Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Dead Zone, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Стоянка Ангелова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Мистично фентъзи
- Политически трилър
- Психологически хорър
- Свръхестествено
- Социална фантастика
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 213гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Мъртвата зона
Народна култура, София, 1986
Американска. Първо издание
Превод Стоянка Ангелова
Послеслов Вера Ганчева
Рецензент Вера Ганчева
Редактор Мария Донева
Художник Гриша Господинов
Художник-редактор Стефан Десподов
Технически редактор Олга Стоянова
Коректори Евгения Джамбазова, Лили Александрова
Литературна група — ХЛ. 04/95366/25631/5637—321—86
Дадена за набор август 1986 г. Подписана за печат октомври 1986 г. Излязла от печат ноември 1986 г. Формат 70×100/16 Печатни коли 24. Издателски коли 31,10. УИК 32,58 Цена 3,66 лв.
ДИ „Народна култура“, София
ДП „Димитър Найденов“, В. Търново
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Мъртвата зона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: енциклопедичен стил. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Мъртвата зона | |
Dead zone | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Първо издание | 1979 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър, драма, свръхестествен |
Вид | роман |
Предходна | Сблъсък |
Следваща | Подпалвачката/Живата факла |
Мъртвата зона в Общомедия |
„Мъртвата зона“ (на английски: Dead Zone) е роман на Стивън Кинг, един от знаковите в неговото творчество. Публикуван е за пръв път в САЩ през 1979 г. с подкрепата на New American Library.
Сюжет
По-голяма част от действието се развива в несъществуващия град Касъл Рок в щата Мейн. Всичко започва през далечната 1953 г. когато едва шест годишния Джон Смит решава да се попързаля на ледената пързалка. Джон претърпява сблъсък с друг кънкьор и за кратко губи съзнание. Не обръща внимание на травмата на главата си и като всички малки деца забравя бързо какво се е случило, но това не ознчава, че инцидентът не е оставил бледи отпечатъци върху мозъка му. Години по-късно когато той възмъжава и не помни случилото се на пързалката, но въпреки това съзнава, че не е съвсем обикновен млад мъж. Животът му се развива като по план - любящи родители, университет, красива приятелка и всичко това приключва през октомври 1970 г. Взима такси, за да се прибере у дома, но тежка автомобилна катастрофа го запраща в кома, от която ще се събуди 4 години и половина по-късно, когато всеки е изгубил вяра, че ще се възстанови. Сара се е омъжила за друг, родителите му почти са се примирили със загубата на единствения си син…Джон Смит като че ли вече не съществува за света.
На 17 май 1975 година Джони Смит се събужда от комата. След дълга рехабилитация той се възстановява, но вече знае, че мозъкът му е безнадеждно увреден. Тежката травма от катастрофата променя онази част от мозъка му пострадала при сблъсъка на пързалката през толкова много години и се разива дарбата да вижда миналото и бъдещето на хората само с едно докосване, било то на самия човек или на някоя вещ. Благодарение на дарбата си, Джони Смит помага на шериф Банърман да разкрие тайнствените убийства на млади жени и момичета, разтърсили Касъл Рок: убиецът се оказва Франк Дод – един от помощниците на шерифа.
Джон Смит среща Грег Стилсън – на пръв поглед нормален човек, благодетел, политик със сериозни шансове да стане президент на САЩ. Но след случайно докосване, Джон Смит разбира истинската му същност на Стилсън — той е маниак и убиец, който ще разпали ядрена война ако бъде избран за президент. Скоро Джони научава, че му остава малко живот — дарбата му има ужасяваща цена, която трябва да плати. Но той не смята да си отиде от света просто така. Твърдо е решен да спре лудия кандидат-президент преди да е влязъл в Белия дом и да разпали ужасяващата ядрена война и то на всяка цена. Джон прави единственото, което смята за редно – купува пушка и тръгва срещу Грег Стилсън, който не се спира пред нищо за да постигне целите си.
Адаптации по романа
През 1983 г. романът е адаптиран за екранизация от сценариста Джефри Боам. Филмът носи заглавието на книгата — „Мъртвата зона“. В главните роли са актьорите актьорите Кристофър Уокън в ролята на Джони Смит и Мартин Шийн като Грег Стилсън. Режисьор на лентата е Дейвид Кронънбърг. Някои детайли от романа са променнеи за нуждите на продукцията.
По романът е заснет и едноменен сериал през 2002 г. Ролята на Джони Смит се изпълнява от Антъни Майкъл Хол, Сара — от актрисата Никол де Боер, Грег Стълсън се играе от Шон Патрик Фланъри. Сериалът също не се придържа към книгата. В него Сара забременява от Джони малко преди катастрофата.
Романът е вдъхновил и създаделите на Семейство Симпсън. В епизодът „Treehouse of Horror XV“, посветен на Хелоуин, една от частите е озаглавена „The Ned Zone“. В нея Нед Фландърс има мозъчен тумор и след операцията по отстраняването му той получава способността да „вижда“ смъртта на хората, която неизменно настъпва малко по-късно.
