Стивън Кинг
Мъртвата зона (22)

2

На малкия екран Уолтър Кронкайт свърши с политиците от домашната сцена и се прехвърли на гражданската война в Ливан. Джони стана, наля си още пепси и вдигна чаша към телевизора.

— За твое здраве, Уолт! Пия за трите „С“ — смърт, съсипия и съдба. Закъде сме без тях?

На вратата тихо се почука.

— Влез — викна Джони, като очакваше, че сигурно Чък ще го покани да отидат с колата на кино в Съмърсуърт. Но не беше Чък. Беше баща му.

— Здравей, Джони! — поздрави той. Беше облечен със стари, избелели от пране джинси и проста памучна риза с пуснати свободно краища. — Удобно ли е да вляза?

— Разбира се, заповядайте. Мислех, че ще се върнете много по-късно.

— Обади ми се Шели. — Шели беше жена му. Роджър влезе и затвори вратата. — Чък ходил при нея. Избухнал в сълзи Като малко дете. Казал й, че правиш чудеса, Джони. Казал, че се надява да се оправи напълно.

Джони остави чашата си.

— Имаме още много път да извървим.

— Чък ме посрещна на летището. Не съм го виждал толкова щастлив, откакто бе на… колко? Десет? Единадесет? Когато най-после му подарих малокалибрената пушка, която бе чакал пет години. Прочете ми един пасаж от вестника. Прогресът му е просто… фантастичен! Дойдох специално да ти благодаря.

— Благодарете на Чък. Той е много схватливо момче. До голяма степен онова, което става с него сега, е резултат на едно ново, пораснало самочувствие. Той успя да си внуши вяра в собствените сили и сега смело върви напред. Това е най-точното обяснение, което мога да дам.

Роджър седна.

— Казва, че го учиш да сменя гарда.

Джони се засмя.

— Има такова нещо.

— Ще бъде ли в състояние да вземе матурата?

— Не знам. Но никак не ми се ще да го видя как рискува и се проваля. Матурата представлява голямо натоварване за психиката. Ако нещата се развият така, че като влезе в онази голяма зала и застане пред компютъра с въпросника в ръка изведнъж се скове, това би било истинска трагедия за него. Мислили ли сте да го пратите за година в някое добро подготвително училище? Нещо от рода на пансионата Питсфийлд?

— Тази идея се обсъждаше известно време между нас, но честно казано, аз винаги съм смятал, че така само се отлага неизбежното.

— А това е едно от нещата, които са в дъното на проблемите на Чък — чувството, че за него няма среден път между успеха и провала.

— Аз никога не съм насилвал Чък.

— Не съзнателно, знам. Знае го и Чък. Но от друга страна, вие сте богат, преуспяващ човек, завършил университет с пълно отличие. Мисля, че синът ви се чувствува в известен смисъл като излязъл на терена веднага след суперзвезда.

— Нищо не бих могъл да направя за това.

— Според мен една година в подготвителното училище, далеч от дома и гимназията, може да му помогне да види нещата в правилна светлина. Освен това той би желал да започне работа през идното лято в някой от вашите заводи. Ако това бяха моят син и моите заводи, аз бих се съгласил.

— Чък иска такова нещо? Защо никога не ми е казвал?

— За да не си помислите, че се подмазва.

— Той ли ти го каза?

— Да. Иска, защото счита, че практическият опит ще му бъде от полза по-късно. Момчето иска да върви по вашите стъпки, мистър Чатсуърт. А вие сте оставили доста внушителни стъпки след себе си. С това до голяма степен е свързан и проблемът му с четенето. Той болезнено желае да повтори вашия успех.

