Артър Кларк
Профили на бъдещето (14) (Изследване границите на възможното)

13. Лампата на Аладин

Хората за разлика от растенията не могат да живеят, приемайки само енергия и няколко прости химически съединения. От времето, когато вратата на рая се затворила с трясък завинаги, човешката раса непрестанно се е борила за храна, покрив и други средства за съществуване. Повече от 2 трилиона човекогодини са били загубени във вечната битка с природата и само през живота на последните четири-пет поколения (от общо петдесет хиляди) се появиха признаци на някакво облекчение от това тежко бреме.

Това безспорно е резултат на развитието на съвременната наука и по-специално на появяването на масовото производство и автоматизацията; но дори и тази нова технология е само слаб намек за бъдещите, много по-големи промени в методите на производство. Може да дойде време, когато двойната проблема на производство и разпределение ще бъде разрешена тъй изчерпателно, щото всеки човек да може да притежава всичко, каквото му се иска.

За да си представим как може това да се постигне, трябва да забравим всичко свързано със съвременните производствени процеси и да се обърнем към някои основни научни истини. Всеки обект във физическия свят се характеризира напълно от два показателя: неговия състав и неговата форма или схема. Това е съвсем очевидно във всеки прост случай, например: „дюймов куб чисто желязо“. Тук двете фрази „чисто желязо“ и „дюймов куб“ напълно определят предмета (поне на пръв поглед). Разбира се, инженерът ще иска да знае какъв е толерансът в размерите, химикът — точната степен на чистота, физикът — изотопният състав. По това кратко описание, съдържащо само четири думи, всеки човек може да изготви точно копие на предмета, стига да притежава съответните познания и да разполага с необходимите съоръжения.

По принцип това положение е вярно и по отношение на по-сложни предмети, като радиоприемници, автомобили, къщи. В такива случаи трябва да имаме не само словесни описания, но и чертежи, схеми или техния съвременен еквивалент — импулси, записани на магнитофонна лента. Лентата, която управлява автоматичната производствена машина, или конвейер носи в себе си в закодирана форма пълно физическо описание на произвеждания предмет. С произвеждане на „програмната“ лента се завършва и творческият акт. По-нататък следва механическият процес на възпроизвеждането, подобно на отпечатването на страница от книга по вече изготвен набор.

През последните години с помощта на подобни напълно автоматизирани методи се произвеждат все по-сложни и по-сложни изделия. Наистина първоначалната стойност на съоръженията (и особено обучаването на кадри) е толкова голяма, че този процес е икономически рентабилен само в случай на търсене на огромно количество от еднакви изделия. При този метод на производство една строго специализирана машина може да служи само за един отделен вид изделие: машина, която произвежда бутилки, не може да служи за производство на цилиндрови глави. Една абсолютно универсална автоматична линия, способна да произвежда всичко, каквото искаме, като променим само „програмата“, едва ли може да бъде създадена от съвременната техника.

Това може да изглежда непостижимо при каквото и да е ниво на техниката, тъй като много (вероятно повечето) изделия, които ние използуваме, както и материалите, които употребяваме във всекидневния си живот, са толкова сложни, че е невъзможно да им се даде изчерпателно, детайлно определение. Всеки, който се съмнява в това, трябва само да се опита да състави пълно описание на костюм дрехи, на бутилка мляко или на едно яйце — така че някое всемогъщо същество, което никога не е виждало нито едно от тези неща, да може да ги възпроизведе с идеална точност.

Може би днес е възможно съвсем изчерпателно да се опише костюм дрехи, но при условие, че той е ушит от синтетична тъкан, а не от естествени материали като вълна или коприна. Бутилка мляко — това е задача, с която твърде възможно е да се справят биохимиците на бъдещето; но аз бих останал извънредно изненадан, ако през настоящия век ние успеем да добием пълен анализ на всички мазнини, белтъци, соли, витамини и бог знае още какво, които се намират в състава на този тъй всестранен хранителен продукт. А що се отнася до яйцето — то представлява още по-висока степен на сложност както по химическия си състав, така и по своята структура; и повечето хора изобщо биха отрекли всяка възможност, че някога, когато и да било, то ще може да бъде създадено не по традиционния начин.

И все пак нека не губим надежда. В глава 7, обсъждайки възможността за мигновено транспортиране, ние разгледахме устройството, което би могло да „раздроби“ твърдото тяло атом по атом и да направи „запис“, който да предизвика възпроизвеждане някъде наблизо или на известно разстояние. Съвременното състояние на науката не ни позволява да създадем подобно устройство, нито дори да си съставим някаква смътна представа за неговата конструкция. Обаче, ако предположим, че такова едно устройство ще възпроизвежда само достатъчно прости неодушевени предмети, тогава в тази идея няма нищо абсурдно и никакви възражения от философски характер не могат да възникнат срещу нея. Тук е полезно да си припомним, че един обикновен фотоапарат в една хилядна част от секундата може да създаде „копие“ на картина, съдържаща милиони детайли. За художника от Средните векове това би изглеждало истинско чудо. Фотоапаратът следователно се явява като подобна универсална машина за възпроизвеждания със значителна, макар и не абсолютна точност на каквито и да било съчетания на светлина, сянка и цвят.

