Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Dead Zone, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Стоянка Ангелова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Мистично фентъзи
- Политически трилър
- Психологически хорър
- Свръхестествено
- Социална фантастика
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 213гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Мъртвата зона
Народна култура, София, 1986
Американска. Първо издание
Превод Стоянка Ангелова
Послеслов Вера Ганчева
Рецензент Вера Ганчева
Редактор Мария Донева
Художник Гриша Господинов
Художник-редактор Стефан Десподов
Технически редактор Олга Стоянова
Коректори Евгения Джамбазова, Лили Александрова
Литературна група — ХЛ. 04/95366/25631/5637—321—86
Дадена за набор август 1986 г. Подписана за печат октомври 1986 г. Излязла от печат ноември 1986 г. Формат 70×100/16 Печатни коли 24. Издателски коли 31,10. УИК 32,58 Цена 3,66 лв.
ДИ „Народна култура“, София
ДП „Димитър Найденов“, В. Търново
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Мъртвата зона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: енциклопедичен стил. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Мъртвата зона | |
Dead zone | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Първо издание | 1979 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър, драма, свръхестествен |
Вид | роман |
Предходна | Сблъсък |
Следваща | Подпалвачката/Живата факла |
Мъртвата зона в Общомедия |
„Мъртвата зона“ (на английски: Dead Zone) е роман на Стивън Кинг, един от знаковите в неговото творчество. Публикуван е за пръв път в САЩ през 1979 г. с подкрепата на New American Library.
Сюжет
По-голяма част от действието се развива в несъществуващия град Касъл Рок в щата Мейн. Всичко започва през далечната 1953 г. когато едва шест годишния Джон Смит решава да се попързаля на ледената пързалка. Джон претърпява сблъсък с друг кънкьор и за кратко губи съзнание. Не обръща внимание на травмата на главата си и като всички малки деца забравя бързо какво се е случило, но това не ознчава, че инцидентът не е оставил бледи отпечатъци върху мозъка му. Години по-късно когато той възмъжава и не помни случилото се на пързалката, но въпреки това съзнава, че не е съвсем обикновен млад мъж. Животът му се развива като по план - любящи родители, университет, красива приятелка и всичко това приключва през октомври 1970 г. Взима такси, за да се прибере у дома, но тежка автомобилна катастрофа го запраща в кома, от която ще се събуди 4 години и половина по-късно, когато всеки е изгубил вяра, че ще се възстанови. Сара се е омъжила за друг, родителите му почти са се примирили със загубата на единствения си син…Джон Смит като че ли вече не съществува за света.
На 17 май 1975 година Джони Смит се събужда от комата. След дълга рехабилитация той се възстановява, но вече знае, че мозъкът му е безнадеждно увреден. Тежката травма от катастрофата променя онази част от мозъка му пострадала при сблъсъка на пързалката през толкова много години и се разива дарбата да вижда миналото и бъдещето на хората само с едно докосване, било то на самия човек или на някоя вещ. Благодарение на дарбата си, Джони Смит помага на шериф Банърман да разкрие тайнствените убийства на млади жени и момичета, разтърсили Касъл Рок: убиецът се оказва Франк Дод – един от помощниците на шерифа.
Джон Смит среща Грег Стилсън – на пръв поглед нормален човек, благодетел, политик със сериозни шансове да стане президент на САЩ. Но след случайно докосване, Джон Смит разбира истинската му същност на Стилсън — той е маниак и убиец, който ще разпали ядрена война ако бъде избран за президент. Скоро Джони научава, че му остава малко живот — дарбата му има ужасяваща цена, която трябва да плати. Но той не смята да си отиде от света просто така. Твърдо е решен да спре лудия кандидат-президент преди да е влязъл в Белия дом и да разпали ужасяващата ядрена война и то на всяка цена. Джон прави единственото, което смята за редно – купува пушка и тръгва срещу Грег Стилсън, който не се спира пред нищо за да постигне целите си.
Адаптации по романа
През 1983 г. романът е адаптиран за екранизация от сценариста Джефри Боам. Филмът носи заглавието на книгата — „Мъртвата зона“. В главните роли са актьорите актьорите Кристофър Уокън в ролята на Джони Смит и Мартин Шийн като Грег Стилсън. Режисьор на лентата е Дейвид Кронънбърг. Някои детайли от романа са променнеи за нуждите на продукцията.
По романът е заснет и едноменен сериал през 2002 г. Ролята на Джони Смит се изпълнява от Антъни Майкъл Хол, Сара — от актрисата Никол де Боер, Грег Стълсън се играе от Шон Патрик Фланъри. Сериалът също не се придържа към книгата. В него Сара забременява от Джони малко преди катастрофата.
Романът е вдъхновил и създаделите на Семейство Симпсън. В епизодът „Treehouse of Horror XV“, посветен на Хелоуин, една от частите е озаглавена „The Ned Zone“. В нея Нед Фландърс има мозъчен тумор и след операцията по отстраняването му той получава способността да „вижда“ смъртта на хората, която неизменно настъпва малко по-късно.