В известен смисъл Джони бе излъгал. Вярно, че Чък бе намеквал за тези неща, дори завоалирано бе споменавал някои от тях, но неговата откровеност съвсем не отиваше толкова далеч, колкото Джони я представяше пред Роджър Чатсуърт. Поне що се отнася до казаното от Чък на глас. Но от време на време Джони го бе докосвал и бе доловил сигнали в този смисъл. Бе разгледал снимките, които момчето носеше в портфейла си, и знаеше какви чувства храни то към баща си. Някои от нещата, които бе научил, не би казал за нищо на света на приятния, но малко хладен човек, седнал срещу него. Чък боготвореше земята под краката на баща си. Зад непринудено нехайния си вид (нещо, по което много си приличаха с Роджър) той бе разкъсван от вътрешното убеждение, че никога няма да може да се сравни с баща си — човека, превърнал десетпроцентов дял от една изправена пред фалит фабрика за вълнени платове в цяла текстилна империя с филиали навред из Нова Англия. Момчето вярваше, че това дали баща му ще го обича, или не, зависи от способностите му да извърши подобни титанични дела — да достигне върховете в спорта, да постъпи в реномиран университет, да чете!

— Сигурен ли си, че не се лъжеш? — попита Роджър.

— Да. Но бих желал Чък да не разбере, че сме имали такъв разговор. Аз ви доверявам негови тайни.

„И това е по-вярно, отколкото можеш да си представиш.“

— Бъди спокоен. А ние тримата с Чък и майка му ще обсъдим идеята за подготвителното училище. Междувременно това тук е за теб.

Той извади от задния си джоб един ненадписан бял плик за официална кореспонденция и го подаде на Джони.

— Какво е това?

— Отвори и виж.

Джони го отвори. Вътре имаше чек за петстотин долара.

— О!… Но аз не мога да го приема.

— Можеш и ще го приемеш. Бях ти обещал премия, ако постигнеш резултат, а аз държа на обещанията си. Ще има още един чек, когато приключиш.

— Сериозно, мистър Чатсуърт, аз просто…

— Шшт. Ще ти кажа нещо, Джони. — Чатсуърт се наведе напред. По устните му се плъзна някаква особена усмивка и Джони изведнъж почувствува, че вижда истинската същност под приятната външност на човека, извършил чудото с къщата, имението, плувния басейн, заводите, но насадил и фобията на сина си, която навярно би могла да бъде отнесена към истеричната невроза. — Джони, от опит знам, че деветдесет и пет процента от хората, които ходят по земята, са просто инертна маса. Един процент са светци и един — задници. Останалите три процента са онези, които правят каквото кажат. Аз съм от тях, също и ти. Тези пари си ги спечелил. В заводите си държа някои, които получават по единадесет хиляди долара годишно, за да се почесват тук и там, но не мъркам. Аз съм съвременен човек, което значи, че разбирам какво кара света да се върти. Горивото за това движение е смес от една част супер на девет части пикня. Ти не си от втората категория. Така че сложи сега парите в портфейла си и гледай за в бъдеще повече да не се подценяваш.

— Добре — примири се Джони. — Ще бъда откровен с вас — тези пари ще ми свършат добра работа.

— Болнични сметки?

Джони вдигна поглед към Роджър Чатсуърт. Очите му се присвиха.

— Знам всичко за теб — каза Роджър. — Нима допускаш, че няма да проуча човека, когото съм наел да обучава сина ми?

— Вие знаете, че…

— Че те считат за нещо като парапсихически феномен? Че си помогнал да се намери някакъв убиец в Мейн? Поне така пишеше във вестниците. Миналия януари си имал договор за учителско място, но се отвърнали от теб като от прокажен, когато името ти прогърмяло в пресата.

— Вие сте знаели? От колко време?

— Отпреди да се преместиш при нас.

— И въпреки това ме наехте?

— Аз търсех частен учител, нали? Ти даваше вид на човек, който ще свърши работа. Мисля, че показах отличен усет, като те наех.

— Е, в такъв случай благодаря. — Гласът на Джони бе станал дрезгав.

— Казах ти, че няма за какво да благодариш.