Издания на български
- Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, ДИ „Народна култура“, 1986. ISBN 04/95366/25631/5637-321-86(ЕКП).
- Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, Art Balkanique Co, 1990.
- Кинг, Стивън. Мъртвата зона. Велико Търново, „Абагар“, 1993.
ГЛАВА XIX
1
Един ден, скоро след като Чък бе постигнал първия си решителен успех в четенето, Джони Смит стоеше в банята на къщата за гости и търкаше страните си с електрическа самобръсначка „Норелко“. Напоследък, щом се видеше отблизо в огледалото, винаги изпитваше едно особено чувство, сякаш виждаше не себе си, а свой по-възрастен брат. Дълбоки хоризонтални бръчки се бяха вкопали в челото му. Други две ограждаха отстрани устата. А най-трудно бе да свикне с белия си кичур, както и с това, че цялата му коса бе започнала да се прошарва. При това сякаш от вчера.
Той изключи самобръсначката и влезе в кухнята със столовата. „Сега да го ударим малко на живот“ — помисли си Джони и пусна тънка усмивчица. Отново бе започнало да му се струва естествено да се усмихва. Той пусна телевизора, извади си бутилка пепси от хладилника и се настани удобно за новините. Тази вечер очакваха да се завърне Роджър Чатсуърт и на следващия ден Джони щеше да има изключителното удоволствие да му съобщи, че синът му е направил съществен напредък.
Два-три пъти месечно Джони навестяваше Хърб. Той бе много доволен, от новата работа на сина си и слушаше с жив интерес разказите му за живота на семейство Чатсуърт, за прекрасната им къща в приятния университетски град Дърам и за проблемите на Чък. На свой ред Джони слушаше за безплатния труд на баща си по къщата на Шарлен Маккензи в съседния район Ню Глостър.
— Мъжът й беше голям лекар, но много вързан в ръцете — обясни Хърб. Шарлен и Вера бяха приятелки от времето, преди Вера да се уплете безвъзвратно в най-невероятните разклонения на религиозния фундаментализъм. Това бе станало причина двете жени да се отчуждят. Съпругът на Шарлен, специалист по вътрешни болести, бе починал от инфаркт в 1973-та. — Къщата направо щеше да падне върху главата й — продължи Хърб. — За мен това бе най-малкото, което можех да направя. Ходя там в съботите и тя ми слага да хапна, преди да си тръгна за вкъщи. Не мога да си кривя душата, Джони, тя готви по-добре от теб.
— И по-добре изглежда — закачи го Джони.
— Вярно, тя е много привлекателна жена, но няма нищо такова, Джони! Няма и година, откакто си отиде майка ти и…
Но Джони подозираше, че имаше нещо такова, и тайно се радваше от все сърце. Никак не му харесваше мисълта, че баща му може да прекара старините си в самота.
От екрана на телевизора коментаторът Уолтър Кронкайт поднасяше вечерната порция новини от политическия живот. Сега, когато предварителните гласувания бяха приключили и оставаха броени седмици до конгресите на двете партии, по всичко изглеждаше, че Джими Картър щеше да бъде избран от демократите като кандидат за президент. Форд бе този, който трябваше със зъби и нокти да воюва за политическото си бъдеще срещу Роналд Рейгън, бивш губернатор на Калифорния и кинозвезда. Шансовете на двамата бяха дотолкова изравнени, че журналистите включваха в сметките си всеки отделен делегат, а в едно от редките си писма Сара Хазлет съобщаваше: „Уолт стиска всички палци (и на краката!) да спечели Форд. Като кандидат за Сената на нашия щат, той вече се вижда във фрак и казва, че поне в Мейн Рейгън няма на какво да се надява.“
Докато работеше в закусвалнята в Китъри, Джони си създаде навик да отскача веднъж-дваж седмично до Дувър, Портсмут или кое да е от околните градчета на Ню Хампшир. Там задължително се появяваха всички кандидати за президентския пост и човек имаше изключителната възможност да види отблизо онези, които се стремят към Белия дом, при това без едва ли не кралските атрибути на властта, с които всеки от тях можеше по-късно да бъде увенчан. Тези излети се превърнаха за Джони в нещо като хоби, макар и осъдено да бъде кратковременно: щом завършеха предварителните изобори в Ню Хампшир — първи в цялата страна, — кандидатите заминаваха за Флорида, без да се обърнат нито веднъж назад. И, разбира се, сред тях имаше и такива, които погребваха политическите си амбиции насред пътя между Портсмут и Кийн[1]. Никога преди, освен по време на войната във Виетнам, Джони не се бе увличал от политика, но сега, когато се съвземаше след историята в Касъл Рок, той се бе превърнал в запален наблюдател на политическия живот и в това му увлечение определена роля играеше и неговата необикновена дарба или може би проклятие.
Успя да се ръкува с Морис Юдъл и Хенри Джаксън, а Фред Харис го потупа по рамото. Роналд Рейгън му разтърси ръката със заучения маниер на стар политик и му каза: „Елате при урните и ни помогнете, ако можете.“ Джони отвърна с доброжелателно кимване. Не виждаше смисъл да обяснява на мистър Рейгън, че не е избирател от щата.
