Артър Кларк
Профили на бъдещето (15) (Изследване границите на възможното)

14. Невидими хора и други чудеса

Нека си призная (макар и това признание да ме издава като съвременник на Рин-Тин-Тин^[1] и Мери Пикфорд^[2], че един от най-вълнуващите моменти в киното за мен се оказва епизодът, когато Клод Рейнз размота бинтовете от главата си и под тях нямаше абсолютно нищо. Идеята за невидимост с всичката власт, която би притежавал този, който успее да я осъществи, винаги е примамвала човека; и, струва ми се, че това е едно от най-разпространените тайни желания на хората. Обаче тя отдавна не се е появявала в научно-фантастичната литература за възрастни, защото е пренаивна за нашия изтънчен и благоразумен век. От нея лъха на магьосничество — нещо, което не е вече тъй на мода.

И все пак невидимостта съвсем не се отнася към идеите, свързани с очевидни нарушения на природните закони; напротив, съществуват много неща, които не могат да се видят. Невидими са повечето газове, а при съответните условия невидими са и някои течности, както и отделни твърди тела. На мене никога не ми се е случвало да разглеждам голям диамант в чаша вода, ала веднъж бях принуден да търся контактна леща във вана, пълна с вода, и трябва да призная, че тя притежаваше такава невидимост, от каквато аз лично бих останал напълно доволен. Мнозина от нас навярно са виждали поразителните снимки на работници, които носят голямо витринно стъкло; когато стъклото е чисто и същевременно покрито със слой вещество, което намалява отражателната способност, то стъклото е почти тъй невидимо, като въздуха.

Това подсказва на писателя фантаст едно лесно разрешение. (Тук трябва да споменем, че в „Невидимият човек“ Уелс ни е дал чисто фантастично, а не научно-фантастично произведение.) Неговият герой трябва само да изобрети някакъв препарат, който да придава на тялото оптическите свойства на въздуха, и той тутакси би станал невидим. За съжаление, а може би за щастие, това е съвсем невъзможно и лесно може да се обясни защо.

Прозрачността — това е едно най-необикновено свойство. То е присъщо само на малък брой изключителни по своето естество вещества и е свързано със строежа на техните молекули. Ако молекулите в тях бяха разположени малко по-другояче, веществата биха загубили своята прозрачност и, разбира се, биха станали съвсем други вещества. Не можете да вземете наслука някое съединение и подлагайки го на разни химически процедури, да го направите прозрачно. Дори и ако това би ви се удало в някой отделен случай, то едва ли би ви помогнало да станете и вие невидим, защото човешкото тяло се състои буквално от милиарди различни и невъобразимо сложни химически съединения. И аз се съмнявам дали човешкият род ще съществува достатъчно дълго време, за да може да извърши необходимите изследвания върху всяко едно от тези съединения.

Освен това съществените свойства на много (ако не на повечето) от тия съединения зависят от обстоятелството, че те не са прозрачни. Това става очевидно например при светлинно-чувствителните химически съединения в ретината на окото, от които зависи нашето зрение. Ако тези съединения престанат да поглъщат светлината, ние не ще можем да виждаме, а ако нашето тяло стане прозрачно, тогава очите не ще могат да функционират, защото тях буквално ще ги залее светлина от всички страни. Не може да се направи фотокамера само от прозрачно стъкло.

По-малко очевиден е фактът, че устойчивостта на неизчислимо множество биохимически реакции, от които зависи нашият живот, ще бъде нарушена, ако молекулите, които взимат участие в тях, станат прозрачни. Човек, постигнал невидимост с помощта на химически препарати, ще бъде не само сляп — той ще бъде мъртъв.

За разрешаването на този проблем е нужен по-остроумен подход. Тук идват наум няколко възможни пътища за неговото разрешаване. Някои от тях вече са били изследвани от самата природа; ако нещо може да бъде извършено, природата обикновено го извършва рано или късно.

