Николай Гогол
Мъртви души (24)

ГЛАВА IV

Към стр. 232 — 234. Вместо: Видите ли ~ Вам ви трябва земя, нали тъй?

— А всъщност всичко това е празна работа. Той няма достатъчно земя — и затова е заграбил чужда пустош, тоест надявал се е, че тя не е потребна и че собствениците й са забравили за нея. А сякаш нарочно нашите селяни от памтивека се събират там да празнуват Томина неделя. Тъкмо поради това аз съм готов да пожертвувам други, по-добри земи, отколкото да дам тая. За мене обичаят е светиня.

— Значи, вие сте готов да му отстъпите други земи?

— Тоест, ако той не бе постъпил така с мене; но той иска, както виждам, да се разправя със съда. Добре, ще видим кой ще спечели. Макар и на плана да не е толкова ясно, но свидетелите старци са още живи и помнят.

„Хм! — помисли си Чичиков. — Както виждам, и двамата са стоки.“ И каза гласно:

— А пък мене ми се струва, че тая работа може да се уреди миролюбиво. Всичко зависи от посредника. Книжа…^[1]

…^[2] — че и лично за вас ще бъде твърде изгодно да припишете например на мое име всички умрели души, които се числят във вашите имения по списъците на последното преброяване, така че аз да плащам данъците за тях. А за да не се създаде някакъв лош пример за съблазняване, вие ще направите това прехвърляне чрез крепостен акт, като че тия хора са живи.

„И таз хубава! — помисли си Леницин. — Това е нещо крайно чудновато.“ И дори се поотмести със стола си малко назад, защото беше съвсем смаян.

— Съвсем не се съмнявам, че ще бъдете напълно съгласен с тая работа — каза Чичиков, — защото тая работа е съвсем така, както току-що говорихме. Тя ще бъде извършена между солидни хора тайно и няма да има лош пример за никого.

Какво да прави? Леницин се намери в затруднено положение. Той съвсем не можеше да предвиди, че изказаното преди малко мнение ще го доведе до такова бързо осъществяване на дело. Предложението беше крайно неочаквано. Разбира се, в тая постъпка не можеше да има нищо вредно за никого. Все едно, помешчиците бяха заложили и тия хора наред с живите; значи, хазната не може да има някаква загуба. Разликата е това, че щяха да бъдат в едни ръце, а иначе биха били в различни. Но все пак той изпитваше затруднение. Той познаваше законите и беше търговец, и то почтен търговец. Не би решил работата криво за никакви подкупи. Но сега той се спря, защото не знаеше какво име да даде на това действие — дали е право, или не право.

Ако някой друг би се обърнал към него с такова предложение, той би могъл да каже: „Това е глупост, празна работа! Не искам да играя на кукли или да се шегувам.“ Но гостът толкова вече му се бе харесал, те толкова добре се бяха разбрали по много работи около успехите на просветата и на науките — как да му откаже? Леницин се намираше в извънредно затруднително положение.

Но в това време, сякаш за да помогне в нещастието, в стаята влезе младата чипоноса домакиня, съпругата на Леницин, и бледа, и слабичка, и нисичка, и облечена с вкус като всички петербургски дами. Зад нея бавачката внесе на ръце дете-първенец, плод на нежната любов на неотдавна бракосъчеталите се съпрузи. Чичиков, разбира се, веднага се доближи до дамата и не само с подходящ поздрав, а и с приятно привеждане на главата си встрани твърде я разположи в своя полза.

Сетне се затече към детето. То захвана да реве, ала Чичиков успя да го вземе на ръце с думите. „Агу, агу, миличък!“, с щракане на пръстите си и с халцедоновия печат от часовника си. Като го взе на ръце, той почна да го вдига нагоре и с това възбуди в детето приятна усмивка, която зарадва много двамата родители.

Но дали от удоволствие, или от нещо друго, детето изведнъж направи нещо лошо. Жената на Леницин извика: „Ах, боже мой! Той повреди целия ви фрак!“

Чичиков погледна: ръкавът на съвсем новия фрак беше целият повреден. „Да те вземе мътната, дяволче проклето!“ — избърбори ядосано той на ума си.

Домакинът и домакинята, и бавачката — всички се завтекоха за одеколон; почнаха да го бършат от всички страни.

— Нищо, нищо, съвсем нищо — казваше Чичиков. — Какво е виновно невинното дете? — И в същото време си казваше мислено: „И колко добре ме улучи, проклетото мръсниче.“

— Златна възраст! — каза той, когато вече съвсем го обърсаха и приятният израз се върна на лицето му.

— Наистина — каза домакинът, като се обърна към Чичиков също с приятна усмивка — какво може да бъде по-завидно от детската възраст: никакви грижи, никакви мисли за бъдещето…

— Едно състояние, което човек е готов веднага да приеме — каза Чичиков.

— Без да му мисли много — каза Леницин.

Но и двамата като че лъжеха. Да бяха им предложили такава размяна, те веднага биха се отказали. И наистина какво удоволствие е да седиш в ръцете на бавачката и да цапаш фраковете.

Младата домакиня и първенецът се оттеглиха с бавачката, защото трябваше да се изчистят някои неща и по него: като награди Чичиков, той не забрави и себе си.

Това незначително наглед обстоятелство склони домакина още повече на страната на Чичиков. Как наистина да откаже на такъв приятен, общителен гост, който оказва толкова нежно внимание на неговото дете и тъй великодушно плати със собствения си фрак. Левицин си мислеше така: „Защо пък наистина да не изпълня молбата му, щом е такова неговото желание?“