Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Zone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 213гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman(2008)
Корекция
ira999(2008)
Форматиране
Mandor(2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мъртвата зона

Народна култура, София, 1986

Американска. Първо издание

Превод Стоянка Ангелова

Послеслов Вера Ганчева

Рецензент Вера Ганчева

Редактор Мария Донева

Художник Гриша Господинов

Художник-редактор Стефан Десподов

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Евгения Джамбазова, Лили Александрова

 

Литературна група — ХЛ. 04/95366/25631/5637—321—86

Дадена за набор август 1986 г. Подписана за печат октомври 1986 г. Излязла от печат ноември 1986 г. Формат 70×100/16 Печатни коли 24. Издателски коли 31,10. УИК 32,58 Цена 3,66 лв.

 

ДИ „Народна култура“, София

ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Мъртвата зона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъртвата зона
Dead zone
АвторСтивън Кинг
Първо издание1979 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, драма, свръхестествен
Видроман
ПредходнаСблъсък
СледващаПодпалвачката/Живата факла
Мъртвата зона в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Мъртвата зона“ (на английски: Dead Zone) е роман на Стивън Кинг, един от знаковите в неговото творчество. Публикуван е за пръв път в САЩ през 1979 г. с подкрепата на New American Library.

Сюжет

По-голяма част от действието се развива в несъществуващия град Касъл Рок в щата Мейн. Всичко започва през далечната 1953 г. когато едва шест годишния Джон Смит решава да се попързаля на ледената пързалка. Джон претърпява сблъсък с друг кънкьор и за кратко губи съзнание. Не обръща внимание на травмата на главата си и като всички малки деца забравя бързо какво се е случило, но това не ознчава, че инцидентът не е оставил бледи отпечатъци върху мозъка му. Години по-късно когато той възмъжава и не помни случилото се на пързалката, но въпреки това съзнава, че не е съвсем обикновен млад мъж. Животът му се развива като по план - любящи родители, университет, красива приятелка и всичко това приключва през октомври 1970 г. Взима такси, за да се прибере у дома, но тежка автомобилна катастрофа го запраща в кома, от която ще се събуди 4 години и половина по-късно, когато всеки е изгубил вяра, че ще се възстанови. Сара се е омъжила за друг, родителите му почти са се примирили със загубата на единствения си син…Джон Смит като че ли вече не съществува за света.

На 17 май 1975 година Джони Смит се събужда от комата. След дълга рехабилитация той се възстановява, но вече знае, че мозъкът му е безнадеждно увреден. Тежката травма от катастрофата променя онази част от мозъка му пострадала при сблъсъка на пързалката през толкова много години и се разива дарбата да вижда миналото и бъдещето на хората само с едно докосване, било то на самия човек или на някоя вещ. Благодарение на дарбата си, Джони Смит помага на шериф Банърман да разкрие тайнствените убийства на млади жени и момичета, разтърсили Касъл Рок: убиецът се оказва Франк Дод – един от помощниците на шерифа.

Джон Смит среща Грег Стилсън – на пръв поглед нормален човек, благодетел, политик със сериозни шансове да стане президент на САЩ. Но след случайно докосване, Джон Смит разбира истинската му същност на Стилсън — той е маниак и убиец, който ще разпали ядрена война ако бъде избран за президент. Скоро Джони научава, че му остава малко живот — дарбата му има ужасяваща цена, която трябва да плати. Но той не смята да си отиде от света просто така. Твърдо е решен да спре лудия кандидат-президент преди да е влязъл в Белия дом и да разпали ужасяващата ядрена война и то на всяка цена. Джон прави единственото, което смята за редно – купува пушка и тръгва срещу Грег Стилсън, който не се спира пред нищо за да постигне целите си.

Адаптации по романа

През 1983 г. романът е адаптиран за екранизация от сценариста Джефри Боам. Филмът носи заглавието на книгата — „Мъртвата зона“. В главните роли са актьорите актьорите Кристофър Уокън в ролята на Джони Смит и Мартин Шийн като Грег Стилсън. Режисьор на лентата е Дейвид Кронънбърг. Някои детайли от романа са променнеи за нуждите на продукцията.

По романът е заснет и едноменен сериал през 2002 г. Ролята на Джони Смит се изпълнява от Антъни Майкъл Хол, Сара — от актрисата Никол де Боер, Грег Стълсън се играе от Шон Патрик Фланъри. Сериалът също не се придържа към книгата. В него Сара забременява от Джони малко преди катастрофата.

Романът е вдъхновил и създаделите на Семейство Симпсън. В епизодът „Treehouse of Horror XV“, посветен на Хелоуин, една от частите е озаглавена „The Ned Zone“. В нея Нед Фландърс има мозъчен тумор и след операцията по отстраняването му той получава способността да „вижда“ смъртта на хората, която неизменно настъпва малко по-късно.

Издания на български

  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, ДИ „Народна култура“, 1986. ISBN 04/95366/25631/5637-321-86(ЕКП).
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, Art Balkanique Co, 1990.
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. Велико Търново, „Абагар“, 1993.

ГЛАВА XIV

1

Човекът от „Проникновено око“ се появи на 16-и октомври, скоро след като Джони бе ходил да си вземе пощата.

Бащината му къща бе доста отдалечена от пътя: покритата с чакъл алея, която водеше до вратата им, се точеше почти половин километър сред гъсталак от саморасъл смърч и бор. Всеки ден Джони изминаваше пеша цялото разстояние от къщи до пътя и обратно. В началото се завръщаше на тересата разтреперан от изтощение, с изгаряща болка в краката и куцаше така, че направо залиташе. Но сега, месец и половина след първата разходка (когато бе изминал този километър за цял час), тя се бе превърнала в едно от удоволствията за деня, което той очакваше с нетърпение. Не пощата, а именно разходката.

Беше започнал да цепи дърва за зимата — работа, за която Хърб мислеше да наеме някого, тъй като той бе подписал договор да извърши вътрешните работи в един строеж в Либъртивил. „Знаеш ли кога човек разбира, че старостта вече наднича през рамото му, Джон? — беше се усмихнал Хърб. — Когато започне да се оглежда за договор по вътрешни работи, щом му замирише на есен.“

Джони изкачи стъпалата на терасата пред входа, отпусна се върху тръстиковия стол до пейката-люлка и въздъхна с облекчение. Вдигна десния си крак на парапета, след това, като си помагаше с ръце и се мръщеше от болка, вдигна и другия. Чак тогава се зае да отваря пощата.

Напоследък притокът на писма бе чувствително намалял. През първата седмица след завръщането му в Паунъл понякога идваха над двадесет писма и осем-девет колетчета дневно, главно препратени от болницата и само малка част — изпратени до пощенския клон на Паунъл. (Името на градчето върху пликовете се срещаше в най-невероятни ортографически варианти: Поунел, Пайнъл, а в един незабравим случай — дори Пийнал.)

