Артър Кларк
Профили на бъдещето (3) (Изследване границите на възможното)

2. Рискът да се предсказва: измяна на въображението

В предишната глава аз изказах мисълта, че много от изявленията, отричащи осъществимостта на разните научни идеи, както и крупните провали на пророците от миналото при предсказване на бъдещето, което се е намирало пред самите им очи могат да бъдат обяснени с „Измяна на дръзновението“. Когато Саймън Нюкомб „доказал“, че летенето във въздуха е невъзможно, всички основни положения на аеронавтиката са били вече налице — в работите на Кейли, Стрингфелоу, Шанют и други. Нюкомб просто нямал смелостта да погледне фактите в лицето. Всички основни уравнения и принципи на космическите полети са били вече формулирани от Циолковски, Годард и Оберт — и то с години, често и десетилетия по-рано; а в това време изтъкнати учени се присмивали на хората, които „се чувствували“ бъдещи астронавти. Тук неспособността правилно да се оценят фактите е стояла не толкова на интелектуална, колкото на морална основа. Критиците не притежавали нужната смелост, която техните научни убеждения би трябвало да им вдъхнат. Те нямали куража да повярват в истината дори и тогава, когато тя е била начертана пред очите им на техния роден математически език. Всички познаваме този вид малодушие, защото от време на време и ние го проявяваме.

Другата слабост, присъща на мнозина ясновидци, е по-малко осъдителна, но и по-интересна. Тя се проявява при случаи, когато всички възможни данни са уточнени и подредени правилно, ала решаващите, ключовите факти още не са открити, а и самата възможност за тяхното съществуване не е допускана.

Широко известен пример на подобна слабост представлява философът Огюст Конт, който в своя „Курс по позитивна философия“ (1835) се е опитал да определи границите на научните познания. В главата, посветена на астрономията, (книга 2, глава 1), той написал за небесните тела следните редове:

„На нас ни е ясен начинът, по който можем да определим тяхната форма, тяхното разстояние, техния обем и тяхното движение, ала ние никога не ще узнаем нищичко за тяхното химическо и минералогическо устройство; а камо ли пък за същества, живущи на тяхната повърхност… Ние трябва ясно да различаваме представата за Слънчевата система от представата за Вселената и никога да не забравяме, че нашите действителни интереси са насочени само към първата. Само в границите на Слънчевата система астрономията се явява като висша и положителна наука, каквато ние искаме да я видим… Звездите служат на нашата наука само като ориентировъчни позиции, по които можем да следим и опишем движенията, извършвани вътре в нашата система.“

С други думи, Конт стигнал до заключението, че звездите винаги ще си останат за нас само някакви своего рода небесни ориентири и че няма да представляват никакъв съществен интерес за астрономите. Само от планетите ние можем да се надяваме да добием някакви що-годе определени познания, и то ограничени само в областта на геометрията и механиката. Конт вероятно не би се поколебал да заяви, че такава наука като „астрофизиката“ е просто немислима.

Но ето че само половин век след неговата смърт почти цялата астрономия стана астрофизика; и само малцина от професионалните астрономи запазиха някакъв по-значителен интерес към планетите. Твърденията на Конт бяха опровергани по решителен начин от изобретяването на спектроскопа, който не само че ни разкри „химическото устройство“ на небесните тела, но ни разказа за далечните звезди много повече, отколкото ние знаем за близките до нас планети.

Конт не трябва да се обвинява в това, че не е могъл да предвиди появяването на спектроскопа: никой човек на света не би могъл да си представи спектроскопа или още по-остроумните инструменти, постъпили напоследък в оръжейната на астронома. Неговият случай обаче трябва да ни послужи като предупреждение, което не бива никога да забравяме: дори и неща, безспорно неосъществими при дадено ниво на техниката, могат да станат напълно реални в резултат на нови, неочаквани научни открития. Поради самото им естество такива „пробиви“ в науката едва ли могат да се предвидят, но в миналото те са ни помагали да се справим с толкова много непреодолими препятствия, че никаква картина на бъдещето не може да се смята за правдоподобна, ако в нея не фигурират подобни възможности.

