Стивън Кинг
Мъртвата зона (20)

1

Момчето четеше бавно, като си показваше с пръст. Дългите му, бронзови от слънцето крака на спортист бяха опънати на шезлонга край плувния басейн. Бе ясен юнски ден.

— „Разбира се, младият Дани Джу… Джунипър… младият Дани Джунипър бе мъртъв и пре… предполагам малцина в света биха казали, че не си е за… зъс… зае…“ О, по дяволите, не мога!

— Малцина в света биха казали, че не си е заслужил смъртта — помогна му Джони Смит. — Един малко по-засукан начин да се каже, че според повечето хора смъртта на Дани е нещо хубаво.

Чък го гледаше и вместо обичайната приветливост по лицето му се изписа познатата смесица от чувства: той се забавляваше и сърдеше, и стесняваше, и мръщеше едновременно. После въздъхна тежко и отново забоде нос в каубойската история на Макс Бранд.

— „Заслужил смъртта. Но за мен беше цяла три… тру… тра…“

— Трагедия — помогна Джони.

— „Но за мен беше цяла ТРАГЕДИЯ, че смъртта му настъпи тъкмо в момента, когато се канеше да изкупи поне малка част от зло… злодеянията си, като извърши едно много добро дело. Не е чудно, че от това ми прес… прие…“

Чък затвори книгата, вдигна поглед към Джони и се усмихна лъчезарно.

— Джони, какво ще кажеш — да свършваме за днес, а?

Беше пуснал една от най-подкупващите си усмивки, с която сигурно бе изпосвалил всички почитателки на отбора му навред в Ню Хампшир.

— Кажи, не те ли тегли към басейнчето, а? Бас държа, че вътре е бомба! Гледай каква пот се лее от мършавото ти телце.

Джони трябваше да признае поне пред себе си, че наистина го теглеше към басейна. Първите летни седмици на юбилейната 1976 г. бяха необичайно горещи и задушни. Някъде отвъд разкошната бяла къща долиташе монотонното пърпорене на бензиновата косачка, която градинарят бе подкарал по „парадните четиридесет“^[1], както ги наричаше Чък. От такова бръмчене на човек му се приискваше да изпие две чаши ледена лимонада и да си подремне.

— Без непочтителни забележки по повод мършавото ми телце — смъмри го на шега Джони. — Освен това току-що започнахме главата.

— Да, но преди това прочетохме други две.

Чък отново правеше мили очи. Джони въздъхна. Обикновено успяваше да го накара да се занимава по-дълго, но този следобед нямаше да стане. Пък и момчето днес бе докретало криво-ляво до затвора в Амити през мрежата уловки, поставени от Джон Шербърн, и бе проследило злия Червен ястреб, когато се промъкна вътре и уби Дани Джунипър.

— Е, добре! Тогава довърши само тази страница — отстъпи Джони. — Думата, на която засече, е „призля“. Хайде, Чък, не бой се, няма да те ухапе.

— Ей, страхотен си! — Усмивката стигна чак до ушите на момчето. — И няма да ми задаваш въпроси накрая, нали?

— Ммммм… може би само един-два.

Чък направи кисела физиономия, но тя бе чиста преструвка — беше се отървал с малко и си го знаеше. Той отново разтвори книгата с меки корици и картинка на безстрашен каубой, който нахълтва в кръчма през летящите вратички, и бавно засрича с глас, до такава степен различен от нормалния му, че преспокойно би могъл да бъде и чужд.

— „Не е чудно, че от това ми пре… призля начаса. Ала то бе не… бе нищо в сравнение с гледката, която ме очакваше при смъртния одър на Том Кейн… Кениън. Той бе прострелян в гърдите и вече белеше душа, когато аз…“

— Береше душа — спокойно го поправи Джони. — Следи смисъла, Чък.