Още с влизането в „Нюингтън Мал“ бе провел близо петнадесетминутен разговор със Сардж Шрайвър[2]. От току-що подстригания Шрайвър лъкаше на лосион за след бръснене и може би на отчаяние. Придружаваха го един-единствен помощник по кампанията, чиито джобове бяха претъпкани с брошурки, и агент на Специалната служба, който крадешком разчесваше младежките пъпки по лицето си. Изглежда, на Шрайвър му бе извънредно приятно, че го познаха. Минута-две преди Джони да се сбогува, един от кандидатите, който търсеше някого от местните служители, се приближи до него и го помоли да му подпише документите. Шрайвър се усмихна добродушно.
Джони бе доловил по нещичко за всички, но сигналите бяха твърде неопределени. Очевидно физическият контакт се бе превърнал за тези хора в дотолкова изтъркан ритуал, че истинското им „аз“ оставаше изолирано под дебел слой твърда, прозрачна пластмаса. С изключение на президента Форд, Джони бе видял всички кандидати, но само веднъж го бе споходило онова остро, наелектризирващо усещане за интуитивно прозрение, което му напомняше за Айлийн Магаун и по коренно различен начин — за Франк Дод.
В седем и петнадесет една сутрин Джони пристигна със стария си „Плимут“ в Манчестър, след като бе работил от десет предната вечер до шест часа този ден. Бе уморен, но тихото зимно утро изглеждаше така приятно, че бе жалко да се проспи. А и градчето Манчестър му харесваше с тесните си улички и белязаните от годините тухлени къщи, с мрачните корпуси на текстилните фабрики, нанизани покрай реката като викторианска броеница. Този път не бе тръгнал съзнателно да лови политически знаменитости. Мислеше да се поразходи малко с колата из улиците на града, преди да са се задръстили с хора и шумът да наруши магията на студената февруарска тишина, след което щеше да се върне в Китъри, за да се мушне под юргана за няколоко часа.
При поредния завой Джони забеляза, че въпреки знака за забранено паркиране пред една фабрика за обувки бяха спрели три съвършено безлични лимузини. До портала бе застанал Джими Картър и се ръкуваше с мъжете и жените, които застъпваха на смяна. Те носеха обяда си в кутии или направо в книжни кесии, дъхът им излизаше на бели облачета, бяха облечени топло и имаха сънени лица. Картър намираше по думичка за всекиго. Широката му усмивка, тогава още не така разхвалена, както щеше да бъде по-късно, изглеждаше неуморима. Носът му бе зачервен от студа.
Джони паркира една пряка по-надолу и се върна пеша до вратата на фабриката. Обувките му хрущяха и скърцаха по коравия сняг. Агентът от Специалната служба до Картър бързо измери с поглед Джони и реши, че не е опасен, или поне даде вид, че така е решил.
— Ще гласувам за всеки, който мисли да намали данъците — говореше мъж в овехтяло скиорско яке. Върху ръкава му имаше цяло съзвездие от прогорени дупчици — вероятно от акумулаторна киселина. — Истина ви казвам, проклетите данъци ще ме довършат!
— Ще се погрижим за тях — обеща Картър. — Щом влиза в Белия дом, веднага ще се заемем с тази първостепенна задача — да огледаме основно положението с данъците. — Кротката самоувереност в гласа му порази и доста смути Джони.
В един момент той почувствува върху себе си погледа на политика и чу поздрава му:
— Здравей!
— Здравейте, мистър Картър. Аз не работя тук. Просто минавах с колата и ви видях.
— Радвам се, че спряхте. Аз съм кандидат за президент.
— Знам.
Картър подаде ръка. Джони я пое.
— Надявам се, че ще… — започна Картър и спря.
Прозрението блесна в главата на Джони, раздруса го така, сякаш бе пъхнал пръсти в електрически контакт. Картър го загледа пронизително. Те се взираха един в друг сякаш цяла вечност.
Това не се хареса на агента от Специалната служба. Той тръгна към Картър и заразкопчава в движение палтото си. Някъде зад тях, на милиони километри, фабричната свирка възвести, че е точно седем часът с проточено, равно изсвирване, което се понесе в мразовитата, ясна утрин.
Джони пусна ръката на Картър, но двамата продължиха да се гледат.
— Какво по дяволите беше това? — попита приглушено Картър.
— Ти май бързаше за някъде, нали? — намеси се изведнъж агентът от Специалната служба. Ръката му легна върху рамото на Джони. Огромна, тежка ръка. — Разбира се, че бързаше.
— Не се тревожи! — успокои го Картър.
— Вие ще станете президент — обяви Джони.
