Николай Гогол
Мъртви души (14)

ГЛАВА I

Защо да се изобразява бедността, само бедността и несъвършенството на нашия живот, като се изкопават хора от глухата провинция, от далечни затънтени краища на държавата? Какво да се прави, когато такива са качествата на съчинителя и заболял от собственото си несъвършенство, той вече не може да изобразява нищо друго освен бедността, само бедността и несъвършенството на нашия живот, като изкопава хора от глухата провинция, от далечни затънтени краища на държавата, ето, ние пак попаднахме в глух край, пак се натъкнахме на затънтено място. И какво глухо, какво затънтено място! Като исполински насип на някаква безкрайна крепост с ъглови кули и бойници се простираха и извиваха на хиляда и повече версти планински възвишения. Великолепно се възземаха те над безкрайните простори на равнините ту като варовито-глинести чукари във вид на отвесни стени, прорязани с долища и ровове, ту като миловидно закръглени зелени изпъкнали места, покрити като с агнешка кожа от млад храсталак, поникнал от отсечени дънери, ту най-после като тъмни гъсти гори, оцелели по някакво чудо от брадвата. Реката, ту вярна на своите брегове, правеше с тях извивки и лъкатушки, ту се отделяше далеч в лъките, за да блесне там след няколко завоя като огън на слънцето, за да се скрие пак в някоя горичка от брези, трепетлики и елхи и да избърза там тържествено, съпроводена от мостове, воденици и язове, които сякаш тичаха след нея при всеки завой.

На едно място стръмният бряг на възвишенията беше по-гъсто нагизден със зелените къдри на дърветата. Чрез изкуствено залесяване, благодарение неравността на планинската долина, север и юг на растителното царство се бяха събрали заедно тук. Дъб, ела, дива круша, клен, вишни и глогини, ниска бодлива акация и калина, обвита с хмел, ту помагайки си да растат заедно, ту заглушавайки се, пъплеха по цялата височина отдолу догоре. А горе, на самото й теме, към зелените вършини на дърветата се примесваха червените покриви на господарските постройки, дървената украса и гребените на скритите отзад селски къщи, горната надстройка на господарския дом с балкон, украсен с резба, и голям полукръгъл прозорец. И над цялото това сборище от дървета и покриви най-високо се издигаше със своите позлатени, бляскави кубета старата селска църква. На всичките й върхове стърчаха златни ажурени кръстове, закрепени със златни прозирни вериги, тъй че отдалече изглеждаше, като че ли във въздуха виси неподдържано от нищо злато, което лъщи като нажежени жълтъци. И всичко това в обърнат вид, с върховете, покривите и кръстовете надолу, се оглеждаше миловидно в реката, дето грозни хралупести върби, от които едни стърчаха край бреговете, а други съвсем във водата, натопили там и вейки, и листа, омотани в плъзгав жабуняк, плувнал във водата заедно с жълти водни рози, сякаш разглеждаха тази чудна картина.

Гледката беше много хубава, ала гледката отгоре надолу, от надстройката на къщата към далечината, беше още по-хубава. Никой гост и посетител не можеше да остане равнодушен на балкона. От учудване дъхът в гърдите му спираше и той само извикваше: „Боже, колко е просторно тук!“ Безкрайни, безпределни пространства се откриваха пред погледа: зад лъките, обсипани с горички и воденици се зеленееха на няколко пояса гори, зад горите през въздуха, който вече почваше да става омарен, се жълтееха пясъци. И пак гори, които вече се синееха като море или мъгла, разляла се надалеч, и пак пясъци, още по-бледни, ала все така жълтеещи се. В далечния небосклон лежаха като гребен варовити планини, които лъщяха с белината си дори в дъждовно време, като че ги осветяваше вечно слънце. Върху ослепителната им белина в полите на места се мяркаха като че димящи тъмносиви петна. Това бяха далечни села, но тях човешкото око вече не можеше да различи. Само огненият проблясък от слънчевата светлина върху златното църковно теме даваше да се разбере, че това беше многолюдно голямо селище. Всичко това тънеше в невъзмутима тишина, несъбуждана дори от въздушните певци, рейнали се из пространствата и чиито отгласи едва достигаха до слуха. С една дума, гостът, застанал на балкона, и след двучасово съзерцание не можеше да изговори нищо друго освен: „Боже, колко е просторно тук!“

Но кой живееше и кой владееше това село, в което като към непристъпна крепост не можеше да се доближи човек оттук, а трябваше да мине от другата страна, дето пръснати дъбове посрещаха приветливо наближаващия гост, простирайки широки виснали гранки като приятелски обятия и изпровождайки го към лицето на същата оная къща, върхът на която видяхме отзад и която се показваше сега цяла, от едната страна с редица къщурки, вишнали върхове и гребени с резба, а от другата — църква, блеснала със златни кръстове и златните везеници на нависнали във въздуха вериги? На кой щастливец принадлежеше това глухо кътче?

На помешчика Андрей Иванович Тентетников — Тремалханска околия, млад, трийсет и три годишен щастливец, при това ерген.

Но кой е той, какъв е, какви качества, какви свойства има? Съседите, читателки, трябва да разпитаме седите. Съседът му, който принадлежеше към фамилията на сръчните, днес вече съвсем изчезващи щабсофицери-брандери в оставка, се изразяваше за него с думите „Най-първобитно говедо!“ Генералът, който живееше десетина версти от него, думаше: „Млад човек, неглупав, ала много мисли за себе си. Аз бих могъл да му бъда полезен, защото имам връзки и в Петербург, па дори и с…“ Генералът на довършваше речта си. Капитан-изправникът пък завърташе така отговора си: „На, утре отивам при него за дълг!“ Селяните от неговото село на въпроса, какъв човек е господарят им, не отговаряха нищо. Ще рече, мнението им за него беше неблагоприятно.

А безпристрастно казано, той не беше лош човек, беше просто опушвач на небето^[1]. Тъй като на света и вече много хора, които опушват небето, то защо и Тентетников да не го опушва? Ала ето за пример един от живота му, който досущ приличаше на всички останали, и нека читателят сам съди от него какъв характер имаше и как съответствуваше животът му на околните красоти.

Сутрин той се събуждаше много късно и като се надигнеше, дълго седеше на кревата и търкаше очи. И тъй като за зла чест очите му бяха мънички, търкането им се извършваше необикновено дълго и през всичкото това време до вратата стоеше слугата Михайло с мивник и кърпа. Стоеше тоя сиромах Михайло час, два, отиваше после в готварницата, после пак се връщаше, а господарят все още търкаше очите си и седеше на кревата. Най-сетне той ставаше от леглото, умиваше се, надяваше халат и излизаше в гостната, за да пие чай, кафе, какао и дори топло, току-що издоено мляко, като сръбваше по малко от всичко, ронеше безжалостно хляба и безсъвестно ръсеше навсякъде пепел от лулата си. И около два часа той седеше и пиеше чай. Не стига това — той вземаше още една студена чаша чай и се приближаваше с нея до прозореца, който гледаше към двора. А пред прозореца всеки ден се разиграваше следната сцена. Преди всичко ревеше Григорий, прислужник от крепостните, определен бюфетчик, като се обръщаше към икономката Перфилевна почти с тия изрази:

— Възмутителна душица си ти, нищожност недна! Да мълчиш ти, гнусотийо!

— Ами не щеш ли ей това? — изкряскваше нищожността или Перфилевна, като му правеше презрителен знак с пръст — жена груба в постъпките си, макар че беше голяма любителка на стафидите, пестила и разните сладкиши, които държеше под ключ.

— Че ти и с управителя ще се заядеш, смет хамбарска! — ревеше Григорий.

Ами че и управителят е крадец като тебе. Мислиш, че господарят не ви знае ли? Та той е тук, той всичко чува.

— Де е господарят?

— Ето го там, седи до прозореца; той вижда всичко.

И наистина господарят седеше до прозореца и виждаше всичко.

И като връх на тоя Содом крещеше, та се късаше слугинското момче, получило от майка си плесница, виеше и хрътът, клекнал със задните си крака на земята поради врялата вода, с която го бе облял готвачът, назърнал от готварницата. С една дума, всичко пищеше и врещеше нетърпимо. Господарят виждаше и слушаше всичко. И само когато това станеше до такава степен непоносимо, че дори му бъркаше да не се занимава с нищо, той пращаше да кажат да шумят по-тихо.

