Артър Кларк
Профили на бъдещето (2) (Изследване границите на възможното)

1. Рискът да се предсказва: измяна на дръзновението

Преди да решим да станем професионални предсказатели на бъдещето, полезно е да видим какви успехи са постигнали в това опасно поприще другите, а още по-полезно е да се изясним къде именно те са се провалили.

С досадна монотонност мнозина от признатите за напълно осведомени хора на науката са провъзгласявали всевъзможни закони за това — кое е технически осъществимо и кое е неосъществимо и са грешили по най-жесток начин — нещо, което понякога се е откривало още преди да засъхне мастилото под техните пера. Едно по-внимателно изследване на подобни грешки ни позволява да установим, че те зависят от два фактора: или от недостиг на дръзновение, или от измяна на въображението.

Изглежда че недостигът на дръзновение е по-често явление; то се проявява всякога, когато бъдещият пророк дори и при наличността на всички необходими факти се оказва неспособен да види, че те водят само към едно неизбежно заключение. Някои от тези пропуски са просто невероятно смешни и могат да послужат за предмет на интересно психологическо изследване. „Те казват, че това е неосъществимо“ — тая фраза се среща в историята на всички изобретения. Не зная дали някой се е опитвал да разбере причините защо „те“ са казали така, и то често пъти със съвсем неоправдана злоба.

Днес е почти невъзможно да възстановим интелектуалната атмосфера от времето на първия локомотив, когато разните критици мрачно са заявявали, че всеки, който постигне страшната скорост от четиридесет километра в час, непременно ще умре от задух. Трудно е да се повярва, че само преди осемдесет години към идеята за електрическо осветяване на жилищата са се отнасяли с насмешка всички „експерти“, освен тридесетгодишния американски изобретател Томас Алва Едисон. Когато през 1878 година Едисон — вече внушителна фигура, с фонографа и въгленовия микрофон като свой актив, съобщил, че работи върху създаването на лампа с нажежаема жичка, акциите на газовите компании започнали катастрофално да спадат. Тогава английският парламент назначил комисия да разгледа този въпрос (що се отнася до излъчване на комисии, Устеминстър може да бие Американския конгрес със затворени очи).

Изтъкнатите специалисти доложили, за голямо удоволствие на газовите компании, че идеите на Едисон били „достатъчно добри за нашите приятели отвъд океана… но не заслужавали вниманието на учените и практични хора“. А сър Уйлям Прийс, главен инженер при Британското управление на пощите, категорично заявил, че „използуването на електрическата енергия за осветление е най-глупавата приумица“. И човек сега има чувството, че глупава е била не приумицата…

Интересно е, че към позорния стълб е била прикована като научна абсурдност не някоя причудлива, безсмислена идея от рода на вечния двигател, а скромната мъничка електрическа крушка, която ето вече три поколения хора ползуват, освен, разбира се, когато тя изгори и ги остави на тъмно. Но макар че по този въпрос Едисон се е оказал далеч по-прозорлив от своите съвременници, по-късно той сам е показал същото късогледство, от което е страдал Прийс, като се опълчил против въвеждането на променливия ток.

Най-известните и може би най-поучителните пророчески грешки, свързани с липсата на дръзновение, се отнасят към авиацията и космонавтиката. В началото на двадесетия век учените почти единодушно твърдели, че полетът на апарати, по-тежки от въздуха, е невъзможен и че всеки опит да се построи самолет е чисто и просто глупава работа. Великият американски астроном Саймън Нюкомб написал една много известна статия, която свършва с думите:

„Авторът смята за напълно доказано, доколкото това е възможно за което и да е физическо явление, че никакви възможни съчетания на познати вещества, на познати видове машини и познати форми на енергия не могат да бъдат въплътени в какъвто и да било апарат, практически пригоден за продължително летене на човек във въздуха…“

Странно е наистина, че същият този Нюкомб е имал достатъчно широки възгледи: той признал, че някакво съвсем ново откритие — например неутрализация на земната притегателна сила — може да направи полетите във въздуха осъществими. Ето защо Нюкомб не може да бъде обвинен в недостиг на въображение; неговата грешка се състои в опита му да се разпорежда със законите на аеродинамиката, без да има нужните познания в тази наука. Той не е могъл да си представи, че техническите средства за полет във въздуха са били вече налице — в това именно се изявява и неговата липса на дръзновение.