Ръката на агента бе още върху рамото на Джони и макар че бе поолекнала, той започна да приема сигнали и оттам. Агентът от Специалната служба
(очи)
не му харесваха тези очи. Според него те бяха
(очи на убиец, очи на психопат)
студени и чужди и нека този тип само да посегне към джоба си, нека само да помисли да посегне, той веднага ще го събори на тротоара. На втори план в съзнанието на агента, зад ежесекундната му преценка на ситуацията, вървеше някакъв тъп, убийствено монотонен мислен рефрен
(Лоръл, Мериланд, Лоръл, Мериланд[3]…)
— Да — каза Картър.
— Резултатът от гласуването ще виси на косъм, никой не може да си представи колко оспорвано ще бъде, дори вие не си го представяте. И все пак ще победите. Той сам ще се закопае.
Картър го гледаше безмълвно, леко усмихнат.
— Имате дъщеря. Тя ще ходи на училище във Вашингтон. В най-обикновено, общинско училище на име… — но името се оказа в мъртвата зона — на името на един освободен роб.
— Приятелче, искам да се разкараш оттук — подкани агентът.
Картър го изгледа и той млъкна.
— За мен бе удоволствие да се срещна и да поговоря с вас. Малко смущаващо, но все пак удоволствие.
Джони дойде на себе си. Трансът му премина. Усети, че му е студено на ушите и че му се ходи на едно място.
— Желая ви всичко добро — смънка той.
— Благодаря, също и на вас.
Джони се върна при колата, като през целия път чувствуваше в гърба си погледа на агента. Потегли и потъна в размисъл. Не след дълго Картър прекрати кампанията в Ню Хампшир и се пренесе във Флорида, за да продължи борбата.
2
На малкия екран Уолтър Кронкайт свърши с политиците от домашната сцена и се прехвърли на гражданската война в Ливан. Джони стана, наля си още пепси и вдигна чаша към телевизора.
— За твое здраве, Уолт! Пия за трите „С“ — смърт, съсипия и съдба. Закъде сме без тях?
На вратата тихо се почука.
— Влез — викна Джони, като очакваше, че сигурно Чък ще го покани да отидат с колата на кино в Съмърсуърт. Но не беше Чък. Беше баща му.
— Здравей, Джони! — поздрави той. Беше облечен със стари, избелели от пране джинси и проста памучна риза с пуснати свободно краища. — Удобно ли е да вляза?
— Разбира се, заповядайте. Мислех, че ще се върнете много по-късно.
— Обади ми се Шели. — Шели беше жена му. Роджър влезе и затвори вратата. — Чък ходил при нея. Избухнал в сълзи Като малко дете. Казал й, че правиш чудеса, Джони. Казал, че се надява да се оправи напълно.
Джони остави чашата си.
— Имаме още много път да извървим.
— Чък ме посрещна на летището. Не съм го виждал толкова щастлив, откакто бе на… колко? Десет? Единадесет? Когато най-после му подарих малокалибрената пушка, която бе чакал пет години. Прочете ми един пасаж от вестника. Прогресът му е просто… фантастичен! Дойдох специално да ти благодаря.
— Благодарете на Чък. Той е много схватливо момче. До голяма степен онова, което става с него сега, е резултат на едно ново, пораснало самочувствие. Той успя да си внуши вяра в собствените сили и сега смело върви напред. Това е най-точното обяснение, което мога да дам.
Роджър седна.
— Казва, че го учиш да сменя гарда.
Джони се засмя.
— Има такова нещо.
— Ще бъде ли в състояние да вземе матурата?
— Не знам. Но никак не ми се ще да го видя как рискува и се проваля. Матурата представлява голямо натоварване за психиката. Ако нещата се развият така, че като влезе в онази голяма зала и застане пред компютъра с въпросника в ръка изведнъж се скове, това би било истинска трагедия за него. Мислили ли сте да го пратите за година в някое добро подготвително училище? Нещо от рода на пансионата Питсфийлд?
— Тази идея се обсъждаше известно време между нас, но честно казано, аз винаги съм смятал, че така само се отлага неизбежното.
— А това е едно от нещата, които са в дъното на проблемите на Чък — чувството, че за него няма среден път между успеха и провала.
— Аз никога не съм насилвал Чък.
— Не съзнателно, знам. Знае го и Чък. Но от друга страна, вие сте богат, преуспяващ човек, завършил университет с пълно отличие. Мисля, че синът ви се чувствува в известен смисъл като излязъл на терена веднага след суперзвезда.
— Нищо не бих могъл да направя за това.
— Според мен една година в подготвителното училище, далеч от дома и гимназията, може да му помогне да види нещата в правилна светлина. Освен това той би желал да започне работа през идното лято в някой от вашите заводи. Ако това бяха моят син и моите заводи, аз бих се съгласил.
— Чък иска такова нещо? Защо никога не ми е казвал?
— За да не си помислите, че се подмазва.
— Той ли ти го каза?
— Да. Иска, защото счита, че практическият опит ще му бъде от полза по-късно. Момчето иска да върви по вашите стъпки, мистър Чатсуърт. А вие сте оставили доста внушителни стъпки след себе си. С това до голяма степен е свързан и проблемът му с четенето. Той болезнено желае да повтори вашия успех.