Докато траеше разговорът им, Уолтър Кронкайт бе успял да приключи със сериозната част на бюлетина и бе преминал към евтини сензацийки от типа на „човек ухапал куче“, каквито понякога вървят в края на информационните емисии. В момента казваше: „… тази година пред избирателите иа Ню Хампшир се яви един независим^[4] кандидат в трети избирателен окръг…“

— Тези пари ще ми дойдат наистина навреме — отново захвана Джони. — Това е…

— Шшт, почакай! Искам да слушам.

Чатсуърт се бе навел напред към телевизора, с отпуснати между коленете длани и с доволната усмивка на човек, предвкусващ нещо много интересно. Джони също се обърна към екрана.

„… Стилсън — чу се отново гласът на Кронкайт. — Този четиридесет и три годишен застрахователен агент и посредник предприемач определено представлява една от най-ексцентричните фигури на изборния маратон седемдесет и шеста, но в трети избирателен окръг кандидатът на републиканците Харисън Фишър, както и съперникът му от демократите Дейвид Боус са сериозно разтревожени, защото сондажите на общественото мнение дават значителна преднина за Грег Стилсън. Нашият пратеник Джордж Хърман ни предаде следния репортаж…“

— Кой е Стилсън? — попита Джони.

Чатсуърт се изсмя.

— О, ти непременно трябва да видиш този тип, Джони. Той е луд за връзване. Но мога да ти обещая, че през ноември трезвомислещите избиратели от трети окръг ще го изпратят във Вашингтон — стига да не се затърчи на пода с пяна на устата, нещо, което не бих изключил напълно.

На телевизионния екран приятен млад мъж в отворена бяла риза говореше пред неголяма група хора от украсена със знамена трибуна посред паркинга на някакъв супермаркет. Младият мъж назидателно поучаваше слушателите си. Слушателите никак не се трогваха. Хърман започна коментара си:

„Това е Дейвид Боус, кандидатът на демократите. Пратен на заколение, както биха казали някои, за мястото в Конгреса на трети избирателен окръг в Ню Хампшир. Боус бе подготвен за борба без реални шансове за успех, тъй като в трети избирателен окръг на Ню Хампшир няма случай на избран демократ, дори по време на Джонсъновия блицкриг в хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година. Но Боус очакваше конкуренцията да дойде от ТОЗИ ЧОВЕК.“

На екрана се появи мъж на около шестдесет и пет години, който произнасяше реч на богат обяд за събиране на дарения във фонда на избирателната кампания. Слушателите имаха охранения, самодоволен и леко запечен вид, който сякаш е патент на бизнесмените републиканци. Ораторът поразително приличаше на Едуард Гърни от Флорида, макар да му липсваше стройната стегната фигура на Гърни.

„Харисън Фишър — продължи коментара си Хърман. — От 1960 г. насам избирателите на трети окръг най-редовно всеки две години го изпращат във Вашингтон. Той е влиятелна фигура в Камарата на представителите, член на пет комисии и председател на Комисията по националните паркове и плавателните реки. Очакваше се, че той ще победи с лекота младия Дейвид Боус. Но нито Фишър, нито Боус бяха предвидили, че сред раздадените карти ще има още едно асо — ето ТОВА.“

Започна нов репортаж.

— Велики боже! — потресе се Джони.

До него Чатсуърт се запревива от смях и се запляска по бедрата.

— Виждал ли си някога такова чудо?

Нямаше я заспалата тълпа от паркинга пред супермаркета. Нямаше го и разкошния обяд за дарителите в официалната зала на хотел „Хилтън“ в Портсмут. Грег Стилсън се бе качил на някаква естрада в Риджуей — града, в който живееше. Зад гърба му стърчеше статуя на герой от гражданската война с пушка в ръка и нахлупена на очите фуражка. Улицата бе преградена и претъпкана с възторжено ревяща тълпа, предимно от млади хора. Стилсън бе облечен с избелели джинси и войнишка дочена риза с две джобчета. На едното бяха избродирани думите „Дайте шанс на мира“, а на другото „За бащин дом, за родна стряха“. На главата му, дръзко килната, се мъдреше яка пластмасова каска на строителен работник. Отпред на каската бе лепнато зеленото знаме на защитниците на околната среда. Редом със Стилсън се виждаше някаква метална количка. От двойката говорители над главата му се носеше песента на Джон Денвър „Слава богу, аз съм селско момче“.

