Артър Кларк
Профили на бъдещето (10) (Изследване границите на възможното)

9. Ние не можем да стигнем там

В автобиографията на писателя от деветнадесетия век Ричард Джефрис има една поразителна, макар и малко недодялана фраза, която стои запечатана в ума ми от дълги години: „недостижимата синевина на небесното цвете“. „Недостижима!“ Ние рядко употребяваме тази дума днес, когато хората се добраха до нечувани височини и дълбочини на Земята и се готвят да пътуват далеч отвъд пределите на нашата планета. И все пак само преди сто години земните полюси са били съвсем неизвестни, по-голямата част от африканския континент е била тъй тайнствена, както по времето на цар Соломон; никой не беше се спускал в морските глъбини на повече от 20–30 метра, нито пък изкачвал в небесата по-високо от един — един и половина километра. Ние сме отишли толкова напред в това кратко време и безспорно ще отидем още по-напред в бъдеще — ако човечеството преживее своето юношество, — че на мен ми се иска да задам един въпрос, който би изглеждал твърде странен на нашите прадеди: „Съществува ли някъде място, което завинаги ще остане недостижимо за нас, какъвто и напредък да направи науката в бъдещето?“

Една „кандидатура“ ми идва на ум веднага. Само на шест и половина хиляди километра от мястото, където сега седя, има една точка, до която е много по-трудно да се стигне, отколкото до обратната страна на Луната или ако щете, до обратната страна на Плутон. Тази точка се намира на шест и половина хиляди километра и от вас. Вие навярно се досещате, че имам предвид центъра на Земята.

Моите уважения към Жул Верн, но аз все пак съм длъжен да заявя, че човек не може да стигне тази тъй интересна точка през кратера на вулкана Снефелс^[1]. Всъщност човек не може да се спусне в недрата на Земята по-дълбоко от три — три и половина километра през каквито и да било кратери, пещери и тунели — били те естествени или изкуствени. Най-дълбоката шахта в света достига надолу малко повече от два километра.

Както става и в морето, налягането под повърхността на Земята се увеличава заедно с дълбочината в резултат на въздействието на лежащата отгоре земна маса. Скалите, намиращи се на повърхността на нашата планета, са около три пъти по-плътни от водата; затова и налягането според дълбочината се увеличава три пъти по-бързо, отколкото под водата. Когато батискафът „Триест“ се спуснал на дъното на Марианската падина, дълбока повече от 11 километра, под нивото на Тихия океан, налягането достигнало хиляда атмосфери на всеки сантиметър от повърхността на сферическата наблюдателна камера; ето защо стените на камерата е трябвало да бъдат направени от стомана, дебела 12 сантиметра. Под земята същото това налягане ще бъде отбелязано само на дълбочина от три километра, а това представлява само една нищожна драскотина на повърхността на нашата планета. В центъра на Земята — по приблизителни изчисления — налягането трябва да достига около три и половина милиона атмосфери, или три хиляди повече от налягането, изпитано от батискафа „Триест“.

Под действието на такива налягания скали и метали се превръщат в течности. Освен това заедно с увеличаването на дълбочината постепенно се увеличава и температурата, която стига в центъра на Земята до 3000°C. От всичко това става ясно: ние не можем да се надяваме, че ще намерим готов път към центъра на нашата планета. Що се отнася до остарялата представа за „кухата структура на Земята“ (изтъквана някога като сериозна научна теория), то тя трябва да бъде не без съжаление отхвърлена заедно с цял куп „подземни фантазии“ от рода на „В сърцето на Земята“ от Едгар Бъроус.

Най-голямата дълбочина, до която са стигнали сондите на петролните компании — най-енергичните изследователи на земните недра, — е не повече от осем километра. Това представлява само една четвърт от дебелината на твърдия земен пласт, който под континентите е равен на около 35 километра. Под океаните този пласт е значително по-тънък и сега се разработва проект за прокарване на сонди през него (така наречения проект „Мохол“), за да се получат мостри от материята, намираща се под този пласт.