Защото статията на Нюкомб си извоювала голяма популярност по същото време, когато братята Райт, в чиято велосипедна работилница не са се намирали никакви антигравитационни устройства, започнали да прикрепят крила към бензиновия мотор. Когато новината за техния успех стигнала до астронома, той се посмутил само за миг. Да, летателни апарати може и да се появят като краен резултат на човешките технически възможности — съгласил се Нюкомб, — но те едва ли ще имат някакво практическо значение, тъй като е изключено да могат да носят допълнителен товар освен самия пилот…

Подобни откази да се приемат фактите, които днес са вече очевидни, продължават да се повтарят през цялата история на авиацията. Ще си позволя да цитирам друг един астроном — Уилям Пикеринг. Ето как той поучава непросветената публика само няколко години след като първите самолети започнали да летят:

„Въображението на хората често си представя гигантски летателни машини, които пресичат устремно атлантическия океан и носят на борда си множество пътници подобно на съвременните морски параходи… Може без колебание да се каже, че тези идеи са съвършено фантастични; и ако някаква машина прелети над океана с един-двама пътници, разноските по този полет ще бъдат приемливи само за капиталиста, който може да си има и собствена яхта. Друго разпространено заблуждение е очакването този самолет да развива голяма скорост. Трябва да се помни, че съпротивлението на въздуха расте пропорционално на квадрата на скоростта, а извършваната работа — пропорционално на куба… Ако с 30 конски сили ние можем да достигнем скорост от 64 километра в час, то за да имаме скорост от 160 километра в час, на нас ще ни трябва мотор с мощност от 470 конски сили… Съвсем ясно е следователно, че със средствата, с които днес разполагаме, авиацията не може да се състезава по скорост нито с локомотива, нито с парахода.“

Впрочем повечето от неговите колеги астрономи смятали, че Пикеринг притежавал премного разпалено въображение; например той бил склонен да приеме, че на Луната има растителност, а може би и насекоми. На мен ми е особено приятно да отбележа, че преди неговата смърт, в 1938 година, на осемдесетгодишна възраст, професор Пикеринг имаше възможността да види самолети, които летят със скорост 640 километра в час и които носят на борда си повече от „един-двама“ пътници.

По-близо до наши дни, в разцвета на космическата ера, предсказанията започнаха да се оправдават (и опровергават) в непознати досега мащаби и бързина. Тъй като и аз самият съм вземал участие в това и като всеки смъртен и аз съм способен да се откажа от удоволствието да се провикна: „Нали ви казах, че така ще стане!“ — тук бих искал да напомня няколко изявления относно космическите полети, направени в миналото от изтъкнати учени. Някой все трябва да стори това, за да поразтърси забележително взискателната памет на някои песимисти, които се хвърлят от една крайност към друга. Бързината, с която тия, които някога са се провиквали: „Това е неосъществимо!“, се отмятат и преминават към: „Аз винаги съм казвал, че това е възможно!“ — е наистина поразителна!

Идеята за космически полети като реална възможност за пръв път стигна до широката публика през 1920 година, когато вестниците съобщиха за работата на американеца Робърт Годард и румънеца Херман Оберт (много по-раншните изследвания на Циолковски тогава бяха малко известни извън границите на Русия). Когато идеите на Годард и Оберт, изопачени както винаги от пресата, се промъкваха сред хората на науката, те бяха посрещнати с викове и присмех. Като пример на критическите нападки, с които е трябвало да се сблъскат пионерите космонавти, аз представям откъс от статията на някой си професор А. У. Бикертън, печатана през 1926 година. Препоръчвам той да бъде прочетен внимателно като ненадминат образец на арогантно невежество.

„Глупавата идея да се стреля към Луната е пример на абсурдната крайност, до която в резултат на ограничената до порочност специализация стигат учените, работещи изолирано в «непроницаеми за мисълта» кабинети. Нека се опитаме да анализираме критически това предложение. За да може снарядът напълно да преодолее силата на земното притегляне, той ще трябва да развие скорост от 11 километра в секунда. Еквивалентната топлинна енергия на един грам при такава скорост се състои от 15180 калории… Енергията на нитроглицерина — най-силното взривно вещество, с което разполагаме — е по-малка от 1500 калории на 1 грам. Следователно дори и ако не носи никакъв допълнителен товар върху себе си, самото взривно вещество разполага само с 1/10 от енергията, която му е необходима, за да се отскубне от Земята… От това става ясно, че предложението по принцип е неосъществимо.“

Възмутените читатели в Народната библиотека на град Коломбо започнаха сърдито да ми сочат табелката с надпис „Пазете тишина“, когато открих горецитирания бисер. Заслужава той да бъде разгледан по-подробно, за да установим как именно тази „порочна специализация“, ако можем да си послужим с неговия израз, е накарала почтения професор да се обърка толкова много.

