Артър Кларк
Профили на бъдещето (12) (Изследване границите на възможното)

11. За времето

Човекът е единственото живо същество, което се тревожи от проблема за времето и с тази негова тревога са свързани множество прекрасни творения на изкуството, значителна част от религията и почти цялата наука. Защото именно тази постоянно наблюдавана периодичност на повторения на природните явления — изгревът на Слънцето, движението на звездите, бавната смяна на годишните времена — е станала причина за възникване на понятието за закономерностите и порядъка, а с това и за раждането на най-старата от всички науки — астрономията. Неизменността на дадена среда — качество, което притежават, да речем, океанските глъбини или повърхността на вечно обвитата в облаци Венера — не стимулира развитието на разума и в такива места той може и изобщо да не се появи.

Ето защо не е чудно, че култури, развиващи се в зони с постоянен, почти неизменящ се климат, като Полинезия или тропическия пояс на Африка, са примитивни и имат доста смътна представа за времето. Други култури, принудени под въздействието на окръжаващата ги среда да се ориентират за времето, са попадали под неговата власт. Може би класически пример в това отношение представлява древният Египет, където животът се е регулирал от ежегодните разливания на Нил. Нито една друга цивилизация — ни по-раншна, ни от по-късни времена — не се е опитвала тъй решително да се противопостави на вечността и дори да оспорва самото съществуване на смъртта.

Времето винаги е било един от важните изходни елементи на всички религии; в тях то бива съчетавано с такива идеи като превъплъщение, предсказване на бъдещето, възкръсване на мъртвите и обожаване на небесните тела — за всичко това ни говорят каменният календар на Стонхендж^[1], Знаците на Зодиака в храма на Дендери^[2], както и култовите съоръжения на народите от Майя. Някои религии (като християнството) отнасят сътворението на света и началото на времето към твърде близкото минало и очакват края на света в недалечното бъдеще. Други религии, като индунизма, насочват погледа си към невъобразимо далечното минало и се взират в още по-отдалеченото бъдеще. Западните астрономи бяха принудени с неохота да признаят, че Изтокът е бил прав и че възрастта на Вселената трябва да се измерва с милиарди, а не с милиони години, ако тя въобще може да бъде измервана.

Едва през последните петдесет години ние узнахме нещичко за истинската природа на времето и се научихме дори да изменяме неговото протичане — макар и засега с не повече от една милионна част от секундата. Нашето поколение — първото оттогава, откакто разните махала и баланси започнаха да се колебаят — успя донякъде да разбере, че времето не е нито абсолютно, нито непреодолимо и че тиранията на часовника може би не ще продължава вечно.

Трудно е да не мислим за времето като за враждебна сила и в известен смисъл всички постижения на човешката култура са награди, спечелени от човека в неговата борба срещу времето. Каквито и да са били подбудите на пещерните художници от Ласко, те първи изтръгнали от времето нещо нужно за човечеството. Преди около хиляда поколения, когато по Земята все още бродили мамонти и острозъби тигри, те открили начин да изпратят в бъдещето не само своите кости, но в известна степен и своите мисли и чувства. С техните очи ние можем да гледаме през бездната на времето и да видим животните, които са населявали техния свят. Но освен това едва ли бихме могли да видим нещо повече.

Следващата крачка напред било откриването на поезията очевидно като елемент на религиозни ритуали. Обикновените думи и фрази са ефимерни, едва що произнесени, и те биват забравяни. Обаче когато ги разположим в определен ред, с тях става някакво чудо. И Шекспир, писателят, който повече от всички други е бил „омагьосан“ от времето, справедливо е отбелязал:

Нито мрамор, ни позлатени плочи на царе

ще надживеят тия славни рими.^[3]

Певци и трубадури като Омир са съхранявали в паметта си единствените сведения от предисторията, с които разполагаме днес, макар че, разбира се, преди изобретяването на книгопечатането тия сведения лесно биха могли да бъдат изопачени, а много от тях и безвъзвратно загубени.

Писмеността — вероятно най-важното изобретение на човечеството, минало и бъдеще — коренно промени всичко това. Платон и Цезар ни говорят през вековете по-ясно, отколкото мнозина измежду нашите съвременници. А с изобретяването на типографската преса, отпечатаното слово стана по същество безсмъртно. Ръкописи, свитъци, папируси — всички те са недълготрайни и лесно могат да бъдат унищожени, ала от времето на Гутенберг едва ли много произведения с непреходна стойност биха могли да изчезнат в лоното на забравата.

Преди малко повече от едно столетие в помощ на писмеността и изобразителното изкуство дойде едно забележително устройство — фотокамерата. Фотографията днес е станала толкова обикновено явление, че ние отдавна сме престанали да си даваме сметка какво чудо представлява тя; и ако една фотоснимка ни струваше толкова много и пари, и труд, колкото, да речем, пускането на един изкуствен спътник около Земята, тогава навярно ние бихме ценили фотокамерата така, както тя заслужава да бъде ценена.