Обикновено за пробиване на дълбоки дупки се употребява длето, закрепено на края на хилядометрова тръба, която се привежда в движение от двигател, разположен на повърхността на Земята. Колкото по-дълбоко слиза сондата, толкова повече енергия се изразходва при триенето на тръбата о стените; а за изваждането и спускането на дългата с километри тръба всеки път, когато трябва да се смени длетото, се губят много ценни часове.

По-новите методи на сондиране премахват необходимостта от сондаж на тръба: двигателят — електрически или хидравлически — бива прикрепван към самото длето. Руснаците, смятани за пионери в тази област, са разработили сонда, която би могла да се нарече ракетна — тя пробива земната маса, като буквално я изгаря, с помощта на кислородно-керосинова смес, при чието горене се развива температура, по-висока от 3000°C. Използувайки една от тези нови технологии, ние бихме могли да стигнем до дълбочина от 15–16 километра, изразходвайки за тая цел няколко милиона долара. Това значи да се спуснем на почти половината от дебелината на земната кора — или на 1/400 част от радиуса на Земята.

Но пробиването на дупка с диаметър от 150 милиметра — това още не значи изследване на подземните недра, така че нека разгледаме някои други, по-вълнуващи възможности. Руски минни инженери вече са построили механически „къртици“, управлявани от човек, за пробиване на по-плитки тунели. Тия апарати много приличат на устройството, с помощта на което героите от романа на Бъроуз се добират до Пелюцидара — страната, разположена в централната част на Земята. Тук проблемът за изхвърляне на изкопаната пръст е разрешен точно така, както го решава и обикновената къртица: почвата, раздробена от резеца, се сгъстява и уплътнява при изграждане стените на тунела.

Но дори и в сравнително мека почва механическата къртица действува твърде бавно, не повече от километър и половина на ден, тъй като зад нея се движи електрокабел, който я снабдява с енергия, а освен това и пробивният механизъм се затъпява и често трябва да се сменява. За да можем с помощта на „земната сонда“ да проникнем на сравнително по-голяма дълбочина, ние трябва да разработим нова техника за прокопаване на тунели и да се подсигурим с доста голямо количество енергия.

За източници на енергия при работа под земята могат да се използуват ядрените реакции — служба, която те вече извършват под водата. Що се отнася до начините за прокопаване на тунели, то и тук руснаците (които очевидно се интересуват от подземни изследвания не по-малко от космическите) предлагат едно ново разрешение. Те използуват високочестотен ток за чисто термическо разрушаване на скали и огненият „копач“ може да си прокарва път през земната кора толкова бързо, колкото бързо се подхранва с енергия. С тая задача може да се справи също така ултразвукът; днес той вече се използува в малък мащаб за пробиване на материали, не поддаващи се на обработка с обикновени инструменти.

Атомният „подземоход“, управляван от човек, съвсем не е лош обект за размишленията на клаустрофоба^[2]. Впрочем, в повечето случаи в него няма да седи човек; той и без това ще трябва да разчита изключително на разните прибори и апаратури, така че неговите собствени органи на чувствата ще се окажат съвсем безполезни. Всички научни наблюдения, както и събиране на мостри ще се извършват автоматически по предварително разработена програма. Освен това без екипаж, който има нужда и от подхранване с кислород, машината ще може да работи непрекъснато доста дълго време. Тя би могла да скита цели седмици и месеци из недрата на Хималаите или под дъното на Атлантическия океан, преди да се отправи за дома с цял товар събрани сведения.

Дълбочината, до която ще може да стигне такава сонда, ще бъде ограничена само от налягането, което трябва да издържат нейните стени. Това налягане би могло да бъде много високо, ако тялото на сондата бъде монолитно, образуваната вътре в нея кухина бъде изпълнена с течност за подсигуряване на допълнителна твърдост. Това е, между другото, още един довод против какъвто и да било „жив“ екипаж.

При лабораторни условия днес се реализира налягане от около четвърт милион атмосфери; този резултат съответствува на налягането на дълбочина от 650 километра под земната повърхност. Това още не значи, че ние можем да построим машини, способни да задълбаят на дълбочина от 650 километра, но една десета част от тая цифра очевидно не ще се окаже извън границите на възможното. Високите температури не представляват толкова сериозен проблем; освен в отделни горещи пунктове, като вулкани и пр., температурата на земната кора не превишава 300-400°C. По такъв начин може да се предполага, че след време ние, ако пожелаем, ще можем да изследваме по-голямата част от земната кора с помощта на машини, които изглеждат осъществими в светлината на съвременната техника.

