Артър Кларк
Профили на бъдещето (20) (Изследване границите на възможното)

19. Продължителният здрач

Гледайки назад към написаните глави, аз забелязвам множество противоречия и редица пропуски. Що се отнася до първите, за тях аз не се разкайвам по причини, които изложих в увода. Опитвайки се да изследвам някои съперничещи и дори самоизключващи се възможности, аз се стремях да проследя всяка една до края на нейното развитие. В едни случаи този мой опит пораждаше чувство на гордост както за миналите, така и за бъдещите постижения на човека, в други ни доведе до убеждението, че по само себе си ние представляваме един твърде ранен в историята на еволюцията стадий, на който е съдено да потъне в забвение, оставяйки само някаква незначителна следа във вселената. Тук всеки читател трябва сам да си избере свое гледище, обаче каквато и позиция да заеме, добре би било да си остави път за отстъпление…

Що се отнася до пропуските и празнотите, то едни от тях се обясняват, откровено казано, с отсъствието на интерес от моя страна, други — с това, че аз не се считам за достатъчно подготвен да разгледам този или онзи проблем. Именно поради последната причина не са развити по-подробно медицинските и биологическите теми. Напълно възможно е, че много от бъдещите постижения в областта на получаването, възприемането и преработката на информации, както и в тяхното произвеждане могат да се базират на живи или почти живи организми, а не на неорганически устройства. Природата безплатно ни доставя толкова много изумителни механизми, че наистина би било глупаво да не ги използуваме докрай. Аз съм почти сигурен, че нашите потомци ще използуват множество разумни животни за извършването на такива работи, които иначе би трябвало да бъдат изпълнявани от твърде скъпи и сложни по своето устройство работи.

Във връзка с това аз бих могъл да разгледам опитите, които се провеждат от д-р Лили и неговите сътрудници, за установяване на контакт с делфините^[1]. Бих могъл да разкажа още по-подробно за възможните контакти с извънземни разумни същества с помощта на направлявани радиолъчи и лазери. Една от тия задачи, а може би и двете рано или късно ще бъдат осъществени. Но перспективите, които те откриват, са толкова безпределни, че е просто безполезно засега да се мисли върху тях; в тези области все още няма погранични стълбове, които да отделят науката от фантазията.

Аз бих могъл също така да разгледам актуалния проблем за комуникационните връзки между хората. Създаването на „машинен език“ за изчислителните машини несъмнено ще окаже съществено обратно въздействие върху лингвистиката. Някои учени дори се опитват вече да създадат логически език, освободен от неопределеностите и дефектите на всички съществуващи езици. Това е много по-смел план от изобретяването на още един Есперанто или Интерлингва — той ни извежда до самите основи на мисловния процес. (Един такъв опит е описан в статията „Логлан“, поместена в юнския брой на списанието „Сайентифик америкън“, 1960 година.) Макар и да смятам, че логическият език не ще бъде подходящ за писане на стихове и любовни писма, създаването на такъв език трябва да бъде поздравено и насърчено. Може би след време бъдещето ще има два езика — един за мислене и друг за чувствуване. Вторият от тях може да се окаже свойствен само на хората, а първият ще намери всеобщо, универсално приложение.

Управлението на времето, а в крайна сметка и на климата представлява още един предмет, който би могъл да бъде разискван по-надълго и широко. Независимо от очевидната важност на този проблем за нашите дела неговото разрешаване впоследствие ще изведе до възможното осъществяване на така нареченото „планетно строителство“ — тоест преобразяването на други небесни тела до такава степен, че те да станат годни за обитаване. Търсенето на признаци за подобна деятелност на другите планети във вселената може да стане главна задача на утрешните астрономи — задача, която досега се считаше за второстепенна; като доказателство за това може да послужи все още неразрешеният спор около марсианскияте „канали“.

Известни видове симетрични или подредени структури, някои форми на освобождаване на енергия са тъй аномални за природата, че дават указания за участието на разум в техния произход. Когато енергията, еквивалентна на няколко мегатона, се появява в зона с диаметър от няколко километра, това може да бъде вулкан; но когато източникът на тази енергия се приближава по размер до точка, това може да бъде само бомба.

Радиоастрономите днес откриват някои извънредно необичайни явления в други галактики; на звездата Алфа на Дева (М-87) например е забелязана ярка струя, излизаща от нейните недра, подобна на прожекторен лъч, дълъг със стотици светлинни години. Забележителното тук е концентрацията на енергия в тази струя: тя е еквивалентна на енергията на милиони свръхнови звезди или на излъчванията от трилиони обикновени звезди. За да се произведе и изхвърли такава енергийна струя, е необходимо пълното анихилиране на маса, еквивалентна на около сто слънца!