Нито едно друго произведение на човешкия разум или на човешката ръка не буди у нас такива чувства като фотографията. Само тя може да ни пренесе в миналото, само тя може да ни застави да почувствуваме с радост или със скръб: „Ето как беше в действителност, еди-къде си, еди-кога си…“ Великите скулптори от древността е трябвало да работят с години, за да пресъздадат за императора Адриан верния образ на неговата загубена любимка Антония. Днес това може да направи съвременната фотокамера. С изобретяването на фотографията за пръв път стана възможно непосредственото наблюдаване на някои черти на миналото, почти без изопачения и без вмешателството на човешкия разум при подбирането им. Една важна отличителна черта на гражданската война в Америка, различаваща я от предишните военни конфликти, е било участието в нея на фотографа Матю Брейди.

Фотокамерата и особено кинокамерата, появила се около петдесет години по-късно, ни направи способни не само да си възвръщаме миналото време, но и да го анализираме, да ускоряваме или забавяме неговия ход. Процеси, неуловими за простото око поради своята голяма скорост или пък голяма бавност, изведнъж станаха видими с помощта на ускореното или забавеното движение на снимките. Всеки, който е наблюдавал борбата на живот и смърт между две лози, които се ударят една друга със своите пипалца (като всеки удар продължава цял час), никога вече не може да възприема растителното царство, както го е възприемал преди това. Движението на облаците, падането на дъждовните капки, трептенето на крилата на колибри, смяната на годишните времена — за протичането на всички тия процеси хората до началото на настоящия век са могли само да си правят догадки и да ги наблюдават на отделни, несвързани една с друга снимка. Днес ние можем да следим техния ход със собствените си очи и да си съставяме органически свързана представа за тях като цяло.

Когато през 1877 година на света се появи фонографът, времето загуби своята абсолютна власт и над звука. Подобно на фотоапарата фонографът се появил съвсем неочаквано, макар че изобретателният Сирано де Бержерак споменава за „говорещи книги“ в един от своите научно-фантастични романи. Обаче за разлика от фотоапарата и повечето други съвременни изобретения фонографът — по силата на своето изключително просто устройство — стои на съвсем отделно място. Ние няма да омаловажим заслугата на Едисон, ако кажем, че всеки по-опитен древногръцки занаятчия, получил необходимите наставления, би могъл да построи уред, който да съхрани гласовете на Сократ и Демостен. В Атинския музей се намират останките на една астрономическа изчислителна машина, далеч по-сложна от акустическия фонограф, и понякога аз неволно се замислям дали…

Колкото и внушителни да са постиженията на човечеството през последните сто години, те всъщност биха се оказали съвсем нищожни в сравнение с това, което ние бихме желали да извършим с времето, ако имахме тази власт. Философи, учени и поети отдавна си блъскат главите над проблема за времето; един човек, който е бил едновременно и философ, и учен, и поет, е изразил всеобщото чувство на съжаление, когато преди около хиляда години проплакал: „Движещият се пръст пише и веднъж написал, продължава да се движи…“ Всичките наши „благочестия и ум“ са безсилни да променят миналото или дори да изменят устрема на нашето движение в бъдещето. И все пак това положение може би няма да остане все така…

Ако съставим списък на всички наши прояви на власт над времето, които бихме искали да реализираме независимо от тяхната осъществимост, то той би могъл да изглежда приблизително така:

Виждане в миналото

Пресъздаване на миналото

Изменяване на миналото

Пътуване в миналото

Ускоряване или забавяне на настоящето

Пътуване в бъдещето

Виждане в бъдещето

Не ми идва на ум нито едно мислимо (пък дори и немислимо) желание, което не би попаднало в една от тези рубрики; сега нека видим доколко можем да се надяваме за тяхното осъществяване.

Що се отнася до първата рубрика, уместно е да си припомним, че ние винаги виждаме и преживяваме само миналото. Звуците, които сега слушате, идат от миналото, губейки по една трихилядна част от секундата на всеки изминат метър, който отделя техния източник от вашето ухо. Това най-добре бива демонстрирано по време на буря: тътнежът, съпровождащ мълния, която проблясва на двадесет километра от вас, ще ви достигне със закъснение от цяла минута. Ако някога ви се удаде да видите светкавица и едновременно с това да чуете гръм, тогава радвайте се, ако останете жив. На мене веднъж ми се случи да изпитам това и аз не пожелавам никому да преживее подобно нещо.

Това, което е вярно по отношение на звука, е вярно и по отношение на светлината, макар и в почти милион пъти по-малък мащаб. Тътнежът, съпровождащ мълния, която проблясва на двадесет километра от вас, вие наистина чувате след една минута, но вашите очи вече знаят за това в по-малко от една десетхилядна част от секундата. Ето защо за всички обикновени земни цели скоростта на светлината може да се счита за безгранична. Само когато насочим погледа си към космическото пространство, ние ще видим събития, които са станали преди столетия или дори преди милиони години.

Това е един твърде ограничен по своите възможности начин за проникване в миналото. Освен това той не ни позволява да видим нашето собствено минало. Нито пък можем: да се надяваме, че когато стигнем на светове, принадлежащи към системата на най-близките до нас звезди, ние ще намерим там високоразвити цивилизации, чиито представители са ни наблюдавали и зарегистрирали забравените от нас събития из нашата история с помощта на някакви си свръхтелескопи — както предполагат авторите на някои наивни научно-фантастични съчинения. Светлинните вълни, отразяващи каквито и да било събития на Земята, биват жестоко изопачавани и изкривявани при тяхното преминаване през атмосферата дори и тогава, когато облаците не ги поглъщат напълно. А прониквайки през атмосферата, те отслабват тъй бързо под въздействието на разстоянието, че не е възможно дори и теоретически да се построи такъв телескоп, който би позволил да се наблюдават, да речем, от Марс земни обекти, по-малки от няколко квадратни километра. В звездната система, отдалечена от нас на 900 светлинни години, никой не наблюдава днес битката при Хестингс. Светлинните лъчи, тръгнали на път през 1066 година, сега са вече толкова слаби, че едва ли биха предали някъде изображението на Земята като цяло.