Издания на български
- Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, ДИ „Народна култура“, 1986. ISBN 04/95366/25631/5637-321-86(ЕКП).
- Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, Art Balkanique Co, 1990.
- Кинг, Стивън. Мъртвата зона. Велико Търново, „Абагар“, 1993.
ГЛАВА IX
1
Първата операция на Джони бе насрочена за 28 май. Уейзак и Браун му обясниха внимателно цялата процедура. Планирано било да го оперират с местна упойка — и двамата считаха, че с пълна би било прекалено рисковано. Най-напред щели да оперират коленете и глезените му. Щели да удължат сухожилията, скъсили се по време на дългия сън, с изкуствена материя — от същата пластмаса, каквато се използувала при подмяна на сърдечните клапи. Успехът на операцията зависел не от това дали огранизмът му щял да приеме изкуствените сухожилия, а доколко краката му щели да се адаптират към промяната. В случай на успех с коленете и глезените щели да предприемат още три операции: на дългите сухожилия на бедрата, на лакътните връзки и на почти неподвижната му шия. Щял да го оперира Реймънд Руоп — хирургът, приложил за пръв път тази техника. Очаквали го да пристигне със самолет от Сан Франциско.
— За какво съм му притрябвал на този Руоп, щом е такава суперзвезда? — попита Джони. Бе научил думата „суперзвезда“ от Мари, която я употреби за един плешивеещ, очилат естраден певец с невероятното име Елтън Джон.
— Подценяваш собствените си качества на суперзвезда — отвърна Браун. — В САЩ хората, които са излезли от кома, продължителна като твоята, се броят на пръсти. И сред тях ти си с най-радикалната и задоволителна картина на възстановяване от съпътствуващите мозъчни увреждания.
Сам Уейзак беше по-откровен:
— Ти си просто опитно зайче.
— Какво?
— Да. Погледни срещу светлината, ако обичаш. — Уейзак насочи офталмоскопа към зеницата на лявото око на Джони. — Знаеш ли, че с това нещо виждам чак до зрителния ти нерв? Да. Очите не са само прозорчета към душата. Те са и един от най-важните диагностични пунктове на мозъка.
— Опитно зайче — произнесе Джони сърдито, втренчен в яркия лъч.
— Да. — Светлината угасна. — Недей чак толкоз много да се самосъжаляваш. Голяма част от техниките, които тепърва ще се прилагат — и някои, които вече бяха приложени — върху тебе, са усъвършенствувани по време на войната във Виетнам. Тогава по болниците не се чувствуваше недостиг от опитни зайчета. Човек като Руоп се интересува от твоя случай, защото е уникален. Имаме пациент, спал в продължение на четири години и половина. В състояние ли сме да му помогнем отново да проходи? Това е интересен проблем. Той вече вижда ръкописа на научната статия, която ще изпрати в списанието, и чака операцията със същото нетърпение, с което детето очаква новите си играчки под коледната елха. За него ти не си гърчещият се от болки Джони Смит, Джони Смит, който трябва да използува подлога и да вика сестрата, когато го засърби гърбът. Така впрочем е по-добре. Няма да му трепне ръката. Усмихни се, Джони. Този Руоп прилича на банков чиновник, но е може би най-добрият хирург в Северна Америка.
Ала на Джони хич не му беше до смях.
Той бе изчел добросъвестно брошурите, оставени от майка му. Те го бяха изпълнили с тягостни чувства и с нови сериозни опасения за душевното й състояние. Авторът на едната, някой си Сейлем Кърбан, съзерцаваше с почти езически възторг перспективата за кървав апокалипсис и ненаситните огньове на зейналата преизподня. В друга пришествието на Антихриста се описваше като в булеварден роман на ужасите. Останалите се сливаха в мрачен карнавал на безумието: Христос обитава земните недра под Южния полюс, господ пилотира летящи чинии, Ню Йорк е Содом, а Лос Анджелес — Гомор. Там се говореше за изгонване на зли духове, за вещици, за всякакви чудеса — виждани и невиждани. За Джони бе непосилно да свърже брошурите с образа на религиозната, но все пак земна жена, която помнеше от времето преди комата.
Три дни след инцидента със снимката на майката на Уейзак един строен, тъмнокос журналист на име Дейвид Брайт от Бангорския вестник „Дейли Нюс“ се появи на вратата на стаята му и помоли Джони за кратко интервю.
— Питахте ли лекарите?
— Всъщност не.
— Добре. Тогава с удоволствие ще поговоря с вас.
— Ей такива хора обичам! — Брайт се приближи и седна.
Започна с въпроси за катастрофата и за това какви мисли и чувства са го вълнували, когато се измъкнал от комата и разбрал, че е проспал почти половин десетилетие. Джони му отговори честно и без заобикалки. После Брайт подхвърли, че чул от свой „източник“, за някакво „шесто чувство“, което Джони бил развил в резултат на произшествието.
— Искате да разберете дали съм ясновидец?
Брайт се усмихна и сви райене:
— Като начало, да.