Два часа преди обеда той влизаше в кабинета си, за да се залови сериозно за своето съчинение, което трябваше да обгърне цяла Русия от всички страни — от гражданска, политическа, религиозна, философска, да разреши мъчните задачи и въпроси, поставени й от времето, и да определи ясно великата й бъднина; накъсо казано — всичко тъй и в такъв вид, както съвременният човек обича да си го задава. Ала колосалното предприятие се ограничаваше май само с обмисляне: изгризваше се перото, появяваха се рисунки по хартията и после всичко това се отместваше настрана, вземаше се в ръцете вместо него книга за четене и вече не се изпущаше чак до обед. Тая книга се четеше заедно със супата, соса, печеното и дори с десерта, тъй че някои ястия изстиваха от това, а други се вдигаха съвсем непобутнати. След това идеше лулата с кафе, игра на шах сам със себе си, а какво вървеше той после чак до вечеря — наистина мъчно е да се определи. Чини ми се, просто нищо не вършеше.

Ето така прекарваше времето сам-самин в цял свят тоя млад, тридесет и три годишен мъж, постоянно седнал, в халат и без вратовръзка. Не му се искаше да се разхожда, да се движи, не му се искаше дори да се качи горе, не му се искаше дори да отвори прозорците, за да влезе чист въздух в стаята, и прекрасният изглед на селото, на който никой посетител не можеше равнодушно да се любува, сякаш не съществуваше за самия стопанин. От това читателят може да види, че Андрей Иванович Тентетников принадлежеше към рода на ония хора, които не се свършват в Русия, на които преди даваха имената: безделници, ленивци, дембели и които сега, правичката да си кажа, не зная как да ги нарека. Дали се раждат тия характери, или после се създават като последица на печалните обстоятелства, които сурово заобикалят човека? Наместо отговор по-добре е да разкажем историята за неговото възпитание и детство.

Изглеждаше, че всичко спомагаше да излезе от него нещо свястно. Дванайсетгодишно момче, остроумно, с известна склонност към размисъл, полуболнаво, той попадна в едно учебно заведение, чийто началник в онова време беше необикновен човек. Идол на младежите, чудо за възпитателите, несравнимият Александър Петрович беше надарен с инстинкт да усеща натурата на човека!… Как знаеше той качествата на русина! Как познаваше децата! Как умееше да вдъхновява! Нямаше немирник, който, като направеше някоя лудория, да не дойде сам при него ида не му се признае във всичко. Нещо повече: той получаваше (остро мъмрене) — ала си отиваше от него не с наведен нос, а с вирнат. И имаше нещо ободряващо, нещо, което думаше: „Напред! Изправяй се по-скоро на краката си, макар че си паднал.“ Той и не споменаваше за добро поведение. Той обикновено казваше: „Аз искам ум, а не друго нещо. Който смята да става умен, той няма време да лудува; лудуването трябва да изчезне от само себе си.“ И наистина лудориите изчезваха от само себе си. Другарите предаваха на презрение оногова, който не се стремеше да бъде (по-добър). Възрастни магарета и глупаци трябваше да понасят най-обидни прякори от най-малолетните и не смееха да ги бутнат с пръст. „Туй вече е прекалено — думаха мнозина, — умниците ще излязат надути хора.“ — „Не, не е прекалено — думаше той, — аз не държа неспособните дълго; за тях е доста един курс, а за умните имам друг курс.“ И наистина всички способни минаваха при него и друг курс. Много от немирствата той не обуздаваше, защото виждаше в тях наченки за развитие на душевните свойства, и казваше, че те му са потребни, както изриването по кожата на болния е потребно на доктора, за да узнае достоверно какво именно се крие вътре в човека.

Как го обичаха всички момчета! Не, децата никога нямат такава привързаност към родителите си. Не, нито дори в безумните години на безумни увлечения неугасимата страст не бива тъй силна, както бе силна обичта (към него). До гроб, до късни дни благодарният възпитаник, като дигнеше чаша за рождения ден на своя чуден възпитател, вече отдавна починал, затваряше очи и заронваше сълзи за него. Неговото най-малко одобрение възбуждаше тръпки и радостен трепет и [подтикваше] у младежа честолюбивото желание да надмине всички. Малко способните той не държеше дълго: за тях той имаше кратичък курс. Но способните трябваше да издържат при него двойно учене. И последният клас, който беше определен само за избраници, съвсем не приличаше на ония от другите заведения. Тук вече той искаше от възпитаника всичко, което други неблагоразумно искат от малките деца — оня висш ум, който умее да не се присмива, но да изтърпи всяка присмивка, да премълчи на глупака и да не се дразни, и да не излезе вън от себе си, да не отмъщава в никакъв (случай), а да остава с гордото спокойствие на невъзмутима душа; и всичко, което би могло да образува от човека твърд мъж, се туряше в действие тук и той сам правеше с тях постоянни опити. О, как знаеше той книгата на живота!

При него нямаше много учители. Повечето от науките преподаваше той сам. Без педантски термини, надути схващания и възгледи той умееше да предаде самата душа на науката, тъй че и малолетният можеше да види за какво му е потребна тя. От науките бяха избрани само ония, които са годни да направят от човека гражданин на своята земя. Повечето лекции се състояха от разкази за онова, което очаква младежите в бъдеще, и целия хоризонт на тяхното поприще той умееше да очертае (така), че юношата, намирайки се още на чина, с мисълта си и душата си живееше вече там, на службата. Нищо не скриваше той: всички огорчения и прегради, които се издигат по пътя на човека, всички изкушения и съблазни, които му предстоят, той ги излагаше пред него във всичката им голота, без да скрива нищо. Всичко му беше познато, сякаш бе прекарал всички звания и длъжности. Дали от това, че честолюбието се бе развило силно, или защото в самите очи на необикновения наставник имаше нещо, което говореше на младежа: напред! — това словце, познато на русина, което върши такива чудеса над чувствителната му природа, — но юношата от самото начало търсеше само трудности, жадуваше да действува само там, дето е мъчно, дето има повече пречки, дето трябва да се покаже по-голяма сила на душата. Малцина излизаха от тоя курс, ала затуй ония, които излизаха, бяха хора, минали през огън. На служба те се задържаха и на най-несигурни места, когато мнозина, и то най-умните от тях, като не можеха да утраят поради дребнави неприятности, захвърляха всичко или пък оглупяваха, изхайтваха се и попадаха в ръцете на рушветчии и шмекери. Но те не се поклатиха и познавайки живота и човека и въоръжени с мъдрост, имаха силно влияние дори върху лошите хора.

Буйното сърце на честолюбивото момче дълго време тупаше само при мисълта, че ще попадне най-после в този клас. Какво по-добро можеше да има от тоя възпитател за нашия Тентетников! Ала не щеш ли, тъкмо в туй време, когато той премина в тоя курс на избраниците, към който тъй силно се стремеше, необикновеният наставник скоропостижно (умря^[2])! О, какъв удар беше това за него, каква страшна първа загуба! Струваше му се, като че… В училището всичко се промени. На мястото на Александър Петрович постъпи някой си Феодор Иванич. Той залегна тутакси за външния ред: почна да и изисква от децата онова, което можеше да се изисква само от възрастни хора. В свободните им обноски той долови нещо необуздано. И сякаш напук на своя предшественик още от първия ден обяви, че за него умът и успехите не значат нищо, че той ще гледа само доброто (поведение). Ала чудно нещо, тъкмо добро поведение не можа да всади Феодор Иванич. Почнаха скришни лудории. Всичко вървеше строго дене и вървеше наред, а през нощите започваха гуляи.

С науките също стана нещо странно. Назначени бяха нови преподаватели с нови възгледи и нови схващания. Затрупаха слушателите с множество нови термини и думи; показаха в изложението си и логическа връзка, и познаване на новите открития, и пламък на собствено увлечение, но уви! Нямаше само живот в самата наука. Мъртвата наука звучеше в устата им мъртвешки. Накъсо казано, всичко тръгна наопаки. Изгуби се почитта към началство и власт, почнаха да се гаврят и с наставници, и с преподаватели; взеха да наричат директора Федка, Франзелка и с разни други имена. Появи се вече съвсем не детски разврат: появиха се такива работи, че трябваше да се изключат и изгонят мнозина. За две години заведението не можеше да се познае.