— Белеше душа — повтори Чък и се изсмя. После продължи да чете: — „… и вече БЕРЕШЕ душа, когато аз прес… прис… когато аз пристигнах.“

Джони почувствува как в него се прокрадва една дълбока тъга за това момче, като го гледаше тъй сгънато над евтиното издание на „Мълниеносният“, най-обикновено каубойско романче, което би трябвало да се гълта като топъл хляб. А вместо това момчето пъшкаше и кълвеше с показалец непретенциозното повествование на Макс Бранд. Бащата на момчето, Роджър Чатсуърт, бе собственик на текстилни заводи и действително голяма клечка в Южен Ню Хампшир. Притежаваше тази къща в Дърам с нейните шестнадесет спални и с прислуга от петима души, включително и виетнамеца Нго Фат, който ходеше в Портсмут веднъж седмично на курсове за получаване на американско поданство. Чатсуърт се возеше във фантастичен, реставриран „Кадилак“, модел 1957 г., със сгъваем покрив. Съпругата му, много мила, около четиридесетгодишна жена с ясни ведри очи, караше „Мерцедес“. Чък имаше „Корвет“-а. Състоянието на семейството възлизаше кръгло на пет милиона долара.

А седемнадесетгодишният Чък изглеждаше така, както бог сигурно си е представял човека, когато е вдъхвал живот в глината, често си мислеше Джони. Физически момчето бе чудесен екземпляр. Високо метър и осемдесет и пет, то тежеше деветдесет килограма — само мускули, никаква тлъстинка. Лицето му, може би не достатъчно интересно, за да бъде истински красиво, бе чисто, без младежки пъпки и украсено с великолепни зелени очи, покрай което Джони осъзна, че познава само още един човек с действително зелени очи — Сара Хазлет. В гимназията си Чък бе апотеоз на училищен лидер — едва ли не до степента на абсурда. Беше капитан и на бейзболния, и на футболния отбор, старши на долните класове през изминалата година и избран да оглави съвета на ученическото самоуправление през следващата. И което бе най-удивителното, въпреки всичко ни най-малко не си бе навирил носа. Както се бе изразил Хърб Смит, който веднъж намина да види Джони на новата работа, Чък бе „момче на място“. Хърб просто нямаше в речника си по-висока оценка. А в добавък един прекрасен ден това момче на място щеше да стане и ужасно богато.

Но ето го сега: залегнал в мрачна решителност над книгата, като картечар, останал сам на изоставена огнева позиция, една по една той изстрелваше думите, както му идваха на устата. По този начин увлекателната, изпълнена с много действие книга на Макс Бранд за единоборството на симпатичния нехранимайко Джон Шербърн — „Мълниеносният“ с бандита Червения ястреб от племето на команчите зазвучаваше в устата на Чък не по-вълнуващо от реклама за полупроводници или за железопътни вагони.

Ала Чък съвсем не беше глупав. Имаше хубав успех по математика, отлична памет и сръчни ръце. Лошото бе, че много трудно запомняше думи от печатен текст. Говорният му речников запас бе богат, лесно схващаше на теория как звуците се свързват в думи, но очевидна не можеше да го приложи на практика. Освен това случваше се и безупречно да прочете цяло изречение, но ако трябваше да го преразкаже, ставаше ясно, че нищо не му е влязло в главата. Баща му се боеше, че момчето страда от алексия, но Джони имаше друго мнение — до ден-днешен той не беше срещал дете с такова увреждане, въпреки че много родители се хващаха за думата, за да обяснят или оправдаят лошото четене на децата си. И тук явио нямаше локализирано мозъчно заболяване, а нещо от по-широко естество: обща и пълна фобия спрямо четенето.