Първата му грешка се крие в изречението: „Енергията на нитроглицерина — най-силното взривно вещество…“ А за всеки навярно е ясно, че от ракетното гориво ние очакваме енергия, а не избухливост, не нейното устремно освобождение; всъщност нитроглицеринът, както и подобните нему взривни вещества съдържат на единица тегло значително по-малко енергия, отколкото такива смеси като керосин и течен кислород. Това е било ясно изтъкнато от Циолковски и Годард много години по-рано.

Втората грешка на Бикертън е още по-непростима; нещо повече, тя е чисто и просто признак на тъпота. Какво от това, ако нитроглицеринът разполага само с 1/10 от енергията, необходима, за да се преодолее земното притегляне? Това само означава, че за изпращането в космоса на един килограм полезен товар ще трябва да се употребят поне десет килограма нитроглицерин.^[1]

Защото самото гориво съвсем не трябва да „избяга“ от Земята: то може да бъде изразходвано близо до нейната повърхност; цялата работа се състои в това: необходимата енергия да бъде предадена на полезния товар. Когато тридесет и три години след изявлението на професор Бикертън, че космическите полети са невъзможни, бе пусната станцията „Луна 2“, по-голямата част от няколкостотин тона керосин и течен кислород бяха изразходвани недалеч от повърхността на СССР, ала половинтонният полезен товар достигна Морето на дъждовете на Луната.

Като заключение на всичко казано дотук мога само да прибавя, че сред книгиге, написани от професор Бикертън, който бе активен популяризатор на науката, се намира и една със заглавие: „Бедствия, застрашаващи пионера“. Ала сред бедствията и опасностите, които очакват пионерите, трудно могат да се открият по-тежки и по-обезсърчителни бедствия, отколкото приготвените от подобни бикертоновци.

През цялото време от 1930 до 1940 година мнозина видни учени непрестанно се подиграваха с пионерите на ракетните полети. Всеки, който има достъп до някоя добре снабдена университетска библиотека, може да намери съхранена за потомствата върху страниците на януарския брой на „Философикъл магазин“ от 1941 година една статия, особено интересна поради известното име на нейния автор.

Това е статията на видния канадски астроном Дж. У. Кямпбел, професор в университета „Албърта“, озаглавена „Ракетен полет към Луната“. След като цитира няколко реда от един труд на Едмънд (1938): „…излитането на ракетата към Луната сега изглежда не тъй отдалечена възможност, каквато е била телевизията преди сто години“, професорът пристъпва към математическите анализи на този проблем. След няколко страници, пълни с изчисления, той стига до заключението, че за да се изведе в орбита 1 килограм полезен товар, теглото на ракетата при излитането й трябва да достигне няколко милиона тона!

Фактически при днешните примитивни горива и ниво на техниката това съотношение се равнява приблизително на един тон на фунт полезен товар. Наистина отчайващо съотношение, обаче съвсем не тъй лошо, както бе изчислил споменатият професор. И все пак неговите изчисления са били безупречни! Тогава къде се крие грешката му?

Преди всичко в неговите изходни предпоставки — безнадеждно далеч от действителността. За извеждане в орбита на своята ракета той избрал траектория, фантастически разточителна в енергийно отношение; той приел толкова малко ускорение, че по-голямата част от горивото трябвало да бъде изразходвано на малка височина за преодоляване гравитационното поле на Земята. Това е все едно при изчисляване конструкцията на автомобила да се предполага, че той ще се движи със затегнати спирачки. Нищо чудно тогава, че Кямпбел стигнал до следното заключение: „Макар че е винаги рисковано да се правят отрицателни прогнози, ние все пак смятаме за крайно оптимистично твърдението, че ракетният полет към Луната днес не е тъй далечна перспектива, каквато е била телевизията преди сто години“.