В много случаи камуфлажът е почти тъй удобно разрешение, както и невидимостта, а в някои случаи дори и по-изгодно от нея. Всъщност защо трябва да се измъчвате да постигнете истинска невидимост, ако можете да убедите тия, които ви гледат, че вие съвсем не сте вие, а нещо съвсем друго? Интересни вариации на тази тема представляват „Откраднатото писмо“ от Едгар По и „Невидимият човек“ от Честъртън. В не тъй известния разказ на Честъртън се говори за убийство, извършено в една къща, в която, според показанията на всички свидетели, никой не е влизал. „Тогава кой е оставил тия следи по снега?“ — пита отец Браун с присъщата му отявлена наивност. Никой не е забелязал раздавача, макар че всички са го видели…

Много насекоми и земни животни са развили забележителна способност към камуфлаж. Но тъй като тяхната маскировка е неизменна, тя е ефективна само при съответните условия на окръжаващата ги среда; при други условия тя може да се окаже повече от безполезна. Най-големите майстори на измамата, способни да изменят свойта външност според окръжаващия ги фон, живеят не на сушата, а в морето. Калканът и сепията притежават почти невероятна власт над шарките и оттенъците на своето тяло и в случай на нужда могат да променят неговия цвят само за няколко секунди. Ако сложим един калкан върху шахматната дъска, той ще възпроизведе същите черни и бели квадрати върху гърба си; на него приписват дори и способността съвсем успешно да копира шарките на шотландската карирана тъкан.

Способността да се сливате с фона, разположен зад вас, би могла да се нарече един вид псевдопрозрачност; ясно е обаче, че тя може да заблуди само наблюдатели, които ви гледат от една страна. За калкана такова свойство е напълно подходящо по простата причина, че той е плосък и се крие по дъното от хищници, които плуват над него. Този трик едва ли би дал много добри резултати в открита вода, макар че и там би помогнал нещичко; ето защо у много риби горната част на тялото е боядисана в тъмен, а долната — в светъл цвят. Благодарение на това те по-трудно се забелязват и отгоре, и отдолу.

Нито една мислима оптическа или телевизионна система не може да предаде изображението на фона през разположеното пред него твърдо тяло така, че то да остане невидимо за всички точки на наблюдение. Това може да се докаже, като проведете мислено следния най-сложен опит. Става дума да се възпроизведе, така да се каже, с помощта на електронна техника същият трик, който калканът извършва, когато го сложим върху шахматната дъска.

Представете си човек, настанен между два големи телевизионни екрана. Нека той има в ръцете си две камери: едната, насочена напред, другата — назад. Насочената напред камера ще предава изображението си върху екрана, разположен зад човека, а камерата, насочена назад — върху екрана пред него.

Ако и двете телевизионни системи (обезателно цветни!) бъдат точно регулирани, тогава човекът ще бъде съвършено невидим при наблюдаването му от две точки — непосредствено пред него и непосредствено зад него. Наблюдателите, разположени в тия две точки, ще си мислят, че виждат някакъв отдалечен фон; същевременно обаче една част от него — площта, покриваща човека — в действителност ще бъде изображението, съвпадащо точно с този фон. Най-малката промяна в положението на наблюдателя ще разруши илюзията: телевизионното изображение ще изглежда или много голямо, или много малко, или пък изобщо няма да съвпада с елементите на реалния фон, така както става при изместване на една от панелите на кръговия екран при панорамното кино.