Андрей Иванович имаше тих нрав. Него не можеха да увлекат нито нощните оргии на другарите, които довеждаха някаква дама пред самите прозорци на директорската квартира, нито кощунството им над светинята само защото им се беше случил един не твърде умен поп. Не, душата му и през сън долавяше небесния си произход. Него не можеха да го увлекат; но той провеси нос. Честолюбието му беше вече възбудено, а дейност и поприще нямаше. По-добре щеше да бъде да не бе се възбуждало то. Той слушаше разпалените професори на катедрите, а си спомняше предишния наставник, който, без да се горещи, умееше да говори разбрано! Какви ли предмети и какви ли курсове не слуша той! Медицина, философия и дори право и обща история на човечеството и такъв голям обем, щото за три години професорът успя да прочете само въведението и развитието на общините в някакви си немски градове — и бог знае какво не слуша! Но всичко това оставаше в главата му като някакви безобразни късове. Благодарение на природния си ум той схващаше, че другояче трябва да се преподава, но как — сам не знаеше. И често си спомняше за Александър Петрович и тъй жално му ставаше, че не знаеше де да се дене от тъга.

Но младостта е щастлива с това, че има бъдеще. Колкото наближаваше времето да свърши, толкова по-силно туптеше сърцето му. Той си думаше: „Че туй още не е животът, туй е само подготовка за живота; същинският живот е в службата, там са подвизите.“ И без да назърне в прекрасното свое кътче, което тъй смайвай всеки гостенин-посетител, без да се поклони на праха на своите родители, той се понесе, както правеха всички честолюбци, към Петербург, задето, както е известно, стреми от всички страни на Русия нашата пламенна младеж — да служи, да блести, да авансира или пък просто да възприема повърхностно безцветното, студено к то лед обществено лъжовно образование. Обаче чичо му Онуфрий Иванович, действителен статски съветник, още от самото начало преряза честолюбивия стремеж на Андрея Иванович. Той му каза, че в живота главното е хубавият почерк, а не нещо друго, и че преди всичко трябва да научи краснописание.

С голям труд и с помощта на чичовите си протекции най-после той можа да постъпи в някакъв департамент. Когато го въведоха във великолепната светла зала с паркет и лакирани писмени маси, сякаш тук заседаваха първи държавни велможи, които разискваха за съдбата на цялата държава, и видя [той] легиони красиви пишещи господа, които скърцаха с пера, навели глава встрани, туриха и нето при една маса, като му казаха тутакси да препише някакво писмо, като че нарочно с незначително съдържание (преписката беше за три рубли и се водеше от половин година), необикновено странно чувство обхвана неопитния младеж: сякаш го бяха преместили за наказание от по-горен клас в по-долен, насядалите около него господа му се видяха толкова прилични на ученици! За довършване на приликата някои от тях четяха глупави преводни романи, пъхнати в големите листове на разглежданите дела, уж се занимаваха със самото „дело“, и в същото време трепваха при всяка поява на началника. Колко странно му се видя всичко това, предишните занятия — по-значителни от сегашните, и подготовката му за служба — по-добра от самата служба! Домъчня му за училището! И изведнъж изпъкна като жив пред него Александър Петрович и той насмалко не заплака. Стаята се завъртя, чиновниците и масите се объркаха и той едва се сдържа да не загуби съзнание. „Не — каза си той вътрешно, като се опомни, — ще се заловя за работа, колкото и дребна да ми се струва тя отначало!“ Като се съвзе и се стегна, той реши да служи като другите.

Де няма наслади? Има ги и в Петербург при всичката му сурова и мрачна външност. Трещи по улиците сърдит трийсетградусов студ, пищи северното изчадие, вещицата-виелица, като затрупва тротоарите, ослепява очите, пудри кожените яки, мустаците на хората и муцуните на косматия добитък, ала през хвърчащите кръстосани парцали сняг приветливо свети горе някъде на четвъртия етаж прозорче, в закътана стаичка, при скромни спермацетови свещи, под шума на самовара, се води разговор, който стопля сърцето и душата, чете се светла страница от някой вдъхновен руски поет, с каквито е дарил бог своята Русия, и тъй възвишено-пламенно трепти младото сърце на юношата, както не става и под южното небе.

Скоро Тентетников свикна със службата, само че стана за него не първа работа и цел, както той си мислеше отначало, а нещо второ. Тя му служеше за разпределяне на времето, като го караше повече да скъпи останалите минути. Чичо му, действителният статски съветник, вече бе почнал да мисли, че от внука му ще излезе нещо, когато ненадейно внукът направи една глупост. Между приятелите на Андрей Иванович, които бяха мнозина, имаше двама, които бяха, дето се казва, огорчени хора. Те бяха от ония безпокойно-странни характери, които не могат да търпят равнодушно не само несправедливостите, но дори и всичко, което им се струва несправедливост. Добри по природа, но сами безредни в действията си, изискващи снисхождение към себе си и същото време изпълнени с нетърпимост към другите, му повлияха силно и с пламенната си реч, и с благородното си негодувание против обществото. Те, като разбудиха у него нервите и духа на раздразнителност, го накараха да забелязва всички дреболии, на които по-преди и не бе мислил да обръща внимание. Фьодор Фьодорович Леницин, началникът на едно от отделенията, които се помещаваха във великолепни зали, изведнъж не му с хареса. Той почна да открива в него сума недостатъци. Стори му се, че Леницин в разговор с висши лица цял ставаше някаква прекалено сладка захар и — оцет, когато някой подчинен се обръщаше към него; че сякаш под примера, на всички дребнави хора той си вземаше бележка за ония, които не отиваха да го поздравят по празниците, отмъщаваше на ония, чиито имена не намираше в разписната книга при вратаря; и поради това той почувствува към него нервно отвращение. Някакъв зъл дух го тикаше да направи нещо неприятно на Фьодор Фьодорович. Той му търсеше случая с някаква особена наслада и успя в това. Веднъж дотолкова остро поприказва с него, щото му бе съобщено от началството или да поиска извинение, или да си даде оставката. Той си даде оставката. Чичо му, действителният статски съветник, дойде при него изплашен и почна да го моли:

— Ради Христа! Моля ти се, Андрей Иванович! Какво правиш? Как тъй можеш да захвърлиш една кариера, толкова добре започната, само заради туй, че си попаднал не на такъв началник, какъвто искаш! Моля ти се! Какво правиш? Какво правиш? Че ако човек обръща внимание на това, тогава никой няма да остане на служба, Вразуми се, захвърли гордостта и самолюбието и върви, та се обясни с него!

— Не е там работата, чичо — каза внукът. — Мене не ми е трудно да поискам от него извинение. Аз съм виновен: той е началник и не трябваше да говоря така с него. Но ето каква е работата. Аз имам друга служба: триста души селяни, разстроено имение, глупак-управител. Държавата няма кой знае какво да изгуби, ако в канцеларията седне друг вместо мене да преписва книжа, ала много ще изгуби, ако триста души не си платят данъка. Аз съм — какво ще помислите? — помешчик, който… службата… Ако се погрижа да запазя и подобря участта на поверените ми хора и представя на държавата триста изправни, трезвени, работливи поданици, с какво моята служба ще бъде по-лоша от службата на някой си началник на отделение Леницин?