В известен смисъл Джони бе излъгал. Вярно, че Чък бе намеквал за тези неща, дори завоалирано бе споменавал някои от тях, но неговата откровеност съвсем не отиваше толкова далеч, колкото Джони я представяше пред Роджър Чатсуърт. Поне що се отнася до казаното от Чък на глас. Но от време на време Джони го бе докосвал и бе доловил сигнали в този смисъл. Бе разгледал снимките, които момчето носеше в портфейла си, и знаеше какви чувства храни то към баща си. Някои от нещата, които бе научил, не би казал за нищо на света на приятния, но малко хладен човек, седнал срещу него. Чък боготвореше земята под краката на баща си. Зад непринудено нехайния си вид (нещо, по което много си приличаха с Роджър) той бе разкъсван от вътрешното убеждение, че никога няма да може да се сравни с баща си — човека, превърнал десетпроцентов дял от една изправена пред фалит фабрика за вълнени платове в цяла текстилна империя с филиали навред из Нова Англия. Момчето вярваше, че това дали баща му ще го обича, или не, зависи от способностите му да извърши подобни титанични дела — да достигне върховете в спорта, да постъпи в реномиран университет, да чете!
— Сигурен ли си, че не се лъжеш? — попита Роджър.
— Да. Но бих желал Чък да не разбере, че сме имали такъв разговор. Аз ви доверявам негови тайни.
„И това е по-вярно, отколкото можеш да си представиш.“
— Бъди спокоен. А ние тримата с Чък и майка му ще обсъдим идеята за подготвителното училище. Междувременно това тук е за теб.
Той извади от задния си джоб един ненадписан бял плик за официална кореспонденция и го подаде на Джони.
— Какво е това?
— Отвори и виж.
Джони го отвори. Вътре имаше чек за петстотин долара.
— О!… Но аз не мога да го приема.
— Можеш и ще го приемеш. Бях ти обещал премия, ако постигнеш резултат, а аз държа на обещанията си. Ще има още един чек, когато приключиш.
— Сериозно, мистър Чатсуърт, аз просто…
— Шшт. Ще ти кажа нещо, Джони. — Чатсуърт се наведе напред. По устните му се плъзна някаква особена усмивка и Джони изведнъж почувствува, че вижда истинската същност под приятната външност на човека, извършил чудото с къщата, имението, плувния басейн, заводите, но насадил и фобията на сина си, която навярно би могла да бъде отнесена към истеричната невроза. — Джони, от опит знам, че деветдесет и пет процента от хората, които ходят по земята, са просто инертна маса. Един процент са светци и един — задници. Останалите три процента са онези, които правят каквото кажат. Аз съм от тях, също и ти. Тези пари си ги спечелил. В заводите си държа някои, които получават по единадесет хиляди долара годишно, за да се почесват тук и там, но не мъркам. Аз съм съвременен човек, което значи, че разбирам какво кара света да се върти. Горивото за това движение е смес от една част супер на девет части пикня. Ти не си от втората категория. Така че сложи сега парите в портфейла си и гледай за в бъдеще повече да не се подценяваш.
— Добре — примири се Джони. — Ще бъда откровен с вас — тези пари ще ми свършат добра работа.
— Болнични сметки?
Джони вдигна поглед към Роджър Чатсуърт. Очите му се присвиха.
— Знам всичко за теб — каза Роджър. — Нима допускаш, че няма да проуча човека, когото съм наел да обучава сина ми?
— Вие знаете, че…
— Че те считат за нещо като парапсихически феномен? Че си помогнал да се намери някакъв убиец в Мейн? Поне така пишеше във вестниците. Миналия януари си имал договор за учителско място, но се отвърнали от теб като от прокажен, когато името ти прогърмяло в пресата.
— Вие сте знаели? От колко време?
— Отпреди да се преместиш при нас.
— И въпреки това ме наехте?
— Аз търсех частен учител, нали? Ти даваше вид на човек, който ще свърши работа. Мисля, че показах отличен усет, като те наех.
— Е, в такъв случай благодаря. — Гласът на Джони бе станал дрезгав.
— Казах ти, че няма за какво да благодариш.
Докато траеше разговорът им, Уолтър Кронкайт бе успял да приключи със сериозната част на бюлетина и бе преминал към евтини сензацийки от типа на „човек ухапал куче“, каквито понякога вървят в края на информационните емисии. В момента казваше: „… тази година пред избирателите иа Ню Хампшир се яви един независим[4] кандидат в трети избирателен окръг…“
— Тези пари ще ми дойдат наистина навреме — отново захвана Джони. — Това е…
— Шшт, почакай! Искам да слушам.
Чатсуърт се бе навел напред към телевизора, с отпуснати между коленете длани и с доволната усмивка на човек, предвкусващ нещо много интересно. Джони също се обърна към екрана.
„… Стилсън — чу се отново гласът на Кронкайт. — Този четиридесет и три годишен застрахователен агент и посредник предприемач определено представлява една от най-ексцентричните фигури на изборния маратон седемдесет и шеста, но в трети избирателен окръг кандидатът на републиканците Харисън Фишър, както и съперникът му от демократите Дейвид Боус са сериозно разтревожени, защото сондажите на общественото мнение дават значителна преднина за Грег Стилсън. Нашият пратеник Джордж Хърман ни предаде следния репортаж…“
— Кой е Стилсън? — попита Джони.