И аз съм убеден, че мнозина от абонатите на „Философикъл магазин“, когато са чели тези редове през 1941 година, са си помислили: „Е, сега вече ония смахнати ракетчици ще разберат къде им е мястото!“

А точните изчисления били публикувани от Циолковски, Оберт и Годард дълги години преди това. И макар че трудовете на първите двама автори по онова време не са били тъй лесно достъпни, то изследването на Годард „Метод за достигане на пределни височини“ е било смятано вече за класическо произведение и е било издадено от Смитсоновия институт — име, което се е ползувало с голяма известност. Ако професор Кямпбел го беше прегледал или поне разлистил, някои от работите на няколко автори, компетентни по този въпрос (а такива е имало дори и тогава, в 1941 година), той не би заблудил нито себе си, нито своите читатели. Нямаше също така да трябва да се помирява с доста саркастичния анализ на статията си, анализ, който аз публикувах в септемврийския брой на „Джърнъл ъв Бритиш Интерпланетари Сосаети“^[2] през 1948 година и който навярно доста го е огорчил. Ако той някога прочете тези редове, аз го моля да ме извини за грубостта, но не и за критиката ми.

Извлеченият от гореизложените примери урок е толкова важен, че неговото повторение никога няма да бъде излишно; за съжаление непосветените хора рядко могат да го разберат — те изпитват почти суеверно благоговение пред математиката. Но математиката е само инструмент, макар и да обладава необикновено голяма сила. Никакви уравнения, колкото сложни и внушителни да са те, не могат да се приближат до чистата истина, ако изходните предпоставки са неверни. Просто изумително е в какво крайно заблуждение могат да изпаднат някои консервативни учени и инженери, макар и да притежават дълбоки познания, ако пристъпват към дадена работа с предубеждението, че поставената пред тях задача е неразрешима. В такива случаи дори и най-осведомените хора биват заслепени от своите предубеждения и стават неспособни да видят това, което се намира буквално пред очите им. И още по-странно е, че те просто отказват да се учат от натрупания опит и упорито продължават да повтарят веднъж направените грешки.

Някои от моите приятели са астрономи и на мен ми е много неприятно непрекъснато да хвърлям камъни в тяхната градина, но какво да се прави — като пророци те наистина са си спечелили ужасна репутация. И ако все още се съмнявате в това, аз ще си позволя да ви разкажа една история тъй невероятна, щото вие лесно можете да ме обвините, че сам съм я измислил. Но аз не съм чак такъв циник: всички факти са публикувани и всеки може да ги провери.

Много отдавна, още в тъмните векове… през 1935 година, основателят на Английското дружество за междупланетни съобщения И. П. Клитър беше достатъчно непредпазлив да напише и издаде първата английска книга върху астронавтиката. В неговия труд „Ракети в космоса“ бяха описани (и то по доста забавен начин) опитите, провеждани от германски и американски пионери в ракетната техника, както и техните проекти, днес станали вече обикновени неща: като гигантски многостепенни ракети носители и спътници на Земята. За голяма изненада меродавното научно списание „Нейчър“ помести една рецензия на тази книга — рецензия, която завършва със следното заключение:

„Трябва веднага да заявим, че целият процес, схематически разгледан в рецензираната тук книга, е съпроводен с трудности от такъв решаващ характер, че ние сме принудени да отхвърлим тази идея като неосъществима по начало въпреки настойчивите апели на автора да се отърсим от всички предубеждения и да си припомним, че летенето на машини, по-тежки от въздуха, също така се е смятало за невъзможно, докато то не било осъществено на практика. Подобна аналогия може да бъде съвсем погрешна и ние сме убедени, че такъв именно е и този случай.“

Днес обаче целият свят знае колко „погрешна“ е била тази аналогия, макар че рецензентът, известен само с донякъде необичайните инициали Р. в. д. У. по онова време, е имал, разбира се, пълно право на такова мнение.

Точно двадесет години по-късно — след като президентът Айзенхауер обяви американската програма за пускане на спътник — в Англия зае поста си новият кралски астроном. Пресата го помоли да изкаже мнението си по въпроса за космическите полети. И доктор Ричард ван дер Уули не намери никакви причини да промени мнението си след изтичането на цели две десетилетия. „Космически полети — заявил той презрително — това е чиста безсмислица.“

Вестниците не му позволиха да забрави тези свои думи, когато още през следващата година в космоса излетя Спътник-I. И сега — ето как наистина една ирония води след себе си друга! — доктор Уули по силата на своя служебен пост като кралски астроном е един от най-влиятелните членове на комисията, осведомяваща английското правителство върху проблемите, свързани с изследване на космоса. Не е трудно да си представим чувствата, изпитвани от тези, които в продължение на цяло едно поколение се опитваха да внушат на Англия интерес към космоса.^[3]

Дори и тези, които смятаха, че ракетите могат да се употребят за по-скромни, макар и много по-осъдителни цели, бяха обезгласени от авторитетните учени — освен в Германия и Русия.