Повечето писма бяха от хора с разклатена психика, които се носеха безцелно по течението на живота в търсене на някакъв ориентир. Пишеха му деца, които събираха автографи; жени, които искаха да спят с него; мъже и жени, съкрушени от нещастна любов, които молеха за съвет. Някои изпращаха талисмани. Други — хороскопи. Много писма имаха религиозно съдържание и в тези изобилствуващи с правописни грешки послания, написани едро и старателно като от някое прилежно първолаче, Джони сякаш чувствуваше духа на майка си.

Писмата го уверяваха, че е пророк, дошъл да изведе от нравствената пустош обезсилените и разочаровани американци, че е знамение, предвещаващо близостта на Последния час. До този момент — 16-и октомври — бе получил осем екземпляра от трактата на Хал Линдси „Мървата велика планета Земя“, който майка му със сигурност би одобрила горещо. Приканваха го да провъзгласи божествеността на Христа и да сложи край на разпуснатостта на нравите сред младежта.

Имаше обаче и враждебни писма. Тази част от пощата му не бе толкова обемиста, но макар в повечето случаи анонимна, не отстъпваше по кресливост на кореспонденцията от първия вид. Един такъв екземпляр, написан на къс от жълта бланка и с грубо подострен молив, го обявяваше за антихрист и го приканваше да се самоубие. В четири-пет писма се интересуваха как се чувствува човек, убил собствена си майка. Често го обвиняваха в мошеничество. Един му изпрати следното остроумие: ПРЕДЧУВСТВИЕ, ЯСНОВИДСТВО — ДРЪН-ДРЪН! КЛЪВНИ МЕ ОТЗАД, ТЕЛЕПАТАРОК ТАКЪВ!

А което бе най-лошото, изпращаха и предмети.

Всеки ден на връщане от работа Хърб се отбиваше в пощата на Паунъл и вземаше колетите, които не се побираха в пощенската им кутия. Бележчиците, които придружаваха изпращаните предмети, се свеждаха по същество до един и същ долнопробен писък: кажи, кажи, кажи!

Това шалче принадлежеше на брат ми, който изчезна при един риболовен излет през 1969 г. Дълбоко съм убедена, че все още е жив. Кажете ми: къде е сега?

Това червило е от тоалетната масичка на жена ми. Мисля, че ми изневерява, но не съм сигурен. Кажете ми има ли си любовник?

Това е гривната с името на сина ми. Той вече не се прибира вкъщи след училище, шляе се до невъзможни часове. Полудяла съм от тревога. Кажете ми е какво се занимава?

Някаква жена от град Шарлот, Северна Каролина — бог знае как бе научила за него при положение, че пресконференцията от август не бе отразена от общонационалните средства за масова информация — му изпрати парче овъглено дърво. Къщата й изгоряла до основи, се обясняваше в писмото, и в пламъците загинали съпругът и две от петте й деца. Пожарникарите от Шарлот й казали, че злополуката била причинена от късо съединение, но тя просто не можела да приеме това обяснение. Без съмнение къщата е била подпалена от някой злодей. Искаше от Джони да подържи приложената обгорена реликва и да й съобщи името на виновника, че да натикат чудовището в затвора и там да изгние до края на дните си.

Джони не отговори на нито едно от писмата и върна по пощата всички предмети, дори овъгленото дърво, за своя сметка и без коментар. Наистина той докосна някои. Като правило, в което се включваше и почернялото от огъня парче от дървената ламперия на покрусената жена от Шарлот, те не му говореха абсолютно нищо. Но при допира до няколко му се явиха всяващи смут видения, все едно че сънуваше наяве. Това бяха главно мимолетни проблясъци: ще възникне някаква картина и след секунди ще изчезне, без да остави определена представа, а само едно особено усещане. Но в един случай…

Случаят с шалчето, изпратено от жената, която се надяваше да узнае какво е станало с брат й. Шалчето бе бяло, плетено и по нищо не се отличаваше от милиони други като него. Но като го взе в ръце, Джони изведнъж почувствува как реалността на бащината му къща се стопява, а звукът от телевизора в съседната стая се усилва и затихва, усилва и затихва и накрая се превръща в сънливото жужене на мушички в летен ден и далечния ромон на вода.

Горски аромати в ноздрите му. Зелени стълбове слънчева светлина се процеждат през короните на грамадни вековни дървета. През последните три часа земята под краката му бе станала мочурлива, тинеста, почти като в тресавище. Беше се изплашил, доста се бе изплашил, но не губеше ума си. Ако човек се заблуди в неизбродимите дебри на севера и се паникьоса, могат направо да започват да му изсичат надгробния паметник. Продължаваше да се движи на юг. Вече два дни, откакто се бе отлъчил от Стив, Роки и Логан. Бяха разположили бивака си близо до

(името щеше да остане в тайна — беше в мъртвата зона)

някакво поточе, където ловяха пъстърва. За всичко си беше виновен сам. Напил се бе като свиня.

И сега виждаше раницата си, подпряна на някакво старо, обрасло в мъх повалено дърво, с изсъхнали бели клонки, които стърчаха тук-там из зеленината като кости. Да, виждаше раницата си, но не можеше да иде при нея, защото бе мръднал няколко метра встрани да пусне една вода и бе нагазил в някаква ужасна кал, стигаща почти до кончовете на скъпите му (купени от магазин на Л. Л. Бийнс) ботуши. Направи опит да се върне назад, да намери по-сухо място, където да си свърши работата, но не можа да се измъкне. Не можа да се измъкне, защото това, в което бе нагазил, не беше кал. Беше… нещо друго.

Стоеше си и напразно търсеше с поглед за какво да се хване. Беше готов да избухне в смях от идиотизма на положението, в което бе изпаднал: да търси къде да пусне една вода, а вместо това да се навре в плаващ пясък.

Стоеше си, отначало уверен, че твърдата почва не може да бъде кой знае колко надълбоко — в най-лошия случай щеше да потъне до малко над кончовете на ботушите си и когато намереше останалите, щеше да има още нещо за разказване.

Стоеше си и истинската паника го обзе едва когато пясъкът запълзя неумолимо нагоре по коленете му. Тогава взе да се мята и дърпа, забравил, че щом си имал глупостта да попаднеш в плаващ пясък, трябва да стоиш абсолютно неподвижно. Мигом плаващият пясък се надигна до пояса и после до гърдите му, като го всмукваше подобно на грамадни кафяви устни и не му даваше да диша. Развика се, но никой не дойде. Никой, освен една охранена кафява катерица, която се прокрадна по ствола на обраслото с мъх повалено дърво, настани се върху раницата му и се вторачи в него с лъскавите си, черни очи.

Вече бе хлътнал до шия и ноздрите му се пълнеха с наситената, кафява миризма на пясъка, който с убийствена неумолимост продължаваше да изтласква въздуха от дробовете и да превръща виковете му в едва доловимо, задъхано писукане. Наоколо летяха птички, стрелкаха се, чуруликаха, вдигаха глъчка. От короните на дърветата се спускаха стълбове светлина като зеленясала мед, а плаващият пясък се качи над брадата му. Сам! Щеше да умре сам! Отвори уста за последен, прощален вик, но остана ням, защото в устата му нахлу пясък, потече по езика му, посипа се на тънки като лентички струйки през зъбите му — сега той поглъщаше плаващия пясък — и викът му бе завинаги погребан.

