи.

— Хареса ли ти митингът?

Нго отново кротко се усмихна.

— Беше много поучително. — Очите му не издаваха нищо от истинските му мисли. Не личеше дори да е забелязал пурпурните багри по челото на Джони. — Много, много поучително. Всички ние се забавлявали много добре.

— Радвам се.

— А ти?

— Не мога да се похваля със същото — отвърна Джони и едва-едва докосна с пръст болезнената си подутина.

— Да, лоша работа. Трябва да го наложиш с парче говеждо месо. — Нго все така кротко се усмихваше.

— Как ти се видя той, Нго? Какво мислят за него хората от вашия клас?

— На връщане не обсъждали помежду си по молба на учителите. Те казали: „Помислете си над това, което видяхте.“ Сигурно във вторник ще пишем съчинението в клас на тази тема. Да, много ми се мисли, че ще го пишем. Съчинение в клас.

— Ти какво смяташ да пишеш в своето съчинение?

Нго вдигна поглед към синьото лятно небе и му се усмихна. Небето му отвърна със същото. Той беше просто един малък човек с първите следи от сребро в косата си. Джони не знаеше почти нищо за него. Не знаеше дали някога е бил женен, имал ли е деца, дали е емигрирал преди края на войната, дали е живял в Сайгон или някъде в провинцията. Нямаше никаква представа и за политическите му симпатии.

— Говорихме за играта „смеещият се тигър“, помниш ли? — попита Нго.

— Да.

— Ще ти разкажа за един истински тигър. Когато бях малък, край нашето село се появи един лош тигър. Той станал le manger d’homme — човекоядец, разбираш ли, само дето ядеше деца и старици, защото това беше през войната и нямаше мъже за ядене. Не войната, която ти помниш, а Втората световна война. Тигърът намерил вкус за човешкото месо. А кой да убие това ужасно създание, когато в нашето селце най-младият мъж бил на шестдесет години и с една ръка, а най-голямото момче съм аз, само на седем? И ето че един ден тигърът се хванал в една яма, специално изкопана за него и вътре сложена умряла бабичка за примамка. Ужасно е да сложиш за примамка човешко същество, сътворено от господа по негов образ и подобие — тъй ще напиша в съчинението, — но още по-ужасно е да стоиш и да гледаш как лошият тигър отвлича малките деца. Ще напиша още в съчинението, че онзи тигър бил жив, когато го намерили в капана. Бил намушен на заострен кол, но бил жив. Ние го доубили с мотики и тояги. Старци и деца, някои от децата с мокри гащички от възбуда, били тигъра с мотиките и тоягите, додето паднал на дъното на ямата и умрял. Защото мъжете от селото отишли да се бият с японците. Мисля, че този човек Стилсън прилича на тигъра с вкус за човешкото месо. Мисля, че за него трябва да се изкопае капан, да падне в него и ако остане жив, да се бие, додето умре.

Нго се усмихваше кротко на Джони в чудесния летен ден.

— Наистина ли мислиш така?

— О, да! — отвърна Нго, сякаш не ставаше дума за нищо особено. — Не знам какво ще каже учителят, когато му предам съчинението. — Той сви рамене. — Сигурно ще каже: „Нго, ти още не си готов за американския начин на живот.“ Но аз ще си кажа какво мисля и чувствувам. А ти, Джони, какво мислиш за Стилсън? — Виетнамецът спря за малко поглед върху подутината, после го отмести встрани.

— Мисля, че това е един опасен човек — отговори Джони. — Аз… аз знам, че той е опасен.

— Така ли? Всъщност вярвам, че е така. Твоите земляци от Ню Хампшир виждат в него само един забавен клоун. Те гледат на него, както мнозина от тази страна на океана гледат на онзи от Уганда — Иди Амин Дада. Но ти не си мислиш като тях.

— Не, не мисля като тях — съгласи се Джони. — Но чак пък да бъде убит…

— Политически убит — пак се усмихна Нго. — Предлагам да бъде убит само политически.

— А ако не може да бъде убит политически?

Все така усмихнат, Нго изпъна показалец като дулото на въображаем пистолет, дръпна назад като петле палеца си и го върна с щракване.

— Бум! — прошепна той. — Бум, бум, бум!

— Не — ужаси се Джони и сам се учуди колко прегракнал бе гласът му. — Това никога не е било решението. Никога!

— Никога? Аз мислех, че вие, американците, доста често използувате това решение. — Нго се наведе и хвана дръжката на червената каручка. — Трябва да вървя да садя този буренак, Джони. Довиждане, приятелю.

Джони се загледа в отдалечаващия се малък човек в летни панталони и мокасини, с каручка миниатюрни борчета зад себе си, докато той зави и изчезна зад ъгъла на къщата.

„Не, човек не трябва да сее бурена на мъстта и злото. Вярвам в това. Вярвам го с цялото си сърце.“

3

В първия вторник на ноември, който се случи второто число на месеца, Джони се бе отпуснал във фотьойла на своята кухня-столова и гледаше по телевизията прекия репортаж за резултатите от изборите. Коментаторите Чансълър и Бринкли седяха пред грамадна карта, на която с различни цветове се появяваха резултатите от надпреварата за президентския пост в отделните щати. До този момент, вече близо полунощ, все още не можеше да се каже кой ще победи — Форд или Картър. Но за Джони нямаше никакво съмнение, че ще бъде Картър.