Чатсуърт се изсмя.
— О, ти непременно трябва да видиш този тип, Джони. Той е луд за връзване. Но мога да ти обещая, че през ноември трезвомислещите избиратели от трети окръг ще го изпратят във Вашингтон — стига да не се затърчи на пода с пяна на устата, нещо, което не бих изключил напълно.
На телевизионния екран приятен млад мъж в отворена бяла риза говореше пред неголяма група хора от украсена със знамена трибуна посред паркинга на някакъв супермаркет. Младият мъж назидателно поучаваше слушателите си. Слушателите никак не се трогваха. Хърман започна коментара си:
„Това е Дейвид Боус, кандидатът на демократите. Пратен на заколение, както биха казали някои, за мястото в Конгреса на трети избирателен окръг в Ню Хампшир. Боус бе подготвен за борба без реални шансове за успех, тъй като в трети избирателен окръг на Ню Хампшир няма случай на избран демократ, дори по време на Джонсъновия блицкриг в хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година. Но Боус очакваше конкуренцията да дойде от ТОЗИ ЧОВЕК.“
На екрана се появи мъж на около шестдесет и пет години, който произнасяше реч на богат обяд за събиране на дарения във фонда на избирателната кампания. Слушателите имаха охранения, самодоволен и леко запечен вид, който сякаш е патент на бизнесмените републиканци. Ораторът поразително приличаше на Едуард Гърни от Флорида, макар да му липсваше стройната стегната фигура на Гърни.
„Харисън Фишър — продължи коментара си Хърман. — От 1960 г. насам избирателите на трети окръг най-редовно всеки две години го изпращат във Вашингтон. Той е влиятелна фигура в Камарата на представителите, член на пет комисии и председател на Комисията по националните паркове и плавателните реки. Очакваше се, че той ще победи с лекота младия Дейвид Боус. Но нито Фишър, нито Боус бяха предвидили, че сред раздадените карти ще има още едно асо — ето ТОВА.“
Започна нов репортаж.
— Велики боже! — потресе се Джони.
До него Чатсуърт се запревива от смях и се запляска по бедрата.
— Виждал ли си някога такова чудо?
Нямаше я заспалата тълпа от паркинга пред супермаркета. Нямаше го и разкошния обяд за дарителите в официалната зала на хотел „Хилтън“ в Портсмут. Грег Стилсън се бе качил на някаква естрада в Риджуей — града, в който живееше. Зад гърба му стърчеше статуя на герой от гражданската война с пушка в ръка и нахлупена на очите фуражка. Улицата бе преградена и претъпкана с възторжено ревяща тълпа, предимно от млади хора. Стилсън бе облечен с избелели джинси и войнишка дочена риза с две джобчета. На едното бяха избродирани думите „Дайте шанс на мира“, а на другото „За бащин дом, за родна стряха“. На главата му, дръзко килната, се мъдреше яка пластмасова каска на строителен работник. Отпред на каската бе лепнато зеленото знаме на защитниците на околната среда. Редом със Стилсън се виждаше някаква метална количка. От двойката говорители над главата му се носеше песента на Джон Денвър „Слава богу, аз съм селско момче“.
— Що за количка е това? — учуди се Джони.
— Ще видиш — каза Роджър, все още ухилен до ушите.
Двамата отново се заслушаха в гласа на Хърман:
„Петото асо в колодата се казва Грегъри Амас Стилсън, четиридесет и три годишен, бивш пътуващ търговец на компанията за издаване и разпространяване на религиозна литература «Път към истината», бивш бояджия, а за хората от родния му щат Оклахома — прочут в миналото магьосник заклинател на дъждовете.“
— Заклинател на дъждовете? — повтори недоумяващо Джони.
— О, това също влиза в политическата му платформа. Ако го изберем, той ще ни осигурява дъжд по поръчка.
„В политическата платформа на Стилсън има нещо доста… мм… свежо“ — заключи Джордж Хърман.
Джон Денвър завърши песента си с крясък и тълпата избухна в аплодисменти. После заговори Стилсън и гласът му загърмя на максимална мощ през усилвателите. Уредбата му поне бе на висота — нямаше почти никакви изкривявания на звука. Джони обаче бе обзет от смътна тревога, като чу гласа на този човек — той се носеше на високи, мощни вълни като проповедта на мисионер, дошъл да върне заблудените души в лоното божие. А от устата му, когато говореше, изскачаха ситни пръски слюнка.
„Питате какво ще правим във Вашингтон? Питате защо ни се ходи във Вашингтон? — тръбеше Стилсън. — Каква е нашата платформа? Нашата платформа има пет точки, приятели мои и съседи, пет не случайни, големи точки. И кои са тези точки? Ей сега ще ви ги кажа! Точка първа: ИЗМЕТЪТ ВЪН!“
От тълпата се изтръгна невъобразим възторжен рев. Някой хвърли към небето с две ръце конфети, а друг се провикна „Ухааааа!“ Стилсън се надвеси от катедрата.