Джони бе мислил внимателно над думите на Уейзак. И колкото по-дълго мислеше, толкова по-определено му се струваше, че Уейзак бе постъпил съвсем правилно, като бе затворил телефона, без да каже нищо. В тази връзка започна да си спомня „Маймунската лапа“ на У. У. Джейкъбс. Лапата изпълнява желания, но за всяко от трите си желания плащаш такава цена, че да ти се завие свят. Бабата и дядото си пожелават сто лири. Синът им загива поради заводска злополука и те получават сто лири обезщетение. Тогава бабата пожелава да й върнат сина и той наистина се връща, но преди бабата да успее да му отвори и да види какъв ужасен призрак е извадила от гроба, дядото използува последното желание да го отпрати. Както се бе изразил Уейзак, някои неща е по-добре да си останат ненамерени.
— Аз съм ясновидец толкова, колкото и вие — заяви Джони.
— Според моя източник…
— Не, не е вярно…
Брайт се усмихна леко недоверчиво, подвоуми се дали да не продължи да настоява на своето, но после обърна нова страница в бележника си. Започна да разпитва Джони за перспективите му в бъдеще, с какви чувства ще търси отново място в живота и пак получи възможно най-откровен отговор.
— И така, какво ще правите, като излезете оттук? — Журналистът затвори бележника.
— Още не съм мислил за това. Засега се мъча да свикна с мисълта, че президентът се казва Джералд Форд.
Брайт се засмя.
— И не сте единствен, приятелю.
— Сигурно ще се хвана пак като учител. Само това мога. Но сега-засега е прекалено рано да се мисли по тоя въпрос.
Брайт благодари за интервюто и си тръгна. Статията му се появи във вестника след четиридесет и осем часа, в деня, преди да оперират краката на Джони. Бе поместена най-долу на първата страница под заглавие: ДЖОН СМИТ, СЪВРЕМЕННИЯТ РИП ВАН УИНКЪЛ, ПРЕД ПРАГА НА ДЪЛГОТО ЗАВРЪЩАНЕ. Имаше три снимки — едната на Джони, взета от годишника на гимназията в Клийвс Милс (снимката бе направена по-малко от седмица преди натастрофата), другата на Джони в болничното легло, отслабнал и сгърчен, със свити ръце и крака. Между тях имаше трета — на изпотрошеното такси, килнато настрани като умряло куче. В статията нямаше нито дума за свръхестествени способности, особени предчувствия или други феноменални таланти.
— Как успя да го отклониш от темата за парапсихологията? — удиви се вечерта Уейзак. Джони сви рамене.
— Видя ми се разбран човек. Може би не е искал да ме натопи.
— Сигурно, само че той няма да го забрави. Няма да го забрави, ако е добър журналист, а доколкото разбрах, е такъв.
— Доколкото си разбрал?
— Поразпитах тук-там.
— Грижиш се за моите интереси, а?
— Всички правим, каквото можем. Вълнуваш ли се за утре, Джони?
— Не се вълнувам, а по-скоро ме е страх.
— Естествено, че ще те е страх. И аз бих се страхувал.
— Ти ще присъствуваш ли?
— Да, в галерията за зрители над операционната. Горе зад стъклото. Няма да можеш да ме различиш в тълпата от зелени престилки, но аз ще бъда там.
— Сложи си нещо — помоли Джони. — Сложи си нещо да те разпозная.
Уейзак го погледна и се усмихна.
— Добре, ще си забода часовника на престилката.
— Благодаря! А доктор Браун? Той ще бъде ли там?
— Доктор Браун е във Вашингтон. Утре ще докладва твоя случай пред Американското дружество на невролозите. Прочетох доклада му. Много е добър. Може би е мъничко пресилен.
— Ти не беше ли поканен?
Уейзак сви рамене.
— Не обичам да летя. Страх ме е.
— А може би си искал да останеш тук?
Уейзак само пусна една усмивка и разпери ръце.
— Той май не ме обича твърде, а? — попита Джони. — Тоя доктор Браун?
— Има нещо такова — съгласи се Уейзак. — Наумил си е, че ни разиграваш, че си имаш някаква причина да ни правиш номера. Навярно за да спечелиш внимание. Но не съди за него само по отношението му към тебе, Джон. Той не може да мисли другояче, защото така е устроен. Ако трябва да изпитваш някакво определено чувство към Джим, нека то бъде мъничко съжаление. Блестящ специалист е и ще отиде далеч. Вече го търсят от разни места и наближава денят, когато ще отлети от тези студени северни гори и Бангор ще се прости завинаги с него. Ще отиде я в Хюстън, я на Хаваите, че току-виж, и в Париж. И все пак той е удивително ограничен. Гледа на мозъка като на машина. Разрязал го със скалпела на парчета и не намерил вътре душа: следователно такава не съществува. Това е емпиричният подход на механика, а механикът е просто едно изключително сръчно дете. Но между нас да си остане.
— Добре.
— А сега трябва да почиваш. Утре те чака дълъг ден.