Когато изуменият свят узна за съществуването на Фау-2 с далечина на полета около 300 километра, започнаха бурни обсъждания на проблемата за междуконтиненталните ракети. Но д-р Ваневър Буш, „цивилният“ генерал на научните военни изследвания в Съединените щати, решително прекъсна всички разговори от този род. Ето що казва той в своя доклад пред Сенатската комисия на 3 декември 1945 година:

„Напоследък много се говори за ракети с голям наклон на траекторията и с обсег до 5000 километра. По мое мнение създаването на подобни ракети ще си остане неосъществимо още за дълги години. Хората, които пишат за тия досадни неща, имат предвид ракети с атомен заряд, които ще могат да се изпращат от един континент на друг и ще притежават съвършена точност на попадение в предварително определена цел, например град.

Аз съм убеден, че никой на този свят не знае как може технически да осъществи подобно нещо, и се надявам, че то няма да бъде създадено за още дълго време… Смятам, че можем да отхвърлим всяка мисъл по този въпрос. Бих желал американците да престанат да мислят за това.“

Няколко месеца преди това, през май 1945 година, съветникът на министър-председателя Чърчил по научните въпроси, лорд Черуел, бе изказал подобни мисли по време на едни дебати в Камарата на лордовете. Друго не можеше и да се очаква: Черуел беше един крайно консервативен учен, човек с предубедени възгледи; именно той бе внушил на правителството че Фау-2 е само слух, пуснат с пропагандна цел.^[4]

По време на дебатите върху отбраната през май 1945 година лорд Черуел слисал своите колеги лордове с няколко главозамайващи устни изчисления, от които той с пълно право заключил, че повече от 90% от теглото на една ракета за свръхдалечно действие ще се състои от гориво, вследствие на което полезният товар ще бъде нищожен. Тия изчисления накарали неговите слушатели да стигнат до заключението, че подобно изобретение би било съвсем нецелесъобразно от практическа гледна точка.

През пролетта на 1945 година такъв един извод беше, общо взето, правилен — ала през лятото той вече не отговаряше на истината. Една от изумителните особености на този дебат в Камарата на лордовете бе небрежният начин, по който някои премного осведомени лордове си служеха с термина „атомна бомба“ — тогава, когато тя все още беше ревниво пазена военна тайна (до експерименталния взрив в Аламогардо имаше още цели два месеца!). Органите по безопасността трябва да бяха изпаднали в ужас, а лорд Черуел — който, разбира се, е разполагал с всички данни относно проекта „Манхатан“ — съвсем основателно апелирал към своите прекомерно любопитни колеги да не вярват на всички слухове, макар че в дадения случай това беше самата истина.

Когато през декември на същата година д-р Ваневър Буш излезе пред Сенатската комисия, единствената опазена важна тайна във връзка с атомната бомба беше нейното тегло — 5 тона. По тази цифра всеки можеше да пресметне наум, както направи и лорд Черуел, че ракетата за пренасяне на такава бомба от един континент на друг ще трябва да тежи около 200 тона, докато чудовищната за онова време Фау-2 тежеше само 14 тона!

Сред многото поуки, които трябва да извлечем от този период на най-новата история, аз бих желал да обърна особено внимание на следната — всичко, което е теоретически възможно, непременно ще бъде осъществено на практика въпреки всички технически трудности; за тази цел е нужно само силно желание. Фразата „Тази идея е просто фантастична!“ не може да служи като аргумент срещу какъвто и да е замисъл. Повечето от постиженията на науката и техниката през последните петдесет години са били фантастични; и само ако сме готови да приемем за изходна предпоставка, че те и занапред ще продължават да бъдат фантастични, ние можем да се надяваме да предугадим бъдещето.

За да постигнем това и за да избегнем такава слабост като недостиг на дръзновение — нещо, за което историята безжалостно наказва, — ние трябва да имаме смелостта да изведем всички технически екстраполации до техния логически край.