Артър Кларк
Профили на бъдещето (5) (Изследване границите на възможното)

4. Плъзгане по въздуха

В нашия век бяха извършени две революции в транспорта, всяка една от които промени из основи устройството на човешкия живот. Автомобилът и самолетът създадоха един свят, какъвто преди сто години хората не биха могли да си представят дори и в най-смелите си мечти. А ето че сега е хвърлена ръкавицата и на автомобилите, и на самолетите: техните съперници предлагат нещо съвсем ново, което дори няма още име — нещо, което ще направи утрешния свят да изглежда тъй чужд и странен за нас, както днешният свят на автострадите и огромните аерогари би изглеждал за човека от 1890 година. Защото тази трета революция може да доведе до изчезването на колелата, които са ни служили вярно, откакто свят светува.

В много страни — Англия, СССР, САЩ, Швейцария, както и в някои други — сега се извършва огромна работа по конструирането на транспортни машини, които буквално ще се плъзгат по въздуха. Няколко такива машини — „Ейркар“ на фирмата Къртис-Райт и „Хувъркрафт“ SR-N1 на фирмата Сандърс-Роу бяха продемонстрирани в действие и последните модели се произвеждат вече серийно. Тяхното действие е основано върху явлението „въздушни възглавници“ и затова именно бяха наречени Апарати на въздушни възглавници.

Макар че АВВ, които се поддържат от въздушни струи, насочени надолу, приличат донякъде на въртолетите, по начало те са конструирани и действуват по съвсем различни принципи. Ако вас ви задоволява да се движите по въздуха на височина само от десет-двадесет сантиметра от земята, вие можете при същата мощност, изразена в конски сили, да издигнете във въздуха товар много по-голям от този, който въртолетът издига в открито небе. Вие можете сам да се уверите в това у дома си с помощта на много прост опит:

Окачете един електрически вентилатор в средата на стаята така, че да може свободно да се движи напред-назад, и го включете. Вие скоро ще забележите, че вентилаторът се отклонява на около половин сантиметър в посока, противоположна на движението на въздушната струя. Развитата двигателна сила не е много голяма, но все пак тя е от рода на силата, която движи нашите самолети и въртолети във въздуха.

После окачете същия този вентилатор съвсем близо до стената — толкова близо, колкото позволява защитната му мрежа. Този път, когато се включите, вие ще забележите, че той отскача назад два-три пъти по-силно; това става, защото част от въздушната струя попада като в капан между перките на вентилатора и стената, образувайки своего рода възглавница. Колкото по-ефикасно е това „впримчване“ на въздуха, толкова по-силно е и отблъскването назад. И ако сложите пръстеновидна преграда около перките на вентилатора, за да предотвратява разпиляването на въздуха, силата на отскачането ще се увеличи още повече.

Този опит ни подсказва какво трябва да направим, ако искаме да се плъзгаме по въздушни възглавници. Нужна ни е някаква плоска повърхност и една леко вдлъбната плочка, подобна на чинийка, с дъното нагоре — поставена върху тази повърхност. Ако можем да духаме достатъчно силно под чинийката, тя ще започне да се издига и ще се издига, докато въздухът не се провре навън изпод нейните краища; сетне ще се задържи на няколко милиметра над повърхността.

При подходящи условия дори и малък обем въздух може да създаде изумително голяма подемна сила. Научните работници от Европейския център за проучване на атома неотдавна намерили за това явление едно полезно приложение. Те били изправени пред задачата да придвижат и монтират съоръжения, тежки около триста тона, и нещо повече — да ги поставят на нужното място в лабораторията с точност до част от милиметъра.

И те си послужили със стоманени дискови подложки, около един метър в диаметър, имащи формата на обърнати чинии, с гумени пръстени по долните им краища. Когато под такъв диск се вкара въздух под налягане около пет атмосфери, той лесно може да повдигне десет-двадесет тона. И още по-важно: триенето тук е толкова незначително, че човек може, буквално казано, с един пръст да тика тежкия товар из лабораторията.

