Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Dead Zone, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Стоянка Ангелова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Мистично фентъзи
- Политически трилър
- Психологически хорър
- Свръхестествено
- Социална фантастика
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 213гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Мъртвата зона
Народна култура, София, 1986
Американска. Първо издание
Превод Стоянка Ангелова
Послеслов Вера Ганчева
Рецензент Вера Ганчева
Редактор Мария Донева
Художник Гриша Господинов
Художник-редактор Стефан Десподов
Технически редактор Олга Стоянова
Коректори Евгения Джамбазова, Лили Александрова
Литературна група — ХЛ. 04/95366/25631/5637—321—86
Дадена за набор август 1986 г. Подписана за печат октомври 1986 г. Излязла от печат ноември 1986 г. Формат 70×100/16 Печатни коли 24. Издателски коли 31,10. УИК 32,58 Цена 3,66 лв.
ДИ „Народна култура“, София
ДП „Димитър Найденов“, В. Търново
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Мъртвата зона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: енциклопедичен стил. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Мъртвата зона | |
Dead zone | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Първо издание | 1979 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър, драма, свръхестествен |
Вид | роман |
Предходна | Сблъсък |
Следваща | Подпалвачката/Живата факла |
Мъртвата зона в Общомедия |
„Мъртвата зона“ (на английски: Dead Zone) е роман на Стивън Кинг, един от знаковите в неговото творчество. Публикуван е за пръв път в САЩ през 1979 г. с подкрепата на New American Library.
Сюжет
По-голяма част от действието се развива в несъществуващия град Касъл Рок в щата Мейн. Всичко започва през далечната 1953 г. когато едва шест годишния Джон Смит решава да се попързаля на ледената пързалка. Джон претърпява сблъсък с друг кънкьор и за кратко губи съзнание. Не обръща внимание на травмата на главата си и като всички малки деца забравя бързо какво се е случило, но това не ознчава, че инцидентът не е оставил бледи отпечатъци върху мозъка му. Години по-късно когато той възмъжава и не помни случилото се на пързалката, но въпреки това съзнава, че не е съвсем обикновен млад мъж. Животът му се развива като по план - любящи родители, университет, красива приятелка и всичко това приключва през октомври 1970 г. Взима такси, за да се прибере у дома, но тежка автомобилна катастрофа го запраща в кома, от която ще се събуди 4 години и половина по-късно, когато всеки е изгубил вяра, че ще се възстанови. Сара се е омъжила за друг, родителите му почти са се примирили със загубата на единствения си син…Джон Смит като че ли вече не съществува за света.
На 17 май 1975 година Джони Смит се събужда от комата. След дълга рехабилитация той се възстановява, но вече знае, че мозъкът му е безнадеждно увреден. Тежката травма от катастрофата променя онази част от мозъка му пострадала при сблъсъка на пързалката през толкова много години и се разива дарбата да вижда миналото и бъдещето на хората само с едно докосване, било то на самия човек или на някоя вещ. Благодарение на дарбата си, Джони Смит помага на шериф Банърман да разкрие тайнствените убийства на млади жени и момичета, разтърсили Касъл Рок: убиецът се оказва Франк Дод – един от помощниците на шерифа.
Джон Смит среща Грег Стилсън – на пръв поглед нормален човек, благодетел, политик със сериозни шансове да стане президент на САЩ. Но след случайно докосване, Джон Смит разбира истинската му същност на Стилсън — той е маниак и убиец, който ще разпали ядрена война ако бъде избран за президент. Скоро Джони научава, че му остава малко живот — дарбата му има ужасяваща цена, която трябва да плати. Но той не смята да си отиде от света просто така. Твърдо е решен да спре лудия кандидат-президент преди да е влязъл в Белия дом и да разпали ужасяващата ядрена война и то на всяка цена. Джон прави единственото, което смята за редно – купува пушка и тръгва срещу Грег Стилсън, който не се спира пред нищо за да постигне целите си.