Друг един много известен случай на измяна на въображението се отнася до лорд Ръдърфорд, който повече от всеки друг спомогнал за разкриване вътрешната структура на атома. Ръдърфорд често се присмивал на ония ловци на сензации, които предсказвали, че рано или късно ние ще можем да обуздаем енергията, скрита в материята. Но ето че само пет години след неговата смърт (1937) първата верижна ядрена реакция бе осъществена в Чикаго. При цялата си изключителна прозорливост Ръдърфорд пропуснал да предвиди, че е възможно да се открие такава ядрена реакция, при която ще бъде освободена повече енергия, отколкото е необходима за нейното пораждане. За освобождаване на скритата в материята енергия е било нужно само едно нещо — ядрен „огън“, аналогичен на огъня при химическото горене; и разпадането на урана ни представи тази възможност. След това откритие обуздаването на ядрената енергия стана вече неизбежно, макар че без заплахите от война този процес можеше да продължи повече и от половин век.

Примерът на лорд Ръдърфорд показва, че най-надеждните прогнози за развитието на една или друга наука могат да ни дадат не само хората, които се явяват като всепризнати авторитети в дадена област. Премногото знания могат да спънат колелата на въображението. Аз се опитах да оформя тия основани върху наблюдения изводи като „закона на Кларк“, който може да бъде изразен по следния начин:

„Когато някой изтъкнат, ала вече навлязъл в годините учен заяви, че еди-каква си идея е осъществима, той е почти винаги прав. А когато същият този учен заяви, че еди-коя си идея е неосъществима, той по всяка вероятност греши.“

Може би определението „навлязъл в годините“ има нужда от пояснение. В полето на физиката, математиката и астронавтиката то означава повече от тридесет години, в другите науки старческото слабоумие настъпва понякога след четиридесетте години. Съществуват, разбира се, блестящи изключения; но както е известно на всеки изследовател, току-що напуснал университетската скамейка, по-възрастните от петдесет години учени ги бива само да заседават на научни конференции и трябва на всяка цена да се държат по-далеч от лабораториите.

Излишък на въображение се среща значително по-рядко, отколкото недостиг; когато това се случи, неговият нещастен притежател бива постигнат от всевъзможни беди и неуспехи — освен ако той е достатъчно благоразумен само да излага идеите си на хартия, а не и да се опитва да ги осъществи. Към първата категория се отнасят всички автори на научна фантастика, „историци“ на бъдещето, като Роджър и Франсис Бейкън.

Монахът Роджър Бейкън (1214–1292) успял да си представи оптически инструменти, самоходни плавателни съдове и летателни машини — тоест устройства, далеч надхвърляйки пределите на съществуващата и дори на логически предвидимата техника на неговото време. Трудно може да се повярва, че долните редове са били написани през XIII век:

„Може да се направят такива машини, с помощта на които и най-големите кораби, управлявани само от един човек, ще се движат с по-голяма скорост, отколкото ако са пълни с матроси. Може да се построят колесници, които ще се носят с невероятна бързина без помощта на никакви животни. Може да се създадат летящи машини, в които човек, седнал спокойно и размишлявайки над каквото му е приятно, ще пори въздуха с изкуствените си криле подобно на птица… а също и машини, които ще позволят на човек да ходи по дъното на морето…“

Сам по себе си този откъс представлява тържество на въображението над суровите факти. Всичко споменато в него вече се е сбъднало; и все пак по времето, когато е бил писан, той е бил по-скоро проява на вяра, отколкото на логика. Напълно възможно е, щото всяко дългосрочно предсказване, за да бъде точно, трябва да има такъв характер. Истинското бъдеще не подлежи на логическо предвиждане.