Ясно е, че такава една невидимост, основана върху „предаване на изображения“, би била крайно ограничена в своите възможности. И аз си припомням само един-единствен разказ, в който е използувана подобна идея. През тридесетте години в доброто старо списание „Амейзинг сторийз“ (Изумителни истории) беше напечатан разказ, в който се описва стъклен сандък, голям колкото един ковчег. Той бил направен целият от призми, отражаващи фона зад него; сандъкът бил празен и в него можел да се побере един човек. Всеки, който гледал този сандък, си мислел, че вижда през стъклените му стени това, което се намирало зад него; в действителност той гледал „покрай“ сандъка, в който се криел човек. Идеята е остроумна — тя дори може да се окаже полезна за шпиони и контрабандисти. И макар че е невъзможно да се предаде изображение чрез призмите, образуващи стените на сандъка, така че то да не изглежда изопачено за наблюдателите от различни гледни точки, в дадения случай такова изопачение е допустимо и дори естествено. Аз предоставям по-нататъшното разглеждане на този проблем в ръцете на специалистите по оптика; за нас ползата от нея е малка: ние търсим пълната невидимост.

Друг един, излязъл вече от мода фантастичен метод е постигането на невидимост с помощта на вибрации. Днес ние знаем за колебанията много повече, отколкото през миналото поколение, когато Вибрациите (с главна буква В) съставлявали част от „съоръженията“ на всеки спиритист и медиум. Радиото, сонарите, готварските печки с инфрачервени лъчи, ултразвуковите перални и тем подобни устройства безвъзвратно „свалиха колебанията на Земята“ и ние вече не очакваме от тях мистически чудеса.

Невидимостта, основана на колебания, обаче е малко нещо по-правдоподобна, отколкото нейният наивен химически вариант, на който е разчитал Уелс. Тя е основана на добре позната аналогия: всеки знае как „изчезват“ перките на вентилатора, когато електромоторът развие големи обороти. Представете си сега, че всички атоми в нашето тяло могат да се накарат да вибрират с достатъчно висока честота…

Тази аналогия, разбира се, е погрешна. Ние не виждаме през перките на вентилатора, а покрай тях. Във всеки даден миг от време някаква част от задния фон остава незакрита, а при достатъчно голяма скорост на въртене с помощта на инерцията на зрителното възприятие се създава впечатлението, че ние непрекъснато виждаме все това, което се намира зад перките. Ако перките на вентилатора се покриваха една друга, то те биха си останали „непрозрачни“, колкото и голяма да е скоростта на тяхното въртене.

Освен това тук възниква още едно неприятно усложнение. Вибрацията е свързана с топлината — тя по същество е топлина; а нашите атоми и молекули и без това се движат с пределна скорост, по-голяма от която ние едва ли бихме могли да издържим. Дълго време преди човек да стане невидим чрез вибриращи движения, той чисто и просто ще се свари.

Ето защо това положение не ни дава особени основания за оптимизъм; воалът на невидимостта очевидно ще си остане мечта, намираща се извън границите на научните възможности. Но тук именно ни очаква една изненада: не се ли опитваме ние да се доберем до разрешаването на този проблем по погрешен път? Обективната невидимост може би е нещо непостижимо, но субективната невидимост е възможна и често се демонстрира публично!

Опитният хипнотизатор може да ви застави да не виждате този или онзи човек, при което силата на хипнотическото въздействие е толкова голяма, щото хипнотизираният е неспособен да види дори човека, който стои непосредствено пред очите му. Хипнотизираният ще прибегне до какви ли не хитрости, за да докаже „отсъствието“ на невидимия за него човек, ако последният се опита да му докаже, че той наистина е пред него. В крайна сметка обектът под хипноза може дори да изпадне в истерия, ако например види, че мебелите, към които по негово мнение никой не се докосва, започват да се движат из стаята.

Този факт е не по-малко удивителен от истинската невидимост, ако такава би могла да съществува. Той позволява да се предполага, че при подходящи обстоятелства и под определени въздействия (впръскани във въздуха медицински препарати, внушение, отвличане на вниманието и т.н.) човек може да стане съвсем невидим за достатъчно голяма група хора, които при това ще бъдат абсолютно уверени, че те напълно владеят всички свои органи на чувствата. Аз изтъквам тая мисъл с известна неувереност, ала моята интуиция ми подсказва, че ако някога бъде постигната невидимост, то това ще стане именно по този път. Тя не може да бъде осъществена нито с химически препарати, нито с оптически устройства, нито с помощта на вибрации.