Проблемът се бе задълбочавал все повече и повече през последните пет години от учението на Чък, но родителите му, както и той самият, го бяха приели на сериозно едва когато недостатъкът бе започнал да застрашава участието на момчето в спортните отбори. А имаше и по-лошо. До зимата най-късно Чък трябваше да издържи матурата си, ако искаше от есента на 1977-а да бъде студент. С математиката нямаше страшно, но с останалите предмети… ех, ако можеше да му зададат въпросите устно, би изкарал без всякакви усилия над средния успех. Ама не дават да си водиш на матура четец, колкото и голяма клечка да е баща ти в щата.

— „Но пред мен беше един нов… един нов човек. Знаеше какво го чака и бе изпълнен с поразителна сме… смес… смелост. Не искаше нищо и не съжаляваше за нищо. И ужасът, и нап… напрежението, които го вла… владя… владееха, докато бе ис… ис… испавен… изправен пред неизвестна участ…“

Джони бе прочел обявата за частен учител във вестник „Мейн Таймс“ и се бе кандидатирал, без да храни особена надежда, че ще го наемат. От средата на февруари живееше в Китъри, за да бъде по-далеч от Паунъл, от ежедневно претъпканата поща, от растящия поток репортьори, които нахълтваха в къщата, от притеснените жени с тъжни погледи, които „по случайност минавали оттук и решили да се отбият“. (Колата на една от тези, които „по случайност минавали оттук и решили да се отбият“, имаше номер от щата Мериланд; друга бе пристигнала със стар, измъчен „Форд“ с номер от Аризона.) Тези жени протягаха ръце да го докоснат…

В Китъри за пръв път бе открил, че едно анонимно име като Джон Смит, без инициал по средата, си има своите предимства. На третия ден от пристигането си в града бе предложил услугите си за готвач на бързи закуски, изтъквайки своя опит от университетския бюфет и лагера край езерата Рейнджли, където едно лято бе готвил на децата. Собственицата на закусвалнята, калена в огъня вдовица на име Руби Пелетие, мина с поглед по данните в заявлението на Джони и каза:

— Не смяташ ли, че си мъничко по-учен, отколкото се иска, за да разливаш чорбата, а, мързеланко?

— Така си е — отвърна Джони. — Толкова се преучих, че от мен вече става само безработен.

Руби Пелетие сложи ръце на кокалестите си хълбоци, отметна назад глава и се затресе в дълбок гърлен смях.

— А мислиш ли, че ще устискаш да не се подрискаш, когато в два часа през нощта нахълтат глутница моторизирани хлапаци и презглава започнат да поръчват бъркани яйца, шунка, наденици, препечени филийки и палачинки?

— Надявам се, че ще устискам.

— Надявай се, ама още нямаш представа за какво ти говоря и какво те чака — подигра се Руби. — Но ще ти дам да опиташ, студентче, пък да видим. Иди да си извадиш медицинско, за да сме на чисто пред здравните органи, и гледай да не ти открият нещо. Ще те взема на работа веднага.

Беше изпълнил всичко и след две кошмарни седмици (през които между другото бе успял да си направи няколко болезнени мехура на дясната ръка — бе цопнал по-бързо, отколкото трябваше, телената кошничка с картофките във врящото олио) вече той гонеше работата, а не тя него. Когато видя обявата на Чатсуърт във вестника, Джони изпрати автобиография на указания адрес. В описанието на квалификацията си включи и специализацията, която бе получил на едносеместриален семинар по проблемите на изоставащи в учението и затруднени в четенето деца.

В края на април, два месеца след постъпването му в закусвалнята, се получи писмо от Роджър Чатсуърт, който го канеше за разговор на пети май. Той си взе свободен ден и в 14,10 ч през един чудесен следобед вече седеше в кабинета на Чатсуърт. Пролетта беше в разгара си. Джони държеше в ръка чаша пепси с много лед, и слушаше разказа на домакина за проблема на сина му.

— Мислите ли, че това е алексия? — попита накрая той.

— Не. По-скоро прилича на пълна фобия спрямо четене.

Чатсуърт трепна.

— Синдромът на Джаксън?