Грег Стилсън също бе победил.

Неговата победа беше обширно отразена в местните информационни емисии, а не бе убягнала от вниманието и на общонационалните средства, чиито репортьори я сравняваха с победата отпреди две години на Джеймс Лонгли, независимия губернатор на Мейн.

Чансълър заговори:

„Последните резултати от сондирането на общественото мнение, според които кандидатът от Републиканската партия и досегашен конгресмен от този окръг, Харисън Фишър, стопявал разликата между него и лидера, се оказаха явно неверни. Ен Би Си предвижда, че Стилсън, кандидатът, провел кампанията си с килната защитна каска на строителен работник и политическа платформа, където фигурира пункт да се изпратят всички боклуци и замърсявания в космическото пространство, ще събере четиридесет и шест процента от гласовете срещу тридесет и един за Фишър. В този окръг демократите винаги са били бедните роднини и Дейвид Боус успя да спечели едва двадесет и три процента от гласовете.“

„Така че — намеси се Бранкли — в Ню Хампшир настъпи ерата на топлите кренвирши… поне до следващите избори след две години.“ И двамата с Чансълър се засмяха. Появи се някаква реклама. Джони не се усмихна. Той си мислеше за тигри.

През цялото време между митинга в Тримбъл и деня на изборите Джони бе имал много работа. Заниманията с Чък продължаваха и макар и бавно, момчето непрестанно прогресираше. Бе си взело двата поправителни изпита и си бе върнало правото да участвува в училищните отбори. Пред края на футболния сезон Чък имаше всички шансове да го посочат в символичния отбор на звездите от Нова Англия, който се обявява ежегодно по инициатива на вестниците от групата „Ганет“. Емисари от различни колежи вече бяха започнали деликатната си, прилична на ритуал мисия^[1], но щеше да им се наложи да почакат още една година: Чък и семейният съвет бяха единодушни, че момчето трябва да постъпи за такъв срок в подготвителното училище „Стовингтън“ — доста добро частно учебно заведение в щата Върмонт. Джони си мислеше как управата на „Стовингтън“ ще полудее от радост, като научи новината. Това училище редовно се представяше с прекрасни отбори по европейски футбол и с най-посредствени — по американски. Чък сигурно щеше да получи пълна стипендия, плюс златния ключ от общежитието на момичетата. Джони бе убеден, че Чатсуъртови бяха взели правилно решение. Със снемането на въпроса Чък се успокои, че няма веднага да държи матура, и направи още един огромен скок в четенето.

В края на септември Джони отиде до Паунъл да прекара почивните дни с баща си и след като целия петък вечер го гледа как се суети и се тресе от смях на плоските вицове по телевизията, взе, че го попита какво се е случило.

— Нищо не се е случило — отвърна Хърб, като се усмихваше смутено и нервно поглаждаше ръце, сякаш бе дребен чиновник, току-що узнал, че фирмата, в която е вложил всичките си спестявания, е фалирала. — Нищичко не се е случило. Защо мислиш, че има нещо, сине?

— Добре тогава, кажи какво ти тежи на сърцето?

Хърб престана да се усмихва, но продължи да поглажда ръце.

— Не знам как да ти кажа, Джони. Разбираш ли…

— За Шарлен ли се отнася?

— Ами да, за нея.

— Ти изплю камъчето?

Хърб погледна стеснително Джони.

— Какво би казал един двадесет и девет годишен мъж, ако баща му доведе вкъщи нова майка, а, Джони?

Джони се засмя.

— Би казал, че много се радва! Моите поздравления, татко!

Хърб въздъхна облекчено.

— Благодаря. Да знаеш, че си ме беше малко страх, няма защо да го крия. Знам какво каза, когато говорихме преди за това, но понякога хората чувствуват нещата по един начин, когато са само на думи, и по друг, когато ножът опре до кокала. Аз обичах майка ти, Джони, и струва ми се, винаги ще я обичам.

— Знам, татко.

— Но аз съм сам и Шарлен е сама и… нали разбираш, и двамата има с какво да си помогнем и ще ни бъде по-добре заедно.

Джони стана, отиде при баща си и го целуна.

— Желая ти всичко най-хубаво. Знам, че ще бъдете щастливи.

— Ти си добър син, Джони. — Хърб извади носната кърпа от задния си джоб и си избърса очите. — Мислехме, че сме те загубили. Поне аз мислех така, Вера нито за миг не губеше надежда. През цялото време вярваше. Джони, аз…

— Остави, татко. Всичко вече е минало.

— Не. Трябва да ти го кажа. Вече година и половина ми тежи като воденичен камък. Молил съм се да умреш и да се отървеш, Джони. Молил съм се на бога да вземе собственото ми дете. — Той отново избърса очи и прибра носната си кърпа. — Излезе, че бог е знаел мъничко повече от мен. Джони… ще ми станеш ли шафер на сватбата?

Вътре в себе си Джони изпита нещо подобно на жалост.

— С удоволствие — отзова се той.

— Благодаря. Радвам се, че… че си казах всичко, дето ми тежеше на душата. Чувствувам се тъй, както не съм се чувствувал много, много отдавна.

— Определили ли сте датата?

— Всъщност да. Как ти се вижда втори януари?

— Прекрасно. Можете да разчитате на мен.

— Сигурно ще обявим и двете къщи за продан. Хвърлили сме око на една ферма в Бидефорд. Мястото си го бива. Двадесет акра и половината от тях — гора. Ще започнем всичко отначало.