Явно е, че промишлеността, както и тежкото машиностроене ще намерят много приложения за тези „летящи чинии“; едно от тях, не толкова значително, колкото забавно, вече е пристъпило прага на нашия дом. На пазара днес се продават прахосмукачки, които без никакви усилия се носят лекичко над килима, поддържани върху изпусканата от самите тях въздушна струя. Благодарение на това отрупаната с работа домакиня може да се върне при телевизора няколко секунди по-рано — което, разбира се, е една жизнено важна придобивка.

Но какво общо има всичко това с транспорта? — може да попитате вие. На земята няма много пътища с повърхност, гладка като пода на някоя лаборатория или дори като килима в столовата, така че добрите стари колела едва ли има за какво толкова да се тревожат.

Това е обаче едно доста ограничено гледище по този въпрос, както скоро откриха учените, които се занимават с теорията за влиянието на земната повърхност. Наистина, описаните по-горе уреди от малък размер могат да действуват само върху гладки плоскости; и когато те бъдат построени в по-големи размери, положението коренно ще се промени — обстоятелство, което крие немалко вълнения за транспортните инженери.

Защото, колкото по-големи бъдат размерите на АВВ, толкова по-високо от Земята те ще могат да се плъзгат и следователно — да преодоляват по-грапавите терени. Машината SR-N1 се издига на максимална височина около 40 сантиметра; ала след време по-големите модели ще се плъзгат по въздуха на височина до един и половина метра, поддържани от невидимите възглавници, които ще се образуват от насочените надолу въздушни струи.

И тъй като тия машини нямат никакъв контакт с намиращата се под тях повърхност, те ще могат да пътуват с еднаква лекота над лед, сняг, пясък, разорани ниви, блата, разтопена лава — с една дума, назовете каквато и да било повърхност и АВВ ще мине над нея. Всички други транспортни машини са своего рода специализирани „впрегатни животни“, способни да преодоляват само един или два вида земни терени; при това досега не е било изобретено никакво превозно средство, което да може да се движи бързо и гладко над която и да било от споменатите тук повърхности. За АВВ обаче те всички са еднакви — по-добри и от най-добрата магистрала.

Наистина трябва да мине доста време, за да свикнем с мисълта, че огромната пътна мрежа, по която две човешки поколения са пръснали немалка част от своите богатства, не след дълго може да се окаже остаряла. Разбира се, някакви пътни площи все още ще бъдат нужни, за да не се допускат машините в жилищните зони и да се избегне хаосът, който би възникнал, ако всеки реши да лети към своето местопредназначение по най-късия маршрут, очертан от географската среда. Ала тези „пътища“ не ще трябва вече да бъдат павирани, а само трасирани, за да се отстранят от тях препятствия, по-високи от — да речем — петнадесет сантиметра. Те дори не ще трябва да имат никаква здрава основа, тъй като тежестта на АВВ се разпределя върху площ от няколко квадратни метра и не се съсредоточава в няколко отделни точки при съприкосновението си със земята.

Днешните автомагистрали ще послужат отлично за още няколко поколения без допълнително поддържане, ако по тях се движат само машини с въздушни възглавници; бетонът може да се напука и да се покрие с трева — това не ще има някакво значение. Откажем ли се веднъж от услугите на колелата, икономията от издръжката на пътищата ще бъде огромна — няколко милиарда долара годишно. Обаче ние ще трябва да преодолеем един много труден преходен период, преди по пътищата да се появят характерните за 1990 година пътни знаци: забранено е минаването на превозни средства с колела!

Тъй като автомобилите ще се движат по транспортните площи само дотолкова, доколкото това се нрави на техните водачи, главното нарушение на правилата на движението ще бъде не превишаване на скоростта, а навлизането в чужда територия. Трудно е да си представим как бегълците от големите градове, имащи възможност да се движат надлъж и нашир като облаци над широката земя, ще се откажат от удоволствието да изследват живописните кътчета, които ще привличат вниманието им. Възможно е на Запад отново да се появят оградите с телена мрежа, когато фермерите се опитат да опазят владенията си от туристите и техните консервени кутии. Стратегически разположени каменни стълбове биха се оказали по-ефикасни, ала те ще трябва да бъдат поставени доста наблизо един до друг, иначе „нашествениците“ вероятно ще се промъкнат между тях.