Джони бе удивен, както без съмнение се очакваше да бъде. Майкъл Кери Джаксън бе специалист по английски език от университета в Южна Калифорния, който преди девет години бе предизвикал доста вълнения с книгата си „Невъзприемчивият читател“. В нея се описваха голям брой прояви на затормозяване при четенето, които впоследствие бяха наречени синдром на Джаксън. Книгата беше хубава, ако човек успееше да преодолее високия й научен стил. Фактът, че Чатсуърт го бе преодолял, беше достатъчен за Джони да разбере колко е загрижен да разреши проблема на сина си.

— Нещо такова — потвърди Джони. — Но разбира се, аз още не съм виждал сина ви, не съм го чувал как чете.

— Има поправителни от миналата година — по американска литература, история и по обществено устройство, представете си. Скъсали го на изпита, защото не могъл да прочете проклетото билетче. Имате ли разрешително за преподаване в Ню Хампшир?

— Не, но веднага мога да си извадя.

— А как смятате да подходите към проблема?

Джони му описа метода. Чък щеше да чете много на глас, предимно увлекателни неща като приключения, научна фантастика, уестърни и книжки от типа на „Любознайко в гаража“. Постоянно щеше да отговаря на въпроси върху прочетенето. Щеше да се направи опит да бъде освободен от напрежението по начина, описан в книгата на Джаксън.

— Обикновено най-тежко страдат способните ученици — обясни Джони. — Те се престарават, с което само задълбочават затормозяването. Получава се нещо като заекване на мисълта…

— Това Джаксън ли го казва? — рязко го прекъсна Чатсуърт.

— Аз го казвам — засмя се Джони.

— Добре. Продължавайте.

— Понякога, ако непосредствено след упражнение ученикът успее напълно да се разтовари и ако в този момент върху него не тегне мисълта, че ще трябва да се мъчи да повтори прочетенето, блокираните връзки в паметта сякаш от само себе си се прочистват. Когато това стане, ученикът започва да преосмисля стратегията си на атака — един вид позитивно мислене…

Чатсуърт слушаше със светнали очи. Джони бе попаднал тъкмо в сърцето на неговата собствена философия — в сърцето на философията може би на повечето хора, които се издигат със собствени сили.

— Нищо не помага на успеха, както успехът, нали?

— Да, нещо такова.

— Колко време ще ви трябва да си извадите разрешителното?

— Колкото трае обработката на заявлението. Навярно около две седмици.

— Тогава ще можете ли да започнете от двадесети?

— Искате да кажете, че съм назначен?

— Стига да желаете, работата е ваша. Можете да се настаните в къщата за гости, тъкмо да се отървем от нашествието на роднините, да не говорим за приятелите на Чък — много държа той да залегне здраво над книгите. Ще ви плащам по шестстотин долара на месец — не е царска заплата, но ако Чък се оправи, ще има и солидна премия. Солидна, повярвайте ми.

Чатсуърт свали очилата и прекара ръка по лицето си.

— Аз много обичам сина си, мистър Смит. Искам той да е добре. Помогнете ни, ако можете.

— Ще се опитам.

Чатсуърт сложи обратно очилата си и се върна към автобиографията на Джони.

— Не сте преподавали отдавна. Не ви ли понасяше?

„Започна се“ — помисли си Джони.

— Напротив, понасяше ми, но преживях злополука.

Чатсуърт бе преместил погледа си върху белезите по шията на Джони, където бяха частично удължили атрофиралите му сухожилия.

— Автомобилна катастрофа?

— Да.

— Тежка ли?

— Да.

— Изглеждате ми добре сега.

Той взе автобиографията, пъхна я в някакво чекмедже и колкото и да бе чудно, това бе всичко. Така че след прекъсване от пет години Джони щеше да преподава отново, макар и само на един-единствен ученик.