Това явление не може да се обясни с нито един от нам известните природни процеси; това би било все едно да се сравнява водородната бомба с някой гейзер. Възможно е да съществува някакво естествено обяснение, което ние все още не сме открили, но тук се появява изкушението да помислим и за една друга възможност. Разполагайки с достатъчно време, разумните същества могат да постигнат такова могъщество, че да бъдат в състояние да се разпореждат по своя воля не само с планетите, не само със звездите, но и с цели галактики. Ако струята, открита на М-87, е изкуствена, тогава какво е нейното предназначение? Дали не е опит да се изпрати сигнал през междугалактическото пространство? Или е някакво съоръжение на космически инженери? Или оръжие? Или пък това е страничен продукт на някакви недостъпни за нашето разбиране религии и философии, както, да речем, Великата пирамида на нашата планета — огромен символ на вече забравен и чужд за нас начин на мислене?

За реализирането на такива проекти са необходими невъобразимо дълги срокове и приемственост на култури от мащаби, непостижими за нас. Що се отнася до времето, то е било предостатъчно — в това не можем да се съмняваме. Всяко поколение астрономи увеличава възрастта на вселената десет пъти; според съвременната оценка, тя се изчислява на около двадесет и пет милиарда години. Ако приемем, че човешката цивилизация е около милион пъти по-млада от нашата галактика, то ние може би няма да направим голяма грешка!

Но очевидно и възрастта на галактиката е само един миг в сравнение с вечността, която се простира напред. Такива звезди като Слънцето при сегашната им разточителна щедрост на излъчвания могат да горят още милиарди години; после, след разни вътрешни изменения, те ще преминат към по-скромна форма на съществуване — като звезди джуджета. И тогава тия „поумнели“ звезди прахосници ще могат да светят непрекъснато в продължение на периоди от време, измервани не вече в милиарди, а в трилиони години. Планетите на такива звезди, ако бъдат така отдалечени от тях, както е Земята (или дори Меркурий) от Слънцето, ще стигнат до температури със стотици градуси под нулата. Но по онова време, за което става дума, разумните същества ще могат да попреместят естествените или изкуствени планети по-близо до своето Слънце, да се посгреят около него, докато наближи вечното вледеняване — тъй както в далечното минало нашите диви прадеди са се трупали около огъня, за да се запазват от студа и от нощните хищници.

В един бележит елегически откъс Бертран Ръсел казва:

„…всичкият този многовековен труд, всичката преданост, всичкото вдъхновение, всичкото зряло сияние на човешкия гений — са обречени на изчезване в безбрежната смърт на слънчевата система; и целият този храм на човешките постижения неизбежно ще бъде погребан под останките на рухналата вселена… — всички разсъждения от този род, ако и да не са съвсем безспорни, са тъй близко до достоверността, че нито една философия, която ги отхвърля, не може да се надява да просъществува за дълго.“

Може това да е донякъде вярно; но от рухването на Вселената нас ни отделят толкова невъобразимо дълги периоди от време, че то никога няма да окаже каквото и да било влияние непосредствено върху човешкия род. А може би и върху който и да е от видовете същества, намиращи се където и да било на тази танцуваща вихрушка от звезди, която ние наричаме Млечен път.

Нашата галактика сега притежава своята ранна пролет — пролет, изпълнена с великолепието на такива блестящи синьобели звезди като Вега и Сириус и в много по-скромна степен нашето Слънце. И само след няколко бързоотлитащи милиарди години, когато увехне горещата младост на всичките тия звезди, ще започне истинската история на вселената.

Това ще бъде епоха, осветявана само от червените и инфрачервените излъчвания на мъгляво блещукащи звезди, които биха били почти невидими за нашето око; и все пак мрачните фонове на тази почти вечна Вселена ще са изпълнени с цветове, красота и величие за тия незнайни същества, които ще се приспособят към новите условия. Те ще знаят, че пред тях лежат не милиони години, с които ние измерваме продължителността на геологическите епохи, не милиарди години, с които измерваме възрастта на звездите, а години, които ще бъдат пресмятани буквално в трилиони.

Те ще разполагат с достатъчно време през тия безкрайни милиарди години, за да опитат всичко и всичко да познаят. Те не ще приличат на богове, тъй като никой от боговете, които ние можем да си въобразим, не са притежавали такова могъщество, с каквото ще разполагат тия същества. И все пак те навярно ще ни позавиждат на нас — греещите се на ярката светлина на мирозданието… защото ние сме познавали Вселената, когато е била млада.