Защото съществува граница на усилването на светлината, зависеща от самата природа на светлинните вълни и никакъв научен прогрес не може да я преодолее. По същата тази причина ние не можем да уловим изчезващите звукове, веднъж отслабени от общото ниво на шумовия фон. Понякога се говори, че звукът никога не умира напълно, а просто отслабва толкова много, че не може да се улови. Това не е вярно: звуковите колебания затихват толкова бързо, че само след няколко секунди те престават да съществуват в прекия физически смисъл на тази дума. Никакъв усилвател не може да възстанови думите, произнесени от вас преди една минута; дори и да притежава безкрайно силна чувствителност, той би възпроизвел само безпорядъчни свистящи звуци, възниквали при стълкновението между молекулите във въздуха.

Ако наистина е възможен някакъв метод за прозиране в миналото, то той ще трябва да се обосновава на техника, с която ние не само че не разполагаме, но едва ли бихме могли и да си я представим. И все пак сама по себе си тази идея не съдържа никакви логически протоворечия, нито пък е абсурдна от научна гледна точка и ако вземем под внимание най-новите постижения в развитието на археологическите изследвания, то само някой глупак бе се заел да твърди, че тя е съвършено неосъществима. Та ние вече сме успели да възстановим такава информация от миналото, която, може да се каже, би трябвало да бъде безвъзвратно загубена, без най-малката надежда за нейното възстановяване. Как бихме могли ние да се надяваме например, че ще можем да измерим количеството на дъжда, паднал през 784 година от нашата ера? Оказва се, че това може да бъде извършено, като се измери дебелината на годишните пръстени на дърветата. Как бихме могли да датираме парче кост от неизвестен произход? Определянето на нейната възраст с помощта на въглерод 14 ни позволява да извършим и това. В коя посока е показвала магнитната стрелка преди двадесет хиляди години? Това ще ни каже ориентацията на магнитните частици в древните глинени маси. Как се е изменяла температурата на океанската вода през последните петстотин хиляди години? Днес ние разполагаме — и това може би е най-поразителното от всички открития — с „хронологически термометър“, който ни позволява да установим началото и края на Ледената епоха; ние дори можем с достатъчна увереност да кажем, че преди 210000 години средната температура на моретата се е равнявала на 29°C, а след 30000 години тя е спаднала на 21°. Вие едва ли ще отгатнете как е било установено това. Тайната се крие в това, че химическият състав на варовитите черупки на някои морски животни зависи от температурата на водата, в която те са се сформирали. Изхождайки от това, възможно е чрез деликатен и твърде сложен анализ да се възстанови картината на измененията в температурата. Така например професор Ури е успял да определи, че изкопаният вкаменен молюск, обитавал морето, което покривало Шотландия преди 150 милиона години, се е родил през лятото, когато температурата на водата е била 21°C, преживял четири години и умрял през пролетта.

Не много отдавна такова едно познаване на миналото би изглеждало като ясновидство, а не наука. Това знание е придобито в резултат на разработването на особено чувствителни измервателни уреди, които обикновено представляват от само себе си допълнителен страничен продукт на атомните изследвания. Тези уреди могат да открият и изследват невъобразимо слаби следи, оставени върху предметите в миналото. Никой още не би могъл да каже какви са крайните възможности на подобни методи на изследване. Може би в известен смисъл всички събития оставят някакви следи във вселената, ала на такова ниво, което все още е недостъпно за нашите уреди. (Впрочем може би при някои съвсем необикновени обстоятелства тези следи биват долавяни от нашите органи на чувствата: не се ли крие тук обяснението на духовете?) Възможно е, че ще дойде и това време, когато ние ще можем да разчитаме тия следи — все още невидими за нас, както са невидими и следите по пътеката, които индианският разузнавач открива тъй лесно, или следите, по които опитният ловджия преследва дивеча. И тогава завесата, която закрива миналото от нас, ще се вдигне.

На пръв поглед способността да се вижда назад във времето е сякаш най-голямата вълшебна власт, която би могла да бъде дадена на човека. Всяко изчезнало знание би било възстановено, всички тайни — обяснени, всички престъпления — разкрити, всички заровени съкровища — намерени. Историята ще престане да бъде смесица от умозаключения и предположения. Там, където днес гадаем, ще знаем. И възможно е някога да стигнем до това, което Уелс тъй поетично описва в своя разказ „Гризли“.