На Земята няма много места, където не ще може да проникне умелият водач на аеромобила; на утрешните аварийни машини им предстои да получават сигнали от хора, заседнали в най-неочаквани места. Например Големият Каньон — какво изкушение, каква съблазън ще представлява той за аеромобилиста! Възможно е дори да бъде построен и специален модел АВВ за изкачване на планини; търпеливият и внимателен водач на такава машина би могъл да се „катери“ по скалисти или заледени склонове, а когато е необходимо — да хвърля специална котва. Но това, разбира се, не ще бъде работа за начинаещи.

Може да ви се стори, че отивам много надалеч със своите предположения, но това е само защото ние все още живеем в епохата на колелата и нашият ум не е способен да се освободи от тяхната тирания, същността на която е отразена изцяло в предупредителния пътен надпис: „Пази банкетите!“ За нашите внуци този израз ще загуби всякакъв смисъл: бетон или тресавище — за тях ще бъде все едно, стига тази повърхност да е достатъчно гладка.

Тук трябва да отбележим, че дотогава, докато ние зависим от двигатели с вътрешно горене, широкото приложение на индивидуални и семейни АВВ машини може да се окаже не особено практично. За да достигне скорост от 100 километра в час, произвежданият от Къртис-Райт „Ейркар“ се нуждае от двигател с мощност 300 конски сили. Разбира се, в бъдеще експлоатационните показатели на тия машини значително ще се подобрят; сега-засега обаче маломерните АВВ представляват интерес главно за хора от въоръжените сили; за фермери, които трябва да се движат по неравни или наводнени площи; за кинорежисьори, търсещи оригинални обекти, както и за някои други особени категории клиенти, които могат да заплащат необходимото огромно количество гориво.

Но моторът с вътрешно горене вече си отива — в това може да ви увери всеки нефтогеолог, ако го срещнете в момент на откровение. Не след дълго, заставени от неволята, ние ще трябва да изнамерим друг източник на енергия — може би някакъв остроумен вариант на електрическия акумулатор, поне сто пъти по-мощен от днешния неугледен сандък. До каквото и разрешение на тази проблема да се стигне, след няколко десетилетия ще се появят модели на леки, дълготрайни двигатели, които ще влязат в широка експлоатация, щом нафтовите кладенци пресъхнат. Тези именно нови двигатели ще привеждат в движение и аеромобилите на бъдещето, така както моторите с вътрешно горене „теглят“ движещите се по земята автомобили.

Когато транспортът се освободи от робската зависимост на пътищата, ние ще можем най-после да се движим свободно по цялата наша планета. Едва ли би могло да се прецени достатъчно значението на тези постижения за Африка, Австралия, Южна Америка, Антарктида и всички страни, където няма (и вероятно никога не ще има) добре изградена пътна мрежа. Пампаси, степи, южноафрикански савани, прерии, заснежени полета, блата, мочурища, пустини — навсякъде ще пътуват тежки, бързи транспортни машини, и то по-безпрепятствено, а може би и по-икономично, отколкото по най-добрите съвременни аутостради и магистрали. Твърде възможно е, щото завладяването на полярните области да зависи от темпа, с който ще бъдат построени товарните АВВ.

Ние ще се върнем на този въпрос, но сега е време да преминем към морето. Защото АВВ, разбира се, ще могат еднакво лесно да се движат както над земята, така и над водата. Това тяхно свойство беше вече убедително доказано от транспортната машина SR-N1, която премина разстоянието от Англия до Франция — рейс, вероятно с не по-малко историческо значение, отколкото полетът на Блерио.