2
По време на операцията Джони не можа да види друго от световноизвестният доктор Руоп освен чифт очила с дебели рогови рамки и голяма бучка отляво на челото му. Всичко останало бе скрито под кепето, престилката и ръкавиците на хирурга.
Като подготовка към операцията му бяха инжектирали демерол и атропин, така че когато го вкараха с количката в операционната, той вече бе унесен. Анестезиологът се приближи с най-грамадната игла, която Джони бе виждал, върху спринцовка с новокаин. Очакваше, че от инжекцията ще го заболи, и не се излъга. Направиха му я между четвъртия и петия лумбален прешлен, достатъчно високо, за да не засегнат „кауда еквина“, снопа от нервни влакна в основата на гръбнака, който напомня на конска опашка.
Джони лежеше по корем и хапеше ръка, за да не се развика.
Мина цяла вечност, докато болката започна да се притъпява и накрая се превърна в смътно чувство за тежест. Инак долната част на тялото му все едно не съществуваше.
Лицето на Руоп надвисна над него. „Зеленият бандит — помисли си Джони. — Джеси Джеймс с рогови очила. Парите или живота!“
— Добре ли се чувствувате, мистър Смит?
— Да, но бих предпочел втори път да не минавам през същото.
— Ако искате, можете да четете списания. Или, стига да не ви разстройва, можете да гледате в огледалото.
— Добре.
— Сестра, какво е кръвното налягане, моля?
— Сто и двадесет на седемдесет и шест.
— Прекрасно. Е, юнаци, на работа.
— Оставете една кълчица и за мен — промърмори Джони и бе изненадан от искрения смях, който предизвика шегата му. Руоп го потупа по рамото през чаршафа със стегнатата си в каучукова ръкавица ръка.
Сетне хирургът си избра скалпел и се скри зад зеленото перде върху металната арка пред лицето на пациента.
Огледалото беше изпъкнало и макар малко разкривено, всичко се виждаше доста добре.
— Да, да — забърбори под нос Руоп. — Да, да… Трам-та-ра, рам-та-ра, рам… точно това ни трябва… Трум-ту-ру, рум… Много добре… Хемостат, моля. Хайде, сестра, събуди се, за бога… Тъй вярно!… Сега ще ми трябва едно от онези… Не, почакай… Не ме слушай какво казвам, а давай каквото трябва… Да, добре… Връзките, моля.
Сестрата подаде с щипци нещо, което приличаше на сноп усукани тънки жички. Хирургът внимателно ги пое във въздуха с пинсети.
„Също като в италиански ресторант — помисли си Джони. — И колко много доматен сос!“ — От тази гледка му прилоша и той извърна очи. Отгоре в галерията останалите бандити се бяха втренчили в него. Очите им изглеждаха безцветни и безмилостни и вдъхваха ужас. После попадна на Уейзак, третия отдясно наляво, с акуратно прикрепен часовник отпред на престилката.
Джони кимна.
Уейзак му отвърна.
Стана му малко по-леко.
3
Руоп приключи със свръзките между коленете и прасците му и Джони бе обърнат по корем. Анестезиоложката го попита дали се чувствува добре. Джони отвърна, че сигурно се чувствува дотолкова добре, доколкото позволяват обстоятелствата. Тя му предложи да му пусне нещо по магнетофона и той отвърна, че би било много хубаво. След малко операционната се изпълни с чистия, сладък глас на Джоун Баес. Руоп си вършеше работата. На Джони му се приспа и той потъна в дрямка. Когато се събуди, операцията все още продължаваше. Уейзак си беше на мястото. Джони повдигна ръка, за да му даде знак, че го вижда, и докторът кимна.
4
След още час всичко свърши. Закараха го в следоперационното отделение, където една сестра започна настойчиво да пробва дали усеща колко от пръстите на краката му е докоснала. След известно време Джони вече бе в състояние да отговори.
Влезе Руоп с развързана от едната страна, увиснала бандитска маска.
— Как е? — попита той.
— Добре.
— Операцията мина като по мед и масло. Вярвам, че ще има хубави резултати.
— Радвам се.
— Чакат те болки — предупреди хирургът. — Навярно доста силни. Самата лечебна физкултура ще бъде много болезнена в началото. Дръж се.
— Къде ще ходя!
— Довиждане — сбогува се Руоп и излезе.
„Навярно — мина през ума на Джони — бърза да изиграе партия голф на местното игрище, преди да е мръкнало.“
5
„Доста силни болки.“
Към девет часа вечерта местната упойка бе окончателно престанала да действува и Джони примираше от болки. Бяха му забранили да си мърда краката без помощта на две сестри. Имаше чувството, че някой бе взел колани с безброй остри шипове по тях, беше ги омотал около колената му и бе ги затегнал жестоко, до скъсване. Времето се влачеше бавно като червей. Ще хвърли поглед към часовника, сигурен, че е минал час, откакто за последен път го бе поглеждал, и ще се окаже, че са минали някакви си четири минути. Стигаше до положение, когато беше сигурен, че не ще може да изтърпи болката ни минута повече, но минутата минаваше и той бе абсолютно уверен, че следващата вече няма да я преживее.