„Може би ще дойде ден, когато възкръсналите спомени ще станат тъй живи, като че ли ние самите сме били там и сме споделяли радостите и страховете, вълнували хората в ония първобитни времена; може би ще дойде ден, когато гигантските зверове от миналото отново ще се върнат към живот в нашето въображение и ние пак ще бродим из отдавна изчезнали хралупи и поля; когато ще раздвижим пъстро изрисуваните ръце и нозе, които сме смятали за отдавна превърнати в прах, и отново ще се греем под слънцето, блестяло някога, преди милион години.“

Притежавайки подобна власт, ние наистина бихме приличали на богове, способни да странствуваме по своя воля из всички векове. Но притежаването на подобна власт безспорно е по силите само на боговете. Ако миналото внезапно би се открило пред нас, ние бихме останали замаяни не само от огромната маса информация, но и от жестокостта, ужаса и трагизма на отминалите векове. Едно нещо е да четем за масови кланета, за сражения, за епидемии и инквизиции и друго да се види всичко това възпроизведено на някакъв екран. Ала у кого измежду нас ще се намерят сили да гледа наяве неумолимото зло на отдавна отминали години, съзнавайки, че всичко това наистина е съществувало и че в него нищо не може да се поправи? Не е ли много по-добре всичко хубаво и лошо да си остане недостъпно за тъй подробни изследвания?

Този въпрос има и друга страна. Дали на самите нас би ни се поправила мисълта, че някога, някой ден в бъдещето хора, твърде подобни на нас, ако не смятаме много по-високото им ниво на научно развитие, започнат подробно да разглеждат нашия живот и да наблюдават всичките наши безумия и пороци, а също и доста редките ни добродетели? Следващия път, когато ви предстои да извършите някое непристойно дело, спрете и си помислете: дали след хиляда години няма да фигурирате като демонстрационен екземпляр пред някоя аудитория, изучаваща психологията на първобитните хора. А може би съществува и още по-ужасна възможност: че разузнавачите от някое упадъчно общество на бъдещето биха могли да използуват извратените си научни познания, за да ни „шпионират“. Но дори и това може би е по-добре, отколкото перспективата да се окажем толкова примитивни и архаични, щото бъдещето изобщо да не се интересува от нас…

Пресъздаване на миналото — това е идея още по-фантастична, отколкото неговото наблюдаване. Тя включва в себе си не само виждането, но и нещо много по-голямо. Наистина това много прилича на идеята за „възкресяване на мъртвите“, само че разглеждана от научна, а не от религиозна гледна точка.

Нека допуснем, че някой ден хората ще добият способността да наблюдават миналото тъй подробно, че ще могат да зарегистрират движението на всеки атом, който някога е съществувал. Нека предположим също, че въз основа на така получената информация те ще могат по избор да пресъздадат хора, животни, отделни ситуации и местности от миналото. С други думи, макар че вие в действителност сте умрели още през XX век, едно друго ваше „аз“, със съвсем същия по обем жизнен опит, натрупан до момента на наблюдение, може внезапно да заживее отново в далечното бъдеще.

Това наистина изглежда като най-необуздана фантазия, на каквото е способен човешкият ум, ала то съвсем не значи, че такава възможност трябва да се изключи от всяко разглеждане. Струва ми се, един от френските философи бе изказал предположението, че с помощта на подобни средства хората на бъдещето биха могли да се опитат да поправят грешките и злините, извършени в миналото. Разбира се, нищо подобно не може да се случи. Дори и ако някаква свръхмогъща наука открие начин да върне към живот жертвите на отдавна забравени несправедливости и престъпления и им даде възможност да продължат живота си при нови, по-благоприятни условия, това съвсем не би намалило степента на страданията, които „оригиналите“ са преживели в миналото.

Да се измени миналото, да се накара движещият се пръст да изтрие написаното от него — това е предмет на фантазията, а не на науката. Изменението на миналото би било свързано с толкова много парадокси и противоречия, че ние без никакво колебание можем направо да го признаем за нещо невъзможно. Класическият аргумент против възможността за пътуване във времето е, че ако човек би могъл да върши това, той ще се върне в миналото, ще убие един от своите преки прадеди и по този начин ще премахне възможността за своето лично съществуване, а може би и за значителна част от човечеството изобщо.

Някои находчиви писатели (особено Робърт Хайнлайн и Фриц Лайбър) са приели това предизвикателство, казвайки горе-долу следното: „Много добре, да предположим, че подобни парадокси действително се случват в живота. Но как да ги обясним?“ Един от техните отговори е идеята за паралелното протичане на времето. Те смятат, че миналото не е неизменимо, че ние бихме могли например да се върнем назад в 1865 година и да предотвратим изстрела на Джон Буут^[4]. Но извършвайки подобно нещо, човек би унищожил по същество нашия свят и създал друг, чиято история би се отклонила толкова много от действителността, че светът би станал съвършено друг.

Може би в известен смисъл всички възможни светове съществуват едновременно и паралелно подобно на линиите в някоя безкрайно голяма разпределителна станция, само че ние се движим във всеки отделен миг по една от тези линии. Ако бихме могли да се върнем назад и да изменим изхода на което и да било решаващо събитие от миналото, то по същество това би означавало,че ние ще се върнем към дадена стрелка, откъдето ще тръгнем по друга линия.