Колкото и трудни да са проблемите, свързани с изследване на горните пластове на Земята, те все пак са нищожни в сравнение с трудностите, които ще възникнат, когато пожелаем да се доберем до „мантията“, лежаща под земната кора, на дълбочина до три хиляди километра от „ядрото“ на Земята. Тук съвременната техника не може да ни помогне; всички материали и всички видове енергия, с които разполагаме, са безнадеждно слаби и неспособни да устоят на комбинираните въздействия на температурата от три хиляди градуса и налягането от три хиляди тона на квадратен сантиметър. При такива условия дори и пространството, голямо колкото глава на топлийка, не може да остане празно за повече от частичка от секундата, пък и най-твърдите наши метали не само че ще започнат да текат като вода, но и ще се превърнат в нови, значително по-плътни вещества.

Ето защо изследването на най-дълбоките недра на Земята с помощта на непосредствени физически методи не може да бъде осъществено, ако ние не успеем да добием власт над сили, няколко пъти по-мощни от тия, с които разполагаме днес. Обаче там, където не можем да стигнем сами, на помощ ни идват косвените методи на наблюдение.

Да можем да виждаме вътре в недрата на Земята с такава точност и определеност, с каквато изследваме вътрешността на нашия собствен организъм, би било едно наистина забележително откритие с най-голямо научно и практическо значение. За лекаря от 1860 година рентгенограмата би изглеждала нещо невероятно, невъзможно; все пак днес ние можем да чертаем нещо като груби рентгенограми на Земята въз основа на характера на вълните, възникващи при земетресения, избухвания, взривове. (Сега ние можем да предизвикаме взривове достатъчно силни, за да разтърсят цялата наша планета; не всички още съзнават, че най-мощният взрив от естествен произход, отбелязан когато и да било в историята на човечеството — избухването на вулкана Кракатау през 1883 година, — може да бъде възпроизведен от една голяма водородна бомба.)^[3]

Нашите снимки на земните недра са все още приблизителни и груби; на тях липсват каквито и да било подробни сведения за плътността и устройството на централното земно ядро, чийто диаметър е равен на почти шест и половина хиляди километра. Ние дори не знаем от какво се състои. Старата теория, че то се състои от желязо, бе доста компрометирана през последните години; твърде е възможно то да се състои от някакви скални маси, чиято плътност надвишава под въздействието на огромното налягане плътността на оловото.

За да изследваме тия зони в недрата на Земята, ние имаме нужда от вълни, които да проникнат през земната твърдина тъй лесно, както рентгеновите лъчи минават през човешкото тяло и светлината през атмосферата; вълни, които биха ни предавали своевременно информацията, получена по време на тяхното „пътуване“. Но подобна идея е очевидно абсурдна.

Помислете си само: почти тринадесет хиляди километра непроницаеми скални маси и метали ни разделят от антипода!

Впрочем помислете си още въднъж. Все пак съществуват ако не вълни, то някакви други физически същности, за които земната маса е прозрачна като сапунен мехур. Една от тях е гравитацията. Наистина аз още не съм срещал физик, който би могъл да ми даде прям отговор на въпроса: „Може ли гравитацията да се разпространява чрез вълни?“ Несъмнено тя минава през цялата Земя с такава лекота, като че ли последната изобщо не съществува.

Същата тая способност да прониква през каквито и да било прегради притежава и неутриното — най-своеобразната и най-неуловимата от всички атомни частици. Всички други частици биват спирани — кои след няколко сантиметра, кои след няколко метра — от най-различни материали, като например оловото. Ала неутриното, тази невероятна частица, която няма нито маса, нито заряд (впрочем тя все пак се движи), може да премине през оловен екран с дебелина от петдесет светлинни години, без да почувствува някакви трудности. Цели потоци неутрино пронизват със скоростта на светлината нашата твърда планета в този миг и само един измежду трилион от тях среща някакво едва забележимо съпротивление.