„Да ви кажа ли защо съм сложил тази каска, приятели мои и съседи? Че защо да не ви кажа! Сложил съм я за Вашингтон — пратите ли ме там, ще ги започна и ще ги овършея всичките като не знам каква си хала. Ей така ще ги натръшкам!“
И пред смаяния поглед на Джони, Стилсън наведе глава като някой бик и надавайки дивашки бойни викове, се понесе в атака по подиума. Роджър Чатсуърт едва не падна от стола си от смях. Тълпата полудя. Стилсън изтърча обратно на катедрата, свали каската, развъртя я и я метна сред навалицата. Там веднага се сборичкаха кой да я докопа.
„Точка втора! — зина Стилсън в микрофона. — Всички в правителството, от най-големия до най-малкия, които бъдат хванати в леглото с чужди жени, ще изхвръкнат като тапи. Ако толкова им се е дощяло да спят с разни, няма защо да цоцат държавата за това!“
— Да КАКВО? — премигна Джони.
— О, това още не е нищо, просто разгрявка. — Роджър избърса рукналите сълзи от очите си и отново се затресе в бурен смях. Джони обаче не виждаше нищо смешно.
„Точка трета — дереше се Стилсън. — Ще хванем всичкия боклук, дето се е натрупал, и ще го изстреляме направо в космоса! Ще го натъпчем в кесийки! Ще го увием в торбички! Ще го запратим чак на Марс, на Юпитер, ще го разпилеем по пръстените на Сатурн! Ще дишаме чист въздух, ще пием чиста вода само след ШЕСТ МЕСЕЦА!“
Тълпата изпадна в екстаз. Джони съзря там не един и двама, които, подобно на Роджър Чатсуърт, направо си умираха от смях.
„Точка четвърта! Вече ще си имаме предостатъчно и бензин, и газ! Няма повече да си играем на шикалки с онези мръсни араби, ами ще подхванем работата както трябва! В Ню Хампшир повече няма да има старци, замръзнали на шушулки, както миналата зима!“
Последваха всеобщи мощни овации. Предната година в Портсмут една старица бе умряла от измръзване в таванската си квартира — очевидно не бе могла да си плати и й бяха изключили газта.
„Ние имаме достатъчно сили, приятели мои и съседи, и ще го направим! Има ли някой да се съмнява в това?“
„НЕ!“ — изрева тълпата.
„И последна точка. — Стилсън се приближи до металната количка, отхлупи някакъв капак и отвътре се вдигна облак пара. — ТОПЛИ КРЕНВИРШИ!!!“
Той загреба с две ръце кренвирши от количката, която, Джони най-сетне се досети, бе за сервиране на топли аламинути, хвърли ги в тълпата и загреба отново. Кренвиршите се разхвърчаха по всички посоки.
„Хот дог за всеки мъж, жена или дете в Америка! И когато пратите Грег Стилсън в Камарата на представителите, всеки ще викне: ХОТ ДОГ — ОТЛИЧНО! НАЙ-СЕТНЕ ДА СЕ НАМЕРИ ЕДИН, ДЕТО МУ ПУКА ЗА ХОРАТА!“
На екрана започна нова сцена. Група дългокоси младежи, които приличаха на пътуващ рок-състав, разглобяваха импровизираната естрада. Други трима от същата компания почистваха боклуците, останали след тълпата. Джордж Хърман отново поде прекъснатия коментар:
„Кандидатът на демократите Дейвид Боус нарича Стилсън шут, който иска да сложи прът в колелата на демократичния процес. Харисън Фишър отива още по-далеч — той нарича Стилсън циничен панаирджия, който се гаври със самата идея за свободни избори, като я превръща в евтин естраден номер. В речите си Фишър описва независимия кандидат Стилсън като член на партията «Хот дог». Но фактите са такива: според последното проучване на общественото мнение, проведено в трети избирателен окръг на Ню Хампшир от Кълъмбия Бродкастинг Систем, в полза на Дейвид Боус са се изказали двадесет процента от запитаните, за Харисън Фишър — двадесет и шест процента, а за черната овца Грег Стилсън — главозамайващите четиридесет и два процента. Разбира се, до деня на изборите има още много време и нещата могат да се изменят, но за момента Грег Стилсън е спечелил сърцата, ако не и умовете на избирателите от трети окръг на Ню Хампшир.“
Хърман се появи в кадър. Камерата го ловеше до кръста, но ръцете му не се виждаха. Изведнъж той вдигна едната и се разбра, че държи кренвирш. Отхапа го и обяви: „Гледахте предаване на Джордж Хърман, репертьор на Си Би Ес, от Риджуей, Ню Хампшир.“
И отново се показа Уолтър Кронкайт от студиото.
„Топли кренвирши — закиска се той. — Такива ми ти работи!…“
Джони стана и изключи телевизора.