Но може би всичко това не е така просто, ако тук изобщо може да се говори за простота. Други автори развиват теорията, че дори и да беше възможно да изменим отделни събития в миналото, инерцията на историята е тъй огромна, щото в крайна сметка нищо не би се изменило. Или, казано с други думи, вие бихте спасили Линкълн от куршума на Буут във Фордовия театър само за да бъде повален от някой друг привърженик на Юга, който ще го чака с бомба в ръка пред вратата. И така нататък…

Обаче най-убедителният аргумент против възможностите за пътуване във времето е пълното отсъствие на сведения за подобни пътешественици. Колкото и неприятен да изглежда нашият век за хората от бъдещето, все пак би трябвало да се предполага, че някои учени и изследователи безспорно биха ни посетили, ако това би било възможно. Разбира се, те биха се опитали да се замаскират, но все пак отделни неприятни „инциденти“ биха били неизбежни: трябва само да си представим какво би могло да се случи с вас, ако ние, пъхнали фотоапарати и магнитофони под найлоновите си тоги, попаднем някак си в древния Рим. Пътуване във времето не би могло да се държи в тайна дълго време. Не веднъж и не дваж в продължение на всичките тия векове „страшните аргонавти на Хронос“ (нека използуваме това тяхно твърде неизразително название от романа на Уелс „Машини на времето“) биха попаднали в някакви бъркотии и неминуемо биха се издали. Засега обаче като единствено доказателство за просмукване на информация от „бъдещето“ могат да служат само записките на Леонардо да Винчи. В тях наистина поразява изобилието на замисли и изобретения, които са били осъществени през последвалите векове; това обаче едва ли би могло да се смята за изчерпателно доказателство, че през XV век в Италия са гостували хора от бъдещето.

Някои автори на научно-фантастични произведения са се опитвали да заобиколят това затруднение, изтъквайки предположението, че времето е спирала; и макар че не можем да се плъзгаме по продължение на нейните извивки, ние все пак бихме могли може би да скачаме от една извивка на друга и по този начин да попадаме в епохи, отдалечени една от друга с такива огромни промеждутъци от време, че да не съществува никаква опасност от нежелателни стълкновения между различните култури. Ловците на едър дивеч от бъдещето биха могли да избият, да речем, всички динозаври, ала епохата на homo sapiens може би лежи в някое своего рода „мъртво пространство“, където те не са в състояние да проникнат.

От всичко казано дотук вие навярно вече сте стигнали до заключението, че аз не особено сериозно гледам на пътешествията във времето; впрочем аз предполагам, че тях никой не ги взима сериозно — дори и писателите, които влагат толкова енергия и изобретателност в техните описания. И все пак тази тема си остава една от най-увлекателните, а понякога и най-вълнуващата в цялата световна литература; тя е вдъхновила създаването на произведения, тъй различни по замисъл и изпълнение, като „Юрген“ и „Беркли скуер“. Тя затрогва най-дълбоките инстинкти на човечеството и затова никога няма да изчезне.

Не тъй изкуствена и много по-реалистична в сравнение с пътуването в миналото е идеята за възможното регулиране на скоростта, с която ние се движим — или си мислим, че наистина се движим в бъдещето. Медицинските наркотични препарати до известна степен вече изпълняват тая задача. За човек, намиращ се под пълна упойка, времето протича безкрайно бързо. Той затваря очи уж за миг, а ги отваря фактически след няколко часа. Наистина с помощта на различни стимулиращи средства се постига донякъде и обратен ефект: има много сведения за ускорена умствена деятелност — действителна или мнима, — която е била предизвикана от мескалин, хашиш и други наркотици. Но дори и ако при подобни случаи не се появиха нежелателни странични резултати, възможностите за такова едно изопачаване на чувството за време са много ограничени. С каквато и скорост да работи умът на човека, самата инерция на неговото тяло не ще му позволи да движи ръцете и нозете си много по-бързо от обикновено. Ако налеете в резервоара на вашия автомобил някое свръхмощно гориво, моторът чисто и просто ще се пръсне на парчета, а човешкото тяло е безкрайно по-фино уравновесен механизъм от автомобилния мотор. Може би ние ще съумеем почти безпределно да забавим процесите в човешкия организъм и да осъществим отдавна лелеяната мечта за дълбока анабиоза. Тогава ще можем да пътуваме в бъдещето подобно на Рип Ван Уинкл^[5]. Обаче ние никога не ще успеем да ускорим с помощта на медикаменти работата на организма дотолкова, че човек да може за една минута да пробяга два километра или за един час да извърши целодневната си работа.

И все пак може би регулирането на скоростта на нашите движения в бъдеще ще се окаже постижимо по няколко други начини при условие, че правим ясна разлика между субективно и обективно понятие за времето. За човешкия ум и времето в току-що разгледаните от нас предели може или да се движи бавно, или да лети бързо в зависимост от душевното състояние на човека — това именно е субективната представа за времето. Обективното време пък е това, което измерваме с помощта на такива безчувствени устройства като часовници, вибриращи кристали, колебаещи се атоми. До началото на нашия век учените непоколебимо вярвали, че обективното време се движи с постоянна, неизменна скорост. Едно от най-силните сътресения, предизвикани от Теорията за относителността, било и откритието, че това твърдение просто не отговаря на истината.