Джони излезе от това състояние, облян в студена пот. По настръхналата му кожа бяха избили петна. Шалчето бе усукано, стегнато около ръцете му. Дишаше измъчено, на пресекулки. Захвърли шалчето на пода, където то се просна на криволици като бяла змия. За нищо на света не желаеше повече да го пипа. Баща му го сложи в плик и го изпрати обратно на подателя.

Но, слава богу, потокът от писма вече намаляваше. Побърканите бяха намерили нов обект за личните си и обществени мании. Репортьорите престанаха да се обаждат за интервюта, отчасти, защото телефонният им номер бе сменен и новият не бе включен в указателя, и отчасти, защото сензацията се бе поизтъркала.

Роджър Дюсо бе написал обширна и язвителна статия в своя вестник, където бе един от водещите редактори. Той обяви цялата работа за злостна и безвкусна мистификация. Несъмнено Джони се бил подготвил, за всеки случай, с характерни епизоди от миналото на някои репортьори, които се очаквало да присъствуват на пресконференцията. Да, Дюсо не отричаше, че прякорът на сестра му Ан е бил Тери. Тя умряла твърде млада и не бе изключено за смъртта й да е допринесла злоупотреба е амфетамин. Но тези факти бяха на разположение на всеки, който би желал да ги разрови. В статията на Дюсо всичко изглеждаше много логично. Там не се обясняваше как, без да напуска болницата, Джони би могъл да се добере до така наречените „общодостъпни факти“, но читателите изглежда не обръщаха внимание на тази малка подробност. На Джони обаче му беше все едно. За него случаят беше приключен и той нямаше намерение да дава повод за нови истории. Каква полза например да разкаже на жената с шалчето за виковете на брат й, погълнат от плаващи пясъци, понеже отишъл да пусне една вода на неподходящо място? Щеше ли от това да й олекне на душата и да заживее по-добре?

С днешната поща пристигнаха само шест неща: сметката за електричеството; картичка от братовчедката на Хърб от Оклахома — достопочтената дама му изпращаше разпятие с надпис „Made in Taiwan“, отпечатан с миниатюрни златни буквички върху нозете на Христос; няколко реда от Сам Уейзак и малко пликче, чийто обратен адрес накара Джони да премигне и да подскочи от стола: С. Хазлет, Понд Стрийт 12, Бангор.

Сара! Той разкъса плика.

Беше получил от нея съболезнователна картичка два дни след погребението на майка си. На гърба на картичката, с нейния уверен, наклонен назад почерк, бе написано: „Джони, страшно съжалявам за станалото. Чух по радиото, че майка ти се поминала. Стори ми се, че това е най-голямата несправедливост в цялата история — да разгласяват на всеослушание личната ти мъка. Може би си забравил, но вечерта преди катастрофата ние си говорихме за майка ти. Попитах те какво би направила тя, ако й доведеш вкъщи една изпаднала католичка и ти ми отговори, че ще ме приеме усмихнато и ще ми пробута някоя и друга от нейните религиозни брошурки. По усмивката ти разбрах колко много я обичаш. Баща ти ми каза, че се била променила, но тази промяна до голяма степен се дължеше на огромната й обич към теб и на отказа й да се примири със случилото се. В последна сметка нейната вяра бе възнаградена. Приеми, моля те, моите най-искрени съболезнования и ако има нещо, което бих могла да сторя за теб, сега или по-нататък, можеш да разчиташ на своята искрена приятелка — Сара.“

Той й бе благодарил и за съболезнованията, и за добрите думи. Бе написал отговора си внимателно, защото се страхуваше да не издаде истинските си чувства и да каже нещо неуместно. Тя се бе омъжила и не бе нито в неговата власт, нито по силите му да промени това положение. Но Джони прекрасно помнеше техния разговор за майка му, както и много други неща от онази вечер. Тя цялата изпъкна в съзнанието му, докато четеше писмото на Сара и той й отговори в стил „смях през сълзи“, но с повече сълзи, отколкото смях. Все още обичаше Сара Бракнел и трябваше непрекъснато да си повтаря, че вече я няма, че е заменена с друга жена, пет години по-стара и с дете на ръце.

В плика имаше само един лист. Джони го извади и погледът му пробяга по редовете. Сара пишеше, че се кани да отиде с детето в Кенабънк и да погостува на приятелката си от колежа, с която живели в една стая през първите години на следването: тогава тя се казвала Стефани Карслей, — сега — Стефани Константайн. Според нея Джони би трябвало да си я спомня, но той не я помнеше. Както и да е, на Уолт му се налагало да престои три седмици във Вашингтон по дела на своята партия (Републиканската) и на фирмата и Сара решила, че би могла да се вдигне и да намине за един следобед до Паунъл да види Джони и Хърб, ако е удобно.

„Можеш да ми се обадиш на телефона на Стефи, 814–6219 по всяко време между 17-и и 23-ти октомври. Разбира се, ако това ще те притесни дори най-малко, позвъни да ми кажеш тук или в Кенабънк — няма да се обидя. С най-топли чувства към двама ви — Сара.“

С писмото в ръка Джони вдигна поглед към гората зад двора, която бе успяла да поръждавее и позлатее сякаш само за последните няколко дни. Скоро листата на дърветата щяха да закалят и щеше да замирише на зима.

„С най-топли чувства към двама ви — Сара.“ Прекара замислено палец по тези думи. По-добре ще е нито да й се обажда по телефона, нито да й пише — изобщо нищо да не прави, помисли си Джони. Тя ще се досети. Както при жената с шалчето, той отново се запита: има ли смисъл? Защо да дърпа дявола за опашката? Сара може да си пише хей-така „с най-топли чувства“, но той не може. Раната в душата му още не бе завяхнала. За него времето бе грубо намачкано, надупчено и закопчано с телени скоби, обезобразено. Според хода на вътрешния му часовник само до преди шест месеца тя бе неговото момиче. С разума си той бе възприел мисълта за комата и за безвъзвратно отлетялото време, но чувствата му упорито отказваха да се съгласят с фактите. Не му бе лесно да отговори на съболезнователната й картичка, но когато човек отговаря на писмо, винаги може да смачка листа и да започне отново, ако види, че се отклонява накъдето не трябва, ако престъпи границите на приятелството — единственото, на което имаха право сега. Но ако се срещнеха, би могъл да направи или да каже някоя глупост. По-добре да не се обажда. По-добре да остави нещата сами да отзвучат.

Ала Джони знаеше, че ще й се обади. Ще й се обади и ще я покани да дойде.

Разтревожен, той пъхна писмото обратно в плика.

Лъч слънчева светлина, попаднал на блестяща хромирана повърхност, затрепка по нея и метна оттам ярка стрела в очите му.