— Просто не мога да повярвам. Този тип наистина ли е кандидат за конгресмен? Може би това е някаква шега?
— Дали е шега, или не, зависи от личната гледна точка — отвърна ухиленият Роджър. — Но той наистина си знае работата. Самият аз съм републиканец до мозъка на костите си, но трябва да призная, че този Стилсън ми допада. Знаеш ли, че той е наел за охрана половин дузина бивши хулигани мотоциклетисти? Истинска банда железни ездачи. Не чак като „Ангелите на ада“ или нещо подобно, но и далеч не безобидни. Стилсън ги превъзпитал.
Охрана от хулигани мотоциклетисти! Това никак не се хареса на Джони. Същите такива типове бяха поставени да отговарят за охраната по време на безплатния концерт на „Ролинг Стоунс“ в Калифорния и резултатът бе трагичен.
— И хората търпят тази… глутница моторизирани горили?
— Не, нещата не стоят точно така. Те изглеждат напълно прилични. Пък и Стилсън си е спечелил страхотна слава в Риджуей със способността си да вкарва в пътя разпуснати младежи.
Джони се усмихна скептично.
— Нали го видя. — Роджър кимна към телевизора. — Той е един шут. По същия начин търчи като бик по подиума при всеки митинг, хвърля защитната си каска в тълпата — вече трябва да е хвърлил стотина, и раздава безплатни кренвирши. Да, той е шут — и какво от това? Може би от време на време Хората имат нужда от нещо смешно за отмора. Петролът не ни стига, информацията бавно, но сигурно става неконтролируема. Никога досега данъците не са тежали тъй върху плещите на средния американец и като капак по всичко личи, че ще изберем за президент на Съединените щати един малоумен южняк от Джорджия. Чудно ли е тогава, че на хората им се ще да се посмеят? Нещо повече — ще им се да покажат среден пръст на една политическа машина, която изглежда неспособна да предприеме каквото и да е. Стилсън е безопасен.
— Стилсън е в космоса — каза Джони и двамата се засмяха.
— Имаме си предостатъчно побъркани политици — продължи Роджър. — В Ню Хампшир това е Стилсън, който иска с кренвирши да си пробие път до Камарата на представителите — чудо голямо! В Калифорния си имат Хайакауа. Ами нашият собствен губернатор, Мелдрим Томсън? Миналата година искаше да въоръжи Националната ни гвардия с тактически ядрени оръжия. Ето това се вика истинска лудост!
— Нима искате да кажете, че няма нищо лошо онези хора от трети окръг да изберат за свой представител във Вашингтон селския шут?
— Опитай се да разбереш — каза търпеливо Чатсуърт. — Погледни нещата през очите на избирателите. Хората от трети окръг са повечето работници и дребни собственици на магазинчета. В дълбоката провинция едва-едва започват да се развиват курортни зони. Тези хора виждат в Дейвид Боус един жаден за бърз успех хлапак, който си въобразява, че могат да го изберат заради сладкодумието и далечната му прилика с Дъстин Хофман. Сякаш са длъжни да го считат за свой човек, понеже ходи с джинси. А от друга страна, да вземем Фишър, който, поне по идея, би трябвало да бъде моят кандидат. Тичал съм да организирам събирането на средства както за неговата, така и за кампаниите на други републиканци от Ню Хампшир преди него. Той е вече достатъчно отдавна в Конгреса, за да вярва, че куполът на Капитола ще се разцепи на две, ако го няма него да му оказва морална подкрепа. Нито веднъж в живота си Фишър не е имал поне една оригинална мисъл, нито веднъж не се е противопоставил на официалната линия. Името му не е опетнено просто защото е твърде глупав, за да върши мошеничества, макар че и на него няма да му се размине покрай скандала Кореягейт[5]. Речите му са също толкова вълнуващи като Всеамериканския каталог на резервни части за канализация и водоснабдяване. Хората невинаги знаят всички тези подробности, но понякога ги чувствуват. Самата мисъл, че Харисън Фишър с нещо допринася за доброто на своите избиратели, е просто абсурдна.
— И тогава остава алтернативата да се избере един психопат?
Чатсуърт се усмихна снизходително.
— Понякога се оказва, че такива психопати вършат доста добра работа. Вземи например Бела Абзъг. Като член на Конгреса тя доказа, че под шантавите й шапки работи един ужасно остър ум. Но дори във Вашингтон Стилсън да си остане същият идиот, какъвто е сега в Риджуей, то мястото му в Конгреса ще изстине само след две години. В хиляда деветстотин седемдесет и осма година ще го изритат и ще сложат вместо него друг, който своевременно си е извлякъл поука.
— Поука?
Роджър се изправи.
— Не трябва да се яздят хората без мярка — поясни той. — Такъв урок получиха Адам Клейтън Пауъл[6], Никсън, Агню… Просто не трябва да се яздят хората без мярка.
Той погледна часовника си.
— Ела при мен, Джони, да пийнем по чашка. С Шели се каним да излезем, но има време за по една глътка.
Джони се усмихна и стана.
— Налага се да дойда, щом ме принуждавате!