— Що за количка е това? — учуди се Джони.

— Ще видиш — каза Роджър, все още ухилен до ушите.

Двамата отново се заслушаха в гласа на Хърман:

„Петото асо в колодата се казва Грегъри Амас Стилсън, четиридесет и три годишен, бивш пътуващ търговец на компанията за издаване и разпространяване на религиозна литература «Път към истината», бивш бояджия, а за хората от родния му щат Оклахома — прочут в миналото магьосник заклинател на дъждовете.“

— Заклинател на дъждовете? — повтори недоумяващо Джони.

— О, това също влиза в политическата му платформа. Ако го изберем, той ще ни осигурява дъжд по поръчка.

„В политическата платформа на Стилсън има нещо доста… мм… свежо“ — заключи Джордж Хърман.

Джон Денвър завърши песента си с крясък и тълпата избухна в аплодисменти. После заговори Стилсън и гласът му загърмя на максимална мощ през усилвателите. Уредбата му поне бе на висота — нямаше почти никакви изкривявания на звука. Джони обаче бе обзет от смътна тревога, като чу гласа на този човек — той се носеше на високи, мощни вълни като проповедта на мисионер, дошъл да върне заблудените души в лоното божие. А от устата му, когато говореше, изскачаха ситни пръски слюнка.

„Питате какво ще правим във Вашингтон? Питате защо ни се ходи във Вашингтон? — тръбеше Стилсън. — Каква е нашата платформа? Нашата платформа има пет точки, приятели мои и съседи, пет не случайни, големи точки. И кои са тези точки? Ей сега ще ви ги кажа! Точка първа: ИЗМЕТЪТ ВЪН!“

От тълпата се изтръгна невъобразим възторжен рев. Някой хвърли към небето с две ръце конфети, а друг се провикна „Ухааааа!“ Стилсън се надвеси от катедрата.

„Да ви кажа ли защо съм сложил тази каска, приятели мои и съседи? Че защо да не ви кажа! Сложил съм я за Вашингтон — пратите ли ме там, ще ги започна и ще ги овършея всичките като не знам каква си хала. Ей така ще ги натръшкам!“

И пред смаяния поглед на Джони, Стилсън наведе глава като някой бик и надавайки дивашки бойни викове, се понесе в атака по подиума. Роджър Чатсуърт едва не падна от стола си от смях. Тълпата полудя. Стилсън изтърча обратно на катедрата, свали каската, развъртя я и я метна сред навалицата. Там веднага се сборичкаха кой да я докопа.

„Точка втора! — зина Стилсън в микрофона. — Всички в правителството, от най-големия до най-малкия, които бъдат хванати в леглото с чужди жени, ще изхвръкнат като тапи. Ако толкова им се е дощяло да спят с разни, няма защо да цоцат държавата за това!“

— Да КАКВО? — премигна Джони.

— О, това още не е нищо, просто разгрявка. — Роджър избърса рукналите сълзи от очите си и отново се затресе в бурен смях. Джони обаче не виждаше нищо смешно.

„Точка трета — дереше се Стилсън. — Ще хванем всичкия боклук, дето се е натрупал, и ще го изстреляме направо в космоса! Ще го натъпчем в кесийки! Ще го увием в торбички! Ще го запратим чак на Марс, на Юпитер, ще го разпилеем по пръстените на Сатурн! Ще дишаме чист въздух, ще пием чиста вода само след ШЕСТ МЕСЕЦА!“

Тълпата изпадна в екстаз. Джони съзря там не един и двама, които, подобно на Роджър Чатсуърт, направо си умираха от смях.