Чакълът по алеята хрущеше под гумите на един закрит „Форд“, който идеше към къщата. Джони присви очи и се опита да определи дали това бе позната кола. Гостите тук бяха рядкост. Поща пристигаше в изобилие, но само три-четири пъти се бе случвало да се отбие някой. Паунъл бе едва различим на картата, трудно се откриваше. Ако човекът в колата идваше да го разпитва за неведоми неща, бил той мъж или жена, щеше да бъде отпратен бързо-бързо — най-внимателно, но непреклонно. Така го бе посъветвал на прощаване Уейзак и Джони намираше съвета му за прекрасен.

„Не се оставяй да те превърнат във фетиш, при който идват за съвет, Джони. Не им давай надежда и те ще те забравят. В началото такова поведение може да ти се стори бездушно — повечето от тези хора са объркани, обременени е твърде много проблеми и изпълнени само с добри намерения. Но става дума за твоя живот, за твоята независимост. Така че бъди твърд!“ И той се бе показал твърд.

„Форд“-ът излезе на площадката между терасата и камарата насечени дърва, зави и Джони забеляза лепенката с амблемата на фирмата „Хърц“[1] в ъгъла на предното стъкло. Един подчертано висок мъж с подчертано нови джинси и карирана червена ловна риза, сякаш току-що извадена от кутия, излезе от колата и се огледа. Имаше вид на човек, който се чувствува чужд на село, и макар да знае, че в Нова Англия вече няма вълци и пуми, иска му се първо да се убеди. Изобщо — гражданин. Той погледна към терасата, забеляза Джони и вдигна ръка.

— Добър ден — поздрави новодошлият и Джони си помисли: „Отгоре на всичко говори с префърцунен градски акцент и си стиска устата като кокона.“

— Здрасти — отвърна той на глас. — Да не сте се загубили?

— Боже опази! — Непознатият се приближи до стълбището. — Вие или сте Джон Смит, или неговият брат близнак.

Джони се усмихна.

— Понеже нямам брат, излиза, че не сте сбъркали адреса. С какво мога да ви бъда полезен?

— Ами, би могло и двамата да си бъдем полезни. — Непознатият се изкачи по стъпалата и протегна ръка. Джони я стисна. — Казвам се Ричард Дийс и работя в списание „Проникновено око“.

Беше подстриган по модата: силно побелялата му коса стигаше под ушите. „Но това не е естествено бяло!“ — забеляза Джони и се развесели. Какво може да се каже за човек, който си стиска устата като кокона и си избелва косата?!

— Сигурно сте виждали нашето списание?

— О да, виждал съм го. Продава се на касата в супермаркета. Не желая да давам интервюта. Съжалявам, че сте се разкарвали дотук напразно.

Продаваха го в супермаркета и още как! Заглавията само дето не изскачаха от пълните с долнопробни сензации страници и посягаха да те фраснат по зъбите: ДЕТЕ, УБИТО ОТ ИЗВЪНЗЕМНИ СЪЩЕСТВА, ОБЕЗУМЯЛАТА МАЙКА СЕ ОБЛИВА В СЪЛЗИ. ХРАНИ, КОИТО ТРОВЯТ ДЕЦАТА ВИ. ДВАНАДЕСЕТ МЕДИУМА ПРЕДСКАЗВАТ ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ В КАЛИФОРНИЯ ПРЕЗ 1978 Г.

— Всъщност нямахме предвид интервю — не се смути Дийс. — Може ли да седна?

— Знаете ли, аз…

— Мистър Смит, летях дотук чак от Ню Йорк, като в Бостън се качик на едно малко самолетче, което ме накара да се запитам какво ли ще прави жена ми, ако умра, без да съм си написал завещанието.

— Авиолинии Портланд-Бангор, нали? — усмихна се широко Джони.

— Точно така.

— Е, добре — предаде се Джони. — Възхитен съм от вашата смелост и преданост към служебния ви дълг. Ще ви изслушам, но само за петнадесетина минути. Трябва да спя всеки следобед.

Малка лъжа с благородна цел.

— Петнадесет минути са повече от достатъчно. — Дийс се наведе напред. — Мистър Смит, ще си позволя да изкажа една догадка — по мои изчисления трябва да сте задлъжнели някъде с около двеста хиляди долара. На косъм от десятката съм с тоя изстрел, а?

Усмивката на Джони помръкна.

— Това не засяга никого освен мен!

— Дума да няма, разбира се! Не исках да ви обидя, мистър Смит. Бихме желали да ви предложим работа в нашето списание. При това доста доходна.

— Не, категорично не!

— Бихте ли ми разрешили да опиша…

— Не се занимавам с врачуване — прекъсна го Джони. — Не съм нито Джийн Диксън, нито Едгар Кейси, нито Алекс Танъс. Край на тази история. Последното нещо, което искам, е пак да се раздухва.

— Може ли да кажа само две думи?

— Мистър Дийс, вие като че ли не разбирате какво…

— Само две думички? — усмихна се подкупващо Дийс.

— Впрочем как успяхте да ме намерите?

— Имаме един нещатен сътрудник, който работи постоянно за „Кенебек Джърнал“, вестник от централната част на щата Мейн. Той ни каза, че макар да сте изчезнали от погледа на обществото, вероятно живеете при баща си.

— Е, безкрайно съм му задължен, няма що!

— Несъмнено! — възкликна Дийс, без ни най-малко да се смути. — Обзалагам се, че тъкмо така ще се чувствувате, когато чуете предложението ни с всичките му подробности. Разрешавате ли?

— Добре — въздъхна Джони. — Но мъките ви с авиолиниите Паника-Бангор няма да ме накарат да променя решението си.

— Това е ваше право. Живеем в свободна страна, няма две мнения по въпроса. Както вероятно ви е известно, мистър Смит, „Проникновено око“ насочва погледа си към невидимата, към вътрешната страна на нещата. Нашите читатели, да си го кажем съвсем честно, са направо луди за такива материали. Седмичният ни тираж е три милиона. Три милиона читатели всяка седмица — това съвсем не е лош удар, нали, мистър Смит? Как го постигаме? Просто държим пръст на пулса на времето, на духовните…

— Бебета близнаци изядени от мечка-стръвница — промърмори Джони.

Дийс сви рамене.

— Е да, животът е суров. Но хората трябва да бъдат информирани за тези неща. Те имат право да знаят. На всяка евтина сензация обаче ние печатаме по три други материала, в които съветваме нашите читатели как безболезнено да се отърват от излишни килограми, как да намерят щастие и взаимност в половия живот, как да се доближат до бога…

— Вие вярвате ли в бога, мистър Дийс?

— Всъщност не. — Дийс пусна в ход всепобеждаващата си усмивка. — Но живеем в демократична страна, най-великата страна в света, нали така? Всеки сам е господар на душата си. Ала цялата работа е в това, че нашите читатели вярват в бога. Вярват в ангели и чудеса…

— Както и в изгонване на зли духове, в дявола и в ритуалите на черната магия…

— Да, така е, така е, бързо схващате. Нашите читатели са потънали в духовния свят. Те вярват в цялата тази спиритична и парапсихическа алабалия. За нас работят по договор десет души със свръхестествени способности, в това число и Катлийн Ноулън, най-известната ясновидка в Америка. Бихме искали да подпишем договор и с вас, мистър Смит.