Аз не предлагам да си послужим с гравитационните или с неутринните лъчи за „фотографиране“ на земното ядро; тяхната „проникваща способност“ вероятно е преголяма — не може да се запечатва образът на предмет с помощта на лъчи, които съвсем свободно минават през него. Но ако в природата има подобни необикновени явления, тогава може да има и други, с необходимите нам свойства, които ние ще приложим при снимането на вътрешността на нашата планета така, както рентгенолозите заснимат нашите вътрешни органи.

Провеждайки такова едно изследване, ние по всяка вероятност ще открием, че във вътрешността на Земята няма нищо особено интересно — само еднородни скали и метали, които стават все по-плътни с приближаването към центъра. Обаче вселената почти неизменно се оказва все по-сложна и по-изумителна, отколкото ние някога сме предполагали: припомнете си само, че когато се впуснахме да изследваме „празното“ космическо пространство, то се оказа претъпкано с радиовълни, космически прах, блуждаещи атоми, заредени частици и бог знае още що. Ако природата изобщо е вярна на себе си, ние би трябвало да открием във вътрешността на Земята нещо от такова естество, че само разглеждането му отдалече никак да не ни удовлетвори. И тогава ще пожелаем да се доберем сами до него.

А възможно е също така, че това „нещо“ ще пожелае да се добере до нас, както и предположих преди няколко години в своя разказ „Огньове в недрата“. Замисълът на този разказ почива върху факта, че при условия на силно налягане съществуват форми на материя толкова плътни, че в сравнение с тях обикновената скална маса ще изглежда по-разредена и от въздуха. Впрочем това не е никакво преувеличение: гранитът например е 2000 пъти по-плътен от въздуха, ала „разрушената материя“ в центровете на някои звезди джуджета е сто хиляди пъти, а в някои случаи и десет милиона пъти по-плътна от гранита. И макар че дори и в центъра на Земята налягането да не е достатъчно силно, за да притисне материята и да я докара до такава плътност, аз съм готов да допусна с чисто повествователна цел, че същества, съставени от такава свръхплътна материя, могат да плуват във вътрешността на Земята така, както рибите плуват във водата. Смея да се надявам, че никой не ще се отнесе към тази измислица по-сериозно, отколкото се отнасям към нея самият аз; но тя може да послужи за своего рода алегория, която ще ни помогне да се подготвим за възприемане на истини не по-малко изненадващи и много по-сложни.

Ако нашите потомци или техните машини някога успеят да се спуснат на голяма дълбочина в недрата на Земята, то вероятно това ще бъде постигнато с помощта на уреди, построени за съвсем други цели далеч от родната планета. За да се опитаме да си представим подобни уреди, нека мислено се пренесем за известно време в космоса, на огромната планета Юпитер, около която нашите автоматически изследователски ракети ще летят към 1970 година.

Откровено казано, дотегнало ми е да чета в книги върху космическите пътешествия, че Юпитер е планета, на която хората, „естествено“, никога няма да стъпят, макар че лично аз не горя от желание да се отправя нататък. Диаметърът на Юпитер е единадесет пъти по-голям от диаметъра на Земята; повърхността — повече от сто пъти по-голяма. Ако цялата наша планета се разпростре на повърхността на Юпитер, тя ще изглежда, кажи-речи, така, както изглежда Индия на нашия глобус. Ала ние още не сме съставили карта на планетата Юпитер, тъй като не сме видели нейната повърхност; също като повърхността на Венера тя е постоянно скрита зад нещо друго, което по липса на по-подходяща дума наричаме „облаци“.

Тези „облаци“ се разливат нашироко и образуват вечно движещи се паралелни пояси вследствие бързото въртене на планетите; и макар че се намират на сто милиона километра от нас, ние можем да наблюдаваме чудовищно силните бури и смущения, обхващащи пространства, които превишават размерите на нашата Земя. Метеорологията на Юпитер — това е наука, чиито основи още не са положени; там, на огромно разстояние от Слънцето, в ледения сумрак, атмосферата, съставена от водород и хелий, бива разкъсвана от неизвестни нам сили. Обаче въпреки тия стихийни конвулсии някои наблюдавани от нас елементи върху повърхността на планетата дълги години поред си остават неизменени. В продължение на сто и двадесет, а може би и триста години астрономите наблюдават от време на време така нареченото Червено петно, огромно овално петно, дълго около 40 хиляди километра.