— Да, хубаво е да се започне всичко отначало.

— Ти нямаш нищо против да продадем къщата, нали? — попита Хърб с известна тревога.

— Разбира се, че не. Усетих само едно леко бодване и нищо повече.

— И с мен е същото — едно леко бодване. — Хърб се усмихна. — Моето е някъде около сърцето. А твоето?

— И моето.

— Как ти вървят работите оттатък?

— Добре.

— Твоето момче напредва ли?

— Фурия е! — Джони се засмя, защото бе употребил един от любимите изрази на баща си.

— Колко още смяташ, че ще останеш там?

— Като учител на Чък ли? Мисля, че ще остана да го занимавам до края на учебната година, ако ме искат. За мен е нещо съвсем ново да преподавам на четири очи. Много ми хареса. А и работата е наистина добра. Бих казал — идеална.

— Какво смяташ да правиш след това?

Джони сви рамене.

— Не знам още, но едно е сигурно.

— Кое е то?

— Отивам за бутилка шампанско. Тази вечер ще се натряскаме!

В онази септемврийска вечер баща му бе станал от масата и го бе тупнал радостно по гърба.

— Вземи две бутилки! — бе казал той.

Джони продължаваше от време на време да получава писма от Сара Хазлет. Двамата с Уолт очакваха второто си дете през април. Джони им изпрати своите поздравления по този случай, както и пожелания Уолт да събере много гласове в предстоящата кампания. Понякога си мислеше за следобеда със Сара, за онези дълги часове на отпусната забрава. Това не беше от спомените, които си позволяваше да изважда твърде често на повърхността — боеше се да не избледнее от светлината на паметта и да заприлича на червено-жълтеникавите фотографии, които ти показват за одобрение, преди да отпечатат общото табло на випуска.

Беше излизал веднъж-дваж напоследък с момичета, сред които и по-голямата, току-що разведена сестра на приятелката на Чък, но с никое не изпита желание да задълбочи нещата.

По-голямата част от свободното си време тази есен Джони прекара в компанията на Грегъри Амас Стилсън.

Бе се превърнал в стилсоман. В скрина под чорапите, долното бельо и тенис-фланелките си, той държеше три тефтера, изпълнени с бележки, разсъждения и ксерокопия от вестници и списания.

Тази дейност го караше да се чувствува донякъде гузен. Нощем, когато пишеше в полетата около залепените изрезки с тънкия си флумастер, започваше да се вижда досущ като някой Артър Бремър^[2] или онази Мур, която се бе опитала да застреля Джери Форд. Джони знаеше, че ако Едгар Ланкт, безстрашният пазител от фирмата Фира-БиРа, го видеше отнякъде с какво се занимава, моментално щяха да започнат да го подслушват и по телефона, и в стаята, че и в тоалетната. Пред прозореца му щеше да спре затворен камион с надписи на доставчици на мебели по домовете, само че вътре вместо с кресла и дивани щеше да бъде пълно с камери, свръхчувствителни микрофони и бог знае още какво.

Непрекъснато си првтаряше, че не е Бремър, че интересът му към Стилсън не е маниакален, но му беше все по-трудно и по-трудно да си повярва, особено след дългите часове на ровене в университетската библиотека из стари вестници и списания или след шепите монети, които една по една изчезваха в малката цепка на автомата за фотокопия. Още по-трудно му беше да си повярва в безсънните нощи, когато гореше ток, за да запише разсъжденията си, и се опитваше да прозре взаимната връзка между различните факти. И ставаше почти невъзможно да си повярва в онези гробовно смразяващи мигове, преди да съмне, когато се събуждаше облян в студена пот от поредния кошмар.

Кошмарът, който го спохождаше, бе почти винаги един и същ — едно буквално повторение от ръкостискането със Стилсън на митинга в Тримбъл: внезапната червена завеса; чувството, че се намира в тунел, изпълнен с режещата светлина на връхлитащия върху му прожектор; прожекторът, монтиран върху някакъв черен локомотив на съдбата. Старецът с уплашените очички, който приема една немислима клетва за встъпване в длъжност. Чувствата в техните нюанси, които го обгръщат на талази като гъсти облаци от дим. И върволицата от мимолетни видения, които се поклащат в дълъг наниз като пластмасови байрачета над паркинг със стари автомобили за продан. Разумната половина от неговото съзнание му нашепваше, че всички тези образи са свързани помежду си, че подобно на комикс, те разказват история в картинки за надвисналия титаничен апокалипсис, може би дори за Армагедон, в чието неотвратимо приближаване Вера Смит бе вярвала тъй дълбоко.

Но какво представляваха тези образи? Как точно изглеждаха? Бяха мъгляви и се виждаха само смътните им очертания, понеже неизменно ги покриваше онзи загадъчен син филтър — синият филтър с понякога появяващите се жълти резки, подобни на ивици по тигрова кожа.

В тези безкрайни повторения на един и същ кошмар ясен беше само последният образ: виковете на умиращите, миризмата на смъртта. И един-единствен тигър, който се прокрадва с дебнещата си пружинираща стъпка през джунглата на изкривени от адската температура метални конструкции, разтопено стъкло и опърлена земя. Всеки път тигърът се смееше и сякаш носеше нещо в зъбите си — нещо синьо и жълто, от което капеше кръв.