— Сериозно?

— Съвсем сериозно. Какво ще означава това за вас? Снимката ви, заедно с кратка статия, ще се появява към дванадесет пъти годишно в нашата рубрика „Всички медиуми около кръглата маса“. Материалчета от типа: „Десетте видни медиума на ПРОНИКНОВЕНО ОКО с предсказания за втория мандат на Форд.“ Винаги подготвяме специален брой за Нова година, както и за Четвърти юли с прогнози за курса на Америка през следващата година — този брой винаги става много интересен, пълен с ефектни фишеци на тема международна политика и икономика, плюс букет от други пикантерии.

— Боя се, че не ме разбирате — Джони заговори бавно, както се обяснява на дете. — Имах няколко проблясъка на предчувствие. Според мен може да се каже, че „видях в бъдещето“. Но аз не съм в състояние да командувам тези неща. Точно толкова мога да направя някакви предсказания за бъдещия мандат на Форд — ако изобщо има такъв, — колкото бих могъл да издоя някой бик.

Дийс направо се ужаси.

— Кой иска такова нещо от вас? Всички материали се пишат от нашите щатни сътрудници.

— Щатни? … — Джони зяпна в пълно изумление.

— Естествено — потвърди нетърпеливо Дийс. — Вижте какво, едно от най-популярните ни момчета за последните години, нашият специалист по природните бедствия Франк Рос, е адски готин тип, но за бога, той е завършил едва осми клас! Изкарал два срока в армията, и когато го открихме, миеше автобусите на компанията „Грейхаунд“ в станцията „Порт Оторити“ в Ню Йорк. Мислите ли, че бихме му позволили сам да си пише материалите? Та той не може да се подпише без грешка!

— Но предсказанията…

— Пълна свобода, никакви ограничения! И въпреки това няма да повярвате колко често тези момчета и момичета се запушват и не могат да измътят ни една по-прилична бомба.

— Бомба! — Джони не вярваше на ушите си. С известно учудване забеляза, че започва да се ядосва. Майка му бе купувала „Око“ откакто се помнеше, още от времето, когато там печатаха снимки на смачкани автомобили, обезглавени трупове и кървавите последици на гангстерските войни. Вера бе готова да се закълне, че всяка дума в него е чиста истина. Вероятно и повечето от останалите 2 999 999 читатели на списанието споделяха същото мнение. И ето ти този тип, дето си боядисва косата, носи обувки за четиридесет долара и нова-новеничка риза, направо от кутията на магазина, седнал да му говори за бомби!

— Но всичко се урежда — продължаваше Дийс. — Ако се случи да не ви идва нищо наум, трябва само да позвъните за наша сметка и ние с момчетата в редакцията все ще измислим нещо. Запазваме си правото да включваме материалите ви в нашия ежегодник „Предсказанията на ПРОНИКНОВЕНО ОКО“. Вие обаче сте напълно свободен да подписвате всеки договор, който ви се предложи от книгоиздател. Нашите права в това отношение се ограничават единствено до първи отказ за публикуване в списание, но ние почти никога не отказваме, уверявам ви. И не на последно място, плащаме царски. Тези хонорари са свръх сумата, предвидена в договора. Те са, както се казва, маслото върху хляба ви — изкиска се Дийс.

— И каква ще бъде въпросната сума? — разчлени въпроса Джони, стиснал подлакътниците на люлеещия се стол. Вената на дясното му слепоочие ритмично пулсираше.

— Тридесет хиляди долара годишно в течение на двадесет и четири месеца. В случай, че станете популярен, тази сума може да бъде увеличена. Всеки от нашите феномени си има никаква област, в която се специализира. Доколкото разбирам, вие сте силен по предметите. — Дийс премрежи очи като в унес. — Виждам една постоянна рубрика. Може би два пъти месечно — и с най-хубавото нещо не трябва да се прекалява, ако не искаме да се изтърка. Да кажем: „Джон Смит кани читателите на ПРОНИКНОВЕНО ОКО да му изпратят свои лични вещи за психоизследване…“ — нещо от този род. Ние, естествено, ще направим уговорка, че вещите трябва да са без особена стойност, тъй като нямаме възможност да ги връщаме. Ала почакайте само да видите какво ще стане. Има много шантави хора, да ги пази господ. Почакайте да видите какви работи ще започнат да пристигат: диаманти, златни монети, венчални пръстени… бихме могли да прибавим специална точка в договора, уточняваща, че всички предмети, адресирани до вас, остават ваша собственост.

Пред очите на Джони започнаха да падат мътночервени пелени.

— Значи така, хората ще изпращат разни неща и аз просто ще си ги прибирам?

— Точно така. Не виждам никаква пречка за това. Трябва просто така да се оформи договорът, че никой да няма. за какво да се хване. Още малко масълце върху хлебчето ви.

— Да допуснем — започна Джони, като се стараеше да говори равно и отчетливо, — да допуснем… че се запуша и не мога, както казвате вие, да измътя бомба… и взема, че позвъня и изтърся, че на тридесет и първи септември хиляда деветстотин седемдесет и шеста година ще бъде извършено покушение срещу президента Форд? Не че съм имал такова предчувствие, ами го казвам отнемайкъде, защото съм се запушил?

— Е, разбира се, септември има само тридесет дни — поправи го Дийс. — Но инак според мен това си е десятка от първия изстрел. Роден си за тази работа, Джони. Високо мериш — това е чудесно! Няма да повярваш колко много от тези хора мислят на дребно. Според мен ги е страх да не си изпуснат сиренцето, като си отворят устата. Едно от нашите момчета, Тим Кларк от Айдахо, ни писа преди две седмици да ни съобщи предчувствието си, че Ърл Бътс[2] ще бъде принуден да си подаде оставката догодина. Е, да ме извините, ама на хората им дреме от това. Какво значи някой си Ърл Бътс за американската домакиня? Но ти си настроен на правилна вълна, Джони. Роден си за тази работа.

— Правилната вълна…

Дийс го изгледа с любопитство.

— Добре ли се чувствуваш, Джони? Нещо май си пребледнял.

Джони си мислеше за жената, която му бе изпратила шалчето. Вероятно и тя чете „Око“.

— Нека да се опитам да обобщя — поде Джони. — Вие ми плащате тридесет хиляди долара годишно за моето име…

— И за твоята снимка, не забравяй.

— И за моята снимка в замяна на няколко материала, написани от други вместо мен. Отделно и за рубрика, в която казвам на хората каквото съм разбрал от предметите, които ми пращат. В добавка, като допълнителна награда, получавам вещите…

— Ако адвокатите ни успеят да оформят този пункт…

— … и те стават моя собственост. Това ли е вашето предложение?