Имайки предвид размерите на Юпитер, както и мащабите на природните събития, които се разиграват там, напълно естествено е да се предполага, че неговата атмосфера е много по-дебела от земната и че се простира не на сто, а на хиляда километра. Обаче в действителност това не е така; тъй като притеглянето на Юпитер е два пъти и половина по-голямо от земното, атмосферата на тази планета вероятно е сгъстена в слой, не по-дебел от осемдесет километра.

В долните части на този слой налягането трябва да достига величини, които ние тук, на Земята, познаваме само в океанските дълбочини. За да проникнем в атмосферата на Юпитер, ние ще трябва да разполагаме не просто с космически кораб, а с батискаф. На Юпитер може и да няма ясно изразена твърда повърхност, удобна за кацане на какъвто и да е космически апарат. Гъстотата на водорода може би се увеличава постепенно, докато отначало се превърне в течна каша, а после — там, където налягането е хиляда пъти по-голямо, отколкото на дъното на Марсианската падина — във вещество, твърдо като метал.

И все пак един ден хората ще се доберат до този свят; и може би изследването на Юпитер ще бъде едно от най-великите постижения на XXI век. Юпитер ще стане лаборатория, в която ние ще се научим да се противопоставяме на особено високи налягания, да ги управляваме, да ги използуваме — обстоятелство, което в бъдеще може да сложи началото на нови промишлени отрасли от огромни мащаби. (На планета, която тежи три пъти повече от Земята, няма да има недостиг на сурови материали.) И когато се научим какво трябва да правим, за да съществуваме в долните слоеве на Юпитеровата атмосфера, ние ще бъдем по-добре подготвени да се ровим в недрата на нашата планета.

Главните трудности, които ни очакват на Юпитер, това са високото налягане и стихийните урагани, чиято скорост се изчислява на стотици километри в час. Там не ще страдаме от горещини: в по-горните слоеве на атмосферата температурата е равна на около 160°C под нулата, „на повърхността“ тя вероятно е близко до тропическата, макар че това никой не може да каже с положителност. Ако някъде в Слънчевата система съществуват райони, недостъпни само поради високата им температура, то ние ще трябва да ги търсим някъде по-близо до Слънцето.

Нашият избор безспорно ще падне върху планетата Меркурий. Този малък свят — с диаметър около 4800 километра — не познава смяната на деня и нощта: защото едната му страна е винаги обърната към Слънцето, а другата потънала във вечна тъмнина. В центъра на осветеното полушарие, в тази област на безкрайно пладне, където Слънцето неизменно виси „над главите“, температурата навярно стига до 400-450°C.

Затова пък откъм другата, потънала в сянка страна, където единственият източник на топлина е слабото сияние на звездите, температурата трябва да е най-малко 200°C под нулата.

Тези температури, макар и крайни, според нашите обикновени стандарти, се намират вътре в обсега на днешната промишлена и научна техника. Разбира се, завладяването на Меркурий съвсем не ще бъде лесна задача: при разрешаването й ще погинат не малко хора и ще бъдат изхабени доста машини. Но все пак ние ще трябва да се приближим все по-вече и повече към Слънцето, където ни очакват и все по-големи опасности.

Нека разгледаме няколко цифри, които ни показват какво би изпитвал един летящ към Слънцето космически кораб. Близо до Земята температурата в корпуса на кораба е напълно търпима — около 15° над нулата. С отдалечаването му от Земята отначало температурата ще се покачва твърде бавно. Когато корабът минава покрай Венера — на 108 милиона километра от Слънцето, — неговият корпус ще се нагрее до 55°; когато навлезе в орбитата на Меркурий — 58 милиона километра от Слънцето, — температурата на корпуса ще се покачи на 100°. Само тогава, когато се намерим на 16 милиона километра от центъра на Слънцето, корпусът на кораба ще се нагрее над 500°. На разстояние от 8 милиона километра корпусът вече ще бъде нагрят до 1000°, а на разстояние 1600 километра от Слънцето температурата ще се повиши на 2500°, при което корабът ще се намира само на 800 хиляди километра от повърхността на Слънцето, където температурата е равна на около 6000°.