Имаше моменти през тази есен, когато Джони си мислеше, че сънят му ще го прати в лудницата. Един напълно идиотски сън; в края на краищата онова, което искаше да внуши, бе абсурд. Най-добре би било да го избие от главата си!

Но това бе невъзможно и той се зае да изучава Грегъри Стилсън, като се опитваше да се залъгва, че заниманията му не са плод на опасна мания, а само безобидно хоби.

Стилсън бе роден в град Тълса. Баща му бил работник на нефтените сонди и сменял често-често обектите — за него било по-лесно да си намира работа, отколкото за другите, главно поради огромния му ръст. Майката на Грег може някога и да е била хубава, но в двете нейни снимки, които Джони бе успял да открие, имаше само далечен намек за това. Времето, заедно с човека, за когото се бе омъжила, бързо беше заличило хубостта й. От снимките гледаше типичното съсухрено лице на жена от Югоизточните щати по време на Голямата криза, облечена в рокля от избеляло имприме, прегърнала в кльощавите си ръце дете — Грег, и примижала срещу слънцето.

Бащата бил властен човек, който нямал особено високо мнение за сина си. Като дете Грег бил блед и болнав. Нищо не говореше пряко, че бащата го е тормозил психически или физически, но се налагаше подозрението, че в най-добрия случай Грег Стилсън бе прекарал първите девет години от живота си под сянката на постоянно неодобрение. Ала единствената снимка, която Джони притежаваше, на бащата и сина заедно, излъчваше щастие: бяха се фотографирали край сондата за нефт и бащата бе прегърнал приятелски детето през врата. И все пак снимката караше Джони да потръпва: Хари Стилсън бе облечен в работни дрехи — панталони от шевиот и двуредно яке армейски образец, а защитната му каска бе килната дяволито към тила.

Грег тръгнал на училище в Тълса. После, когато навършил десет години, го преместили в Оклахома Сити. Предното лято баща му загинал в пожара, избухнал на една сондажна кула. Мери-Лу Стилсън се преселила със сина си в Оуки Сити^[3], защото там живеела майка й, а и войната отворила нови работни места. Годината била 1942-ра и отново настъпило доброто време.

Успехът на Грег бил добър до гимназията, когато започнал да се забърква във всевъзможни истории: бягства от училище, побоища, продажба на крадени вещи по целия град, макар че явни доказателства за последното липсваха. В 1949 г., като ученик в най-долния клас на гимназията, Грег си изкарал едно изгонване за два дни от училище, понеже подложил панаирджийска бомбичка в тоалетната на съблекалнята.

Във всички подобни случаи на конфликт с властите Мери-Лу Стилсън вземала страната на сина си. Добрите времена — поне за такива като Стилсънови — свършили заедно с края на войната през 1945-а и затварянето на допълнителните работни места. Ето защо мисис Стилсън възприемала всички обвинения срещу сина си като част от заговора на целия свят против нея и момчето й. Майка й умряла и й оставила само малката си дървена къща. Известно време тя обслужвала работниците в някакъв долнопробен бар, после разнасяла бобена яхния в нощна закусвалня. И винаги, когато синът й се забърквал в някаква каша, тя го бранела със зъби и нокти, очевидно без да проверява дали му е чиста работата, или не.

Към 1949 г. вече нямало и следа от бледното болнаво дете, което бащата наричал с презрение „фъстък“. Успоредно с възмъжаването на Грег Стилсън започнали да излизат наяве и наследените от баща му физически данни. Момчето се източило с петнадесет сантиметра и наддало тридесет и пет килограма от тринадесетата до седемнадесетата си година. Грег не се включил в нито един от училищните отбори, но се сдобил по някакъв начин с домашен тренажор и комплект гири. Станало доста опасно да си имаш вземане-даване с Фъстъка!

Джони предполагаше, че Грег трябва многократно да е висял на косъм от изключването. А това, че не е бил арестуван нито веднъж, навярно бе въпрос на луд късмет. „Ех, поне веднъж да беше хлътнал, както си е заслужавал! — често си мислеше Джони. — Тогава нямаше да има нужда от всички тези глупави тревоги, защото един осъждан углавен престъпник не би могъл да се домогва до висок държавен пост.“

Стилсън завършил училище — вярно, сред последните по успех във випуска — през юни 1951 г. Ала независимо от слабите бележки той съвсем не бил глупав. Търсел откъде да извлече най-голяма полза за себе си. Умеел да предразполага с държането си и да говори с хората. В онова лято той се хванал за кратко да работи в бензиностанция. След това, през август същата година, по време на проповед за връщане в лоното божие на заблудените, обезверени души в една палатка край Уайлдуд Грийн, Грег прегърнал Христа. Простил се със седемдесет и шеста бензиностанция и поел пътя на професионален заклинател на дъждове „по волята и с помощта на господа бога, Исуса Христа“.

Случайно или не, ала онова лято било едно от най-сушавите в Оклахома след годините на незапомнения засух по време на Голямата криза. Посевите били вече безвъзвратно загубени и същата участ очаквала добитъка, ако бързо изпразващите се кладенци пресъхнели съвсем. Грег бил поканен да присъствува на събрание, свикано от Асоциацията на фермерите в района. Джони бе открил грамаден брой описания на случилото се там; то бележело един от върховите моменти в биографията на Стилсън. Измежду тези описания нямаше две да съвпадат напълно и на Джони му беше ясно защо: историята имаше всички характерни черти на една типична американска легенда, не по-различна от тези за пионерите в овладяването на запада като Дейви Крокет, Пекос Бил и Пол Бъниян. Нямаше никакво хъмнение, че нещо бе станало, но пълната и неподправена истина за него се губеше безвъзвратно.