— Това е само скелетът му, Джони. А как нещата едно друго се допълват — да се неначудиш! След шест месеца за теб ще се говори във всеки дом и тогава ти се отварят наистина неограничени възможности: покани за участие в най-популярните телевизионни програми, самостоятелни предавания, обиколки за изнасяне на лекции… И разбира се — твоята книга. Само си избери издателството. Те буквално затрупват с пари такива като теб. Кати Ноулън започна с договор като този, който ти предлагаме, а сега си докарва по двеста бона годишно. Основа си и собствена секта, и църква, така че данъчните не могат да пипнат и цент от парите й. Изобщо, нашата Кати знае всички тънкости на играта! — Дийс се наведе ухилен към Джони. — Казвам ти, Джони, възможностите са неограничени.

— Басирам се, че е така.

— Е, какво мислиш по въпроса?

Джони се наведе към Дийс, сграбчи с една ръка ръкава на новата му риза и с другата — яката на същата нова риза.

— Хей, какво по дяволите си въоб…

Джони намачка плата в ръце и придърпа към себе си Дийс. След пет месеца непрекъснати упражнения мускулите му бяха удивително заякнали.

— Какво мисля по въпроса ли? — изрече възмутено Джони. Болката заудря като с чук в главата му. — Ще ти кажа какво: мисля, че ти си един нечестив кръвопиец; един гробищен крадец, който ограбва хорските илюзии; мисля, че трябва да те накарат да чистиш помията от уличните канали; мисля, че майка ти е трябвало да умре в деня, в който те е заченала. И ако адският огън наистина съществува, надявам се да се пържиш на него.

— Как си позволяваш! — кресна Дийс пискливо като свадлива зарзаватчийка. — Мръсен перушан! Сърди се на себе си, селяндур такъв! Никой не ти е виновен — сам се прецака! И да не си посмял да дойдеш да ни хленчиш…

— А отгоре на всичко си стискаш устата като някоя кокона! — Джони се изправи и вдигна със себе си Дийс. Ризата на журналиста се измъкна от новите му джинси и отдолу се показа мрежест потник. Джони започна да го тресе напред-назад и забравил заканите, Дийс захленчи с цяло гърло.

Джони го довлече до стълбището на терасата, намести крак на дъното на новите му джинси „Ливайс“ и го изрита. Дийс взе на две грамадни крачки стъпалата додолу и разреван, разхълцан се просна в цял ръст в прахоляка. Когато се изправи и се обърна с лице към Джони, смешно новите му дрехи, в които трябваше уж да минава за „свой човек“, се бяха набили с прах и придобили по-истински вид — нещо, което Дийс едва ли би могъл да оцени.

— Заслужаваш да се оплача в полицията — изхриптя той. — И май ще го направя!

— Прави каквото щеш! — сряза го Джони. — Но по нашия край пазителите на реда и закона не гледат с добро око на онези, които си пъхат носа тук и там, без да са ги канили.

Лицето на Дийс се сгърчи в мъчителна гримаса на страх, яд и вцепенение.

— Бог да ти е на помощ, ако някога допреш до нас за нещо! — заплаши той.

Главоболието на Джони вече бе станало нетърпимо, но той се сдържаше да не повиши глас.

— Правилно! — съгласи се той. — И аз съм на същото мнение.

— Тепърва ще съжаляваш, тъй да знаеш! Три милиона читатели са нож с две остриета. Когато свършим с теб, хората в страната няма да ти вярват дори да предскажеш, че пролетта ще дойде през април. Няма да повярват, ако заявиш, че Коледа ще дойде през декември. Няма да повярват, ако… ако… — запени се в яда си Дийс.

— Пръждосвай се оттук, жалък педераст такъв!

Можеш да се простиш с мисълта за онази книга! — изпищя Дийс, убеден, че е намерил най-страшната закана. Със сгърченото си в злобна гримаса лице и набитата с прах риза той приличаше на изпаднало в ярост капризно дете. Акцентът така се бе засилил и замазал говора му, че бе започнал да напомня на простонароден диалект.

— Ще те изхвърлят като мръсно коте от всичките издателства в Ню Йорк! Дори онези от „Четиво преди сън“ няма да те погледнат, когато те наредя както аз си знам! Има си начини да се поставят на място такива като теб и ние ги знаем, главо смотана! Ние…

— Защо ли не си взема карабината да застрелям този навлек? — сякаш на себе си рече Джони.

Дийс се оттегли към наетата кола, бълвайки нови и нови псувни и закани. Джони го гледаше от терасата пред входа на къщата, измъчван от ужасните удари на главоболието. Дийс влезе в колата, изфорсира безжалостно мотора и потегли със страхотен рев сред облаци от пепелак. На излизане колата му малко занесе и перна дръвника пред бараката, който литна във въздуха. Колкото и да го болеше главата, Джони не можа да не се изсмее. На него щеше да му е далеч по-просто да върне дръвника на място, отколкото на Дийс да обясни във фирмата „Хърц“ откъде е голямата вдлъбнатина на предния калник на „Форд“-а им.

И отново следобедното слънце блесна по хромираната повърхност на бронята на колата, която Дийс гонеше бясно по алеята към шосето и разпиляваше чакъл по всички посоки. Джони пак се отпусна в люлеещия се стол, подпря чело с ръка и търпеливо зачака болката да премине.

2

— Какво си намислил? — изуми се банкерът. Под прозорците навън, по провинциално-идиличната главна улица на град Риджуей, щата Ню Хампшир, се разминаваха потоци от хора и коли. По облицованите с чамова ламперия стени на кабинета, който се намираше на третия етаж, бяха окачени гравюри на Фредерик Ремингтън[3] и снимки на банкера по време на участието му в местни обществени прояви. На бюрото, в кубче от прозрачен материал, бяха сложени снимки на жена му и сина му.

— Намислил съм догодина да се кандидатирам за Камарата на представителите — повтори Грег Стилсън. Беше облечен в жълтокафяви панталони, синя риза с навити ръкави и черна връзка със син орнамент. Изглеждаше някак не на място в кабинета на банкера, сякаш всеки момент можеше да скочи и обзет от сляп разрушителен бяс да се хвърли да преобръща мебелите, да събаря на пода гравюрите на Ремингтън в скъпите им рамки и да къса пердетата от корнизите.

Банкерът — Чарлс, наричан още Чък, Джендрън, председател на местния клон на самарянската организация „Лъвовете“, се позасмя — не особено уверено. Имаше у Стилсън нещо, което караше хората да се чувствуват неуверени в негово присъствие. Може и да е бил кльоща като дете. Според собствените му приказки вятър да го духнел, щял да го събори, но в края на краищата гените на баща му си бяха казали думата и сега, седнал в кабинета на Джендрън, той твърде много приличаше на родителя си — здравеняка от нефтените полета на Оклахома.

Грег свъси вежди в отговор на Джендръновия кикот.

— А какво ще каже Джордж Харви по този въпрос, Грег? — Освен че дърпаше конците в градските политически среди, Джордж Харви бе кръстникът в републиканската мафия на Трети избирателен окръг.