„Хувъркрафтът“ SR-N1 тежи четири тона; неговият двигател с мощност 435 конски сили обезпечава максималната височина на „издигането“ от 37,5 сантиметра. Следващият модел — неговият заместник, ще бъде значително по-голям, включително 400-тонен морски ферибот, който ще пренася през Ламанша 1200 пътници и 80 автомобила със скорост от около 150 километра на час. Благодарение на своите огромни размери тази машина ще може да се „плъзга“ на около два метра над водата, т.е. вън от досега на вълните. Всички, които са имали случая да пътуват с „Хувъркрафтът“, говорят за изключително плавното му движение и голямо удобство, така че не след дълго морската болест при преминаването от Дувър до Кале ще стане само страница от миналото. Препоръчваме на конструкторите на всички морски фериботи да имат АВВ за свой образец.

По-големите АВВ може коренно да повлияят на търговията, на външната политика и дори на разпределението на населението. За масовото въвеждане на подобни модели в експлоатация ние няма защо да очакваме някакъв хипотетически нов двигател; когато става дума за машини, тежащи няколко хиляди тона, днешните газови турбини са напълно задоволителни, а утрешните атомни реактори ще бъдат още по-подходящи. Щом натрупаме достатъчно опит от съвременните примитивни модели, ние ще можем да пристъпим към построяването на огромни презокеански АВВ, годни да пренасят междуконтинентални товари със скорост не по-малко от 150–160 километра в час.

За разлика от днешните параходи аеролайнерите на утрешния ден ще бъдат ниски плоскодънни съдове. Те ще притежават изключителна маневреност, тъй като АВВ имат и заден, и страничен ход, за което е необходимо само да се промени направлението на реактивната въздушна струя. Нормалната височина на тяхното „летене“ ще бъде около три метра. Това ще им позволи да се плъзгат над каквито и да било вълни, с изключение само на най-бурното море; дори и „деликатната“ SR-N1 свободно преодолява вълните, високи 1,2 метра. В резултат на това ще бъде възможно да се използуват и по-леки конструкции, значително по-икономични и по-ефикасни от обикновените морски съдове, които трябва да притежават голяма здравина, за да могат да се противопоставят на водните стихии.

Голямата скорост на този нов вид транспортни машини ще им позволи да изпреварват или да изобикалят каквито и да било бури; освен това до времето на тяхното масово въвеждане в експлоатация метеорологическите спътници ще ни помогнат да създадем всемирна служба за времето и всеки капитан ще знае точно какво трябва да очаква през няколко часа, които ще прекара в открито море. По време на ураган огромният АВВ вероятно ще се намира в по-голяма безопасност от обикновения параход със същите размери, тъй като ще бъде извън досега на по-голямата част от вълните.

Тъй като „планиращият“ кораб не ще се бои от никакви подводни скали, рифове и плитчини, той ще може да се движи и в морски райони, недостъпни за какъвто и да било друг вид воден транспорт. Това ще позволи да се открият за промишления и спортния риболов хиляди квадратни километри съвършено нови океански зони и ще преобрази коренно живота на населението в стотици острови. Огромните пространства, заемани от Големите бариерни рифове — кораловите насипи, дълги до 2000 километра и прикриващи югоизточния бряг на Австралия, — днес са почти недостъпни, освен в най-тихо време: на много от тамошните малки острови още не е стъпвал човешки крак. Обаче безопасната служба на аеробусите АВВ ще превърне тези малки бисери, обраснали с буйни пандануси, в нови жилищни площи и летовища, които ще се радват на голяма популярност.

И тъй като измежду изобретените до ден днешен АВВ имат най-малка загуба от триене, те ще могат да развиват скорост много по-голяма от тази на който и да било съвременен морски съд, включително и реактивния хидросамолет, чиято скорост стига до 500 километра в час. Използуването на АВВ вероятно представлява опасна конкуренция за въздухоплавателните компании, понеже мнозина пътници ще предпочитат да прекарат ден-два на борда на АВВ вместо цели седмици на някой кораб — особено когато им се гарантира безопасно и спокойно пътуване. Един АВВ „плъзгач“, движещ се със скромната скорост от 200–250 километра в час, ще може да измине разстоянието от Лондон до Ню Йорк за един ден, като по този начин попълни празнината в скоростния спектър между океанския параход „Куин Мери“ и реактивните пътнически самолети.