2

— „И макар че аз ко… косвено бях до… дор… допринесъл за смъртта му, той хвана ръката ми в отпуснатите си пръсти и ми се усмихна, за да ми покаже, че ми про… прощава. Това бе тежък момент и аз си тръгнах с чувството, че съм направил повече злини на този свят, отколкото бих могъл да ис… изкупя.“

Чък затвори с трясък книгата.

— Готово. Който влезе последен в басейна, е магаре.

— Само за момент, Чък.

— Оооох… — Чък се тръшна отново на шезлонга и по лицето му се изписа гримасата, за която Джони вече си имаше име: „Ох, тези въпроси!“ Изтерзаното добродушно търпение бе главното в нея, но отдолу понякога прозираше и един по-различен Чък: смръщен, тревожен, изплашен. Ужасно изплашен. Защото светът принадлежеше на четящите. За неграмотните нямаше място в Америка — те бяха като изкопаеми, осъдени да се лутат в задънена улица. Чък бе достатъчно умен да го осъзнае. Той изпитваше ужас от онова, което можеше да му се случи в училище наесен.

— Само един-два въпроса, Чък.

— Има ли смисъл? Все едно, няма да мога да отговоря.

— Ще можеш, ще можеш. Този път ще отговориш на всичките.

— Нали знаеш, че не разбирам нищо от онова, което чета? — Чък гледаше кисело и нещастно. — Чудя ти се защо ли се мъчиш с мен. Трябва много да са ти нужни тези мангизи.

— На тези въпроси ще отговориш, защото не се отнасят до книгата.

Чък вдигна очи.

— Не се отнасят до книгата? Тогава защо ще ги задаваш? Мислех, че…

— Направи ми удоволствие, моля те.

Сърцето на Джони биеше лудо и той не се учуди особено, като разбра, че го е страх. Отдавна чакаше този момент, чакаше да се създадат подходящи условия. И едва ли щеше да дочака по-подходящи от сегашните. Нямаше я мисис Чатсуърт, която обикновено кръжеше загрижено наоколо и притесняваше още повече Чък. Нямаше ги приятелите, които се цамбуркаха из басейна и го караха да се чувствува неудобно, че чете на глас като изоставащ четвъртокласник. И най-важното: баща му, на когото Чък най-много държеше да са хареса, също го нямаше. Беше заминал за Бостън, където Комитетът на Нова Англия по опазването на околната среда се събираше да обсъжда замърсяването на водите.

Откъс от книгата на Едуард Стани „Обзор върху дефектите, спъващи обучението на децата“:

„Рупърт Дж. бил седнал на третия ред в киносалона. Всички други седели поне с шест реда по-далеч от екрана и той бил единственият, който можел да забележи, че малка купчинка боклук на пода се е подпалила. Рупърт Дж. станал и понечил да извика: «П-П-П-П-П-», а публиката зад гърба му се разкрещяла да сяда и да мълчи.

— Как се почувствувахте тогава? — попитах Рупърт Дж.

— Хиляда години да се опитвам, няма да мога да ви обясня — отговори ми той. — Бях изплашен, но два пъти повече бях разстроен. Чувствувах се непълноценен, недостоен за член на човешкото общество. Винаги когато съм заеквал, съм се чувствувал така, но тогава се чувствувах и безсилен.

— Имахте ли и други някакви чувства?

— Да, беше ме яд, че някой друг ще види пожара и нали разбирате…

— Ще обере славата за това, че е предупредил?

— Да, точно така. Единствен аз видях началото на пожара, а можех само да повтарям «П-П-П-П-П» като развалена грамофонна плоча. Недостоен за член на човешкото общество — ето най-доброто описание на чувствата ми.

— А как успяхте да се деблокирате?

— Предният ден бе рожденият ден на майка ми и аз й бях купил букет рози. Та както си стоях в киното и слушах виковете им по мен, изведнъж си помислих: «Ей сега ще отворя уста и ще изкрещя „РОЗИ“ колкото се може по-силно.» Приготвих се за думата «рози».