Помисли си за всичките минути, които го чакаха, наредени като монети в равен, десеткилометров фишек и гладката, тежка вълна на най-черната депресия в живота му го погълна и повлече към дъното. Щяха да го мъчат до смърт. Операции на лактите, бедрата, шията. Лечебна физкултура. Санитари, инвалидни колички, бастуни.
„Чакат те болки… Дръж се.“
„А не, ти се дръж! — възнегодува Джони. — Мене по-дооре да ме оставите на мира! Пръждосвайте се оттук с вашите сатъри! Ако това ще ви е помощта, ни най-малко не ми е притрябвала!“
Непрестанна, пулсираща болка, врязваща се в плътта му.
Топла влага, стичаща се по слабините.
Беше се изпуснал.
Джони Смит се обърна към стената и заплака.
6
Десет дни след първата операция и две седмици преди деня, за който бе насрочена следващата, Джони вдигна очи от книгата си — „Гвардията на президента“ (историята на аферата „Уотъргейт“ от разкрилите я двама журналисти Удуърд и Бърнстайн) — и забеляза на прага млада жена, която поглеждаше нерешително.
— Сара! — възкликна той. — Ти ли си?
Тя въздъхна разтреперано.
— Да, аз съм, Джони.
Той остави книгата и се взря в нея. Бе елегантно облечена в светлозелена рокля от лен, а пред гърдите си стискаше като щит кафява чанта-плик. Беше си изсветлила един кичур коса и страшно й отиваше. Но в същото време в сърцето на Джони се завъртя острието на ревността: „Нейна ли е била идеята за този кичур или на мъжа, с когото сега дели живота и леглото си?“ Беше красива.
— Заповядай — покани я Джони. — Влез и седни.
Тя прекоси стаята и изведнъж той сякаш надникна и се видя през нейните очи — изпосталял, свлечен леко на една страна върху стола до прозореца, изпънал крака на табуретка, облечен в роба, завързана на гърба, и загърнат в евтина болнична хавлия.
— Харесвам ли ти в парадния си смокинг? — прикри неудобството си с шега.
— Много добре изглеждаш. — Тя го целуна по бузата и стотици спомени запреплетоха мълнии в паметта му, подобно на колода карти, ловко размесвани от опитен картоиграч.
Сара седна на другия стол, кръстоса крака и придърпа края на полата си.
Двамата се гледаха мълчаливо. Личеше си, че тя е страшно нервна. Ако някой сега я докоснеше по рамото, сигурно щеше да подскочи до тавана.
— Не бях сигурна дали трябва да дойда, но много ми се искаше.
— Радвам се, че дойде.
„Като непознати в автобуса — натъжи се той. — Би трябвало да значим повече един за друг.“
— Казвай сега, какво става с тебе?
Джони се засмя.
— Бях на война. Да ти покажа ли раните си?
Той повдигна робата над коленете си и откри криволичещите разрези, които бяха започнали да заздравяват. Ръбовете им все още бяха алени и насечени от чертичките на шевовете.
— О, боже, какъв е този ужас?
— Опитват се да слепят милионите парчета на Търкаланчо-дебеланчо[1]. Кралската войска, конницата напета и медицинската чета. Така че… — Той млъкна, защото Сара се просълзи.
— Не говори така, Джони. Моля те, недей.
— Прощавай. Аз само исках… да се пошегувам. — Истината ли казваше? Действително ли се бе опитвал да види бедата си откъм смешната страна, или бе потърсил начин да се оплаче: „Благодаря за посещението, тук ме кълцат на парчета.“
— Нима можеш! Нима си в състояние да се шегуваш с това? — Тя бе извадила лигнинена кърпичка от чантата си и бършеше очи.
— Немного често. Сега като те видях… в мене май заговори инстинктът за самосъхранение.
— Ще те пуснат ли скоро оттук?
— Някой ден. Стига да издържа средновековното изпитание за праведност. Чела ли си как го правят индианците? Пускат те през шпалир с томахавки и ако оживееш, след като цялото племе се изреди да те замеря, значи си свободен да си вървиш.
— Може би през лятото?
— Не… няма да стане.
— Ужасно ми е мъчно, че се случи така — зашепна тя едва доловимо. — Опитвам се да си обясня защо… или какво би станало, ако… и от тези въпроси сън не ме хваща. Ако не бях яла разваления хот дог… ако беше останал, вместо да си тръгваш… — Сара поклати глава и вдигна зачервени очи към него. — Понякога ми се струва, че сме били обречени, без никакъв шанс за спасение.
Джони се усмихна.
— Като с двойната нула. Всичко за банката. Ама помниш ли как го съсипах онова Колело, а?
— Да. Спечели повече от петстотин долара.
Той я гледаше все тъй усмихнат, ала в усмивката му сега се бе прокраднало учудване и някаква горчивина.