Великолепен пример на човек, чието въображение е изпреварило епохата, в която е живял, може да послужи английският математик Чарлз Бабедж (1792–1871). Още през 1819 година Бабедж разработил принципите, легнали в основата на автоматическите сметачни машини. Той разбрал, че всички математически изчисления могат да бъдат разложени на ред последователни операции, които, теоретически погледнато, биха могли да бъдат изпълнени от машини. Получил правителствена субсидия в размер от 17 000 лири — твърде значителна сума за онова време, — той се заел да построи своята „аналитична машина“.

Макар че посветил на това дело цялата останала част от живота си и не малка част от личното си състояние, Бабедж не успял да го завърши. Причината за това била, че точната обработка на детайлите, необходими за изработването на разните шайби и зъбчати колелета, тогава просто не съществували. Със своите опити той спомогнал за развитието на машиностроенето, така че в крайна сметка правителството си получило обратно своите 17 000 лири заедно с лихвите. В наше време това наистина се оказа доста проста задача — да се завърши машината на Бабедж, която днес е една от най-големите забележителности на Лондонския научен музей. Обаче докато бил жив, Бабедж успял само да демонстрира работата на сравнително малка част от цялата замислена от него машина. Десет — дванайсет години след смъртта на Бабедж неговият биограф писал: „Този необикновен паметник на теоретическия гений си остава и несъмнено завинаги ще си остане само една теоретическа възможност.“

Днес вече може малко да се каже в защита на това „несъмнено“. В наши дни хиляди сметачни машини работят по принципите, които Бабедж ясно формулирал още преди сто години — само че сега те решават задачи от такъв широк обсег и с такава бързина, за каквито той не е могъл дори и да мечтае. Случаят с Бабедж е особено интересен и трагичен именно поради това, че този учен изпреварил своята епоха не с една, а с цели две технически революции. Ако в 1820 година бе съществувало точно машиностроене, Бабедж би могъл да построи своята „аналитична машина“ и тя е щяла да работи много по-бързо от човека, ала много бавно според днешните стандарти: тъй като е щяла да зависи — в буквалния смисъл на думата — от скоростта на движението на разните зъбчати колела, валове шайби и храпови механизми.

Автоматическите изчислителни машини не можеха да станат такива, каквито са днес, докато електрониката не им осигури бързина на действието хиляди и милиони пъти по-голяма от бързината, възможна при чисто механичните устройства. Този етап на развитие в техниката бе достигнат едва през 1940 година и с неговото настъпване Бабедж беше тутакси реабилитиран. Неговото нещастие се състои не в недостиг на въображение, а просто в това, че се бе родил сто години по-рано.

Има само един начин да се подготви човек за предсказване на „невъзможни“ открития — той е да се опита да запази широк мироглед и пълна непредубеденост, нещо, което трудно се постига дори и от хора с най-силна воля. Наистина разум, който възприема абсолютно всичко, би си останал винаги пуст и липсата на всякакво предубеждение и на всякакъв предразсъдък представлява непостижим идеал. Все пак съществува един вид умствено упражнение, което може да послужи за добра начална тренировка на тези, които желаят да предсказват бъдещето. Всеки, който иска да вижда напред, трябва мислено да се върне назад — цяло едно поколение, да речем, към 1900 година — и да се запита каква точно част от съвременната техника би била не само невероятна, а и непостижима за най-способните хора на науката по онова време.