Интересно е да се отбележи, че древните египтяни лесно биха възприемали относителността на времето. В техните примитивни слънчеви часовници циферблатите били разделени на равни сектори, в резултат на което продължителността на „часа“ през деня не била една и съща. Египтяните толкова много свикнали с представата за изменчивостта на времето, че когато след няколко столетия създали водните часовници, които „вървели“ с постоянна скорост, те положили големи усилия, за да ги накарат да „вървят“ според слънчевите часовници! „В течението на водата — казва Рудолф Тил в своята книга «И беше светлина» — египтяните открили пряк образец на равномерно протичащо време. Обаче с изумително майсторство и изобретателност те изкуствено вмъкнали неравномерност в естествено равномерния ход на природните явления само и само да заставят времето да тече по начин, който им се е струвал единствено правилен, тоест според непостоянството на техните слънчеви часовници.“

Изменчивостта в течението на времето е един естествен и неизбежен извод от откритието на Айнщайн, показващ, че времето и пространството не бива да се разглеждат поотделно, че те са само различни аспекти на едно цяло, което той нарича „пространство-време“. Въпреки разпространеното мнение по този въпрос водещите към това заключение аргументи съвсем не са тъй смътни и сложни в математическо отношение, за да не може да ги разбере обикновеният човек. Всъщност те са толкова елементарни, че просто изумяват със своята простота. (Често се питам: колко ли пъти Айнщайн е изпадал в ярост от фразата: „Това ли е всичко?“) Да се обясни теорията за относителността — това е все едно, да речем, да се обясни на древния египтянин, че неговият воден часовник е наистина по-съвършен от слънчевия, или да се докаже на средновековния монах, че хората съвсем няма да „паднат“ от противоположната страна на сферичната Земя. Нужно е само да се разрушат предубежденията и предварително съставените представи и всичко останало е много просто.

Аз нямам намерение тук да обяснявам какво всъщност представлява Теорията на относителността, тъй като във всяка обществена библиотека ще се намерят достатъчно лесноразбираеми книги, посветени на тази тема. (Една от най-добрите книги от този род е наскоро преиздадената след тридесет и пет години от написването й дисертация на Клемент Дюрел „Азбука на теорията на относителността“.) Тук обаче аз ще приведа една аналогия, която, надявам се, може да се окаже полезна за изясняване същността на Теорията на относителността.

В обикновения си ежедневен живот ние сме свикнали да разделяме пространството на три направления, които наричаме „напред“, „встрани“ и „нагоре“. Едно от тези направления не отговаря напълно на останалите две — нещо, в което лесно може да се увери всеки, като скочи във въздуха от прозореца на десетия етаж; обаче направленията „напред“ и „встрани“ са съвършено произволни (относителни). Те зависят само от положението на наблюдателя: ако той се обърне, те също ще се обърнат заедно с него.

Вниквайки в този въпрос малко по-дълбоко, ние ще видим, че дори и направлението, което наричаме „нагоре“, съвсем не е така абсолютно, както обикновено се смята. То непрестанно се изменя при движение по повърхността на Земята; това обстоятелство е причинявало не малко неприятности на древните богослови, когато се опитвали да определят къде се намира царството небесно. Но дори на едно и също място направлението „нагоре“ може да бъде различно. Когато седите вътре в някой излитащ реактивен самолет, вие чувствувате, че по време на засилването му по излетната писта вертикалът се накланя. И ако вашето кресло би могло да се върти, то би изменило положението си в съответствие с новата система на координатни оси. Вашето „нагоре“ и „напред“ вече няма да бъдат същите, каквито са у човека, който седи в чакалнята на аерогарата. Вие и двамата се намирате в една и съща зона от пространството, но го разделяте някак си по-различно. Известна част от това, което за него се явява като хоризонтално направление, при вас вече е преминала към вертикалното.

Също така и наблюдатели, движещи се с различни скорости, разделят това „пространство-време“ по различни пропорции: единият, казано на прост език, получава малко повече време и немного по-малко пространство, отколкото другият, макар че общата сума винаги си остава една и съща. (Събиране на време и пространство навярно изглежда като събиране, да речем, на ябълки и портокали: ала ние няма сега да се обременяваме с разглеждането на не тъй сложния математически трик, с чиято помощ се извършва това действие.) Така че скоростта на протичане на времето в която и да е система, например вътре в космическия кораб, зависи от скоростта, с която тази система се движи, а също и от притеглянето на гравитационните полета, които й въздействуват.

По обикновени скорости и при обикновени гравитационни полета изменението в хода на времето е съвсем нищожно. Дори вътре в изкуствения спътник, който се движи около Земята със скорост от около 29 000 километра в час, часовникът би изостанал всичко на всичко само с една секунда на три милиарда секунди. Извършвайки една обиколка около Земята, космонавтът остарява с една милионна част от секундата по-малко от своите приятели, останали на Земята; другите последствия от полета обаче сигурно коригират това „подмладяване“ заедно с лихвите.

Едва след 1959 година стана възможно да се продемонстрира това невъобразимо нищожно забавяне на времето при умерените скорости на земни тела. За тази цел не е пригоден нито един часовник, създаден от човешка ръка; но благодарение на блестящия метод, разработен от германския физик Мьосбауер, ние можем да си послужим с колебанията на атомите, за да измерваме времето с точност, значително по-голяма от една трилионна част. Моля, забележете: не една милионна, а една трилионна част.