— Можеш ли да си представиш — лекарите смятат, че съм оживял, защото като малък съм си удрял главата! Само че нито аз, нито майка ми или баща ми си спомняме да е имало такъв случай. И все пак колкото пъти се замислям по въпроса, толкова пъти ми се явява Колелото на късмета… и усещам мирис на горена гума.
— Възможно е да си преживял катастрофа с кола… — предположи тя неуверено.
— Не, не мисля, че причината е такава. Но имам чувството, че Колелото ме е предупреждавало за нещо… а аз не му обърнах внимание.
— Недей, Джони.
Сара се поразмърда и промърмори смутено.
Той сви рамене.
— А може просто в онази вечер да съм изразходил наведнъж късмета си за четири години напред. Но гледай тука, Сара. — Внимателно, преодолявайки болката, Джони вдигна крак, сгъна го под прав ъгъл и пак го изпъна на табуретката. — Току-виж, успели да сглобят Търкаланчо. Когато се събудих, не можех да си сгъвам краката, нито да ги изпъвам така.
— Нали можеш да мислиш, Джони! Да говориш. Ние всички смятахме, че… нали знаеш?
— Ясно, Джони Спящата ряпа. — И отново помежду им се възцари неловко, тягостно мълчание. Той го наруши, като се престори на весел.
— А как е при тебе животът?
— Ами… омъжих се. Вероятно си чул.
— Татко ми каза.
— За много добър човек. — Сара внезапно се впусна в признания. — Не можех да чакам, Джони. За това също ми е много мъчно. Лекарите твърдяха, че няма да излезеш от комата, че ще й се предаваш все повече и повече, докато просто… просто угаснеш. А дори да бях знаела… — Тя го погледна с оправдаващ се израз в очите. — Дори да бях знаела, Джони, сигурно пак не бих могла да чакам. Четири години и половина са много време.
— Вярно. Ужасно много време. Не ти ли се струва кошмарно, като си помислиш? Поръчах да ми донесат всички възможни списания от последните четири години, само за да видя кой е умрял. Труман. Джанис Джоплин. Джими Хендрикс — боже, представих си го как пее „Виолетовият здрач“ и едвам повярвах! Великият каубой Дан Блокър. И нашата любов. Просто угасна.
— Не мога да си го простя — прошепна Сара. — Чувствувам се ужасно виновна. Но аз обичам мъжа си, Джони. Много го обичам.
— Това е най-важното.
— Той се казва Уолт Хазлет и е…
— Знаеш ли, по-добре ми разкажи за детето — прекъсна я Джони. — Нали няма да ми се обидиш?
— Той е страхотен сладур — грейна тя. — Вече е на седем месеца. Казва се Денис, но му викаме Дени. Кръстихме го на дядото по бащина линия.
— Доведи го някой път да го видя.
— Ще го доведа — обеща Сара и двамата се усмихнаха фалшиво, защото знаеха, че това никога няма да стане. — Джони, имаш ли нужда от нещо?
„Само от тебе, мила. И да си върна последните четири години и половина.“
— Не — отвърна той на глас. — Все така ли учителствуваш?
— Да, засега.
— Още ли смъркаш този проклет кокаин?
— Ах, Джони! Никак не си се променил! Все същият шегобиец си, както те помня.
— Същият шегобиец — съгласи се той и мълчанието отново се стовари едва ли не с трясък помежду им.
— Да дойда ли пак някой ден?
— Разбира се. Много ще се радвам, Сара.
Джони се позамисли — не му даваше сърце да се разделят така безлично. Искаше, ако това бе възможно, да не наранява нито нея, нито себе си, да я изпрати с думи от душа.
— Правилно си постъпила, Сара.
— Кой знае? — произнесе унило тя. — Никак не съм сигурна. Всичко изглежда тъй жестоко и… не мога да не го призная, тъй несправедливо. Обичам мъжа и детето си — лицето й изведнъж се разведри и по ъгълчетата на устата й трепна усмивка — и вярвам на Уолт, когато ме убеждава, че един ден ще живеем в най-хубавата къща на Бангор. Вярвам му и че ще дойде време да заеме мястото на Бил Коън в Конгреса. Вярвам му едва ли не и за това, че в бъдеще ще имаме президент от Мейн. А ето че гледам горките ти крака… — Тя отново се разплака. — Като че ли са ги смляли с миксер. Ти направо си се стопил…
— Недей, Сара, не плачи.
— Направо си се стопил и всичко е така несправедливо и жестоко и аз го мразя, мразя, защото с нищо не сме го заслужили, с абсолютно нищо!
— Изглежда, че понякога няма справедливост. Такъв е животът. Понякога просто се налага да живееш, както можеш, и да се примиряваш със съдбата си. Отпусни се и бъди щастлива, Сара. И не се двоуми, ако ти се прииска да дойдеш да ме видиш, ами вземи и донеси колода карти.
— Добре. Извинявай, че се разплаках. Надали ти действува особено ободряващо.
— Нищо — усмихна й се той. — Ти гледай да оставиш този кокаин, момиче. Ще ти окапе носът.