Хиляда и деветстотната година е удобна, кръгла дата: именно по онова време в науката започва да настъпва пълен хаос. Ето какво пише Джеймс Конънт по този въпрос:

„Някъде към 1900 година науката направила съвсем неочакван завой. В историята на науката са известни няколко теории, които са извършили истински научни революции; известни са също и доста много епохални открития. Но това, което се случило в периода между 1900 и, да речем, 1930 година, е нещо съвсем различно; то било провал на всеобщото мнение по въпроса — какво може с увереност да се очаква от експериментирането.“

П. У. Бриджмън е изразил същото нещо още по-силно:

„Физиците преживяха интелектуална криза, предизвикана от откриването на такива експериментални факти, каквито те не само че не са предвиждали преди това, но дори не са и предполагали, че съществуват.“

Сгромолясването на „класическата“ наука фактически започва с откриването на лъчите „Х“ през 1895 година от Рьонтген. Това беше първото ясно, достъпно за обикновения човек указание, че нашата обща представа за Вселената — представа, смятана дотогава за разумна, в действителност не е чак толкова разумна. Лъчите „Х“ — самото им название отразява объркването както на учените, така и на широката публика — можеха да проникват през твърдите тела така, както светлината прониква през парче стъкло. Дори и най-дръзкият пророк никога не си е представял, че ще може да се гледа вътре в човешкото тяло и че с това ще се извърши пълен преврат в терапията и хирургията.

Откриването на рентгеновите лъчи било първото крупно навлизане в област, където нито един човешки ум още не бе се осмелявал да проникне. И все пак това откритие представлявало само един незначителен намек за още по-далечните, още по-изумителните открития: радиоактивността, вътрешното устройство на атома, теория за относителността, квантовата механика, принципа на неопределеността…

В резултат на всичко това изобретенията и техническите уреди в нашия, съвременния свят могат да се разделят на две рязко отличаващи се една от друга категории. Към едната група се отнасят машини, чието действие би било напълно разбрано от който и да било голям мислител на миналото; към другата — машини, които биха смаяли и най-забележителните умове на древността. И то не само на древността: Едисон и Маркони биха могли да се побъркат, ако се опитаха да разберат принципите на действие на някои от техническите уреди, които днес влизат в строя.

Ще приведа няколко примера, за да подчертая тази своя мисъл. Ако вие покажехте, да речем, един съвременен дизелов мотор, един автомобил, една парна турбина или въртолет на Бенжамин Франклин, на Галилей, на Леонардо да Винчи или на Архимед — този списък покрива период от цели две хиляди години, — те всички без особени трудности биха разбрали как тия машини работят. Всъщност Леонардо би познал някои измежду тях от скиците в своите албуми. И четиримата биха останали смаяни от материалите и майсторското изпълнение на нещата, които биха им се сторили вълшебни по своята точност; но веднъж преживели тия първи минути на изумление, те биха се почувствували напълно у дома си, разбира се, ако само не се загледат много подробно в спомагателните електроснабдителни и контролни системи.

Ала нека предположим, че на тях им се случи да имат работа с някой телевизор, с електронна изчислителна машина, с атомен реактор или с радиолокационна инсталация. Независимо от сложността на всички тези устройства, самите елементи, от които те се състоят, биха си останали съвсем неразбираеми за всеки човек, роден преди настоящия век. Каквото и да бъде нивото на неговите знания и интелектуално развитие, самият негов мисловен апарат не ще му позволи да разбере какво представляват електронните лъчи, транзисторите, разпадането на атома, вълноводите и електроннолъчевите тръби.

Цялата мъчнотия, повтарям, съвсем не се крие в сложностите: най-трудно би било да се обяснят принципите на действие на някои от най-простите съвременни устройства. Един особено нагледен пример представлява атомната бомба (поне нейните първообрази). Защото какво може да бъде по-просто от удрянето на две метални парчета едно о друго? И все пак как бихте могли да обясните, да речем, на Архимед защо в резултат на това се появява разрушение, много по-опустошително от цялата Троянска война.

Да предположим, че вие се изправите пред който и да е учен от края на деветнадесетия век и му кажете: „Ето тук са две частички от веществото, наречено уран-235. Ако ги държите далеч едно от друго, нищо няма да се случи. Но ако изведнъж бързо ги приближите едно към друго, от тях ще се освободи такова количество енергия, каквото може да се получи при изгарянето на десет хиляди тона въглища.“ Колкото и прозорлив да бъде този ваш учен от миналия век, каквото и въображение да притежава, той би казал: „Вятър работа! Това е вълшебство, а не наука. В действителния свят подобни неща не могат да се случат!“ А към 1890 година, когато били положени (поне така се мислело тогава) основите на физиката и термодинамиката, вашият учен би могъл точно да ви обясни защо именно това е вятър работа.