Днес ние разполагаме с устройства, които изпълняват далеч по-сложни задачи от фотоапарата, макар че на широката публика не са известни дори и имената на повечето от тях. Неутронните активационни анализатори, спектрометри за инфрачервени и рентгенови излъчвания, газови хроматографи — всичките тия уреди могат да извършат в няколко секунди най-подробен анализ на сложни вещества, над които химиците от миналото поколение биха работили безуспешно цели седмици. В бъдеще учените ще имат на свое разположение много по-чувствителни уреди, които ще могат да разкрият всички тайни на даден обект и автоматически да запишат всички негови характеристики. Дори и най-сложният обект може да бъде описан по най-изчерпателен начин, и то върху съвсем скромен по обем носител на информация. За записването на Деветата симфония от Бетовен са достатъчни няколкостотин метра лента, а в тази симфония се съдържат много повече информации и детайли, отколкото, да речем, в един часовник.

Най-трудното от всичко е да си представим какъв ще бъде процесът на „възпроизвеждането“ на физическите реалности по записа. Обаче мнозина навярно ще останат изненадани, узнавайки, че подобно възпроизвеждане е вече осъществено на малки мащаби при някои производствени процеси. Така например в новата област на техниката — микроелектрониката — се създават плътни (монолитни) схеми за електронна апаратура чрез управлявано натрупване или „впръскване“ на атоми буквално слой по слой. Тъй получените компоненти често биват толкова малки, щото е невъзможно да се видят с просто око (някои от тях си остават невидими дори и под мощен микроскоп). Управляването на такива процеси, разбира се, е автоматизирано. Аз съм готов да приема, че този процес представлява едно от първите примитивни завоевания по пътя към системата на производство, която ние понастоящем само се опитваме да си представим. И тъй както тъкачният стан на Жакард, управляван в продължение на двеста години вече от перфорираната лента, произвежда тъкани с най-сложни рисунки, така някой ден сред нас вероятно ще се появят други машини, които ще могат да манипулират със специални „основи и вътъци“ в три измерения за организиране в пространството на структури от твърди тела от всякакъв мащаб, започвайки от атома нагоре. Но ако ние бихме се опитали днес да конструираме подобни машини, то това би заприличало може би на изчисления от нас опит на Леонардо да Винчи да създаде телевизионна система (виж глава 7).

А сега нека прескочим няколко столетия на интензивни усъвършенствувания и открития и се опитаме да си представим как ще работи такава една машина, която ние ще наречем „репликатор“. Репликаторът вероятно ще се състои от три основни части: склад, памет и организатор. „Складът хранилище“ ще трябва да съдържа или да има достъп до всички необходими сурови материали. „Паметното“ устройство трябва да пази всички записани програми, подробно определящи процеса за производството на всички предмети — тяхната маса, размери и сложност, — които не превишават предвидените за машината граници. В тия граници машината ще може да произвежда всичко — така както грамофонът възпроизвежда всякаква музика, която му се подава записана на плоча. Физическите размери на „паметта“ могат да бъдат съвсем незначителни, даже и ако в нея бъде поместена голяма „библиотека“ от програми за производството на най-разпространените изделия. Можем да си представим дори и нещо от рода на справочника, подобен на каталога на универсален магазин, където към всяко наименование е прикрепено кодово число, което може да се набере на диска, когато трябва да си доставим една или друга продукция. „Организиращото“ устройство в съответствие с програмата ще преработва суровите, изходните материали до получаване на готовия продукт или пък ще дава сигнал на тревога, ако не му достигне една или друга суровина. Впрочем, ако превръщането на елементите някога се осъществи като безопасен процес, дори и в малък мащаб, тогава не ще има нужда да се безпокоим за суровини: репликаторът ще може да работи, без да има нужда от нищо друго освен вода или въздух. Започвайки с най-простите елементи: водород, кислород и азот, машината ще синтезира и по-тежки елементи, а сетне ще ги организира според изискванията. Но тогава ще има нужда от силно чувствителен и абсолютно сигурен метод за балансиране на масата и енергията, иначе репликаторът може да отделя във вид на крайно нежелателен страничен продукт повече енергия, отколкото водородната бомба. Тази излишна енергия би могла да се насочи за произвеждането на някоя лесно отделима „пепел“ от рода на оловото или златото.

Независимо от всичко казано досега за невъобразимите трудности при синтезиране на висши органически структури би било абсурдно да се предполага, че машините не ще могат в крайна сметка да създават всяко вещество, което се произвежда от живите клетки. Всички фанатици — привърженици на витализма, които все още се съмняват в това, ние отпращаме към глава 18, където те ще узнаят защо неодушевените устройства по същност могат да бъдат много по-ефективни и по-разнообразни от живите същества, макар че при съвременното ниво на техниката те все още се намират далеч от това състояние. Ето защо няма никакво основание да мислим, че в края на краищата репликаторът не ще може да произвежда какъвто и да е хранителен продукт, който човек някога е пожелавал. Създаването на безупречно приготвено „филе миньон“ може да продължи няколко секунди повече и да има нужда от повече изходни сурови материали, отколкото създаването на едно кабарче, но по принцип това е едно и също нещо. Ако всичко това изглежда невероятно, то нека си припомним, че днес вече никой не се учудва от съвременните средства за приготовляването на звукозаписи, позволяващи да се възпроизведе голямото вдъхновение на Стравински тъй лесно, както и звукът на някой камертон.