Има обаче нещо друго, което може предоволно да замени невидимостта поне във фантастиката. Невидимият човек лесно може да бъде открит и заловен по най-различни начини; другояче обаче стои работата с — как да го назовем? — неосезаемият човек. Ако би могло да се избира между невидимостта и способността да минаваме през стени, аз мога предварително да кажа кое от двете биха предпочели повечето хора.

Неколцина писатели фантасти (особено Уил Дженкинс, наричан още Мърей Лайнстър) са правили смели опити да сложат идеята за проницаемостта на твърдите тела върху рационална основа. Техните доводи, общо взето, се свеждат към следното:

Така нареченото „твърдо“ вещество в действителност представлява от само себе си почти съвършено празно пространство — само нищожно количество електрически частици сред огромна пустота. Празните пространства вътре в атомите са относително толкова големи, колкото и пространствата между планетите или между звездите. И тъй, също както две слънчеви системи или дори две галактики могат да минат една през друга без никакво пряко физическо стълкновение, така и две твърди тела биха могли да минат едно през друго, ако ние само знаехме как да ги накараме да сторят това.

Преди повече от двадесет години находчивият Мърей Лайнстър използувал една аналогия, която оттогава се е врязала в ума ми. Една колода карти за игра може да „мине“ през друга без особени трудности, ако двете колоди се държат в съвсем паралелно положение. Но ако ги разбъркате така, че краищата им да стърчат на всички страни, вие вече не ще можете да повторите този опит. Ето защо на нас ни трябва някакво поляризуващо поле, което би подредило или ориентирало всички атоми в дадено тяло; ако ние успеем да се доберем до такова средство, тогава две твърди тела ще могат да „минават“ едно през друго, също както правят две взаимно паралелни колоди карти.

Този аргумент беше достатъчно добър за научно-фантастичното списание „Астаундинг сторийз“ през 1935 година, но аз се боя, че той ще се окаже неубедителен за днешното „разглезено“ поколение. Вярно е, че слънчеви системи и галактики могат взаимно да проникват една през друга без никакви преки физически стълкновения, обаче подобно събитие остава неизгладими следи и върху двете участвуващи в него страни. Макар че слънцата и техните планети в такъв случай може и да не се приближат едно до друго на разстояние, по-малко от няколко милиона километра, обаче гравитационното им въздействие ги отклонява в съвършено нови орбити. А когато две галактики се сблъскат, взаимната реакция на разредените облаци междузвезден газ предизвиква отделянето на огромно количество енергия — най-мощната от всички наблюдавани досега във вселената. Тия колосални избухвания на радиоизлъчвания ние можем днес да наблюдаваме на разстояние от десет милиарда светлинни години.

По същия начин при взаимното проникване на две твърди тела едно през друго взаимодействието на силите между техните атоми и молекули тъй много ще промени тяхната структура, че и двете тела ще станат неузнаваеми. Газовете и течностите са проницаеми, защото те не притежават (или пък притежават твърде незначителна) вътрешна структура; те са аморфни и колкото и да ги „разбъркваме“, нищо в тях няма да се промени. Хаосът си остава хаос, колкото и да го раздрусваш. Всички твърди тела обаче притежават вътрешна архитектоника, която може да бъде извънредно сложна и която съществува поне на две нива — микроскопическо и молекулярно. Тази структура се поддържа от електрически и други сили; ако измените тия сили, тялото ще стане съвсем друго; освен това този процес ще бъде неповторим в обратна посока. Тези, които не ми вярват, трябва само да се опитат да възстановят до първоначалното му състояние някое разбито яйце; а това би било сравнително проста задача в сравнение с възстановяването на първоначалната форма на две твърди тела, които са били „прекарани“ едно през друго.