Нека се позамислим малко какво означава всичко казано по-горе: тъй като това е една нова победа над времето — победа в областта на неговото измерване, за която създателите на първите слънчеви и водни часовници едва ли биха могли и да си помислят. Часовникът, който върви с точност до една трилионна — а именно такъв часовник ни е дал д-р Мьосбауер, — би останала назад в 30 000 години всичко на всичко с една секунда — само с един миг за бездната от време, която се простира между първия пещерен художник от Ласко и първия земен преселник на Марс. Подобна точност в измерване на разстоянието би ни позволила да забележим измененията в диаметъра на Земята, равни на дебелината на една бактерия.

При обикновени скорости това „разтягане“ или забавяне на времето е извънредно малко, но при големи скорости то става значително, а при скорости, приближаващи се до скоростта на светлината — извънредно голямо. В космически кораб, който се движи със скорост, равна на 0,87 от скоростта на светлината, или с 260 хиляди километра в секунда, времето би протекло два пъти по-бавно, отколкото на Земята. А при скорост, равна на 0,995 от скоростта на светлината, забавянето би било десетократно: един месец в космическия кораб би се равнявал на почти една година на Земята. (Специалистите по теорията на относителността, надявам се, ще ми простят няколкото прекомерни опростявания, а също и скритите предположения, допуснати в тези мои изявления; всички останали аз моля да не обръщат внимание на казаното в скоби.)

Важното тук е да се подчертае, че при това положение космическите пътешественици не биха разполагали с абсолютно никакви средства, чрез които биха могли да узнаят, че с тях става нещо необикновено. Всичко, намиращо се на борда на космическия кораб, би изглеждало съвършено нормално, така както би било в действителност. И само когато се върнат на Земята, пътешествениците биха узнали, че тук е изминало много повече време, отколкото на бързолетящия кораб. В това се заключава и тъй нареченият „парадокс на времето“, който би позволил на човек поне по принцип да се върне на Земята цели столетия и даже хилядолетия след излитането си, остарял само с няколко години. Обаче за всеки, който е запознат с теорията на относителността, тук няма никакъв парадокс: всичко това е само едно естествено последствие от структурата на пространството и времето.

Ефектът на забавяне хода на времето ще намери основното си практическо приложение при полетите към звездите, ако те някога изобщо бъдат осъществени. И макар че такива полети може да траят със столетия, астронавтите няма да почувствуват това. Така че като неизбежен, страничен резултат на далечните космически полети се явява и пътуването в бъдещето, разбира се, еднопосочно — само „отиване“. Междузвездният пътешественик ще може да се върне на родната Земя, ала никога няма да се върне в своята епоха.

Преди петдесет години само възможността за такова тъй удивително явление би била категорически отхвърлена, но днес тя е станала общопризната научна аксиома. Това обстоятелство ни кара да се замислим дали няма и други методи за „разтегляне“ (забавяне) или изкривяване хода на времето — начини, които биха ни позволили да избегнем неудобствата, свързани с пътуване на разстояние няколко светлинни години.

Аз трябва веднага да заявя, че тук не се вижда никаква надеждна перспектива. Теоретически колебливото или вибриращо движение би могло да повлияе на хода на времето, обаче скоростите на колебанията в такъв случай биха били тъй огромни, че всеки материален обект неизбежно би се разрушил под въздействието на подобно напрежение. Обаче на хода на времето освен скоростта оказва влияние също така и гравитацията: в това направление перспективите са малко по-надеждни. Ако ние някога изобщо се научим да управляваме гравитацията, тогава може да се научим да управляваме и времето. Обаче и в този случай ще трябва да се изразходват титанически запаси от енергия, за да се постигнат твърде незначителни изменения в хода на времето. Даже на повърхността на „белите джуджета“, където притегателната сила е хиляди пъти по-голяма, отколкото на Земята, ще има нужда от крайно точни часовници, за да се открие забавянето на времето.

Вие навярно вече сте забелязали, че тия няколко известни нам методи за изменяне хода на времето не само че са изключително сложни за реализиране, но и водят към най-малко полезното за нас направление. Наистина в известни случаи ние бихме желали да се „позабавим“, така че всичко, което ни обкръжава, да „живее“ по-бързо от нас и времето да лети като мълния; но все пак възможността за обратния процес би била много по-ценна. Едва ли ще се намери някъде човек, който в един или друг момент от своя живот да не е изпитал страшна нужда от повече време; често пъти няколко минути — дори и няколко секунди — могат да решат въпрос на живот и смърт. В свят, където часовникът би могъл да се накара да спре дори и само за малко, изпълнението на дадена задача в срок не би представлявало никакво затруднение.

Ние нямаме никаква представа как това би могло да се постигне; нищо, дори и теорията на относителността не ни дава ключа за разрешаване на тая задача. Обаче реалното ускорение на времето — не това субективно и ограничено ускорение, което може да бъде предизвикано с помощта на медицински препарати — би имало такова важно значение, ако това изобщо е възможно, то ние някой ден непременно ще се научим как да го осъществяваме и как да го използуваме. Трудно е да си представим общество, в което извънредното общо заседание на Организацията на обединените нации би извършило своята целодневна работа, докато нюйоркчани изпият сутрешното си кафе, а пък аз в това време да напиша книга от осемдесет хиляди думи. В подобно общество нервната система на човек вероятно не ще се чувствува много добре. Такова едно положение на нещата може да се окаже не тъй привлекателно и, разбира се, не тъй вероятно; и все пак аз не бих се осмелил да кажа, че е съвсем невъзможно.