Едно изглеждаше сигурно: събранието на Асоциацията на фермерите трябва да е било най-необикновеното събитие от този род. Фермерите били поканили повече от двадесет и пет заклинатели от различни краища на Юга. Близо половината от тях били негри. Имало двама индианци: единият — наполовина поний^[4], другият — чистокръвен апах. Имало и мексиканец и той непрестанно дъвчел пейоте^[5]. Измежду деветимата бели, Грег бил единственото местно момче.

Фермерите изслушали едно по едно предложенията на заклинатели и бегетисти^[6]. Постепенно те от само себе си се оформили в две групи: първите искали половината хонорар в аванс (без връщане в случай на неуспех), а другите — целия (също без връщане).

Когато дошъл редът на Грег Стилсън, той се изправил, мушнал палци в гайките за колана на джинсите си и, както изглежда, заявил: „Мисля, че на всички вас ви е известно, че се научих да измолвам дъжд от небето, след като отдадох сърцето си на Исуса Христа. Дотогава аз бях затънал дълбоко в греха и в греховните съблазни. А една от най-големите съблазни току-що видяхме всички. Нейното име е изписано само с доларови знаци.“

Фермерите се заслушали. Макар и едва деветнадесетгодишен, Стилсън вече умеел да омайва хората с палячовщини. А и предложението, което им направил, било тъй съблазнително, че не можели да не го приемат: понеже бил възроден за вярата в кръста и понеже знаел, че в сребролюбието е коренът на всяко зло, той обещал да им докара дъжд, пък те после да му платят колкото смятат, че заслужава според свършената работа.

Наели го под гръм от аплодисменти и два дни по-късно, коленичил в каросерията на камион, той бавно кръстосвал главните и второстепенни пътища на Централна Оклахома. Бил облечен в черна дреха и носел на главата си плитка шапка на проповедник. Хората се стичали с хиляди да го погледат как се моли за дъжд през чифт високоговорители, включени към акумулатор от трактор.

Краят на историята би могъл да бъде предсказан, но не останал незадоволителен. В следобедните часове на втория ден, откакто Грег започнал да се моли, небето се забулило с облаци и на следното утро дъждът завалял. Валяло три дни и две нощи, в пороите загинали четирима души. Цели къщи с накацали по покривите кокошки били отнесени в река Гринуд от наводнението. Кладенците се напълнили с вода, добитъкът бил спасен, а в Асоциацията на фермерите и скотовъдците от Оклахома решили, че нещата щели да се развият по този начин и без молебен. На първото си събрание след дъждовете те пуснали шапката, за да съберат възнаграждението на Грег, и на младия закинател била връчена грандиозната сума от седемнадесет долара.

Грег ни най-малко не се разстроил. Той употребил седемнадесетте долара да помести обява във вестника на Оклахома „Сити Хералд“. В нея се обръщало внимание, че приблизително същото се случило и с един ловец на плъхове в град Хамелн^[7]. Понеже бил християнин, изтъквало се по-нататък, Грег Стилсън нямал намерение да им отвлича децата, а и прекрасно съзнавал, че не би могъл да си търси по законен път правата срещу такава мощна организация като Асоциацията на фермерите и скотовъдците от Оклахома. Но пък нали в края на краищата трябвало да има правда? Той издържал възрастната си майка, която била с разклатено здраве. Обявата давала да се разбере, че Грег си бил скъсал гьона да се моли за шайка богати, неблагодарни сноби, същите като онези, които сривали с трактори къщите на бедняците през тридесетте години, че бил спасил добитък за десетки хиляди, а в замяна получил едва седемнадесет долара. Лично него, бидейки добър християнин, подобна неблагрдарност не го тревожела, но може би тя би трябвало да накара добрите граждани от областта да се позамислят. Всички, които уважавали справедливостта, били поканени да изпратят пожертвования до пощенска кутия 471, в редакцията на „Хералд“.

Джони се чудеше колко ли точно бе получил Грег благодарение на тази обява. Имаше най-различни сведения по въпроса. Но онази есен Грег започнал да се разкарва из града с нов-новеничък „Форд-Меркурий“. Натрупаните за три години данъци върху къщата, оставена от майката на Мери-Лу, били платени. Самата Мери-Лу (която си била съвсем здрава и на не повече от четиридесет и пет години) цъфнала в ново кожено палто. Стилсън очевидно бил напипал интимния механизъм на един от основните принципи, които движат света: ако някой получава и не плаща, то неизвестно защо често се намира друг, който нищо не е получил, а е склонен да плати. Може би същият този принцип гарантира на политиците, че винаги ще има достатъчно млади хора, готови да нахранят с пушечно месо ненаситната военна машина.

Фермерите разбрали, че са си сложили таралеж в гащите. Когато някои от тях слизали в града, веднага ги ограждали тълпи и ги освирквали. Асоциацията била заклеймена от амвона на всяка църква в областта. Станало извънредно трудно да се продава месото, спасено от дъжда, ако не се откара на значително разстояние от територията на бойкота.