Действителният статски съветник остана със зяпнала от учудване уста. Той не очакваше такъв поток от думи. Като помисли малко, той започна така: „Ала в пак…. но как тъй… как тъй да се погубиш в село? Какво общество може да им между [селяци]? Тук барем улицата ще срещнеш някой генерал, княз. Ще минеш сам покрай някой… такова… че и газово осветление, промишлена Европа; а там, каквото и да срещнеш, ще бъде или мужик, или селянка. За какво тъй, за какво осъждаш на невежество за цял живот?“

Но убедителните доводи на чичо му не произведоха върху него никакво действие. Селото почна да му се привижда като някакво волно убежище, кърмачка на блянове и помисли, едничко поприще за полезна дейност. Той дори изрови отнякъде и най-новите книги от областта селското стопанство. С една, дума, около две седмици след тоя разговор той вече беше в околността на тия места, дето бе минало детинството му, близо до онова прекрасно кътче, на което не можеше да се налюбува никой гост и посетител. Ново чувство трепна у него. В душата му почнаха да се събуждат предишните впечатления, които отдавна не бяха изплували навън. Много места бе забравил той съвсем и гледаше любопитно, като новак, красивите изгледи. И ето, кой знае от що, изведнъж сърцето му заби. Когато пътят изви покрай тесен дол през гъстак от пространна глъхнала гора и той видя нагоре, надолу, над себе си и под себе си тристагодишни дъбове, които трима души едва можеха да обхванат, размесени с бяла ела, бряст и ясика, извишили се над върха на тополата, и когато на питането: „Чия е тая гора?“ му казаха: „На Тентетников“; когато, след като излезе от гората, пътят тръгна през лъки, покрай клончести трепетлики, млади и стари върби, с гледка към планинските възвишения, които се простираха в далечината, и през два моста пресече на разни места една и съща река, която оставаше ту отдясно, ту отляво, и когато на въпроса: „Чии са тези лъки и заливни места?“ му отговориха: „На Тентетников“; когато после пътят се покатери на билото и тръгна по равна възвишеност — от една страна, покрай непожънати ниви с пшеница, ръж и ечемик, от другата страна, покрай всичките току-що преминати от него места, които сега веднага изпъкнаха в приближената далнина, и когато, постепенно потъмнявайки, пътят започна да влиза и навлезе най-после под сянката на широки клонести дървета, пръснати тук-там по зелен губер до самото село, и се замяркаха разните селски колиби и червените покриви на масивните господарски сгради, и лъснаха златните върхове на църквата, когато силно разтупаното сърце и без питане знаеше къде е пристигнало, усещанията, които безспирно се натрупваха, най-после се изтръгнаха в гръмогласни думи: „Е, не съм ли бил глупак досега? Съдбата ми е орисала да бъда владетел на земен рай, а аз съм се заробил да чопля мъртви книжа! След като съм се възпитал, просветил, след като съм събрал маса сведения, потребни за разпространяване добро между подвластните, за подобряване цялата област, за изпълняване разнообразните длъжности на помешчик, който се явява в едно и също време и съдия, и разпоредител, и блюстител на реда, как съм можал да поверя това място на един невежа управител, а за себе си съм предпочел задочното извършване на работи между хора, които не съм виждал в очите, чиито характери и качества никак не познавам, как съм можал да предпочета пред истинското управление книжното, фантастичното управление на провинции, които отстоят на хиляди версти далече, дето никога не е стъпвал кракът ми и дето мога да направя само куп несъобразности и глупости!“

А през това време го очакваше друго зрелище. Като се научиха за пристигането на господаря, мужиците се събраха пред входната площадка. Всевъзможни женски накити за глава, забрадки, зипуни^[3] и широки картинни бради на хубав народ го заобиколиха. Когато се чуха думите: „Хранителю наш! Ти си спомни за нас…“ и старците, и бабичките, които помнеха и дядо му, и прадядо му, неволно заплакаха, той сам не можа да сдържи сълзите си. И си мислеше вътрешно: „Толкова обич! И защо? Затуй, че никога не съм ги виждал, никога не мислил за тях!“ И си даде дума да дели с [тях] занапред трудове й занятия.

И почна да стопанствува, да се разпорежда. Намали ангарията, като съкрати работните дни за помешчика и увеличи ония за мужика. Изгони глупака-управител. Самичък захвана да вниква във всичко, да отива на нивите, на гумното, на сушилните, на водениците, на пристанището при товарене и изпращане на шлепове и ладии, тъй че ленивите почнаха дори да се почесват по тила. Ала това не продължи много. Мужикът е пресметлив: той разбра скоро, че господарят, макар и да беше чевръст, макар и да имаше у него истинско желание да се залови за много работи, но как именно, по какъв начин да се залови, той още не можеше да схване това; говореше учено и неразбрано. Излезе тъй, че господарят и мужиците не, да речеш, че не се разбраха съвсем помежду си, а просто гласовете им нямаха съзвучие, не се нагодиха да карат една и съща нота. Тентетников почна да забелязва, че на господарската земя всичко ставаше някак по-лошо, отколкото на мужишката. Сееше се уж по-рано, пък покарваше по-късно, а работеха уж по-хубаво. Той сам присъствуваше и поръча да ги почерпят по чашка ракия за усърдния им труд. Ръжта на мужиците отдавна вече класеше, овесът се наливаше, просто се разперяше, а неговото жито едва захващаше да вретенясва, класът още не беше се оформил. С една дума господарят взе да забелязва, че мужикът върши шмекерии, макар че той му правеше всевъзможни улеснения. Поопита се уж да го поукори, но получи такъв отговор: „Ка’ щяло, господарю, да не се трудим за вашето добро! Вие сами благоволихте да видите как се стараехме, когато оряхме и сеехме, дори поръчахте да ни дадат по чашка ракия.“ Какво може да се възрази на това?

— Че защо сега излезе лошо? — продължаваше да пита господарят.

— Кой знае? Вижда се, някой червей отдолу ще да го подяда. Пък и лятото виж какво е: съвсем няма дъждове.

Но господарят виждаше, че червеят не подяждаше житото на мужиците, пък и дъждът валеше някак чудно на ивици: при мужиците валял, а върху господарските нивя капка не паднало.

Още по-мъчно се справяше той със селянките. Те постоянно вземаха позволение да се отлъчват от господарската работа, оплаквайки се, че ангарията им била тежка. Чудно нещо! Той бе унищожил съвсем всякакъв принос на платна, плодове, гъби и орехи, наполовина им бе намалил другите работи, мислейки, че жените ще използуват това време за домакинството си, ще позакърпят, ще облекат мъжете си, ще увеличат зеленчуковите градини. Но излезе съвсем друго. Безделие, боеве, клюкарства и всякакви свади се започнаха между прекрасния пол, такива, че мъжете им току идеха при него с молби: „Господарю, укроти моята бясна жена! Тя е същински дявол — мира не ми дава!“

Той искаше с болка на сърце да се залови със строгост, но как да бъде строг? Селянката дохождаше така безпомощна, тъй се разпискваше пред него, беше така немощна и болна, такива мръсни и отвратителни дрипи навличаше; пък отде ги намираше, господ я знае. „Махай се, махай се само от очите ми! Господ да те съди!“ думаше сиромахът Тентетников и тутакси подир това виждаше как болната, щом излезеше от портата, се счепкваше със съседката за някоя ряпа и тъй й намляваше хълбоците, както никой здрав мужик.

Той намисли да опита и отвори някакво училище за тях, ала от това излезе такава глупост, щото той обори глава; по-добре беше да не е помислювал! Какво училище! Никой нямаше и време: още от десетгодишна възраст момчето биваше помагач във всички работи там се и възпитаваше… В съдийските дела и разследвания всички юридически тънкости, които бе слушал от професорите-философи, излязоха за нищо негодни. И едната страна лъже, и другата лъже, и само дяволът моя да ги разбере! И той видя, че простото познаване на човека е по-потребно от тънкостите на юридическите и философски книги; той видя, че нему не достига нещо, а какво именно не му достига — господ знае. И се случи онова, което се случва много често: нито мужикът разбра господаря, нито господарят — мужика: и мужикът се показа откъм лошата си страна, и господарят откъм лошата страна. И усърдието на помешчика — [охладня]. Във време на полските работи той присъствуваше без внимание. Коси ли тихо звънтяха в ливади, сено ли пластиха в купи, снопи ли трупаха на кладни, наблизо ли се вършеше някоя селска работа — очите му гледаха далече; далеко ли се вършеше работата — очите му търсеха по-близки предмети или гледаха настрани някакъв завой на реката, по бреговете на която крачеше червеноклонест, червенокрак рибар, разбира се — птица, а не човек. Те гледаха любопитно как [тоя рибар], като уловеше край брега някоя риба, я държеше напреко в клъвката и си, сякаш мислеше дали да я глътне, или да не я глътне, загледан в същото време втренчено надолу по реката, дето татък, далече, се белееше друг рибар, още неуловил риба, но впил поглед в оня рибар, който бе вече уловил. Или пък със съвсем зажумели очи и с дигната нагоре, към небесните пространства, глава, той дълго се упойваше от аромата на нивите и се захласваше в плановете на въздушното певческо население, когато то от всякъде, от небето и от земята, се съединяваше в един съзвучен хор, без да си пречат един на друг. В ръжта пъдпъдък се обажда, в тревата крескач крещи [над него], прехвръквайки, конопарчета мъркат и хвърчат, бекасин, дигнат във въздуха, блее, чучулига, изчезвайки в светлината, чурулика и като звук на тръби се раздава къркането на жерави, които нареждат в триъгълници своите върволици високо в небесата. Кънти, превърната в звуци, цялата околност… Творецо! Колко е още прекрасен твоят свят в самотен кът, в село, далеч от противните широки друмища и градове! Но и това почна да му омръзва. Скоро той съвсем престана да ходи по нивите, заседна в стаите си, отказа се да приема дори управителя на доклад.