Като пътническо транспортно средство АВВ е привлекателен особено с това, че безопасността е негово „вродено“ качество по конструкция. Когато по време на полет моторите на самолета спрат или пък се появи някакъв друг сериозен дефект в конструкцията му, за пътниците и екипажа остава малко надежда за спасение. Но ако нещо неприятно се случи с АВВ — освен някое пряко сблъскване, — той може плавно да се отпусне на своите поплавъци, без да се разлее нито една капка от чашите на посетителите в бара. Тази машина няма да се нуждае от извънредно сложната и скъпоструваща предохранителна аеронавигационна служба, без каквато авиацията не би могла да съществува; в случай на авария капитанът ще може спокойно да почака и да обмисли създаденото положение, без да се тревожи дали ще му стигне горивото. От тая гледна точка АВВ очевидно съчетава най-положителните качества на морските и въздушните плавателни съдове с твърде малко от техните недостатъци.

Най-поразяващите перспективи обаче, свързани с АВВ, се отнасят не до тяхната бързина и безопасност, а до обстоятелството, че за тях не съществува границата между сушата и водата. За презокеанската машина не ще бъде необходимо да спира на брега; тя може да продължи „плъзгането“ си навътре в континента, пренебрегвайки изцяло огромните пристанища и пристанищни градове, възникнали в продължение на пет хиляди години от съществуването на морската търговия. (Впрочем машината SR-N1 се понесе над брега, носейки на борда си двадесет напълно въоръжени морски пехотинци: представете си какво биха могли да извършат такива щурмови съдове в историческия ден „Д“^[1].

Всеки брегов участък, освен преградените от отвесни скали места, може да бъде пристанище за товарни или пътнически машини, плъзгащи се по въздуха. Те биха могли, почти без да спират, да продължат придвижването си, ако е необходимо с хиляди километра навътре в сушата и да оставят товара или пътниците си в самото сърце на континента. За тази цел те ще имат нужда само от достатъчно широки транспортни трасета, очистени от препятствия, високи повече от един-два метра; за тази цел отлично ще послужат изоставените и запустели железопътни линии, от които ще има в изобилие към края на настоящия век. Освен това тези ивици съвсем не трябва да остават безплодни площи, каквито са днешните шосета и железопътни трасета. Те ще могат да бъдат използувани за различни селскостопански цели — разбира се, не за пшенични посеви: прекалено жестоки ще бъдат изкуствените урагани, които ще се извиват над тях.

Описаното дотук навярно ще прозвучи неприятно за Сан Франциско, Нови Орлеан, Лондон, Лос Анжелсс, Неапол, Марсилия, както и за всички други морски пристанища, които пожелаете да си припомните. Но още по-лошо ще бъде за страни, които владеят големи водни пътища, като Египет и Панама.

Това е самата истина, „корабите“ на бъдещето не ще трябва да пълзят по тесни канали със скорост от пет възли и разноски от хиляда долара на час; те ще могат да се плъзгат над сушата двадесет пъти по-бързо и сами да избират пътищата си почти тъй свободно, както по море.

Много поучително и полезно за нашето общо умствено развитие ще бъде, ако разгледаме релефната карта на света и се опитаме да си представим къде ще минат търговските пътища на новите търговски превозни средства на бъдещето. Дали след петдесет години Оклахома сити няма да стане по-голямо пристанище от Чикаго? (Помислете си — колко милиона тонове товар може да се пренесе над Великата прерия!) Какъв маршрут трябва да има една надземна машина със сто хиляди тона товар, за да преодолее Скалистите планини, Андите или Хималаите? Няма ли Швейцария да стане голяма корабостроителна държава? Ще продължават ли да съществуват обикновените морски съдове, когато сушата и океанът ще се слеят в едно?

На всичките тия въпроси ние скоро ще трябва да си отговорим. Внезапното, неочакваното появяване на Апаратите на въздушни възглавници ни задължава особено активно да се занимаваме с умствена гимнастика; задълбочавайки се в проблема за пренасяне на товари със скоростта на звука през горните слоеве на атмосферата, ние съвсем сме пренебрегнали решителния обрат в транспорта, извършван на морското равнище — обрат, който може би ще ни изведе буквално до крайния предел в това отношение.