„Точка четвърта! Вече ще си имаме предостатъчно и бензин, и газ! Няма повече да си играем на шикалки с онези мръсни араби, ами ще подхванем работата както трябва! В Ню Хампшир повече няма да има старци, замръзнали на шушулки, както миналата зима!“

Последваха всеобщи мощни овации. Предната година в Портсмут една старица бе умряла от измръзване в таванската си квартира — очевидно не бе могла да си плати и й бяха изключили газта.

„Ние имаме достатъчно сили, приятели мои и съседи, и ще го направим! Има ли някой да се съмнява в това?“

„НЕ!“ — изрева тълпата.

„И последна точка. — Стилсън се приближи до металната количка, отхлупи някакъв капак и отвътре се вдигна облак пара. — ТОПЛИ КРЕНВИРШИ!!!“

Той загреба с две ръце кренвирши от количката, която, Джони най-сетне се досети, бе за сервиране на топли аламинути, хвърли ги в тълпата и загреба отново. Кренвиршите се разхвърчаха по всички посоки.

„Хот дог за всеки мъж, жена или дете в Америка! И когато пратите Грег Стилсън в Камарата на представителите, всеки ще викне: ХОТ ДОГ — ОТЛИЧНО! НАЙ-СЕТНЕ ДА СЕ НАМЕРИ ЕДИН, ДЕТО МУ ПУКА ЗА ХОРАТА!“

На екрана започна нова сцена. Група дългокоси младежи, които приличаха на пътуващ рок-състав, разглобяваха импровизираната естрада. Други трима от същата компания почистваха боклуците, останали след тълпата. Джордж Хърман отново поде прекъснатия коментар:

„Кандидатът на демократите Дейвид Боус нарича Стилсън шут, който иска да сложи прът в колелата на демократичния процес. Харисън Фишър отива още по-далеч — той нарича Стилсън циничен панаирджия, който се гаври със самата идея за свободни избори, като я превръща в евтин естраден номер. В речите си Фишър описва независимия кандидат Стилсън като член на партията «Хот дог». Но фактите са такива: според последното проучване на общественото мнение, проведено в трети избирателен окръг на Ню Хампшир от Кълъмбия Бродкастинг Систем, в полза на Дейвид Боус са се изказали двадесет процента от запитаните, за Харисън Фишър — двадесет и шест процента, а за черната овца Грег Стилсън — главозамайващите четиридесет и два процента. Разбира се, до деня на изборите има още много време и нещата могат да се изменят, но за момента Грег Стилсън е спечелил сърцата, ако не и умовете на избирателите от трети окръг на Ню Хампшир.“

Хърман се появи в кадър. Камерата го ловеше до кръста, но ръцете му не се виждаха. Изведнъж той вдигна едната и се разбра, че държи кренвирш. Отхапа го и обяви: „Гледахте предаване на Джордж Хърман, репертьор на Си Би Ес, от Риджуей, Ню Хампшир.“

И отново се показа Уолтър Кронкайт от студиото.

„Топли кренвирши — закиска се той. — Такива ми ти работи!…“

Джони стана и изключи телевизора.

— Просто не мога да повярвам. Този тип наистина ли е кандидат за конгресмен? Може би това е някаква шега?

— Дали е шега, или не, зависи от личната гледна точка — отвърна ухиленият Роджър. — Но той наистина си знае работата. Самият аз съм републиканец до мозъка на костите си, но трябва да призная, че този Стилсън ми допада. Знаеш ли, че той е наел за охрана половин дузина бивши хулигани мотоциклетисти? Истинска банда железни ездачи. Не чак като „Ангелите на ада“ или нещо подобно, но и далеч не безобидни. Стилсън ги превъзпитал.

Охрана от хулигани мотоциклетисти! Това никак не се хареса на Джони. Същите такива типове бяха поставени да отговарят за охраната по време на безплатния концерт на „Ролинг Стоунс“ в Калифорния и резултатът бе трагичен.

— И хората търпят тази… глутница моторизирани горили?

— Не, нещата не стоят точно така. Те изглеждат напълно прилични. Пък и Стилсън си е спечелил страхотна слава в Риджуей със способността си да вкарва в пътя разпуснати младежи.

Джони се усмихна скептично.