Случваше се по-рано някой от съседите да намине у него — или хусар-поручик в оставка, цял опушен от тютюн, или пък недоучил се студент с крайни убеждения, набрал мъдрост от съвременни брошури и вестници. Ала и това почна да му омръзва. Разговорите им взеха да му изглеждат някак повърхностни, европейски, свободната обноска с потупване по коляно, а също низкопоклонничеството и волността взеха да му се виждат безцеремонни и прекалено откровени. Той реши да прекъсне познанствата си с всички и извърши това дори доста рязко. Именно когато най-приятният във всички повърхностни разговори представител на изчезващите вече днес полковници-брандери и заедно с това водач на зараждащия се нов начин на мислене — Варвар Николаевич Вишнепокромов — дойде у него с намерение да се наговори до насита, като зачекне и политиката, и философията, и науката, и литературата, и морала, и дори състоянието на финансите в Англия, той прати да му кажат, че го няма в къщи и в същото време има непредпазливостта да се покаже на прозореца. Гостът и домакинът срещнаха погледите си. Единият, разбира се, измърмори през зъби „говедо!“, другият също му изпрати ядосан нещо като „свиня“. С това се свършиха отношенията му. Оттогава никой вече не наминаваше у него.

Той беше доволен от това и се залови да обмисля голямото си съчинение за Русия. Как обмисляше това съчинение, читателят вече видя. Установи се един странен безреден ред. Не може да се каже обаче, че нямаше минути, в които той като че се събуждаше от сън. Когато пощата му донасяше вестници и списания и в печата му попаднеше познато име на предишен другар, който вече напредва в някое видно поприще на държавна служба или принася според силите си дан на науките и на всемирното дело, тиха, скрита тъга изпълваше сърцето му и скръбна, безмълвно-тъжна, тиха жалба против собственото бездействие неволно се изтръгваше от него. Тогава неговият живот му се струваше противен и гаден. С необикновена сила възкръсваше пред него миналото школско време и изпъкваше веднага като жив Александър Петрович… Като град рукваха из очите му сълзи…

Какво значеха тези ридания? Дали болната душа изпипаше с тях скръбната тайна на своята болест, че не е успял да се създаде и закрепне почналият да се оформява в него издигнат вътрешен човек; че некален от младини в борба с несполуките, не е достигнал до високото состояние да се възвисява и заяква от преградите и пречките; че като се е разтопил подобно на нагрят метал, богатият му запас от велики усещания не е получил последно закаляване; че много рано е умрял за него необикновеният наставник и че сега в цял свят няма никого, който би бил в състояние да укрепи разклащаните от вечни колебания сили и изгубилата пъргавина слаба воля, който да викне на душата му с пробуден зов ободрителното слово „напред!“, което русинът чака навсякъде, дето и да е, на което и да е стъпало, в което и да е съсловие, звание и поминък?

Де е оня, който на език, роден на нашата руска душа, би могъл да ни викне това всемогъщо слово „напред“, който, знаейки всичките сили и свойства и цялата дълбочина на нашата природа, би могъл с едно магьосническо махване на ръка да ни насочи към висок живот? С какви сълзи, с каква любов би му заплатил благодарният русин! Но векове след векове се нижат с позорна леност и безумна дейност на незрял юноша се пълни… и бог не праща човек, който може да го произнесе.

Едно обстоятелство насмалко не го събуди и не направи преврат в характера му. Случи се нещо подобно на любов. Но и тук работата свърши с нищо. В съседство с него на десетина версти от селото му живееше един генерал, който се отзоваваше, както вече видяхме, не много благосклонно за Тентетников. Генералът живееше като генерал, гостоприемствуваше, обичаше съседите да дохождат при него и да му изявяват своята почит, но сам не връщаше визитите, говореше пресипнало, четеше книги и имаше една дъщеря, същество невидено, чудно, Тя беше нещо живо, както е самият живот.

Името й беше Улинка. Беше възпитана някак странно. Учи я англичанка-гувернантка, която не знаеше ни дума по руски. От майка бе лишена още в детинство. Бащата нямаше време. Но обичайки дъщеря си до безумие, той можа само да я разглези. Както у всяко дете, израсло на свобода, у нея всичко беше своенравно. Да бе видял човек, когато ненадеен гняв събираше изведнъж строги бръчки на прекрасното й чело и когато тя се препираше разпалено с баща си, би помислил, че тя е най-капризното създание. Но тя пламваше от гняв само когато чуваше за някоя несправедливост или за лоша постъпка с когото и да било. И никога не се гневеше и не спореше за своята личност, и не се оправдаваше. Гневът й можеше да изчезне в една минута, щом видеше, че оня, срещу когото се е разгневила, е изпаднал в нещастие. При първа молба за милостиня от когото и да било тя беше готова да му хвърли цялата си кесия с всичко, що се съдържаше в нея, без да му мисли и смята много.

Имаше в нея нещо стремително. Когато тя приказваше, изглеждаше, че всичко у нея се стреми подир мисълта й — изразът на лицето, изразът на разговора, движението на ръцете; дори гънките на роклята й сякаш се стремяха в същата посока и струваше се на човека, че тя самата ей сега на ще хвръкне подир своите собствени думи. В нея нямаше нищо скрито. Пред никого не се боеше да изказва явно мислите си и никаква сила не можеше да я накара да мълчи, когато искаше да говори. Нейният чаровен, особен, присъщ само ней вървеж беше дотолкова безтрепетно свободен, щото неволно всичко й правеше път. При нея недобрият човек някак се смущаваше и немееше; най-разпасаният и най-смелият в приказките не знаеше как да говори с нея и се забъркваше, а стеснителният можеше да се разприказва с нея както никога с никого в живота си и още от първите минути на разговори му се чинеше, че някога и някъде се е запознал с нея и че е виждал някъде същите тия черти, че това е било в дни на някакво незапомнено детство, в някаква родни къща, във весела вечер, при радостни игри на детска пружина; и дълго време след това му тежеше разумната възраст на човека.

Съвсем същото се случи с нея и с Тентетников. Неизразимо ново чувство бликна в душата му. За миг се озари отегчителният му живот.

Генералът приемаше изпърво Тентетников доста добре и радушно, но те не можаха да се сближат. Разговорите им се свършваха с препирня и с някакво неприятно усещане и в двете страни, защото генералът не обичаше противоречията и възраженията; Тентетников от своя страна също беше честолюбив. Разбира се, заради дъщерята се прощаваха много неща на бащата и между тях владееше мир, докато дойдоха на гости на генерала роднините му графиня Болдирева и княгиня Юзкина, бивши фрейлини в предишния царски двор, които бяха запазили и досега някои връзки, поради което генералът малко подлизурствуваше пред тях. Още като дойдоха те, на Тентетников се стори, че генералът стана по-студен към него, не го забелязваше или се обръщаше като към предмет; казваше му някак пренебрежително: любезни, чувай, братче и дори ти. Това най-сетне го накара да избухне. Със свито сърце и стиснати зъби той има обаче присъствие на духа да каже с необикновено учтив и мек глас, макар че лицето му се покри с петна и цялата му вътрешност кипеше: „Благодаря, генерале, за разположението ви към мене. С думата ти вие ме каните да станем близки приятели, като ме задължавате и аз да ви говоря на ти. Но разликата в годините ни пречи да се обръщаме помежду си тъй фамилиарно.“ Генералът се смути. Като се опомни и подбра думите си, той почна да говори, макар и малко несвързано, че той бил казал думата ти не в тоя смисъл, че на един стар човек е позволено да каже понякога на младежа ти (за чина си той не спомена ни дума).