— Ти си непоправим! — прихна Сара, наведе се неочаквано и го целуна по устните. — Ох, Джони, дано по-скоро да оздравееш!
Той я изгледа замислено, докато се изправяше.
— Джони?
— Не си го загубила. Изобщо не си го губила.
— Кое? — сбърчи тя чело в учудване.
— Венчалният пръстен. Не си го загубила в Монреал.
Джони разтриваше глава в областта над дясната си вежда. Ръката му хвърляше сянка и с нещо твърде близко до суеверен страх Сара установи, че лицето му е наполовина осветено и наполовина в мрак. Това й напомни за маската, купена за Халоуин, с която я бе изплашил преди години. Двамата с Уолт бяха прекарали медения си месец в Монреал, но откъде пък Джони можеше да е чул за това? Дали от Хърб? Сигурно. Ала единствено на младоженците беше известно, че тя си бе загубила халката някъде в хотелската стая. Никой друг не се научи, защото Уолт й бе купил нова, преди да отлетят за вкъщи. Беше й неудобно да го разкаже пред когото и да било, дори пред майка си.
— Откъде…
Той се смръщи, после й се усмихна. Свали ръка и стисна длани в скута си.
— Не ти беше по мярка. Ти стягаше багажа, не помниш ли, Сара? Мъжът ти беше излязъл на пазар, а ти стягаше куфарите. Той беше отишъл да купи… да купи… не се вижда… В мъртвата зона е.
„Мъртвата зона?“
— Беше отишъл в магазин за подаръци и бе накупил всевъзможни глупости от рода на възглавнички, които издават пърдящ звук, дъвки с чесън и тъй нататък. Но, Джони, откъде разбра, че съм си загубила хал…
— Ти стягаше багажа. Халката не ти беше по мярка, беше много широка. Канеше се да я занесеш за стесняване, като се прибереш. Междувременно беше… — Той примижа озадачено, но миг след това лицето му се разведри. — Беше я уплътнила с тоалетна хартия!
Сега вече нямаше съмнение — тя бе обзета от панически страх, клокочещ мудно из вътрешностите й и натежаващ като студена буца. Сара притисна ръка към гърдите си и се втренчи като хипнотизирана в Джони. „Пак същият смразяващ, забавляващ се поглед като в онази вечер, когато се надиграваше с Колелото! Какво е станало с тебе, Джони? В какво си се превърнал?“
Очите му бяха мастиленосини и гледаха зареяно нейде надалеч. Прииска й се да побегне. Имаше чувството, че дори в стаята притъмнява, сякаш той раздираше тъканта на реалността и разкъсваше връзките между минало и настояще.
— Изхлузи се от пръста ти — продължи Джони. — Просто се изхлузи, когато бъркаше в джоба на един от куфарите да сложиш бръснарските принадлежности на мъжа си. Ти не забеляза веднага, че го няма, и реши, че е паднал някъде из стаята. — Той се разсмя пискливо, игриво, звънливо — нищо общо с обичайния смях на Джони — и студено… много студено. — Ох, как двамката претършувахте стаята! А пръстенчето си беше в куфара. И досега си стои там. Качи се на тавана и ще го намериш, Сара!
Отвън в коридора, изглежда, някой счупи чаша с вода и стреснат изруга. Шумът привлече вниманието на Джони и очите му се проясниха. Когато отново се обърна към Сара и съзря смразеното й от ужас лице, той направи угрижена гримаса.
— Какво, да не би да съм казал нещо лошо?
— Откъде знаеш? — прошепна тя. — Откъде знаеш за тези неща?
— Нямам представа. Прощавай, ако…
— Трябва да тръгвам. Наела съм жена да гледа Дени.
— Добре. Извинявай, че те разстроих.
— Откъде разбра за пръстена ми, Джони?
Но той само поклати неопределено глава.
7
Насред коридора я сви стомахът. Едвам успя да намери тоалетната, влетя вътре, хлопна вратата зад себе си и изригна. Пусна водата и се изправи. Беше затворила очи и цялата трепереше, но все пак чувствуваше, че я напушва смях. И предишния път, когато се видяха с Джони, бе повръщала. Всеки с кръста си ли? Времето от — до се зачерква? Тя запуши уста, за да попречи на кикота — или писъка, — който напираше в гърлото й, да изскочи навън. Тогава в полумрака пред очите й светът сякаш се люшна и увисна, противно на всякаква логика, като тепсия, като въртящо се Колело на късмета.
8
Беше оставила Дени при мисис Лабел, така че когато се прибра, намери къщата тиха и пуста. Качи се по тясната стълба на тавана, щракна ключа и двете голи, провиснали на кабел крушки светнаха. Багажът им бе струпан в единия ъгъл. По страните на трите оранжеви куфара още си стояха пътническите етикети от Монреал. Сара отвори първия куфар, потършува из джобовете и не намери нищо. Нищо не намери и във втория, и в третия.