Днес вече са известни материали, които не се топят при температура, по-висока от 3000°; така например графитът започва да се изпарява при температура около 3500°, а хафниевият карбид запазва твърдостта си и при 4000° — което, доколкото ми е известно, представлява и днешният рекорд. Така че ние бихме могли да изпратим ракета с последна степен от хафниев карбид, която да се приближи на милион и половина километра до Слънцето и да разчитаме, че тя ще се върне на Земята невредима. Сонди и уреди, добре защитени от няколко слоя бавно изпаряващи се труднотопими материали, биха могли да достигнат и повърхността на Слънцето, преди да се разпаднат.

Но главният въпрос е: на какво безопасно разстояние би могъл да се приближи до Слънцето кораб с хора на борда? Отговорът на този въпрос зависи от майсторството и изобретателността на конструкторите на хладилни инсталации. Лично аз предполагам, че осем милиона километра е разстояние, напълно постижимо дори и за космически кораби с екипаж.

Има една хитрост, която можем да използуваме, за да се приближим до Слънцето без някаква (или по-право, без почти никаква) опасност. Тя се състои в това: да се използува някой подходящ астероид или някоя комета, така да се каже, вместо чадър; и от всичко, което знаем, най-удобна за тази цел е малката летяща планина, съвсем уместно наречена Икар.

Орбитата на тази малка планета всеки тринадесет месеца се приближава твърде много до Слънцето — на разстояние само от 27 милиона километра. От време на време тя минава съвсем близо и до нас — през 1968 година от нея ще ни отделят само 640 милиона километра.

Сам по себе си Икар представлява един неправилен по форма скален масив с диаметър от 1,5 до 3 километра. В неговия перихелий, под Слънцето, което там изглежда тридесет пъти по-голямо, отколкото при Земята, повърхността на този малък свят може да се нагрее до около 600°. Той обаче хвърля в пространството конусообразна сянка, под чието прикритие един космически кораб би могъл безопасно да „пътува“ около Слънцето.

В разказа си „Едно лято на Икар“ аз описвам как учените биха могли да се впуснат в подобно главозамайващо пътешествие, за да се доберат заедно със своите инструменти по-близо до Слънцето, което не би могло да ги опърли, докато те се държат в хладната сянка на скалистия астероид, широк само един и половина километра. Макар и да било възможно да се построят изкуствени топлоизолационни устройства, подобни на тези, които предпазват носовата част на днешните ракети, ще минат още много години, докато съумеем да създадем такава надеждна защита, каквато Икар може да ни осигури, и то почти безплатно. Макар че е много малка, тази незначителна планета все пак трябва да тежи около 10 милиарда тона.

Възможно е да има и други астероиди, които да минават по-близо до Слънцето; ако такива не съществуват, то след време ние ще можем да заставим нужния нам астероид да се приближи към Слънцето, като го „побутнем“ отстрани в съответната точка от неговата орбита. И тогава учените, скрити дълбоко под неговата повърхност, ще могат устремно да навлязат в слънчевата атмосфера и отново да изплуват в космическото пространство след един главозамайващ остър завой.

Интересно е да се види колко време ще трае едно такова „пътуване“. Нашето Слънце е сравнително малка звезда: неговата окръжност е равна само на 5 милиона километра. Спътник, чиято орбита ще минава непосредствено до границата на слънчевата атмосфера и се движи със скорост от 1 600 000 километра в час, ще може да го обиколи за около три часа.

Комети или астероиди, падащи по посока на Слънцето от разстояние, равно на отдалечеността на Земята, в най-близката си до Слънцето точка от своя полет биха се движили малко по-бързо — да речем, със скорост от два милиона километра в час; следователно те ще извършат обиколката около Слънцето за час и нещо, преди отново да се втурнат в космическото пространство. Дори и ако при този полет се превърнат в пара няколко мегатона скална материя, наблюдателите и инструментите, скрити във вътрешността на астероида, ще си останат непокътнати, при условие, разбира се, че не бъде допусната някаква „навигационна“ грешка и че астероидът не се вреже много навътре в слънчевата атмосфера и не изгори от триенето, както вече изгоряха много от изкуствените спътници на Земята.