Разбира се, оттогава познанството им се прекъсна и любовта се свърши още в самото начало. Светликът, който за минута бе блеснал пред него, угасна и настъпилият след това здрач стана още по-мрачен. Всичко свърна към живота, който читателят видя в началото на тая глава — към лежане и бездействие. В къщата настана мръсота и безредие. Метлата по цял ден стоеше посред стаята заедно със сметта. Панталоните му се мяркаха дори в гостната. Върху елегантната маса пред канапето стояха окирливени презрамки като някакъв подарък за госта и дотолкова нищожен и сънен стана животът му, че не само къщните слуги престанаха да го уважават, но едва ли не го кълвяха и домашните кокошки. Като вземаше перото, по цели часове той драскаше безсмислено върху хартията кравайчета, къщички, колибки, талижки, тройки. Понякога, когато се унесеше съвсем, перото чертаеше от само себе си, без знанието на стопанина, мъничка главица с тънки черти, с бърз проницателен поглед и с възправен кичур коси и стопанинът зачуден виждаше как излизаше портретът на оная, чийто образ не би нарисувал никой живописец. И още по-тежко му ставаше, и повярвал, че на земята няма щастие, той ставаше още по-тъжен и примирен.

Такова беше душевното състояние на Андрей Иванович Тентетников в туй време, когато той както обикновено беше седнал до прозореца да зяпа както друг път, но за свое учудване не чуваше ни Григорий, ни Перфилевна; в двора насреща ставаше някакво движение и шетня. Готвачът и жената, която мие дъските, припнаха да отворят портата. В портата се показаха коне, точно такива, каквито ги поставят или рисуват по триумфалните порти: една муцуна наляво, една муцуна надясно, една муцуна по средата. Над тях на капрата — колар и никой с широк сюртук, опасан с носна кърпа. Отзаде им един господин с фуражка и шинел, увит с пъстър шал. Когато колата изви пред парадния вход, разбра се, че тя беше чисто и просто една лека бричка с пружини. Един господин с извънредно прилична външност скочи пред вратата с бързината и ловкостта почти на военен човек.

Андрей Иванович се поизплаши. Той го взе за правителствен чиновник. Трябва да кажем, че на младини той бе забъркан в една неразумна работа. Двама философи-хусари, които се бяха налапали с всякакви брошури, заедно с един недовършил учебния курс естет, и още един изпаднал картоиграч бяха намислили да основат някакво филантропическо дружество под върховното началство на един стар шмекер и масон, също картоиграч, но много красноречив човек. Дружеството беше нагласено с широка цел — да достави трайно щастие на цялото човечество от бреговете на Темза до Камчатка. Потрябваха грамадни суми пари и от великодушните членове се събраха невероятни пожертвувания. Къде отиваше всичко туй — знаеше само върховният разпоредител. В това дружество Тентетников бе увлечен от двама свои приятели, които принадлежаха към класата на огорчените, инак добри хора, но които поради чести тостове в името на науката, просветата и бъдещите услуги на човечеството бяха станали формени пияници. Тентетников скоро се опомни и излезе от това общество. Но дружеството беше успяло вече да се забърка в някакви други работи, дори не съвсем прилични за дворяни, тъй че после се завързаха дела и с полицията… А поради това не е чудно, че и след като излезе и скъса всякакви отношения с тях, Тентетников все пак не можеше да стои спокоен: все нещо чоплеше съвестта му. И сега той гледаше с известен страх вратата, която се отваряше.

Страхът му обаче мина изведнъж, когато гостът го поздрави с невероятна похватност, запазвайки почтително положение на главата малко настрани, и с кратки, но точни думи му обясни, че той отдавна пътува из Русия, подбуждан и от нужда, и от любознателност; че нашата държава преизобилствува със забележителни неща, без да се говори за изобилието на поминъците и разнообразието на почвите; че се увлякъл от картинното местоположение на неговото село; че не би дръзнал да го безпокои с неуместното си отбиване у него при всичките хубости на местността, ако не бе му се случило във връзка с пролетните разливи и с лошите пътища ненадейна повреда на колата. Че при все това обаче дори и да не бе се случило нищо с бричката му, той не би се отказал от удоволствието да му засвидетелствува своето уважение.

Като свърши речта си, гостът по най-очарователен начин повлече напред крака си, който бе обут с контешки лачен чепик, закопчан със седефени копчета, и макар че беше пълничък, тутакси отскочи малко назад с лекостта на каучукова топка.

Успокоилият се Андрей Иванович заключи, че той трябва да е някой любознателен учен професор, който пътува из Русия, може би за да събира някакви растения или — може би изкопаеми предмети. Тутакси той изяви пълната си готовност да му бъде полезен във всичко; предложи му своите майстори, колари и ковачи; помоли го да се разположи като у дома си, настани го да седне в голямото волтеровско [кресло] и се приготви да слуша разказите му из областта на естествените науки. Гостът обаче засегна повече събития от своя вътрешен свят. Уподоби живота си на кораб посред морета, лашкан отвсякъде от вероломни ветрове; спомена, че е бил принуден да промени много длъжности, че е претърпял много за правдата, че дори самият му живот често пъти е бивал в опасност от страна на врагове и разказа много още други такива работи, които сочеха у него по-скоро практичен човек. В заключение на речта той се изсекна в бяла батистена кърпа тъй гръмовито, както Андрей Иванович не беше чувал досега. Понякога в оркестър се случва такава някоя негодна тръба, която, избръмчи, струва ти се, че е гракнала не в оркестъра, а в собственото ти ухо. Точно такъв звук се разнесе из събудените покои на задрямалата къща и веднага след това се усети благоухание от одеколон, пръснато невидимо със сръчно разтърсване на носната батистена кърпа.

Читателят може би вече се е досетил, че гостът не беше никой друг освен нашия почтен, отдавна оставен от нас Павел Иванович Чичиков. Той беше малко поостарял: личеше, че това време е минало за него не без бури и тревоги. Изглеждаше, като че и самият му фрак бе поовехтял малко, и бричката, и коларят, и слугата, и конете, и такъмите сякаш се бяха поизтъркали и износили. Изглеждаше, като че дори и самите му финанси не бяха в завидно положение. Но изразът на лицето, приличието, обноските бяха останали същите. Дори някак по-приятен бе станал той в постъпките и обръщенията си и още по-сръчно премяташе крак връз крак, когато сядаше в креслото. Още по-голяма мекота имаше в изговора, предпазлива умереност в думите и изразите, по-голямо умение да се държи и по-голям такт във всичко. По-бели и по-чисти от сняг бяха яките и нагръдниците му и макар че сега идеше от път, нито една перушинка не се бе залепила на фрака му — просто човек можеше веднага да го повика на празничен обяд. Бузите и брадата му бяха обръснати тъй, че само слепец можеше да не се полюбува на приятната им изпъкналост и овалност.

Къщата веднага се преобрази. Едната й половина, която дотогава прекарваше в слепота, със затворени капаци, веднага прогледна и се озари. Всичко почна да се поставя в осветените стаи и скоро всичко прие такъв вид: определената за спане стая вмести в себе си необходимите за нощен тоалет неща; определената за кабинет стая… но по-напред трябва да се каже, че тази стая имаше три маси: една писмена — пред канапето, друга за картоигране — между двата прозореца пред огледалото, третата — в ъгъла между вратата за спалнята и вратата на един необитаван салон с инвалидни мебели, който служеше сега като пруст и в който от година време никой не бе влизал. На масата в ъгъла сложиха извадените от куфара дрехи, а именно: панталони за фрак; панталони нови, панталони сиви, две кадифени жилетки и две атлазени и един сюртук. Всичко това бе сложено едно върху друго като пирамида и покрито отгоре с носна копринена кърпа. В другия ъгъл, между вратата и прозореца, се поставиха в една редица обущата: едни не съвсем нови, други съвсем нови, лакирани чепици и къщни чехли. Тях също срамежливо покриха с копринена носна кърпа, все едно, че ги нямаше там. На писмената маса тутакси наместиха в строг ред: ковчежето, едно стъкло с одеколон, един календар и някакви два романа, и двата втори томове. Чистите бели дрехи се туриха в скрина, който се намираше в спалнята, а белите непрани дрехи бяха завързани в едно вързопче и мушнати под кревата. След като бе опразнен, куфарът също бе пъхнат под кревата. Сабята, която пътуваше из пътищата, за да внушава страх на крадците, също бе донесена в спалнята и окачена на гвоздей, близо до кревата. Всичко доби изглед на чистота и необикновена спретнатост. Никъде ни хартийка, ни перце, ни шушка. Самият въздух някак се облагороди; в него се бе пръснала приятната миризма на здрав, свеж мъж, който често сменя долните си дрехи, ходи на баня и всяка неделя се изтрива с мокър сюнгер. В антрето се опита да се настани временно миризмата на слугата Петрушка, но Петрушка скоро биде преместен в готварницата, както се и полагаше.