Адаптации по романа
През 1983 г. романът е адаптиран за екранизация от сценариста Джефри Боам. Филмът носи заглавието на книгата — „Мъртвата зона“. В главните роли са актьорите актьорите Кристофър Уокън в ролята на Джони Смит и Мартин Шийн като Грег Стилсън. Режисьор на лентата е Дейвид Кронънбърг. Някои детайли от романа са променнеи за нуждите на продукцията.
По романът е заснет и едноменен сериал през 2002 г. Ролята на Джони Смит се изпълнява от Антъни Майкъл Хол, Сара — от актрисата Никол де Боер, Грег Стълсън се играе от Шон Патрик Фланъри. Сериалът също не се придържа към книгата. В него Сара забременява от Джони малко преди катастрофата.
Романът е вдъхновил и създаделите на Семейство Симпсън. В епизодът „Treehouse of Horror XV“, посветен на Хелоуин, една от частите е озаглавена „The Ned Zone“. В нея Нед Фландърс има мозъчен тумор и след операцията по отстраняването му той получава способността да „вижда“ смъртта на хората, която неизменно настъпва малко по-късно.
Издания на български
- Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, ДИ „Народна култура“, 1986. ISBN 04/95366/25631/5637-321-86(ЕКП).
- Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, Art Balkanique Co, 1990.
- Кинг, Стивън. Мъртвата зона. Велико Търново, „Абагар“, 1993.
ГЛАВА VII
1
— Затвори очи — подкани доктор Уейзак.
Той беше дребен, топчест човек с невероятно буйна и грижливо вчесана дълга коса, с триъгълни бакенбарди. Джони не можеше да приеме равнодушно гривата му. През 1970 година човек с подобно косище би бил принуден да си пробива с бой път към изхода на всеки бар в Източен Мейн, а човек на годините на Уейзак би се смятал за медицински случай.
Не бе коса, не бе чудо.
Джони затвори очи. Главата му бе облепена с електроди. От тях излизаха жици, които водеха към енцефалографа, закачен на стената. Доктор Браун и някаква сестра стояха при апарата, от който полекичка излизаше широка лента милиметрова хартия. Джони би предпочел на мястото на тази сестра да беше Мари Мишо. Изпитваше смътен страх.
Доктор Уейзак докосна клепачите му и той потръпна.
— Тъй… не мърдай, Джони. Тези са последните. Ето… тук.
— Готово, докторе — обади се сестрата.
Тихо бръмчене.
— Това е, Джони. Добре ли се чувствуваш?
— Все едно, че са ми сложили монети на клепачите.[1]
— Така ли? Бързо ще свикнеш. Сега нека ти обясня цялата процедура. Ще те карам да си представяш разни неща. Ще имаш по около десет секунди за всяко. Нещата, които ще трябва да си представяш, са общо двадесет. Разбираш ли?
— Да.
— Прекрасно. Започваме. Доктор Браун?
— Готов съм.
— Отлично. Джони, искам да си представиш маса. На масата има портокал.
Джони започна да си представя. Беше малка масичка за игра на карти, със сгъваеми стоманени крака. Върху нея, мъничко встрани от центъра, имаше голям портокал с етикетче, залепено на грапавата му кора. На него пишеше „Сънкист“.
— Добре — насърчи Уейзак.
— Тази машинка може ли да види моя портокал?
— Е… На езика на символите — може. Апаратът регистрира биотоковете на мозъка. Ние търсим локални затормозявания, Джони. Области, които са увредени. Евентуални симптоми за повишено мозъчно налягане. А сега ще те помоля да поотложиш въпросите.
— Добре.
— Представи си телевизор. Нека да е включен, но да не приема никаква програма.
Джони видя телевизора, който имаше в квартирата — който бе имал в квартирата си. Екранът бе осветен от сив снеговалеж. Връхчетата от заешките уши на стайната антена бяха увити със станиол, за да се подобри приемането.
— Добре.