В един ноемврийски ден на тази паметна година двама млади мъже, с боксове на ръцете и никелирани револвери калибър 32 в джобовете, се появили пред прага на Грег Стилсън, явно наети от Асоциацията на фермерите и скотовъдците да му внушат с нужната убедителност, че има други места, където климатът ще бъде по-здравословен за него. И двамата завършили мисията си в болницата. Единият получил сътресение на мозъка. Другият загубил четири зъба и имал вътрешни разкъсвания. И двамата били намерени на съседната пряка до къщата на Грег минус гащи. Месинговите им боксове били заврени в едно анатомично място, най-често свързано със сядането, а при единия от въпросните млади мъже за отстраняването на чуждото тяло се наложило да се прибегне до малка операция.

Асоциацията на фермерите и скотовъдците била отбой. На заседание в началото на декември те гласували да се изтеглят 700 долара от общия фонд и да се връчи чек за същата сума на Грег Стилсън.

Така той си получил своето.

В 1953 г. Грег се преместил заедно с майка си да живее в щата Небраска. Нямало хляб вече за заклинателите на дъждове, а според някои и на обирачите по незаконните залагания на коне също им се постеснило около врата. Във всеки случай те се преместили в Омаха и там Грег открил бояджийска фирма, която след две години фалирала. Повече му провървяло като пътуващ търговец на компанията за издаване и разпространение на Библията и друга религиозна литература „Път към истината“. Той кръстосвал надлъж и шир зърнопроизводителните райони на страната и споделял трапезата на стотици отрудени фермерски семейства, като им разказвал историята на своето просветление за словото божие и им продавал библии, паметни плочи, фосфоресциращи пластмасови разпятия, молитвеници, грамофонни плочи, религиозни трактати и евтиното издание на един ултрадесничарски труд: „Път към истината за Америка или заговорническите кроежи на комунисти и евреи против нашите Съединени щати“. В 1957 г. застаряващият „Меркурий“ бил заменен с чисто нов „Форд“-комби.

В 1958 г. Мери-Лу Стилсън умряла от рак и по-късно същата година прероденият за Христовата вяра Грег напуснал бизнеса с библиите и поел на изток. Прекарал една година в Ню Йорк, преди да се пресели в столицата на щата Олбъни. Годината в Ню Йорк той посветил на опити да пробие като актьор в театъра. Заедно с бояджийството това се оказало едно от малкото поприща, където Грег ударил на камък. „Не поради липса на талант обаче“ — мислеше си ехидно Джони.

В Олбъни той постъпил на работа в застрахователната фирма „Пруденшъл“ и останал в столицата до 1965 г. Не може да се каже, че като застрахователен агент Грег успял да постигне кой знае какво. Нито пък някой, в изблик на християнски чувства, му предложил ръководен пост във фирмата. Познатият ви оперен петел Грег Стилсън, изглежда, си бил поприбрал крилцата през този петгодишен период. И още нещо — единствената жена в пъстрата му биография си останала майка му. Той нито се женил, нито дори, доколкото Джони бе успял да установи, имал някога постоянна приятелка.

В 1965 г. от „Пруденшъл“ му предложили поста на техен представител в Риджуей, щат Ню Хампшир, и Грег приел. С това се сложило край и на неговото кротуване. Тъкмо тогава набирали сили шестдесетте години с дискотеките и хипитата — ерата на късите поли и на девиза „Прави каквото ти се иска!“. Грег се включил активно в обществения живот на Риджуей. Станал член на Търговската палата и на самарянските организации. В 1967 г. името му прогърмяло по целия щат Ню Хампшир във връзка със спора около автоматите за платен паркинг в центъра на града. От шест години вече различни фракции в градската управа постоянно се карали по този въпрос. Грег предложил да се премахнат изобщо автоматите и да се заменят с касички за самообслужване. Нека всеки дава колкото иска. Някои се изказали, че не били чували по-безумна идея от неговата. „Е — отвърнал им Грег, — почакайте и ще видите!“ О, да, той умеел да убеждава. В крайна сметка градската управа приела предложението като временно решение под формата на експеримент и последвалият порой от монети накарал всички да хлъцнат от изненада. Единствен Грег не се изненадал — този принцип му бил известен от много време.

В 1969 г. той наново привлякъл върху себе си вниманието на информационните средства в Ню Хампшир като предложил в дълго и внимателно съставено писмо до редакцията на Риджуейския вестник да се изпращат арестуваните за употреба на наркотици на работа по обществени места, като парковете, да асфалтират алеите за велосипедисти, че дори да плевят зелените площи край пътищата. „Това е най-голямата идиотщина, която съм чувал!“ — възкликнали мнозина по този повод. „Дори да е така — отвръщал Грег. — Опитайте предложението ми, пак ако не потръгне — изхвърлете го!“ Градските власти решили да опитат. Един хахо — пушач на марихуана — реорганизирал целия каталог на градската библиотека от остарялата десетична система на Дюй в по-съвременната система на библиотеката на Конгреса, и това не струвало нито стотинка на града. Няколко хипита, окошарени по време на халюциногенна оргия, направили съвършенно нова планировка на градския парк и го превърнали в образцово място за почивка, където не липсвало езерце с патици, а детската площадка отговаряла на изискванията да се максимализират възможностите за игри и забави като същевременно се минимализират опасностите от наранявания. Както изтъквал Грег, повечето от наркоманите развивали страстта си към силните химикали по време на следването в университетите и колежите, но това съвсем не означавало, че не биха могли да приложат на практика останалите знания, придобити там.