— Нали го видя. — Роджър кимна към телевизора. — Той е един шут. По същия начин търчи като бик по подиума при всеки митинг, хвърля защитната си каска в тълпата — вече трябва да е хвърлил стотина, и раздава безплатни кренвирши. Да, той е шут — и какво от това? Може би от време на време Хората имат нужда от нещо смешно за отмора. Петролът не ни стига, информацията бавно, но сигурно става неконтролируема. Никога досега данъците не са тежали тъй върху плещите на средния американец и като капак по всичко личи, че ще изберем за президент на Съединените щати един малоумен южняк от Джорджия. Чудно ли е тогава, че на хората им се ще да се посмеят? Нещо повече — ще им се да покажат среден пръст на една политическа машина, която изглежда неспособна да предприеме каквото и да е. Стилсън е безопасен.

— Стилсън е в космоса — каза Джони и двамата се засмяха.

— Имаме си предостатъчно побъркани политици — продължи Роджър. — В Ню Хампшир това е Стилсън, който иска с кренвирши да си пробие път до Камарата на представителите — чудо голямо! В Калифорния си имат Хайакауа. Ами нашият собствен губернатор, Мелдрим Томсън? Миналата година искаше да въоръжи Националната ни гвардия с тактически ядрени оръжия. Ето това се вика истинска лудост!

— Нима искате да кажете, че няма нищо лошо онези хора от трети окръг да изберат за свой представител във Вашингтон селския шут?

— Опитай се да разбереш — каза търпеливо Чатсуърт. — Погледни нещата през очите на избирателите. Хората от трети окръг са повечето работници и дребни собственици на магазинчета. В дълбоката провинция едва-едва започват да се развиват курортни зони. Тези хора виждат в Дейвид Боус един жаден за бърз успех хлапак, който си въобразява, че могат да го изберат заради сладкодумието и далечната му прилика с Дъстин Хофман. Сякаш са длъжни да го считат за свой човек, понеже ходи с джинси. А от друга страна, да вземем Фишър, който, поне по идея, би трябвало да бъде моят кандидат. Тичал съм да организирам събирането на средства както за неговата, така и за кампаниите на други републиканци от Ню Хампшир преди него. Той е вече достатъчно отдавна в Конгреса, за да вярва, че куполът на Капитола ще се разцепи на две, ако го няма него да му оказва морална подкрепа. Нито веднъж в живота си Фишър не е имал поне една оригинална мисъл, нито веднъж не се е противопоставил на официалната линия. Името му не е опетнено просто защото е твърде глупав, за да върши мошеничества, макар че и на него няма да му се размине покрай скандала Кореягейт^[5]. Речите му са също толкова вълнуващи като Всеамериканския каталог на резервни части за канализация и водоснабдяване. Хората невинаги знаят всички тези подробности, но понякога ги чувствуват. Самата мисъл, че Харисън Фишър с нещо допринася за доброто на своите избиратели, е просто абсурдна.

— И тогава остава алтернативата да се избере един психопат?

Чатсуърт се усмихна снизходително.

— Понякога се оказва, че такива психопати вършат доста добра работа. Вземи например Бела Абзъг. Като член на Конгреса тя доказа, че под шантавите й шапки работи един ужасно остър ум. Но дори във Вашингтон Стилсън да си остане същият идиот, какъвто е сега в Риджуей, то мястото му в Конгреса ще изстине само след две години. В хиляда деветстотин седемдесет и осма година ще го изритат и ще сложат вместо него друг, който своевременно си е извлякъл поука.

— Поука?

Роджър се изправи.

— Не трябва да се яздят хората без мярка — поясни той. — Такъв урок получиха Адам Клейтън Пауъл^[6], Никсън, Агню… Просто не трябва да се яздят хората без мярка.

Той погледна часовника си.

— Ела при мен, Джони, да пийнем по чашка. С Шели се каним да излезем, но има време за по една глътка.

Джони се усмихна и стана.

— Налага се да дойда, щом ме принуждавате!