Има обаче и един друг път за минаване през дадено вещество или материя — път трънлив и малко известен, понеже ни води към четвъртото измерение. Нека съберем всичката си смелост и пренебрегвайки неясните и застрашителни вопли, които се носят през мъглата от двете ни страни, се устремим напред по този пълен с рискове път.

Всъщност понятието „четвърто изменение“ може лесно да се очисти от наносите на разни окултизми и други безсмислици с помощта на един много прост семантически трик. В нашия контекст терминът „измерение“ не означава нищо друго освен „направление“. Ето защо ние ще си служим с последната дума: от нея не ще зазвънят спиритическите звънчета, за да ни напомнят за мадам Блама Блаватска, мистър Лъвкрафт и други теософи.

Всички ние знаем какво означава думата „направление“. В това понятие е отразен всекидневният ни опит: в нашия околен свят положението на който и да е предмет може най-изчерпателно да се определи посредством три направления или координати, както ги наричат математиците. Ние можем съвсем произволно за удобство да назовем трите изходни направления — „север — юг“, „изток — запад“ и „нагоре — надолу“ — първо, второ и трето. Редът на тия направления може да се промени: в края на краищата не е важно кое направление (или измерение) е първо, кое второ и кое трето; важното е това, че те са само три. Никой още не е успял да открие такова място, което не може да бъде достигнато (поне по принцип), придвижвайки се по продължение на първото, второто или третото направление.

Въпреки че нашата вселена има само три направления, ние можем да си представим, че съществуват и други направления, които по една или друга причина са недостъпни за възприемане от нашите органи на чувствата. Следователно можем да си представим и геометрия, която е толкова по-сложна от стереометрията, колкото стереометрията е по-сложна от планиметрията. Ние можем да говорим (макар и да не можем да си ги представим) за последователността на едномерна права линия, за двумерен квадрат, за тримерен куб или четиримерен хиперкуб. Последната именно фигура притежава някои доста интересни и лесноразбираеми свойства (нейните „лица“ се състоят от осем куба, също както лицата на куба се състоят от шест квадрата). Обаче подробното изследване на тия свойства би ни отклонило от въпроса и аз за съжаление няма да се захващам с това. Трябва обаче да спомена, че хиперкубът е една от моите слабости; моето първо явяване по телевизията беше една два десетминутна лекция върху неговите свойства, илюстрирана със саморъчно направени модели от тел. Тази моя лекция бе предавана направо в ефира, без да бъде записвана на плоча. След това „бойно кръщение“ всички последвали телевизионни предавания бяха за мен като детска игра.

Най-добрият начин бързо да се запознаем с четвъртото измерение е да направим крачка „надолу“ в света на двете измерения. Не е много трудно да си представим вселената, в която няма височина — един плосък свят, който би могъл да се помести между две стъкла, безкрайно плътно притиснати едно о друго. Нека наречем тази вселена Флатландия^[3], ако на нея живееха разумни същества, те отлично биха познавали плоските фигури на планиметрията — линиите, окръжностите, триъгълниците, — обаче биха били съвсем неспособни да си представят такива невероятни предмети като сферата, куба или пирамидата.

Във Флатландия всяка затворена крива — например окръжност, напълно би включвала в себе си известно пространство. Проникването вътре в него би било възможно само чрез прекъсване на кривата или чрез минаване през нея. За каси в банките на Флатландия биха могли да служат простите квадрати и въпреки това тяхното съдържание би било напълно защитено.

Но за същества като нас, способни да се движат по посока на третото направление — нагоре, такива банкови каси биха били широко отворени. Ние бихме могли не само да гледаме вътре в тях, но и да се пресегнем в тях, да вземем цялото им съдържание, да го издигнем над „стената“ и сетне да го спуснем отново във Флатландия, като по този начин накараме местната полиция да си блъска главата над тази вълнуваща и неразрешима загадка. За тях това би означавало, че е ограбено едно „заключено“ помещение, макар и никой да не е минавал през неговите „стени“.