Един след друг последваха и другите предмети. Когато стигнаха до единадесетия, Уейзак поръча:
— Сега искам да си представиш сгъваема маса за пикник от лявата страна на зелена поляна.
Джони се замисли и в съзнанието му се появи шезлонг. Той сбърчи чело.
— Какво има?
— А, нищо… — Джони напрегна мислите си. Пикници, топли кренвирши, мангал с дървени въглища… Асоциирай, дявол да го вземе, асоциирай! Толкова ли е трудно мислено да видиш маса за пикник? Трябва да си виждал хиляди! Асоциирай докато стигнеш до нея! Пластмасови лъжици и вилици, картонени чинии, баща му с шапка на готвач, с дълга вилица в ръката, вързал престилка, на която с разкривени букви пише: „Готвачът иска нещо за пийване!“ Баща му пече сандвичи, които те ще седнат да изядат на…
Ох, ето я!
Джони се усмихна, но тутакси отново помръкна. Този път образът в главата му беше на хамак. Ах, да го вземат мътните!
— Не се ли получава масата за пикник?
— Странна работа. Не мога да се накарам… да мисля за нея. Искам да кажа, хем знам какво е, а не мога да извикам образа й. Що за безобразие!
— Няма значение. Сега се опитай да си представиш земен глобус, кацнал върху предния капак на пикап.
Това бе просто.
С деветнадесетия обект — гребна лодка, подпряна на стълба на пътен знак („Кой ли ги измисля тия?“ — чудеше се Джони) — отново не потръгна. Много се затормози. Видя плажна топка да се търкаля до надгробен камък. Напрегна се по-силно и видя сложно кръстовище на няколко нива̀. Уейзак го успокои и след няколко минути електродите бяха свалени от главата и клепачите му.
— Защо не можах да видя тези неща? — Джони погледна Уейзак и после Браун. — Какво ми пречи?
— Трудно е да се определи със сигурност — отвърна Браун. — Би могло да се дължи на някаква локална амнезия. А може би при катастрофата е била унищожена малка частица от мозъка ти — и под малка разбирай наистина микрокоспична. Не можем да установим точната причина, но очевидно в асоциативната ти памет има някои пропадания. Сега попаднахме на две такива, а вероятно ти сам ще се натъкнеш и на други.
Неочаквано Уейзак попита:
— Като дете си се ударил силно по главата, нали?
Джони го погледна учудено.
— Имаш стар белег. Съществува теория, опираща се на обширни статистически изследвания…
— Изследвания, които далеч не са завършени — прекъсна го Браун сухо.
— Вярно. Но според тази теория хората, които показват тенденция към възстановяване след продължителна кома, обикновено са претърпяли някакво увреждане на мозъка в миналото… Идеята е, че мозъкът донякъде се е адаптирал към травмата при първото увреждане, което му помага да понесе следващото.
— Това не е доказано. — Браун изглеждаше недоволен, че Уейзак изобщо бе заговорил за тази теория.
— Белегът съществува — не отстъпи Уейзак. — Не си ли спомняш от какво е, Джони? Сигурно си загубил съзнание. По стълби ли си паднал? Или с велосипед? Белегът говори, че това ти се е случило като малко момче.
Джони напрегна паметта си, после поклати глава.
— Питахте ли мама и татко?
— Не си спомнят изобщо да си се удрял по главата… Нищичко ли не ти идва на ума?
За момент нещо наистина се мярна — спомен за дим, черен и мазен, с мирис на гума. Студ. После всичко изчезна. Джони поклати глава. Уейзак въздъхна и сви рамене.
— Сигурно си уморен.
— Да, мъничко.
Браун седна на ръба на масата за провеждане на изследвания.
— Вече е единадесет и четвърт. Тази сутрин доста поработихме. Сега, ако искаш, с доктор Уейзак ще ти отговорим на някои въпроси, после ще се върнеш в стаята да поспиш. Съгласен ли си?