— Джордж няма да каже и „гък“ — отвърна спокойно Грег. Косата му се бе попрошарила, но в лицето му изведнъж се появи нещо от човека, който преди доста време бе убил с ритници кучето в двора на една ферма в Айова. Говореше с търпелив тон. — Джордж ще гледа отстрани, но ще бъде на моя страна, схващаш ли? Нямам намерение да го настъпвам по мазола, защото ще се кандидатирам като независим. Не разполагам с двадесет години време да се уча как се дърпат конци и как се лижат подметки.

— Грег, признай, че се будалкаш — поколеба се Чък Джендрън. Облаците отново забулиха челото на Грег. Те не вещаеха нищо добро.

— Аз никога не се будалкам, Чък. Някои… си мислят, че се будалкам. Онези от „Юниън Лийдър“ например или хамелеоните от „Дейли Демократ“ — те си мислят, че се будалкам. Но ти иди да питаш Джордж Харви будалкам ли се, или като кажа нещо, го правя. Пък и сам би трябвало да го знаеш. В края на краищата с тебе сме били дружинка в няколко делца, нали, Чък?

Облаците се превърнаха в смразяваща усмивка — смразяваща навярно за Джендрън, защото се бе оставил да бъде въвлечен в някои от предприемаческите комбинации на Грег Стилсън. Не че бяха се измамили с печалбата, напротив, в това отношение нямаше грешка. Но някои страни в проекта за строителство и благоустройство в Сънингдейл (пък в интерес на истината — и в сделката по жилищния комплекс „Лоръл“) не бяха — хм, докрай в рамките на закона. Като например един подкупен служител от Агенцията по опазване на околната среда, а имаше и по-лошо.

В историята с комплекса „Лоръл“ едно старче, което живееше край черния път на Риджуей, не искаше да си продава мястото и първо: някакъв странен мор удари по петнадесетината му кокошки, второ: запали се складът му за картофи, трето: неотдавна, като се завърна една неделя вечер от посещение при сестра си в болницата край Кийн, бедният човечец намери дневната и столовата си омазани с кучешка тор, четвърто: имотът бе продаден и пето: комплексът „Лоръл“ сега бе действителност.

И може би шесто: Съни Елиман, този моторизиран демон, пак се навърташе насам. Те с Грег изглежда дружаха и ако не бяха станали обект на хорските клюки, то бе само защото Грег поначало се движеше извънредно много сред всякакви наркомани, хипита и нехранимайковци от бандите мотоциклетисти покрай дейността си както в основания от него самия Консултативен център за наркомани, така и в доста необичайната програма, приета в Риджуей, за борба срещу употребата на наркотици и алкохол сред младежта и хулиганствуването по шосетата. Вместо да ги глобяват и затварят, градските власти ги караха да си отработват. Идеята принадлежеше на Грег и бе прекрасна — банкерът пръв би потвърдил. Тя бе една от заслугите, заради които Грег бе избран за кмет.

Ала това — това бе същинска лудост.

Грег бе казал още нещо, но Джендрън не беше сигурен какво.

— Прощавай, не чух — извини се той.

— Попитах как гледаш на това да станеш организатор на предизборната ми кампания? — повтори Грег.

— Грег… — Джендрън трябваше да се изкашля и да започне отново. — Грег, ти, изглежда, не разбираш. Харисън Фишър е представителят от Трети окръг във Вашингтон. Харисън Фишър е републиканец, уважаван човек и вероятно вечен.

— Никой не е вечен — възрази Грег.

— Но Харисън е много близо до вечността. Питай Харви. Те са били съученици някъде в началото на миналия век.

Грег не обърна никакво внимание на този плах опит за остроумничене.

— Ще започна да се наричам лос-мъжкар[4] или нещо подобно… и всички ще си мислят, че се будалкам… докато накрая тъй както си се смеят, добрите избиратели от Трети окръг не ме закарат чак във Вашингтон.

— Ти си луд, Грег!

Усмивката на Грег изчезна, сякаш никога не бе съществувала. Нещо ужасно стана с лицето му. То застина, а очите му се изцъклиха, така че се показа огромна част от бялото им. Приличаха на очите на кон, подушил застояла вода.

— И насън да не си казал такова нещо, Чък. Никога!

Сега банкерът изстина съвсем.

— Извинявам се, Грег. Аз просто…

— Такива думи не бива да казваш и насън, ако не искаш да намериш някой ден Съни Елиман на задната седалка на вонливия си Ноев ковчег — „Империал“-а, — когато го подкараш след работа към къщи.

Джендрън размърда устни, но не можа да произнесе и звук.

Грег се усмихна отново и сякаш слънчев лъч проби градоносните облаци.

— Както и да е. Не си струва да се чепкаме, щом ще работим заедно.

— Но Грег…

— Нужен си ми, защото познаваш до един проклетите бизнесмени в тази част на Ню Хампшир. Веднъж да тръгне колата, паричките ще потекат, но мисля, че за начало ще трябва да подлеем нещичко — за да се завъртят колелата. Сега му е времето да поизрасна, за да ме възприемат хората като политик не само от градски, но и от щатски мащаб. Мисля, че като начало петдесет хиляди долара ще свършат работа.

Банкерът, който бе участвувал в последните четири кампании на Харисън Фишър, бе тъй потресен от политическата наивност на Грег, че в първия момент не знаеше какво да каже. После започна да обяснява:

— Грег, бизнесмените финансират предизборни кампании не от добро сърце, а защото след изборите ще им бъдат задължени. Когато резултатът не е предварително ясен, те залагат на всеки, който има някакъв шанс да спечели, защото могат да минат хвърлените на вятъра пари за сметка на данъците. Но ключовата фраза е „шанс да спечели“. А Фишър е…

— Кандидат и половина — услужливо подсказа Грег и извади от задния джоб на панталона си един плик. — Хвърли един поглед тука!

Джендрън изгледа в недоумение първо плика, после Грег, който му кимна насърчително, и накрая го отвори.

Чу се ужасено хлъцване, сетне в облицования с чамова ламперия кабинет настъпи дълго мълчание. Нищо не го нарушаваше, освен тихият напев на електрическия часовник върху бюрото на банкера и изсъскването на кибритената клечка, с която Грег запали една от тънките си пури „Филис“. По стените гравюрите на Фредерик Ремингтън висяха на местата си, в прозрачното кубче се мъдреха семейните фотографии, но върху бюрото бяха разпръснати снимки на банкера, заровил глава между бедрата на млада брюнетка, а може би червенокоса — от черно-бялото изображение на ездрозърнестата гланцова хартия бе трудно да се разбере. Лицето на жената личеше ясно. То не бе на съпругата на банкера. Някои от местните жители биха познали една от сервитьорките в Боби-Странговата закусвалня за шофьори на камиони през два града от Риджуей.