Първите дни Андрей Иванович се страхуваше за своята независимост, да не би някак гостът да го свърже, да го стесни с някаква промяна в начина на живот, да не се наруши редът на неговия ден, тъй сполучливо разпределен, но страховете му бяха напразни. Нашият Павел Иванович показа необикновено гъвкава способност да се приспособява към всичко. Той одобри философската бавност на домакина, като каза, че тя му обещава столетен живот. За самотата се изрази твърде сполучливо, а именно, че тя подхранва велики мисли у човека. Като погледна библиотеката и се отзова с похвала за книгите изобщо, забеляза, че те спасяват човека от празнота. Отрони малко думи, ала с тежест. В постъпките си се показа още по̀ на място. Овреме се явяваше, овреме излизаше, не затрудняваше домакина с разпитвания във време на неговата неприказливост, с удоволствие играеше шахмат с него, с удоволствие мълчеше. В туй време когато единият пускаше тютюнев дим във вид на къдрави облаци, другият, непушейки тютюн, измисляше съответни на това занятия: изваждаше например от джоба си сребърната си емфиена кутия с емайл и като я закрепяше между два пръста на лявата ръка, въртеше я бързо с един пръст на дясната, също както земната сфера се върти около оста си, или пък просто барабанеше по нея с пръст и си подсвиркваше. Накъсо казано — той не пречеше на домакина. „За пръв път виждам човек, с когото може да се живее — казваше си Тентетников. — Изобщо това изкуство е рядко у нас. Между нас има доста хора, и умни, и образовани, и добри, но хора с постоянно равен характер, хора, с които човек може да прекара цял живот и да не се скара — не зная дали у нас може да се намерят много такива хора. Ето първият човек, когото виждам.“ Тъй се отзоваваше Тентетников за своя гост.

От своя страна, Чичиков много се радваше, че бе се поселил за малко време у такъв тих и кротък стопанин. Циганският живот му бе омръзнал. Да си отпочине човек поне за един месец в прекрасно село посред ниви и в началото на пролетта, беше полезно дори и в хемороидно отношение.

Трудно можеше да се намери по-добро кътче за почивка. Пролетта, дълго задържана от студовете изведнъж разцъфна във всичката си красота и навсякъде поникна живот. Вече се синееха горските поляни, а върху свежия изумруд на първата зеленина жълтееше радиката и мораво-розовата анемона навеждаше нежната си главичка. Рояци мухички и купчинки насекоми се появиха по блатата, подире им плъпнаха водни паяци да ги ловят, а по тях всякакви птици прелетяха отвсякъде в сухите тръстики. И всичко се събираше по-близко, за да се види едно друго. Изведнъж земята се насели, събудиха се горите, екнаха лъките. В село започнаха хора. Имаше шир за разходки. Каква ярка зеленина! Каква преснота във въздуха! Колко птичи крясък в градините! Рай, радост и ликуване на всичко! Селото пееше и кънтеше като на сватба.

Чичиков ходеше много. Навсякъде се откриваше простор за разходки и скитане. Той или отиваше да се разхожда по равните рудини на възвишенията с гледка към разстланите долу равнини, по които навсякъде още лъщяха големи езера от пролетното разливане и като острови тъмнееха над тях незашумени още гори; или пък се вдълбочаваше в гъстаците, в горските долове, дето бяха събрани гъсто дървета, отрупани с птичи гнезда (1 нрзб), грачещи гарвани, които с кръстосан летеж помрачаваха небето. По изсъхнали пътеки можеше да се отиде на пристанището, отдето тръгваха първите кораби, товарени с ечемик, грах и пшеница, а пусната воденица бучеше с оглушителния шум на буйната вода, която се разбиваше о нейните колела. [Той] ходеше да наблюдава първите пролетни работи, как прясната оран набраздява на черни ивици зеленината и сеячът, почуквайки с ръка закаченото на гърдите му сито, пръскаше с шепи равномерно семената, без да хвърля нито зрънце повече на тая или оная страна.

Чичиков обиколи навсякъде. Побъбра и поговори и с управителя, и с мужика, и с воденичаря. Узна всичко, всичко — кое как е, добре ли върви стопанството и по колко се продава житото, и колко уем им вземат пролет и есен за млене на брашно, и как викат всеки мужик, кой с кого е роднина, и де е купил кравите си, и с какво храни свинята си, с една дума — всичко. Узна и колко селяни са измрели; оказа се — малко. Като умен човек той веднага забеляза, че стопанството на Андрей Иванович върви незавидно: навсякъде опущения, нехайство, кражби, па и доста пиянство! И си думаше на ума: „Какво говедо наистина е тоя Тентетников! Такова имение и тъй да го запусне! Човек може да има от него до петдесет хиляди годишен доход.“

Много пъти във време на такива разходки му идеше на ум сам той да стане някога — т.е., разбира се, не сега, а после, когато си нареди главната работа и получи средства в ръцете си, — да стане сам мирен владетел на такова имение. При това, разбира се, той начаса си представяше и млада, крехка белолика женица от търговско или от друго богато съсловие, която да знае дори и музика. Представяше си и младо поколение, което трябваше да увековечи фамилията на Чичикови: палаво момче и хубавелка дъщеря или дори две момчета, две, дори и три момичета, за да знаят всички, че той наистина е живял и съществувал, а не е дошъл като някаква сянка или призрак на земята — пък и да не го е срам пред отечеството. Тогава той почваше да си мисли още дори, че не би било зле да има и някаква прибавка към чина: статски съветник например е чин почтен и за уважение… През време на разходка малко ли работи не хрумват на човека, които го отвличат от мъката на сегашната минута, човъркат, дразнят, размърдват въображението му и му става драго дори тогава, когато е уверен, че тия неща никога няма да се сбъднат! На слугите на Павел Иванович селото също се хареса. Те също, както и той, привикнаха да живеят в него. Петрушка много скоро се сближи с бюфетчика Григорий, макар отпърво да се държаха важно и нетърпимо надуто един към друг. Петрушка пусна прах в очите на Григорий с това, че бил ходил на разни места. Григорий пък веднага го учуди с Петербург, дето Петрушка не беше ходил. Последният се опита да се поперчи пред него с далечината на ония места, в които е бивал, ала Григорий му назова такова място, каквото в никоя карта не можеше да се намери, и му начете трийсет хиляди и нещо версти, тъй че служителят на Павел Иванович съвсем се смая, зяпна с уста и бе начаса взет на подбив от всички слуги. Работата обаче се свърши с най-тясно приятелство помежду им. Накрай село Лисият Пимен — чичо на всички селяни, държеше кръчма, която се казваше „Акулка“. В това заведение ги виждаха през всички часове на деня. Там те станаха свои хора или онова, което народът казва — кръчмарски кандила.

Селифан имаше друг вид съблазън. В село всяка вечер се пееха песни, виеха се и се кършеха пролетни хора. Снажни, стройни девойки, каквито сега мъчно могат се срещна в големите села, го караха по цели часове да зяпа. Трудно бе да се каже коя е по-хубава: всички белогърдести, белогуши, всички ваклооки, у всички очите премрежени, вървежът им като на паун и плитки до пояс. Когато се уловеше с две ръце за техните бели ръце и бавно пристъпяше с тях в хорото или пък се приближаваше към тях като стена в реда на другите момци и гласовитите девойки, пристъпвайки също така като стена насреща им, засмени, пееха високо: „Боляри, покажете годеника!“ и наоколо тихо се смрачаваше, и екът на напева, който се чуваше далече зад реката, се връщаше назад, жаловит — той сам не знаеше тогава какво става с него. И после, насън и наяве, сутрин и в здрач, все му се мержелееше, че в ръцете си държи две бели ръце и се движи в хорото.