— Съгласен. Снимките, които направихте на мозъка ми…
— КАТ-скенирането — кимна Уейзак. — Компютърна аксиална томография. — Извади кутийка ментови дъвки и изсипа три направо в устата си. — КАТ-скенирането всъщност представлява серия от рентгенови снимки на мозъка, Джони. Компютърът обработва снимките и…
— И какво разбрахте от тях? Колко още ми остава?
— Що за глупости са това „колко още ми остава“? — не издържа Браун. — Говориш като в някой стар филм.
— Чувал съм, че хора, които са излезли от продължителна кома, обикновено не изкарват дълго и свършват също като електрическа крушка, която блясва ярко миг, преди да изгори.
Уейзак избухна в силен смях. Смееше се от сърце и с пълен глас н по едно чудо не се задави с дъвката си.
— Ах, каква мелодрама! — Той сложи ръка на гърдите на Джони. — Мислиш, че с Джими прохождаме в тази област? Неее. Ние сме невролози. „Особено ценен талант“, както го наричате вие, американците. А това означава, че сме невежи единствено относно функциите на човешкия мозък, а не че сме пълни идиоти. Ето защо ще ти кажа: Да, има случаи на рязко влошаване, но ти няма да бъдеш от тях. Мисля, че можем да му обещаем, нали, Джнм?
— Да — подкрепи го Браун. — Не открихме никакви значителни увреждания. В Тексас живее един човек, Джонки, който е бил в кома девет години. Вече шест години работи като банков агент по отпускане на заеми. А преди това е бил касиер. В Аризона живее жена, изкарала в кома дванадесет години. Станала някаква грешка с упойката й по време на раждане. Сега е в инвалидна количка, но инак жива-здрава и напълно в ред с главата. Тя излезе от комата в 1969 година и видя детето, което бе родила преди дванадесет години, вече ученик в седми клас и пълен отличник.
— Аз ще бъда ли в инвалидна количка? Не мога да си изпъвам краката. С ръцете съм малко по-добре, но с краката… — не се доизказа Джони и завъртя глава.
— Сухожилията се скъсяват — обясни Уейзак. — Ето защо коматозните пациенти започват да се свиват в тъй нареченото емрионално кълбо. Сега обаче ние знаем много повече отпреди за атрофията, която съпътствува комата, и сме напреднали в задържането на развитието й. Нашият специалист по лечебна физкултура ти правеше редовно упражнения, докато спеше. Освен това различните пациенти различно реагират на комата. При тебе атрофията се развиваше много бавно, Джони. Както сам каза, ръцете ти са удивително послушни и подвижни. Но все пак имаш и атрофия. Курсът на лечение ще бъде дълъг и… Трябва ли да те лъжа? Не, мисля, че не е нужно. Дълъг и болезнен. Без сълзи няма да мине. Сигурно ще намразиш специалиста с упражненията. Може би не ще искаш да напуснеш леглото. Ще има и операции — само една, ако си много, много късметлия, но може да потрябват и четири, за да ти се удължат сухожилията. Тези операции са все още новост. Биха могли да имат пълен или частичен успех, а може и нищо да не помогнат. И все пак, ако е рекъл господ, мисля, че отново ще можеш да ходиш. Не вярвам някога да можеш да караш ски или да тренираш бягане с препятствия, но може би ще можеш да тичаш и положително ще плуваш.
— Благодаря! — Джони усети как в гърдите му се надигна вълна от топли чувства към този човек заедно с акцента и странната му фризура. Дощя му се и той да направи нещо да се отплати на Уейзак и заедно с това дойде желанието, ако не и необходимостта, да го докосне.
Джони се пресегна неочаквано и стисна в шепи ръката на доктора. Дланта му бе широка, прорязана с дълбоки линии и топла.
— Е? — усмихна се той добродушно. — Сега пък какво?