Снимките на банкера, забил глава между бедрата на келнерката, не бяха страшните — там се виждаше ясно нейното лице, но не и неговото. На другите обаче би го познала и собствената му баба. Джендрън и келнерката бяха снимани в цяла каскада от сексуални наслаждения — без да изчерпват номенклатурата на Кама Сутра, те включваха и няколко пози, които никога не биха влезли в главата „Полови връзки“ от учебника по здраве и хигиена на гимназията в Риджуей.

Джендрън вдигна очи. Лицето му бе прежълтяло, ръцете му трепереха. Сърцето препускаше бясно в гърдите му. Страхуваше се, че ще получи инфаркт.

Грег не го и поглеждаше. Зяпаше през прозореца късчето ярко синьо октомврийско небе между сградите на пета и десета улица в Риджуей.

— Вече задухаха нови ветрове — проговори той с унесен, умислен, почти мистичен израз на лицето. Обърна се и погледна Джендрън. — Знаеш ли какво ми даде един от онези, наркоманите от Центъра?

Джендрън поклати вдървено глава. С една от треперещите си ръце той масажираше гърдите си от лявата страна — за всеки случай. Очите му се връщаха непрестанно към снимките. Заклеймяващите снимки. Ами ако точно в този момент влезеше секретарката му? Той спря да масажира гърдите си и се зае да събира снимките и да ги пъха обратно в плика.

— Даде ми червената книжка с цитатите на председателя Мао — отговори си Грег. От мощните гърди, някога една тъй хилава част от тялото, изпълвало с отвращение бащата кумир, се изтръгна тътнежът на гърлен смях. — И една от мислите в нея… не я помня точно, но звучеше горе-долу така: „Онзи, който предусеща ветровете на промяната, трябва да строи вятърна мелница, а не да вдига стена срещу бурята.“ Това поне е есенцията на цитата.

Той се наведе напред.

— Харисън Фишър не е кандидат и половина, а кандидат за нафталина! И Форд е за нафталина, и Мъски, и Хъмфри. На мнозина от политиците — от най-дребните до най-едрите риби по цялата страна — им предстои да отворят очи на сутринта след изборите, за да видят, че са по-мъртви и от динозаврите. Никсън го изритаха. На другата година изритаха и онези, които го подкрепяха в разследванията по „Уотъргейт“, а догодина ще изритат и Джери Форд все по тази причина.

Грег Стилсън изгаряше с погледа си банкера.

— Искаш ли да видиш повея на бъдещето? Вгледай се в приятелчето Лонгли от Мейн. Републиканците искаха да пробутат някой си Ървин, а демократите — някой си Мичъл, но когато преброиха бюлетините в избора за губернатор на щата и двете партии останаха е пръст в устата, защото хората си избраха някакъв застрахователен агент от Луистън, който не искал да има нищо общо с нито една от тях. А сега за него говорят като за евентуален кандидат за президент, способен сериозно да обърка нечии сметки.

Джендрън все още не можеше да проговори.

Грег пое шумно дъх.

— Разбираш ли, те ще си мислят, че се будалкам. И за Лонгли тъй са мислили — че се будалка. Но аз не се будалкам. Аз строя вятърна мелница. И ти ще ми доставиш строителните материали.

Той млъкна. Кабинетът потъна в тишина, нарушавана единствено от напева на часовника. Накрая Джендрън успя да прошепне:

— Откъде взе снимките? Елиман ли свърши тази работа?

— О, не си струва да говориш за тях. Забрави за тези снимки. Задръж си ги за спомен.

— А кой ще държи негативите?

— Чък — разгорещи се Грег. — Не можеш ли да схванеш? Аз ти предлагам Вашингтон. Вдигай мерника до небето, човече! Не те карам дори да намериш и чак такава камара пари. Както казах, само кофа вода, за да се завъртят колелата. Веднъж да тръгне машината и парите сами ще потекат към нас. Ето, ти познаваш хората, които ги държат. Обядваш с тях в клуба. Играете покер. Стига само да си отворят устата и ти им отпускаш кредити при най-изгодни условия. Трябва да знаеш как да им извиеш ръцете.

— Грег, ти не си наясно, ти…

Грег се изправи.

— Тъй както аз извивам твоите ръце.

Банкерът вдигна към него очите си, които се въртяха безпомощно. Грег Стилсън си помисли, че прилича на овца, закарана под ножа от умелата ръка на касапина.

— Петдесет хиляди долара! — напомни Грег. — Постарай се да ги намериш.

Той излезе, като затвори безшумно вратата след себе си. Дори през дебелата стена Джендрън го чу как се закача гръмогласно със секретарката му. Секретарката бе шестдесетгодишна и плоска като скумрия, а Стилсън вероятно я бе накарал да се кикоти като ученичка. Този човек бе просто един палячо. Качество, което в не по-малка степен от програмата му за решаване на въпроса за престъпността сред младежта, го бе издигнало до кметството на Риджуей. Но хората никога не избират палячовци да ги представят във Вашингтон.

Е, почти никога.

Това обаче не бе негова грижа. Неговата грижа бе как да намери петдесет хиляди долара за предизборната кампания. Мислите му се завъртяха около проблема подобно на дресирана бяла мишка около сиренце в чиния. Сигурно имаше начин да се уреди въпросът. Да, сигурно имаше начин, но щеше ли историята да свърши дотук?

Белият плик все още лежеше на бюрото му. Жена му го съзерцаваше усмихната от пластмасовото кубче. Той взе плика и го мушна във вътрешния джоб на сакото си. Беше работа на Елиман: по някакъв начин той бе научил и бе направил снимките — със сигурност бе така.

Ала беше действувал по нареждане на Стилсън.

Изглежда, този човек не беше чак такъв палячо. Оценката му на политическия климат за 1975—1976 г. не беше пълна глупост. „Да строи вятърна мелница, а не да издига защитна стена срещу бурята, вдигай мерника до небето.“

Но това не бе негова грижа.

Неговата грижа бяха петдесет хиляди долара.

Чък Джендрън, председател на самарянската организация „Лъвовете“ и с репутация на много готин тип (миналата година например бе минал на едно от онези смешни мотопедчета по време на парада по случай националния празник), извади от горното чекмедже на бюрото си пачка жълти бланки и започна да съставя списък от имена. Дресираната бяла мишка се завъртя около сиренцето. А в другия край на главната улица Грег Стилсън вдигна лице към все още силното есенно слънце и се поздрави с една добре свършена — или добре започната — работа.

Бележки

[1] Най-известната американска фирма за даване на коли под наем. — Б.пр.

[2] Министър на земеделието в администрацията на Никсън. — Б.пр.

[3] Американски скулптор и художник (1861—1909), черпил вдъхновение главно от живота в Дивия запад. — Б.пр.

[4] Вътрешнополитическите борби в Републиканската и Демократическата партия в САЩ водят понякога до отцепването на отделни техни крила в самостоятелни партии. Такъв е случаят в 1912 г., когато привържениците на Теодор Рузвелт сред републиканците основават Прогресивната партия (с животно-талисман и прозвище „лос-мъжкар“), за да издигнат кандидатурата му в президентските избори. — Б.пр.