— И после какво стана?

— Отворих уста и с всички сили изкрещях: ПОЖАР!“

Бяха минали осем години, откакто Джони бе прочел този случай в увода към книгата на Стани, но той се бе запечатал в паметта му. Според него ключовата дума в спомена на Рупърт Дж. бе „безсилен“. Ако човек се настрои на мисълта, че сексуалният акт е най-важното нещо на света за дадения момент, той десето- и дори стократно увеличава риска да се почувствува безсилен да направи каквото и да е. А ако се навиеш, че най-важното нещо на света е четенето…

— Как е второто ти име, Чък? — попита Джони нехайно.

— Мърфи — ухили се момчето. — Това се вика дивотия, а? Моминското име на майка ми. Сама да си го казал на Джак или на Ал, ще ти счупя хилавите кокали.

— Не се бой. Кога е рожденият ти ден?

— На осми септември.

Джони започна да сипе скоростно въпросите, без да дава време на Чък да помисли, но и въпросите бяха такива, че нямаше какво да се мисли.

— Как се казва приятелката ти?

— Бет. Но ти я познаваш, Джони…

— Как е второто й име?

— Алма. Ужасно, нали?

— Как се казва дядо ти по бащина линия?

— Ричард.

— Кой според теб ще спечели в бейзболния шампионат на Източните щати тази година?

— „Янките“. С лекота.

— Кого би искал да видиш президент?

— Джери Браун.

— Смяташ ли да си продадеш колата?

— Не сега, може би догодина.

— Майка ти ли настоява?

— Естествено. Не можела да бъде спокойна, като знаела какви скорости развива.

— Как успя Червеният ястреб да се промъкне в затвора и да убие Дани Джунипър?

— Шербърн не бе обърнал достатъчно внимание на капака, с който се затваряше входът към тавана на затвора — отвърна Чък веднага, без да мисли, и тържеството, което се надигна в гърдите на Джони, го замая като голяма глътка чисто уиски. Беше се получило. Беше накарал Чък да говори за рози и той бе отвърнал с мощен крясък пожар.

Чък го гледаше безкрайно учуден.

— Червеният ястреб се промъкна на тавана през капандурата на покрива. Отвори с крак капака. Застреля Дани Джунипър. Застреля и Том Кениън.

— Правилно, Чък.

— Спомних си — Промълви Чък и вдигна поглед към Джони. Очите му се разшириха, а по ъгълчетата на устата му заигра усмивка. — Как хитро ме преметна и аз си спомних!

— Просто те хванах за ръка и ти помогнах да заобиколиш онова, което ти е пречило през цялото време. Но каквото и да е, то още си остава там, не бива да се заблуждаваш, Чък. В кое момиче се влюби Шербърн?

— Ъъъ… — Погледът му помътня и той неохотно поклати глава. — Не помня. — И изведнъж се плесна злобно по крака. — Нищичко не помня! Глупав съм като патица!

— Разказвали ли са ти как са се запознали майка ти и баща ти?

Чък го погледна и се поусмихна. На мястото, където се бе ударил по крака, бе останал червен отпечатък.

— Разбира се. Тя работела към фирмата „Ейвис“^[2] в Чарлстън, Южна Каролина. Дала на баща ми кола със спукана гума. — Чък се изкиска. — И досега твърди, че се е омъжила за него само защото „НОМЕР ДВЕ се старае и обслужва по-добре“.

— А в кое момиче се влюби Шербърн?

— В Джени Лангхорн. Тя му носи грамадни неприятности. Джени е любимата на Грешам. Червенокоса е. Като Бет. Тя… — Чък се сепна и зяпна Джони, сякаш бе измъкнал зайче от джобчето на ризата му. — Пак го направи!

— Не аз, ти го направи. Номерът е съвсем прост — отвлича се вниманието. Защо казваш, че Джени Лангхорн носи грамадни неприятности на Джон Шербърн?