Един миг — и вече нещо се бе променило! Не знаеше какво точно, но ето че изведнъж Уейзак му бе станал кристално ясен. Имаше чувството, че неврологът… излезе на преден план и се открои в ореола на прелестно, ярко сияние. Всяко петънце, всяка бенчица и бръчица на лицето му изпъкнаха релефно. И всяка от тях имаше какво да разкаже. Той започна да разбира.
— Дайте ми вашия портфейл!
— Моя…?
Уейзак и Браун се спогледаха стреснато.
— Там има снимка на майка ви и тя ми трябва. Моля ви.
— Откъде знаеш това?
— Моля ви.
Уейзак надникна в очите на Джони, после бавно бръкна под престилката си и извади издут, стар, безформен кожен портфейл.
— Откъде знаеш, че нося снимка на майка си? Тя е мъртва, умря, когато нацистите окупираха Варшава.
Джони грабна портфейла от ръката на Уейзак. Двамата с Браун го гледаха изумени. Отвори го, не обърна никакво внимание на пластмасовите црозорчета за снимки и зарови в задното отделение. Пръстите му бързо прехвърлиха купчина стари визитни картички, квитанции, един осребрен чек, остаряла покана за някакво политическо мероприятие, докато накрая извадиха малка снимка в найлоново калъфче. От нея гледаше млада жена с обикновено лице и прибрани под забрадка коси. Усмивката й бе лъчезарна и младежка. Държеше за ръка малко момче. От другата й страна стоеше мъж в полска военна униформа.
Джони стисна снимката в ръце и затвори очи. Отначало всичко бе потънало в мрак, после от мрака стремглаво изскочи някакъв фургон… не, не фургон — катафалка. Катафалка, теглена от коне. Фенерите й бяха скрити под черно зебло. Разбира се, че беше катафалка, защото те
(умираха със стотици, да, с хиляди, не можеха да се мерят с танковете, с вермахта. Те със своята конница от миналия век срещу танкове и картечници! Експлозии. Писъци. Умиращи войници. Кон с разкъсани вътрешности и очи, които се въртят безумно и бляскат с бялото си. А зад него катурнато оръдие. И въпреки това те идат, Уейзак идва, изправен на стремената, вдигнал високо сабята си под косия дъжд в онова лято на 1939 година. Войниците му го следват, препъват се в калта, оръдието от купола на нацисткия танк го проследява, намира, взима го на прицел, гръмва и в миг тялото му от кръста надолу изчезва, сабята изхвръква от ръката му; а пътят води към Варшава. Нацисткият звяр вилнее из Европа).
— Трябва веднага да прекратим това — възкликна с тревога Браун сякаш изпод земята. — Ти си презъзбуден, Джони.
Гласовете долитаха до него отдалече, от някакъв коридор във времето.
— Той изпадна в транс — предположи Уейзак.
Горещо е тук. Поти се, Поти се, защото
(градът е в пламъци. Бежанците са хиляди. Един камион с грохот лъкатуши по калдаръмена улица, каросерията му е пълна с махащи немски войници със стоманени каски и младата жена вече не се усмихва, а бяга. Нищо вече не й пречи да бяга. Детето е изпратено на сигурно място. В този момент камионът се качва на тротоара, калникът я удря, разтрошава й таза и я запраща във витрината на един магазин за часовници. И всичко наоколо започва да звъни, да бие, защото е дошло време. Дошло е времето часовниците да ударят)
— Шест часът — зафъфли Джони, пребелил очи. — Втори септември 1939 година. И всички кукувици кукат.
— О, господи, какво става? — прошепна Уейзак. Сестрата бе отстъпила назад до електроенцефалографа с посърнало от страх лице. Сега всеки е обзет от страх, защото смъртта витае във въздуха. Тя винаги витае тук, в тази
(болница. Миризма на етер. Всички пищят в това лоно на смъртта. Полша е мъртва, Полша е паднала под ударите на светкавичната война на вермахта — блицкрига. Раздробен таз. Човекът от съседното легло вика за вода, вика, вика, вика. Тя си спомня: МОМЧЕТО Е НА СИГУРНО МЯСТО. Какво момче? Не знае. Какво момче? Как е нейното име? Не си спомня. Помни само, че)
— Момчето е на сигурно място — профъфли Джони. — Аха, аха.