По същото време, когато революционизирал паркингите в новоприетия си роден град и разрешавал проблема с местните наркомани, Грег пишел писма до редакциите на вестници като манчестърския „Юниън Лийдър“, бостонския „Глоуб“, че и до „Ню Йорк Таймс“, в които излагал крайно десни възгледи за войната във Виетнам, настоявал употребата на хероин да се счита за тежко престъпление и непременно да се наказва със затвор, както и да се възстанови смъртната присъда, особено за търговия с хероин. В предизборната си кампания за Камарата на представителите той на няколко пъти бе твърдял, че се е противопоставял на войната във Виетнам от 1970 г. нататък, но собствените му писма, публикувани в пресата, го уличаваха в чиста лъжа.

В 1970 г. Грег Стилсън отворил своя застрахователна кантора, в която се занимавал и с недвижими имоти. Фирмата му била преуспяваща. В 1973 г. в съдружие с още трима бизнесмени той финансирал и построил голям базар в центъра на града, в близост до седалището на управата на окръга, който представяше сега в Конгреса. Това била годината на арабското петролно ембарго, в която Грег започнал да кара един представителен „Лингълн-Континентал“. И също така годината, в която той се кандидатирал за кмет на Риджуей.

Кметът се избира за двугодишен срок и две години по-рано, в 1971-а, Грег получил предложения както от републиканците, така и от демократите, да се кандидатира за този пост в сравнително немалкия (с 8500 жители) град на Нова Англия. Той отклонил с любезна усмивка и двете предложения, а в 1973 г. издигнал независима кандидатура срещу доста популярен републиканец, който обаче бил уязвим заради безрезервната си подкрепа на Никсън, и демократ-фигурант. Тогава Грег за пръв път си сложил защитната каска на главата. Лозунгът, под който провеждал кампанията си, бил: „Да построим един по-хубав Риджуей!“. Победата му била съкрушителна. Година по-късно, в съседния щат Мейн, гласоподавателите обърнали гръб и на демократа Джордж Мичъл, и на републиканеца Джеймс Ървин и избрали за свой губернатор Джеймс Лонгли — представител на застрахователния бизнес от Луистън.

Грегори Амас Стилсън не пропуснал да си направи необходимите изводи от този факт.

4

В полетата на ксерокопията от печата Джони пишеше своите коментари и забележки, както и въпросите, които постоянно си задаваше. Толкова често бе прехвърлял в ума си своите разсъждения и изводи, че сега, както слушаше хрониката от изборния ден, водена от Чансълър и Бринкли, би могъл на един дъх да ги повтори дума по дума.

Първо: по всички правила Грег Стилсън не трябваше да бъде избран. Неговите предизборни обещания бяха до голяма степен несериозни. Произходът му бе крайно неподходящ. И образованието му бе крайно неподходящо. То свършваше с дванадесетия клас и до 1965 г. Грег бе водил практически скитнически живот. В страна, където избирателите смятат, че законите следва да се създават от юристи, доколкото Стилсън бе имал нещо общо със закона, то бе винаги от страната на потърпевш. Не бе женен, а и поведението му бе определено като луда глава.

Второ: за най-голямо учудване пресата го бе оставила почти изцяло на спокойствие. В изборната година, когато Уилбър Милс бе принуден да си признае, че има любовница, когато по същата причина такава вечна притурка като Уейн Хейс бе изритан от Камарата на представителите, когато дори силните на деня не бяха застраховани от постоянно наежения печат, готов да извади наяве всичките им кирливи ризи, репортьорите би трябвало да накълцат Грег Стилсън на парчета. Вместо това неговата колоритна, противоречива личност, изглежда, предизвикваше само весело възхищение от страна на националните информационни средства и сякаш не тревожеше особено никого освен Джони Смит. Телохранителите му бяха довчерашни плажни гангстери на свръхмощни мотоциклети и по време на предизборните митинги на Стилсън все се случваше някой да пострада, но така и не се намери журналист, който да разнищи докрай тези мистериозни инциденти. На митинга в центъра — пред същия базар, в чието изграждане бе взел участие и Стилсън — на едно осемгодишно момиченце била счупена ръката и изкълчен шиен прешлен; майката крещяла истерично и се кълняла, че някакъв от „маниаците мотоциклетисти“ блъснал детето от естрадата в момента, когато то се опитвало да се покатери на подиума до катедрата, за да поиска от големия политик автограф. Ала във вестника се бе появила само кратка бележка под заглавие „Пострадало дете по време на митинг на Стилсън“, която бързо се бе забравила.

Джони бе шокиран от публичната декларация, която Стилсън бе направил за състоянието на финансите си. В 1975 г. той платил федерални данъци в размер на 11 000 долара върху доход от 36 000 долара — нито цент за щата, разбира се, — в Ню Хампшир не събират данъци. Стилсън заявил, че целият му доход идвал от застрахователната му агенция и посредническата му фирма за недвижими имоти плюс дребното му възнаграждение като кмет. Не споменал нито думичка за такова тлъсто дробче като базара в центъра. Нямало никакви обяснения и за това, че къщата, в която живеел, оценена за 86 000 долара, била негова собственост, изплатена до последния цент. По времето, когато на самия президент на Съединените щати му търсеха постоянно сметка за действително нищожни суми, скандалната финансова декларация на Стилсън не бе предизвикала и най-малкото недоумение.