И на Чичиковите коне се хареса новото жилище. И средният, и Заседателя, па и шареният намериха престояването у Тентетников за съвсем не отегчително, овесът отличен, а разположението в конюшните необикновено сгодно: за всеки кон отделно място, макар и само преградено, ала през преградата можеше да се виждат и другите коне, тъй че, ако скимнеше някому от тях, дори и на най-далечния, да зацвили ненадейно, можеше веднага да му се отговори със същото.

С една дума, всички се почувствуваха като у дома си. Колкото се отнася до оная работа, за която Павел Иванович обикаляше пространна Русия, т.е. до мъртвите души, по тоя въпрос той бе станал твърде предпазлив и деликатен дори и когато му се паднеше да има работа с пълни глупци. А Тентетников както и да е, но четеше книги, философствуваше, мъчеше се да си обясни причината за всичко — защо и за какво? „Не, по-добре да се опитам дали не може някак от друга страна.“ Тъй миеше той. Бъбрейки често с къщните слуги, между другото той узна от тях, че господарят им по-рано доста често е спохождал съседа-генерал, че генералът има дъщеря, че господарят уж бил склонен към госпожицата, пък и госпожицата също към господаря… ала после току отведнъж нещо не могли да се спогодят и се разделили. Пък и сам той забеляза, че Андрей Иванович постоянно рисуваше с молив и перо някакви главици, прилични една на друга.

Веднъж следобед, като въртеше, както и друг път, с пръст сребърната си емфиена кутия около нейната ос, той започна така:

— Вие, Андрей Иванович, си имате всичко, само едно не ви достига.

— Какво? — попита другият, като изпусна къдрав облак дим.

— Другарка в живота — каза Чичиков.

Андрей Иванович не отговори нищо. С това разговорът свърши.

Чичиков не се смути, избра друго време, вече преди вечеря, и приказвайки за туй, за онуй, току изведнъж каза:

— Наистина, Андрей Иванович, вие много добре ще направите да се ожените.

Ни думица не отговори Тентетников на загатването, сякаш самата реч за това му беше неприятна.

Чичиков не се смути. Трети път той избра време вече след вечеря и почна така:

— Ала все пак, както и да прехвърлям вашите обстоятелства, виждам, че ви е потребно да се ожените: ще изпаднете в ипохондрия.

Дали думите на Чичиков тоя път бяха тъй убедителни, или разположението на духа на Тентетников него ден бе особено настроено за откровеност, не зная, но той въздъхна и каза, след като пусна нагоре дим от чибука:

— За всичко, Павел Иванович, трябва човек да се роди щастливец. — И му разказа всичко от игла до конец, цялата история на познанството му с генерала и скъсването.

Когато Чичиков чу от начало до край цялата работа и видя, че само зарад една дума ти е произлязла такава история, той се смая. Една минута гледа внимателно в очите на Тентетников, не знаейки какво да помисли за него: дали е толкова глупав, или е само глуповат и най-сетне:

— Андрей Иванович, моля ви се! — каза той, като го улови за двете ръце. — Какво оскърбление, какво оскърбително има в думата ти?

— В самата дума няма нищо оскърбително — каза Тентетников, — но в смисъла на думата, но в гласа, с който тя бе изказана, се съдържа оскърбление. Ти! — това значи: „Помни, че ти си нищожество; аз те приемам само защото няма друг по-добър, но щом дойде някоя си княгиня Юзякина, ти си знай мястото, стой при вратата.“ Ето какво значи това! — Като говореше туй, очите на тихия и кротък Андрей Иванович светнаха, в гласа му се долови раздразнение на оскърбено чувство.

— Па дори и в тоя смисъл да е било, що от това? — рече Чичиков.

— Как! Нима вие искате [аз] да продължавам да ходя у него след такава постъпка?

— Че каква е тая постъпка? Това дори не е постъпка — каза хладнокръвно Чичиков.

— Как да не е постъпка? — попита учудено Тентетников.

— Това е генералска привичка, но не постъпка; те на всички казват ти. Пък и защо да не позволите това на един заслужил, почтен човек?…

— Това е друга работа — рече Тентетников. — Да беше някой старец, сиромах, не човек, който се големее, не генерал, щях да му позволя да ми казва ти и щях да приема това дори почтително.

„Той ще е съвсем глупав — каза на ума си Чичиков. — На парцалан щял да позволи, а на генерал не позволявал…“

— Добре! — каза той гласно. — Да речем, че той ви е оскърбил, но затова и вие сте му се отплатили: той вам и вие нему. Да се сърди човек, като занемаря личното си, собствено дело, това, извинете ме… Щом веднъж е избрана целта, трябва да се върви смело, направо. Няма какво да се гледа, че човек плюел! Човек винаги плюе: той си е така създаден. Пък и в целия свят вие сега не ще намерите някой да не плюе.

„Чуден човек е тоя Чичиков!“ — помисли си учуден Тентетников, съвсем озадачен от тия думи.

„Какъв чудак е тоя Тентетников!“ — мислеше си пък Чичиков.

— Андрей Иванович, ще говоря с вас като брат с брат. Вие сте човек неопитен. Позволете ми да поправя тая работа. Ще отида при негово превъзходителство и ще му обясня, че от ваша страна това е станало поради недоразумение, поради младостта ви и непознаване хората в света.

— Нямам намерение да се подмазвам пред него! — каза Тентетников обиден. — Пък и вас не мога да упълномощя за това.

— Не съм способен да се подмазвам — каза Чичиков, като се обиди и той. — Като човек мога да се провиня в друг грях, но да се подмазвам — никога… Извинете, Андрей Иванович, ала за моето добро желание аз не очаквах, че ще вземете думите ми в такъв обиден смисъл. — Всичко това бе казано с чувство на достойнство.

— Виновен съм, простете ме! — каза бързо трогнатият Тентетников, като хвана двете му ръце. — Не съм мислил да ви оскърбявам. Кълна ви се, вашето съчувствие ми е скъпо! Но да оставим тоя разговор. Да не говорим никога вече за това!

— В такъв случай аз все пак ще отида у генерала.

— Защо? — попита Тентетников, като го гледаше с недоумение в очите.

— Да му засвидетелствувам почитта си.

„Чуден човек е тоя Чичиков!“ — си помисли Тентетников.

„Чуден човек е тоя Тентетников!“ — си помисли Чичиков.

— Още утре, Андрей Иванович, към десет часа преди обяд ще отида у него. Според мене колкото по-скоро засвидетелствувам почитта си на тоя човек, толкова по-добре. Но понеже бричката ми не е още в ред, позволете да взема вашата каляска.

— Моля, каква е тая молба? Вие сте пълен господар: и екипажът, и всичко е на ваше разположение.

След тоя разговор те си пожелаха лека нощ и отидоха да спят, като все пак поразмислиха за взаимните си странности.

Чудно нещо обаче! На другия ден, когато докараха на Чичиков конете и той скочи в каляската с пъргавината почти на военен човек, облечен в нов фрак, бяла вратовръзка и жилетка, и полетя да засвидетелствува почитта си на генерала, Тентетников бе обхванат от такова вълнение, каквото отдавна не бе изпитвал. Целият ръждясал и задрямал ход на мислите му стана дейно-безпокоен. Нервен смут раздвижи всичките чувства на тоя дембелин, който досега бе потънал в безгрижна леност. Той ту сядаше на канапето, ту отиваше при прозореца, ту се залавяше да чете, ту искаше да мисли — безуспешно искане! — мисълта не влизаше в главата му. Ту се опитваше да не мисли за нищо — безуспешно опитване! — откъслеци от нещо, което приличаше на мисли, краища и опашчици от мисли се въвираха и отвсякъде се лепяха в главата му. „Чудно състояние!“ — рече той и се приближи до прозореца да гледа пътя, който прорязваше дъбравата, в края на която още димеше неуспелият да се улегне прах. Но нека оставим Тентетников и да тръгнем подир Чичиков.