Смисълът на тази аналогия става очевиден, когато я пренесем на нашата вселена. За същества, способни да се движат по четвъртото направление, в нашия тримерен свят не би съществувало никакво затворено пространство. (Забележете, че такова същество би трябвало да се премести само на една нищожна част от милиметъра в това направление, така както за нас би било достатъчно да се издигнем само на един косъм, за да преодолеем стените на Флатландия.) То би могло да извади съдържанието на едно яйце, без да разбива неговата черупка, да извършва всякакви операции, без да оставя никакъв белег, да влиза в затворена стая не през, а покрай нейните стени. Всеки порядъчен гражданин може да си представи безброй други възможности.

Аз не мисля, че може да се постави под съмнение логичността на такова едно съждение, макар че самата Флатландия престава да бъде тъй убедителна, когато ние се опитаме да вникнем в нейната физика. Четвърто направление в пространството може би наистина съществува, макар че ще бъде крайно трудно да го открием. (Впрочем тук нас не ни интересува фактът, че често се говори за времето като за четвърто измерение.) Сега ние разглеждаме само пространствени измерения; и всеки, който иска излишно да усложни разглеждания тук въпрос, като вмъкне в него и времето, нека тогава го нарече например пето измерение, за да не го смесва с четирите измерения, в които ние се опитваме да вникнем.

Има още една възможност: дори и ако в природата не съществува четвърто измерение, ние бихме могли изкуствено да осъществим такова развитие в пространството. За тази цел е нужно нещо много малко: една милионна част от сантиметъра ще бъде напълно достатъчна! Ние вече изкривяваме пространството — наистина в крайно нищожна степен — всеки път, когато създаваме електрическо или магнитно поле. Може би един ден ние ще успеем да извием част от пространството под прав ъгъл към самото него.

Ако решите, че всичко това е налудничаво, своеобразно, далеч от всякаква реалност, неподкрепено от никакви факти, вие ще имате 99 процента право. Обаче от известно време насам аз започнах да се отнасям към четвъртото измерение малко по-сериозно, отколкото преди; причината за това е едно тревожно, може да се каже, катастрофално произшествие в ядрената физика, което накара всички ни дълбоко да се позамислим. Това произшествие засяга една от основните, но пренебрегнати представи из всекидневния ни живот. Аз имам предвид разликата между дясна и лява страна.

Нека се върнем за малко във Флатландия. Нека си представим един правоъгълник в този двумерен свят и предположим, че той е разрязан на две половинки по диагонали. (За да проследим този опит, предлагам да вземем лист хартия и го разрежем по диагонал. Листът обаче трябва да бъде правоъгълен, а не квадратен.)

Получените две триъгълни половинки от правоъгълника са еднакви във всяко отношение. Това може да се докаже, като сложим едната половинка върху другата и видим, че те напълно се покриват. Флатландците, разбира се, не биха могли да извършат този опит поради самото естество на тяхната вселена, ала те биха могли да осъществят нещо еквивалентно — биха могли да сложат знаци при трите ъгъла на единия триъгълник и да го отместят настрана, за да се уверят, че вторият триъгълник заема точно същото място. Така че тия триъгълници са равни във всяко отношение или както би казал Евклид — те са конгруентни.

Вие навярно ще попитате: какво общо има всичко това е минаването през стени и измъкването на скъпоценности от подземията на Форт Нокс? Потърпете още малко, моля, няма леки пътища към успеха, дори и ако те водят през четвъртото измерение.

А сега нека накараме флатландците да си поблъскат главите. Ще вдигнем един от триъгълниците, ще го обърнем с долния край нагоре и отново ще го сложим „на земята“ във Флатландия.