Наистина, какво пътешествие би било това! Опитайте се да си представите как летите като мълния над центъра на гигантското слънчево петно — огромния зеещ кратер с диаметър 150 000 километра, над който подобно на висящи мостове се люлеят огнени езици с такива размери, че нашата Земя би могла да се търкаля по тях като детски обръч по тротоара. Експлозията и на най-мощната водородна бомба би минала незабелязана в този ад, откъдето със скорост от стотици километра в секунда огромни облаци нагорещени газове се понасят навеки в космическото пространство.

В своя разказ „Златните ябълки на Слънцето“ Рей Бредбъри говори за спускане на космически кораб в слънчевата атмосфера, за да вземе проба от слънчевата материя (впрочем ние вече знаем, че тя съдържа 90 на сто водород, 10 на сто хелий, както и незначителни следи от всички други елементи). Когато за пръв път прочетох този разказ, аз се отнесох към него като някаква очарователна фантазия и нищо повече; днес обаче не съм толкова сигурен, че тогава съм бил прав. В известен смисъл ние вече сме се „издигнали“ до Слънцето и сме го докоснали: през 1959 година ние успяхме да установим с него радиолокационна връзка — а колко невероятно би изглеждало това само преди едно поколение! Днес вече дори и непосредственото физическо приближаване до Слънцето не представлява нещо съвсем неосъществимо благодарение на развитието в новата наука — физика на плазмата, родила се през последните десет години.

Физиката на плазмата, известна също под остроумното название магнитохидродинамика, се занимава с изучаване свойствата на силно нагорещени газове в магнитно поле. Благодарение на нея ние вече можем да създаваме при лабораторни условия температури от десетки милиони градуса; в крайна сметка тя може да ни изведе и до разрешаване на задачата за извличане на неизчерпаема енергия от реакциите при синтеза на водорода. И аз предполагам, че когато овладеем законите на тази новородена наука, тя ще ни позволи да създаваме такива магнитни или електрически защитни средства, които ще ни предпазват от високи температури и налягания, много по-ефикасно, отколкото стените на който и да е монолитен метал. Старата идея, лансирана от научната фантастика, за непроницаемо силово поле може би ще престане да бъде само красива мечта: може би необходимостта ще ни застави да открием подобно поле като единствена реална защита против междуконтинентални балистични ракети. Веднъж осъществили тия възможности, ние ще получим ключа не само към центъра на Земята, но и към центъра на Слънцето. И вероятно, както ще видим в глава 12, към нещо по-значително.

Това търсене на непостижимото ни пренесе, макар и само мислено, в чужди и враждебни към човека области. Центърът на Земята, атмосферата на Юпитер, повърхността на Слънцето изглеждат недостижими за съвременната техника; но аз представих доводи, които ни позволяват да смятаме, че те не винаги ще бъдат недостъпни за нас, ако действително пожелаем да се доберем до тях. Обаче с това ние съвсем не сме изчерпали всички неочаквани изненади, с каквито е преизпълнена вселената. И ако вие не сте се изморили, то нека направим още едно посещение.

Аз вече споменах за звездите джуджета; тия мънички слънца, намиращи се в последния стадий на звездната еволюция. По обем някои от тях са по-малки от Земята и въпреки това в тях е сгъстена материята на една обикновена звезда. Самите им атоми, раздробени и сгъстени от огромното налягане, както и плътността на веществата в тях превишават милион пъти плътността на водата. Един кубически сантиметър материя от такава звезда може да тежи повече от сто тона.

Макар че повечето „джуджета“ са нагорещени до червено или до бяло, теоретически е възможно и съществуването на охладнели, черни звезди джуджета. Те се явяват като последна степен от развитието на звездите; тяхното откриване е крайно трудна задача, понеже подобно на планетите те не излъчват собствена светлина и могат да бъдат наблюдавани само когато отражават нечия чужда светлина или пък когато засенчват някое друго небесно тяло. И тъй като нашата галактика е още твърде млада — тя няма повече от 25 милиарда години, — напълно възможно е, че нито една от нейните звезди не е достигнала последния стадий на развитие и не е станала черно джудже; ала някой ден и това ще се случи.