Той би ви казал например следното: „Енергията не може да се създаде от нищо. Тя трябва да дойде от химическа реакция, от електрическа батерия, от навита пружина, от нагорещен и сгъстен газ, от въртящ се маховик или от някой друг определен източник. В дадения случай всички подобни източници са изключени; а дори и да не са — количеството енергия, споменато от вас, ще бъде просто абсурд. Ами че тя е милион пъти по-голяма от енергията, която може да се получи при най-мощната химическа реакция!“

Възхитителното в този случай е, че дори и тогава, когато съществуването на атомната енергия беше напълно признато — да речем, малко преди 1940 година, почти всички учени навярно биха се изсмели на идеята да се освободи тази енергия посредством събирането на две парченца метал. Тези, които вярваха, че атомната енергия рано или късно ще бъде освободена, с почти пълна сигурност си представяха, че това ще бъде извършено от сложни електрически уреди — от рода на „разложители на атома“ и т.н. В крайна сметка вероятно така и ще стане; изглежда, че на нас ще ни трябват такива машини за синтезиране ядрата на водородни атоми в промишлен мащаб. Но все пак — кой може да каже?

Съвсем неочакваното откритие на разпадането на урана в 1939 година направи възможни такива крайно прости (ако не на практика, то поне на теория) устройства като атомната бомба и ядрения реактор. Никой учен никога не би могъл да предвиди и предскаже тяхното създаване, а ако някой би сторил това, всички негови колеги щяха да му се присмеят.

За развитието на въображението е крайно поучително и полезно да се направи списък на предвидените и непредвидените изобретения и открития — нещо, което ще се опитам да сторя.

Всичко изброено в лявата колона е вече създадено или открито; всичките тия новости крият в себе си елементи на нещо неочаквано или съвсем изумително. Доколкото ми е известно, нито едно от тези изобретения или открития не е било предвидено дълго преди неговото появяване.

В дясната колона обаче са представени идеи, познати на човечеството отпреди стотици, дори хиляди години. Някои от тях са вече осъществени, други ще бъдат осъществени, а трети са може би неосъществими. Но кои именно се отнасят към третата категория!

Непредвидено	Предвидено
Рентгенови лъчи	Автомобили
Ядрена енергия	Летателни машини
Радио и телевизия	Парни двигатели
Електроника	Подводни лодки
Фотография	Телефони
Звукозаписи	Космически кораби
Квантова механика	Роботи
Терия на относителността	Смъртоносни лъчи
Транзистори	Трансмутация[1]
Мазери и лазери	Изкуствен живот
Свръхпроводници, свръхтечност	Безсмъртие
Атомни часовници, ефект на Мьосбауер	Невидимост
Определяне състава на небесните тела	Левитация
Установяване възрастта на материалите (С14 и др.)	Телепортация[2]
Откриване на невидими планети	Връзка с покойници
Йоносфера, радиационни пояси на ван Ален	Зрително проникване в миналото и бъдещето
	Телепатия

Дясната колона е умишлено провокационна; в нея наред със сериозните научни предположения е включена и чиста фантазия. Ала единственият начин да открием границите на възможното е да преминем малко неговите предели и да навлезем в областта на невъзможното. Именно това бих желал да сторя в следващите глави; и все пак аз много се страхувам, че от време на време и в мен ще се прояви недостиг на въображение, ако не на дръзновение. Защото, хвърляйки поглед надолу по лявата колона, аз ясно си давам сметка, че само преди десетина години много от изброените в нея новости аз сам бих смятал за неосъществими…