После идваше и оценката за дейността му като кмет. На този пост той се бе проявил в значително по-добра светлина, отколкото човек би могъл да очаква въз основа на предизборната му кампания. Стилсън бе пресметлив, хитър човек с грубовати, но правилни схващания за човешката, колективната и политическата психология. Така че за радост на данъкоплатците първият му мандат приключил в 1975 г. при положително салдо — такова нещо не се било случвало с финансите на града от десет години. С основание Стилсън се гордеел със своя план за решаване проблема с паркирането в града, както и с програмата, която сам наричал „трудово-образователен курс за хипита“. Риджуей бил и сред първите градове в страната, създали комитет за чествуване на двувековния юбилей на САЩ. А благодарение на предприятието за канцеларско обзавеждане открито там, в тежките времена на рецесия безработицата в района си останала на завидно ниското ниво от 3,2%. Всичко това бе твърде похвално.

Но имаше и други неща, случили се по време на кметуването на Стилсън, които изпълваха Джони със страх.

Средставата, отпускани на градската библиотека, били съкратени от 11 500 на 8000 долара и впоследствие, през последната година от мандата на Стилсън — на 6500 долара. В същото време фондовете за нуждите на полицията нараснали с четиридесет процента. Гаражът на участъка получил три нови патрулни коли, а в склада постъпила комплектна екипировка за борба с улични безредици. Били назначени двама нови полицаи и по настояване на Стилсън Градският съвет гласувал да се покриват 50% от разноските на всеки полицай, който пожелае да се снабди с лично огнестрелно оръжие. Вследствие няколко от полицаите в това заспало градче на Нова Англия си купили револвери система „Магнум“, калибър 357, оръжие прославено за вечни времена от „мръсника“ Хари Калахан. Стилсъновият мандат се запомнил и със затварянето на младежкия клуб и с въвеждането на вечерен час за ученици под шестнадест години, който уж бил доброволен, но за спазването му следяла полицията. И накрая, фондовете за социално осигуряване и подпомагане на нуждаещите се били орязани с 35%.

Да, имаше много неща около личността на Стилсън, които изпълваха Джони със страх.

Бащата деспот и винаги готовата да вземе негова страна майка. Политическите митинги, подобни на рок-концерти. Начинът, по който този човек въздействуваше на тълпата, неговите телохранители…

Още от Синклер Луис насам хората не преставаха да бият тревога и да предупреждават, че фашизмът надига глава в Америка, но засега опасенията им не са оправдаваха. Е, вярно че в Луизиана се бе появил Хюи Лонг^[8], но Хюи Лонг бе…

Бе убит.

Джони затвори очи и видя Нго да насочва показалец като дуло на пистолет: бум, бум, бум.

Тигре, тигре, я кажи —

огън теб ли нажежи,

та си пламнал в ярък зрак

и разпръскваш горски мрак?

От ужасно ли видение…^[9]

Но човек не трябва да сее бурена на мъстта и злото. Стига да не иска да се свлече по наклонената плоскост чак до дъното, където чака Франк Дод под качулката на своя полиетиленов плащ; в една компания с Освалдовци, Сирхан-Сирхановци и Бремъровци. Маниаци от всички страни, съединявайте се! Не занемарявай налудничавите си тефтери и ги прелиствай в среднощните часове, а когато стане невъзможно да удържиш в себе си всичко натрупано, поръчай да ти изпратят по пощата пистолет. Джони Смит, запознай се с Фром Перушана^[10]. Много ми е приятно да се запознаем, Джони. Всичко, което сте записали в бележниците си, е напълно разбираемо за мен. Искам да се запознаете с моя духовен наставник Чарли^[11]. Чарли, това е Джони. Когато свършиш със Стилсън, ще обединим усилията си, за да отървем света от всички тези свини.

Виеше му се свят. Пристъпите на неизбежното главоболие идваха на талази. Така ставаше всеки път — Грег Стилсън неминуемо го докарваше до това състояние. Крайно време бе да заспива и, за бога, никакви сънища!

И все пак въпросът си оставаше.

Беше го записал в един от тефтерите и постоянно се връщаше към него. Беше го изписал внимателно буква по буква и го бе заградил три пъти с кръг, сякаш за да не може да избяга оттам. Въпросът бе следният: „Ако можеше да се вмъкнеш в някаква машина на времето и да се върнеш в 1932 г., би ли убил Хитлер?“

Джони погледна часовника си — дванадесет и петнадесет. Вече бе трети ноември и изборите в тази юбилейна година на второто столетие бяха отишли в историята. Все още не бяха ясни резултатите в Охайо, но Картър беше начело. Без бой, мойто момче! Край на суетнята, свърши се борбата! Изборът приключи — един загуби, друг сполучи! Джери Форд можеше да си прибере жокейката в нафталина поне до 1980 г.

Джони отиде до прозореца и погледна навън. Голямата къща бе потънала в мрак, но лампата в квартирата на Нго светеше. Нго, комуто скоро предстоеше да стане американски гражданин, все още гледаше големия спектакъл, организиран в страната на всеки четири години: През онази врата си отиват старите мухльовци, а оттук влизат новите мухльовци. Изглежда, Гордън Строн^[12] не беше изтърсил чак такава глупост пред Сенатската комисия за разследване на „Уотъргейт“.

Джони си легна, но дълго не можа да заспи.

Когато накрая се унесе, сънува смеещия се тигър.