— Защото Грешам е важна клечка в града…

— Кой град?

Чък отвори уста, но не можа да каже нищо. Тогава неочаквано отвърна очи от Джони, погледна към басейна, усмихна се и пак се загледа в него.

— Амити. Също като в „Челюсти“.

— Така. Как стигна до името?

Чък разцъфна в усмивка.

— Звучи адски глупаво, но се замислих дали да не се опитам да влезна в отбора по плуване и то се появи. Голям номер! Фантастичен номер!

— Добре. За днес стига, струва ми се. — Джони бе изморен, плувнал в пот и много, много доволен. — Да ти кажа, ако не си забелязал — ти постигна първия решителен успех по пътя към преодоляването на проблема си. Хайде да поплуваме. Който влезе последен в басейна е магаре.

— Джони?

— Кажи?

— Ще действува ли винаги номерът?

— Ще действува, ако го превърнеш в навик. И всеки път когато заобикаляш стената, вместо да се опитваш да я пробиеш по средата, тя мъничко ще изтънява. Мисля, че скоро ще забележиш прогрес и в четенето си. Аз знам и някои други номера.

Той млъкна. Последното, което каза, бе по-скоро опит за внушение, отколкото истината.

— Благодаря ти. — Маската на изтерзаното добродушно търпение бе паднала от лицето на Чък и то бе светнало в открита признателност. — Ако ме измъкнеш от тази яма, ще… ще… ще легна на земята и ще ти целувам краката, стига да поискаш. Понякога ми става толкова страшно, като си помисля само, че разочаровам баща си…

— Знаеш ли, Чък, това донякъде е и причината за проблема ти.

— Така ли?

— Да. Ти все едно… замахваш повече, отколкото трябва, засилваш се прекалено много, изобщо се престараваш. Но освен психическото затормозяване може да има и нещо друго. Съществува мнение, че някои проблеми, свързани с четенето, синдромът на Джаксън, фобиите към четене, всички тези прояви… са плод на нещо като рождено петно на ума: нарушена връзка някъде, изгоряло реле, мърт… — Той стисна уста тъй, че зъбите му изтракаха.

— Какво, какво? — полюбопитствува Чък.

— Мъртва зона — неохотно отговори Джони. — Каквото ще да е. Наименованието е без значение. Важен е резултатът. Номерът с отвличането на вниманието всъщност не е никакъв номер. По този начин ти обучаваш друга, неразработена част от мозъка си да поеме работата на тази мъничка дефектна област. За тебе това означава да се превключваш в мислене, изградено на основата на устната реч, всеки път когато се запънеш. Това на практика предполага да преместиш изходната точка на мисълта в някоя друга част на мозъка си. Също като да смениш гарда.

— Но ще мога ли? Мислиш ли, че ще мога?

— Знам, че можеш.

— Добре. Тогава ще се науча.

Чък се гмурна надълбоко, плъзна се надалеч покрай дъното, после изплува на повърхността, като изтръскваше на ситни пръски водата от дългата си коса.

— Хайде, скачай. Вътре няма грешка!

— Ей сега — уж се съгласи Джони, но за момента предпочиташе да стои на плочките край басейна, да се любува на Чък, който плуваше мощно към дълбокото, и да се наслаждава на вкуса на успеха. И следа от подобно удовлетворение не бе изпитал, когато бе прозрял, че пердетата в кухнята на Айлийн Магаун се запалват, или че убиецът се казва Франк Дод. Ако господ го бе дарил с някакъв талант, то бе да преподава, а не да научава всякакви неща, които не му беше работа да знае. Това бе призванието, за което бе създаден, и той го бе разбрал още в 1970 г. като учител в Клийвс Милс. А което е по-важното, и децата го бяха разбрали и бяха имали полза от него, както имаше сега и Чък.

— Докога смяташ да стърчиш там като кол? — провикна се момчето.

Джони скочи в басейна.