— Трябва веднага да прекратим това — повтори Браун.
— И как предлагаш да го сторим? — изрече на пресекулки Уейзак. — Работата отиде твърде далеч, за да…
Гласовете заглъхват. Гласовете изчезват в облаците. Всичко е забулено в облаци. Европа се намира под облака на войната. Всичко тъне в облаци с изключение на върховете, планинските върхове на
(Швейцария. Швейцария, и сега името й е Боренц. Името й е Йохана Боренц и мъжът й е инженер или архитект — работата му е да строи мостове. Строи в Швейцария, където си имат козе мляко, козе сирене, бебе, ооох родилните болки! Родилните болки са ужасни и трябва да я упояват с морфин тази Йохана Боренц, заради таза. Счупения таз. Беше зараснал, беше се успокоил, но ето че пак я заболява непоносимо под натиска на утробата, отворила се, за да излезе бебето. Едно бебе. Две. И три. И четири. Те не идват всички наведнъж, не — те идват с годините. Те са)
— Бебетата — затананика Джони като жена. От неговия глас нямаше и помен, гласът бе чисто женски. После от устата му се посипаха някакви непонятни звуци в песен.
— Какво, за бога… — недоумяваше Браун.
— Полски, това е полски! — извика Уейзак. Очите му бяха изхвъркнали, лицето — побеляло. — Това е приспивна песен, и то на полски. Господи, боже мой, какво става тук?
Уейзак се наведе, сякаш за да прекрачи заедно с Джони през бариерата на годините, сякаш да ги прескочи, сякаш да
(прехвърли към миналото мост. Мост. Намира се в Турция. После мост някъде в горещия Далечен изток, може би Лаос? Не мога да кажа. Там изгубихме човек, изгубихме Ханс, после мост във Вирджиния, мост на реката Рапаханок и още мост в Калифорния. Сега кандидатствуваме за поданство и ходим на курсове в една задушна стаичка във вътрешната част на пощенска станция, където винаги мирише на лепило. Ноември 1963 година е и когато научаваме, че Кенеди е убит в Далас, плачем и когато малкото момче отдава чест на баща си в ковчега, тя се сеща: МОМЧЕТО Е НА СИГУРНО МЯСТО и това й напомня за някакви пожари, някакви огромни пожари и скръб, какво момче? Тя сънува момчето. От тези сънища я боли глава. И той умира, Хелмут Боренц умира и тя с децата живее в Кармел, Калифорния, в къща на, на, на, не мога да видя табелката с името на улицата, тя е в мъртвата зона, като лодката, като масата за пикник на поляната. В мъртвата зона. Като Варшава тогава. Децата се разпиляват, едно по едно завършват училище, тя ходи на абитуриентските церемонии и тазът я боли. Едно от децата загива във Виетнам. Останалите са добре. Едно от тях строи мостове. Името й е Йохана Боренц и късно нощем, останала сама в пулсиращия мрак, понякога я спохожда мисълта: МОМЧЕТО Е НА СИГУРНО МЯСТО.)
Джони вдигна очи към тях. Чувствуваше някак особено главата си. Необикновеният ореол около Уейзак бе изчезнал. Отново бе в нормално състояние, макар че бе обзет от слабост и му се гадеше. Спря за миг поглед върху снимката в ръцете си, след което я върна.
— Джони? Как си? — попита го Браун.
— Уморих се — промълви той.
— Можеш ли да ни кажеш какво ти стана?
Той се обърна към Уейзак.
— Майка ви е жива.
— Не, Джони. Тя е умряла преди много години. По време на войната.