Отдъхна си. Чувствуваше се глупаво, но разочарованието, което изпитваше, не можеше да се сравни с облекчението. Нямаше пръстен. Съжалявам, Джони. Макар всъщност ни най-малко да не съжалявам. Не ми трябват срещи с привидения!
Натика обратно куфарите между високата камара от старите учебници на Уолт и лампиона, дето го счупи кучето на една тяхна побъркана позната, а Сара все не се решаваше да го изхвърли. И както си изтупваше ръцете от праха, готова да забрави за цялата работа, един гласец дълбоко в нея тихо занарежда: „Не го ли потърси доста небрежно? Като че ли не ти се искаше да го намериш?“
Точно така, не бе искала да го намери. И това гласче трябва да бе лудо, ако смяташе, че тя ще вземе да отваря отново всичките тези куфари. Вече закъсняваше с петнадесет минути да прибере Дени, Уолт бе поканил на вечеря един от главните съдружници във фирмата си (мероприятие от огромна важност) и Бети Хакман чакаше писмо — от Корпуса на мира в Уганда Бети се бе хвърлила направо в брак със сина на един безумно богат коневъд в Кентъки. Трябваше освен това да изчисти и двете тоалетни, да си оправи косата и да изкъпе Дени. Имаше си предостатъчно работа, за да се размотава из душния, мръсен таван.
И така, Сара отново отвори куфарите. Този път прерови джобовете им много внимателно и дълбоко в ъгъла на последния напипа венчалния си пръстен. Вдигна го към светлината на една от крушките и прочете гравирания надпис на вътрешната му страна, все тъй свеж, както в деня, когато Уолт го надяна на пръстта й: УОЛТЪР и САРА ХАЗЛЕТ — 9 ЮЛИ 1972 г.
Сара го гледа дълго.
После прибра куфарите, угаси лампите и слезе. Свали ленената рокля, която бе обрала праха, и облече лек костюм с панталон. Отиде до съседната пресечка, където живееше мисис Лабел, и взе детето. Заведе го вкъщи, остави го във всекидневната и то започна енергично да пълзи насам-натам, докато тя приготви печеното и избели картофите. Щом пъхна месото във фурната, Сара влезе във всекидневната и видя, че Дени е заспал на килима. Вдигна го и го сложи в креватчето му. Сетне се захвана да мие тоалетните. И напук на всичко, напук на бягащия към времето за вечеря часовник, пръстенът не излизаше от главата й. Джони бе видял всичко. Тя дори можеше точно да посочи момента, в който се бе случило това — когато го целуна.
Само като помисли за него, и веднага я обзе някакво странно, необяснимо чувство за слабост. Всичко бе страшно объркано и всяваше в душата й смут: дяволитата му усмивка бе същата, каквато я помнеше отпреди, но измъченото му, изтъняло и омаломощено тяло, безжизнено отпуснатата му коса бяха потресаващо различни от ярките спомени, които пазеше за него. Сара бе искала да го целуне.
— Стига вече — смъмри се тя. От огледалото в банята я гледаше не нейното, а някакво чуждо лице. Зачервено и разгорещено, то излъчваше — защо да крием — и еротична възбуда.
Сара напипа пръстена в джоба на панталоните си и преди да си е дала време да помисли, го хвърли в чистата, синкава вода на тоалетната чиния. Вътре цареше блясък и чистота, тъй че ако на мистър Трийчис от фирмата „Барибалт, Трийчис, Муърхаус и Джендрън“ му се наложеше да се облекчи по време на вечерята, да не трябва да бъде подлаган на мъчението да гледа отблъскващи кръгове по фаянса, че знае ли човек какви препятствия биха могли да се изпречат по пътя на младия претендент към върховете на служебната кариера? Знае ли изобщо някой нещо?
Халката плесна лекичко и с лениви преобръщания пое бавно към дъното на чистата вода. На Сара й се стори, че я чу как звънна при удара с фаянса, но най-вероятно това бе плод на нейното въображение. Главата й се цепеше. Още не можеше да се оправи от горещия, задушен, спарен въздух на тавана. Затова пък целувката на Джони — о, колко сладка бе тя!
Докато още не бе размислила (и разумът не бе могъл да вземе връх), Сара пусна водата в тоалетната. Тя изригна и рукна с шум, който й се стори тъй гръмовит, може би защото бе затворила очи. Когато отново ги отвори, халката я нямаше. Веднъж вече се бе губила, загуби се и сега.
Внезапно Сара усети, че краката не я държат, отпусна се на ръба на ваната и скри лице в шепи: пламналото си, парещо лице. Няма да ходи повече при Джони. Направи грешка. Това я бе разстроило. Уолт е поканил един от главните си съдружници и тя се е подготвяла да го посрещне със скъпа бутилка и разорително печено — ето за какво трябва да мисли. Трябва да си мисли колко много обича Уолт, а също и Дени, който спи в креватчето си. Трябва да си мисли, че щом е направила своя избор в този безумен свят, следва да живее с него. И да престане да мисли за Джони Смит и за дяволитата му, очарователна усмивка.
9
Вечерята с госта мина отлично.