С идването на репликатора ще дойде краят на всички заводи и фабрики, ще се прекрати вероятно и всякакъв превоз на сурови материали, ще отпадне и всяко земеделие. Ще престане да съществува и цялата структура на промишлеността и търговията в техния съвременен вид. Всяко семейство ще произвежда на място всичко, от което се нуждае — така както това по същество се е вършило в течение на по-голямата част от историята на човечеството. И тогава настоящата ера на масово производство ще бъде разглеждана като твърде кратък период между две продължителни епохи на натурално самозадоволяване и единствените ценни предмети, служещи за обмяна, ще бъдат матриците или записите, поставяни в репликатора, за да направляват неговата съзидателна дейност.

Зная, че всички, които са прочели книгата ми дотук, ще кажат: но такъв един репликатор ще струва толкова скъпо, че никой не ще може да си го купи. Да, това е вярно: първият екземпляр ще струва навярно не по-малко от трилион долара, като тия разходи се разпределят върху няколко столетия. Затова пък вторият екземпляр вече няма да струва нищо, защото първата работа на репликатора ще бъде да създаде други, нови репликатори. Тук може би е уместно да си припомним, че през 1951 година известният математик Джон фон Нойман сформирова важния принцип, който утвърждава възможността за създаване на машина, способна да възпроизвежда каквато и която и да е друга машина, включително и сама себе си. Впрочем човечеството убедително доказва правдоподобността на този принцип не по-малко от сто хиляди пъти на ден.

В общество, притежаващо репликатори, всички материални блага ще станат буквално по-евтини от въздуха. Употребяваните носни кърпи, диамантените тиари, съвсем неразличимите копия на „Джоконда“, веднъж обличаните норкови палта, недопитите бутилки от най-хубавото шампанско — всичко това ще бъде хвърляно в сметопровода, щом стане ненужно. Дори и мебелите в бъдещия дом ще могат да изчезват за времето, когато не са потребни.

На пръв поглед може да ни се стори, че в такава баснословна утопия, в един свят, далеч превъзхождащ и най-смелите мечти на Аладин, всички блага ще престанат да имат каквато и да било стойност. Това е едно повърхностно разсъждение: така би могъл да мисли един монах от X век, ако му кажеха, че един ден всеки човек ще може да притежава всичките книги, които той е в състояние да прочете. Обаче след изобретяването на печатарската преса стойността на книгите и уважението към тях съвсем не са се намалили от това, че тия някога тъй редки предмети са станали едни от най-разпространените. Нито пък музиката е загубила своите прелести, макар че днес можете да я слушате колкото си искате само като натиснете едно копче на радиоприемника.

Вероятно истинско мерило за ценностите ще се появи само тогава, когато материалните блага се обезценят. Произведенията на изкуството ще се съхраняват, защото са хубави, а не защото са редки. Нищо — никакви „неща“ — не ще се ценят тъй много, както високото майсторство, сръчните ръце и професионалната вещина. Едно от обвиненията, които често се отправят към нашата съвременна култура, е, че тя е материалистична. Колко смешно би звучало това, ако науката ни даде такава неограничена власт над материалната вселена, че нейните дарове, станали вече лесно достъпни, да не ни изкушават повече.

Голямо щастие е това, че репликаторът — ако той изобщо бъде създаден някога — ще се появи в най-отдалеченото бъдеще след множество социални революции. Ако нашата съвременна култура би получила такава машина, тя бързо би изпаднала в състояние на разточителен хедонизъм^[1], след което незабавно би последвала скуката на пълното пресищане. Някои циници може да се съмняват дали човешкото общество изобщо е способно някога, когато и да било, да се приспособи към неограниченото изобилие, към освобождаване от проклятието, постигнало Адам — проклятие, което всъщност е може би едно прикрито благо.

И все пак през всеки век шепа избраници са притежавали такава свобода, която обаче не успявала да разврати всички от тях. Според мен, истински цивилизован човек трябва да се нарича само този, който е способен да се труди целия си живот, дори и ако не е принуден да изкарва насъщния си хляб. От това следва, че главният проблем на бъдещето е възпитанието на човечеството; впрочем това отдавна ни е известно.

И така, нека се надяваме, че един ден шумните заводи и претъпканите складове ще изчезнат в „миналото“ така, както са изчезнали на времето си чекръкът, домашният тъкачен стан и ръчната буталка за масло. И тогава нашите потомци, освободени от жаждата за собственост, от всякакви материални грижи, ще си спомнят за това, което мнозина от нас отдавна са забравили — че единствените действително важни неща в живота са красотата и мъдростта, смехът и любовта.