Вие изведнъж ще разберете, че е станало нещо странно. Въпреки че двата триъгълника продължават да имат същите размери, те не са вече еднакви. Сега те са огледални отражения един на друг — едното левостранно, другото — десностранно. И колкото флатландците да местят тия триъгълници, те вече не ще могат да заемат едно и също място на повърхността. Те се различават един от друг като чифт обуща или ръкавици или като винтове с десни и леви нарези.

Сблъсквайки се с това вълшебно превръщане на дадено тяло в своето огледално отражение, достатъчно съобразителният флатландец би могъл да стигне до единственото възможно обяснение: това тяло е било „обърнато“ в пространството под прав ъгъл към неговата вселена, в митическото трето измерение. По съвсем същия начин, ако ние някога се натъкнем на твърди тела, превърнати в техните огледални изображения, това ще бъде доказателство за съществуването на четвъртото измерение^[4].

Нещо подобно наскоро се случи в ядрената физика; теоретиците и до ден днешен не са се опомнили от този шок. През 1958 година рухна един от най-старите „закони“ на физиката — Принципът за четността. Това по същество означава, че между дясна и лява страна няма никаква реална разлика — в природата едното е равностойно на другото. В продължение на цели десетилетия този принцип се е смятал за очевиден, тъй като всяко друго схващане изглеждало абсурдно.

А ето сега ние открихме, че при някои ядрени реакции природата, така да се каже, е „левачка“, а в други — предпочита да си служи с „дясната ръка“. Това откритие нарушава всичките наши представи за симетрия и на мене ми се струва (макар и тук да навлизам в област, където дори и серафими, станали магистри по квантова механика, не биха се осмелили да пристъпят), че от така създаденото положение може да се излезе само като призовем на помощ четвъртото измерение. Тогава въпросът, кое е дясна и кое лява страна, няма повече да ни тревожи, тъй като те ще бъдат идентични. В четиримерната вселена заедно с това различие естествено ще изчезне и парадоксът, който сега смущаваше физиците. Комитетът за Нобеловите награди може да се свърже с мен чрез моите издатели…

Ако на някого се струва, че проявите на четиримерност в мащаба на атомно ядро, ако такива прояви съществуват, биха били твърде слаби, за да представляват какъвто и да било практически интерес, то аз мога да му напомня, че не тъй отдавна и делението на урана засягаше само една шепа атоми, а не цялото човечество. Важен е принципът, а с проблема за мащаба може да се заемем и по-късно.

Трябва да си призная, че когато пристъпих към търсене на разрешение на проблемите за невидимостта, аз не мислех, че след няколко страници ще стигна до четвъртото измерение. Но това е типично за науката; прекият и очевиден подход към решението на даден проблем често се оказва погрешен — програмата на изследване, насочена към една обективна цел, често извежда към съвършено друго откритие. В продължение на векове алхимиците смесваха безчислени дози препарати, опитвайки се да „образуват“ злато; злато те не откриха, но затова пък създадоха химията. Оказва се, че пътят към превръщането на елементите се е простирал не през ретортите и огнеупорните колби, а през припламващата плазма във вакуумната тръба. И това довело до метали, по-скъпоценни и дори „по-опасни“ от златото.

Невидимост, проникване през твърди вещества, четвърто измерение — всичко това са мечти и блянове на науката. И вероятността, че те винаги ще си останат такива, е пре-преголяма. Но в миналото са се случвали далеч по-странни неща, които се случват и днес. Сега, когато пиша тия редове, моята стая и моето тяло биват пронизвани от милиарди частици, които аз не мога да видя, нито да усетя; някои от тях преминават вихрено, подобно на беззвучен ураган, през твърдата кора на нашата планета и отлитат в пространството. Пред такива чудеса отстъпва и самата недоверчивост; и човек започва да разбира, че има смисъл да се проявява скептицизъм и по отношение на самия скептицизъм.