— Блъснал я немски военен камион и я изхвърлил през стъклената витрина в часовникарски магазин. Събудила се в някаква болница и имала амнезия. Тъй като не се намерили никакви документи за самоличността й, взела името Йохана… някоя си. Не можах да разбера коя, но след края на войната отишла в Швейцария и се омъжила за тамошен… инженер, ако не се лъжа. Специалист по строеж на мостове, на име Хелмут Боренц. Така че по мъж тя се нарекла — тя се нарича — Йохана Боренц.
Очите на сестрата се разширяваха все повече и повече. Доктор Браун се бе смръщил — той или смяташе, че Джони ги разиграва, или просто му беше неприятно, че му се обърква графикът на изследванията. Ала лицето на Уейзак бе застинало в израз на дълбока замисленост.
— Родила е четири деца от Хелмут Боренц — продължи Джони все тъй равно и безизразно. — Работата му ги е водила по всички краища на света. Били са в Турция известно време. Някъде в Далечния изток: Лаос или може би Камбоджа. После дошли тук. Първо във Вирджиния, после по други места, които не можах да разбера, и накрая в Калифорния. Двамата с Йохана получили американско поданство. Хелмут Боренц починал. Едно от децата им е също мъртво. Останалите са живи и здрави. Ала тя понякога сънува вас. И в сънищата й винаги се появява мисълта: „Момчето е на сигурно място.“ Само че не може да си спомни името ви. Навярно мисли, че е вече много късно.
— Калифорния? — промърмори унесено Уейзак.
— Сам — обади се укорително доктор Браун, — не бива да го насърчаваш.
— Къде в Калифорния, Джон?
— Кармел, на брега на океана. Но не можах да видя на коя улица. Името беше написано, ала не можах да го разбера. Беше в мъртвата зона. Също като масата за пикник и гребната лодка. Но тя е в Кармел, Калифорния. Йохана Боренц. Не е стара.
— Не, разбира се, че няма да е стара — съгласи се Сам Уейзак със същия унесен, далечен глас. — Тя беше едва на двадесет и четири години, когато нацистите нахлуха в Полша.
— Доктор Уейзак, аз настоявам! — ядоса се Браун. Уейзак се огледа, сякаш го бяха извадили от състояние на дълбок размисъл, и едва сега забелязваше по-младия си колега.
— Разбира се — успокои го той. — Прав си. Изтече часът, в който Джон трябваше да задава въпросите си, макар че всъщност той ни каза повече, отколкото ние на него.
— Това са глупости — тросна се Браун и Джони си помисли: „Страх го е. Напълнил е гащите от страх.“
Уейзак се усмихна на Браун, а после и на сестрата. Тя бе зяпнала Джони, сякаш бе тигър в паянтова клетка.
— Сестра, никому ни думица за това. Нито на старшата, нито на майка ви, нито на брат ви, нито на любимия, нито на изповедника. Разбрахте ли?
— Да, докторе — отвърна сестрата.
„Тя обаче ще разкаже — помисли си Джони и хвърли поглед към Уейзак. — И той си го знае.“
2
Спа почти целия следобед. В около четири часа го изведоха на количка по коридора до асансьора и го смъкнаха в неврологията за нов сеанс. Джони плака. Изглежда, бе загубил способността да се контролира както всеки възрастен човек — на връщане от неврологията се подмокри и трябваше да го преобличат като бебе. Погълна го първата, но далеч не последната дълбока депресия, водите й го понесоха мудно и той изпита желание да умре. Депресията бе придружена от чувство за самосъжаление и той си мислеше колко несправедлива бе съдбата към него. Беше си проспал младините като Рип Ван Уинкъл[2]. Не можеше да ходи. Любимата му се бе омъжила за друг, а майки му се бе побъркала на тема религия. Не виждаше пред себе си нищо, за което да си заслужава да живее.
Когато го върнаха в стаята, сестрата го попита дали желае нещо. Ако Мари бе дежурна, той би я помолил за чаша студена вода. Но тя си бе отишла в три часа.
— Не — отвърна той, обърна се към стената и след известно време заспа.