Тия „звездни трупове“ ще принадлежат към числото на най-забележителните (и най-мрачните) обекти във вселената. Съчетаната у тях огромна маса с нищожни размери говори за съществуването на гравитационно, поле от колосални мощности — милион пъти по-мощно от това на Земята. Свят, в който господствува такова притегляне, ще трябва да има идеално-сферическа форма: никакви планини и хълмове не биха могли да се издигат над неговата повърхност на повече от няколко милиметра, а широчината на атмосферата ще бъде само от няколко метра.

При такава гравитация — милион пъти по-мощна от земната — всички тела, дори и направените от най-здравия метал, под въздействието на собственото си тегло биха се превърнали в меко и тънко като филмова лента вещество. При такива условия човек би тежал толкова, колкото тук, на Земята, тежи един огромен океански параход; той би се разпаднал под собственото си тегло тъй бързо, че неговото разрушение едва ли би могло да се наблюдава с просто око — то би станало за по-малко от една хилядна част от секундата. Там падането от височината на един сантиметър би се равнявало, при земни условия, на падане от върха Еверест до морското равнище.

И все пак въпреки това мощно гравитационно поле ние бихме могли да се приближим на няколкостотин метра до подобно небесно тяло. Космическият кораб или космическата сонда, пуснати в точно изчислена орбита, биха могли поне теоретически да се понесат шеметно около него, така както кометите прелитат около Слънцето. И ако се намирате в такъв кораб, вие не бихте почувствували нищо особено, дори и в момента на най-голямото приближаване. Под въздействието на ускорение, равно на милион g, вие ще останете в състояние на пълна безтегловност, защото бихте извършили свободно падане. Понасяйки се над самата повърхност на умиращата звезда, корабът би достигнал максимална скорост от 40 милиона километра в час; след това той отново ще навлезе в космическото пространство, отскубвайки се от притеглянето на звездата джудже.

А възможно ли е кацането на такава звезда джудже? Да, но при условие, че приемем две предпоставки, нито една от които не нарушава какъвто и да било установен физически закон. Първо, ние ще имаме нужда от двигатели, няколко милиона пъти по-мощни от сегашните; второ, ще ни трябва и абсолютно безопасно, съвършено средство за неутрализиране на гравитацията, което да отслаби разрушителното външно поле милион пъти. Дори и ако само 0,001 процент от такова страшно притегляне се „промъкне“ в кораба, неговият екипаж ще бъде направен на пихтия. Разбира се, хората няма да почувствуват абсолютно нищичко; всичко ще се свърши тъй бързо, че нервните клетки не ще успеят да реагират.

Светът на черното джудже е толкова необикновен, че ние не можем дори и да си представим. Гравитационното поле би изменило самата геометрия на пространството, светлината вече няма да пътува по идеално права линия и нейните лъчи ще бъдат подложени на значително изкривяване. Днес ние не можем дори и да отгатнем какви още изопачения могат да се срещнат там — това именно е и една от причините, която ще ни накара да се отправим към тия звезди джуджета, ако подобно пътешествие някога стане възможно.

По наше време хората вече могат да гледат през илюминатора на батискафа към отдалечената само на няколко сантиметра среда, в която те биха могли да бъдат мигновено смазани от налягането, достигащо до един тон на всеки квадратен сантиметър от повърхността на тяхното тяло. Това е забележително постижение — тържество на човешка смелост и техническо майсторство. Ще минат столетия и ето че някой ден намиращите се на много светлинни години от Земята хора може би ще гледат през илюминаторите към още по-жестокия свят на някоя звезда джудже.

И колко странно ще се чувствува човек, когато наблюдава геометрически съвършено правилната повърхност под защитата на компенсиращото поле на кораба и когато осъзнае, че според условията на слабата земна гравитация той по тегло е станал великан, висок повече от хиляда и петстотин километра!