Пътуването в бъдещето — това е единственият вид на пътуване във времето, което ние всички непрестанно извършваме, и то с абсолютно равномерна скорост — 24 часа в денонощието. Предположението, че този темп може да бъде изменен (както вече видяхме), не съдържа в себе си никакви несъобразности от научна гледна точка. Свръхскоростните космически полети заедно със състоянието на анабиоза биха могли също така да ни позволят да странствуваме през вековете и да видим какво крие в себе си бъдещето отвъд пределите на нормалната продължителност на живота.

Обаче под „пътуване във времето“ повечето хора разбират нещо много по-внушително. Те искат да пътуват в бъдещето и да се връщат в настоящето, и то по възможност с подробни сведения за борсовия курс на акциите. Но такава „разходка“ включва в себе си и пътуване в миналото, тъй като от гледна точка на бъдещето ние сме (или сме били?) минало, а подобно нещо, както вече видяхме, е съвсем невъзможно.

Аз бих бил готов да заявя, че предвиждане на бъдещето — макар и не тъй амбициозна задача като непосредственото му „посещаване“ — е също така невъзможно, ако едно внушително количество доказателства не говореше за обратната възможност. Разбира се, през всички времена е имало пророци и оракули, които са твърдели, че са способни да предсказват бъдещето. „Пазете се от дните мартенския Ид!“^[6] Това навярно е най-известното от подобни предсказания. През последните години професор Райн от Дюкския университет, а също д-р Соул и неговите колеги в Англия ни представиха множество по-конкретни доказателства за подобни „предварителни сведения“ за бъдещето. Наистина те всички са облечени във формата на статистически данни, към които повечето хора изпитват инстинктивно недоверие. В дадения случай това недоверие може би е напълно оправдано; прилагането на математически анализ към подобни „гледания на карти“, върху каквито почиват повечето опити за „предвиждания“, вероятно е погрешно още в основата си. Впрочем целият този въпрос е тъй сложен, тъй отрупан с разни предразсъдъци и предубеждения, около него се разгарят такива страсти, че аз предпочитам да се отдалеча от него колкото може по-бързо и по-тихо.

Преди век и половина, когато Нютоновата механика достигнала най-високия си триумф, предсказвайки движението на небесните тела, тогава всички почнали да мислят, че познаване на бъдещето, макар и по принцип, е възможно. При условие, че познава началните положения и скорости на всички атоми във вселената, един компетентен математик може да изчисли всичко, което ще се случи до свършека на света. Та нали бъдещето е било предопределено до най-малките подробности, тогава защо теоретически поне да не може да бъде предсказано?

Сега ние вече знаем, че подобно гледище е крайно наивно, понеже е основано върху невярна предпоставка. Невъзможно е да се определят началните положения и скорости на всички атоми във вселената с такава абсолютна точност, каквато биха изисквали изчисленията, за които става дума. На елементарните частици е присъща известна органическа „мъглявост“ или неопределеност, което значи, че ние никога не можем да знаем точно какво става с тях в даден момент, а още по-малко какво ще се случи с тях след сто години. Наистина някои събития — като затъмненията на Слънцето и на Луната, прираста на населението, а дори и състоянието на времето, могат да бъдат предсказвани с достатъчна точност; обаче, общо взето, математическият път към бъдещето е твърде тесен и в края на краищата постепенно извежда в тресавището на неопределеността. И ако някога някой пророк или някоя гадателка наистина се добере до някакви сведения за бъдещето, то това ще стане с помощта на средства не само неизвестни, но и направо казано, противоречиви на съвременната наука.

И все пак ние знаем толкова малко за времето и тъй незначителен е нашият прогрес към неговото разбиране и управляване, че нямаме право да отхвърлим дори и такива еретически предположения като възможностите за частични прониквания в бъдещето. Професор Дж. Б. Холдейн веднъж съвсем остроумно забелязал: „Вселената не само че е по-особена, отколкото ние си представяме — тя е по-особена дори и отколкото ние бихме могли да си представим“. Даже и теорията на относителността може би съдържа само намек за особеността на времето в самото негово същество.

В своята поема „Бъдещето“ Матю Арнълд нарича човека скиталец, „роден на кораб, плуващ по реката на времето“. В продължение на цялата световна история този кораб се е носил без платна и без кормило; едва сега човек започва да се учи как да пуска неговите мотори. Те никога не ще бъдат достатъчно мощни, за да преодолеят течението. В най-добрия случай човек ще може само да отсрочи своето отплаване, по-внимателно да разгледа околните брегове и пристанища, които напуска завинаги. А може би той ще успее също да ускори пробега на кораба и да се понесе надолу по реката по-бързо от нейното течение. Но той никога не ще може да се върне назад — нагоре по реката, и отново да посети старите места.

И в края на краищата въпреки всичките му усилия реката ще го отнесе заедно с всичките негови надежди и мечти в океана на незнайното.

И стеле се наоколо безбрежната шир,

и брегът изчезва някъде далеч,

звезди се показват и нощният зефир

разнася над водата

дъх на непозната реч…