Николай Гогол
Мъртви души (13)

ГЛАВА XI

Ала нищо не се случи тъй, както предполагаше Чичиков. Първо, той се събуди по-късно, отколкото смяташе — това беше първата неприятност. Като стана, веднага прати да му кажат впрегната ли е бричката и готово ли е всичко: но обадиха му, че бричката не е впрегната и нищо не е готово — това беше втората неприятност. Той се разсърди, закани се дори да понатупа нашия приятел Селифан и само очакваше с нетърпение каква причина ще намери той да се оправдава. Скоро Селифан се показа на вратата и господарят има удоволствието да чуе същите ония думи, които обикновено се чуват от прислугата в такива случаи, когато човек трябва да заминава бързо.

— Ами ще трябва, Павел Иванович, да се подковат конете.

— Ах ти, свиньо! Дръвник! Защо не ми каза по-рано за това? Време ли нямаше, а?

— То време имаше… А че и едното колело — и то, Павел Иванович, шината му ще трябва пак да се пристегне, защото сега пътят е все трапища и камънак… И ако позволите да ви обадя: предната част на бричката съвсем се е разклатила, така че може и две станции да не изкара.

— Подлец си ти! — викна Чичиков, като плесна ръце и се доближи тъй много до него, че от страх да не получи от господаря някой подарък, Селифан се стъписа малко назад и се поотстрани.

— Ти си решил да ме убиеш, а? Искаш да ме заколиш? На широкия друм искаш да ме заколиш, разбойнико, свиня проклета, страшилище морско! А? А? Три недели седяхме на едно място, а? Да беше барем ми загатнал, безпътнико, а сега, оставил си всичко за последния час! Когато вече, то се вика, трябва да се качваме и да заминаваме, а? А пък ти тъкмо сега ми направи тая пакост, а? Зер ти знаеше това по-рано? Зер ти знаеше това, а? Отговаряй! Знаеше ли, а?

— Знаех — отговори Селифан, навел глава.

Е, тогава защо не каза, а?

На този въпрос Селифан нищо не отговори, но като беше навел глава, сякаш думаше сам на себе си: „Гледай ти как чудно се случи: знаех наистина, пък не казах!“

— Хайде върви сега да доведеш ковач и за два часа всичко да бъде свършено. Чуваш ли? Непременно в два часа, а ако не стане, аз тебе, аз тебе… в миша дупка ще те пъхна и на възел ще те свържа. — Нашият герой беше много разсърден.

Селифан се пообърна към вратата, за да отиде уж да изпълни заповедта, но се спря и каза:

— И още едно, господарю, шарения кон, правичката да си кажа, по-добре да го продадем, защото, Павел Иванович, той е страшен подлец, той е такъв кон, просто да не дава господ, само бърка.

— Ба! Ей сега ще хукна на пазара да го продавам!

— Бога ми, Павел Иванович, той само на вид е угледен, а на работа е най-лукав кон; такъв кон никъде…

— Глупак! Когато поискам да го продам, ще го продам. И още седнал да ми разсъждава! Ще видя: ако ти сега не ми доведеш ковачи и в два часа не бъде готово всичко, ще ти тегля такъв бой… че не ще можеш се позна! Хайде! Отивай! — Селифан излезе.

Чичиков съвсем развали настроението си и захвърли на пода сабята, която пътуваше заедно с него, за да внушава надлежния страх комуто трябва. Повече от четвърт час се разправя той с ковачите, докато нагласи работата, защото ковачите както винаги бяха страшни подлеци и като се досетиха, че работата е бърза, почнаха да искат шест пъти повече. Той се горещи много, нарече ги мошеници, разбойници, грабители на пътниците, загатна дори за страшния съд, но с нищо не можа да уплаши ковачите, те напълно издържаха характера си: не само не отстъпиха от цената, но дори се помайваха с работата: вместо два часа, цели пет и половина. През това време той има удоволствието да изпита ония приятни минути, познати на всеки пътник, когато в куфара ти всичко е наредено и из стаята се търкалят само връвчици, хартийки и всякаква смет, когато човек нито е на път, нито стои на едно място, гледа от прозореца бавните минувачи, които разправят за парите си и с някакво глупаво любопитство дигат очи да го погледнат и продължават пътя си, което още повече дразни лошото душевно разположение на клетия нетръгнал още пътник. Всичко наоколо, всичко, което той вижда: и дюкянчето срещу неговите прозорци, и главата на бабата, която живее в отсрещната къща и която се приближава до прозореца с късички завески — всичко му е противно, ала той не се махва от прозореца. Стои той, като ту се забравя, ту обръща пак някакво тъпо внимание на всичко, което и се движи, и не се движи пред него, и смачква с яд някаква муха, която в това време бръмчи и се удря о стъклото под неговите пръсти. Ала всяко нещо има край и желаната минута настъпи: всичко беше готово, предната част на бричката беше нагласена, колелото беше стегнато с нова шина, конете докарани от водопой и разбойниците-ковачи си отидоха, след като преброиха получените пари и пожелаха добър път. Най-сетне и бричката бе впрегната и два горещи кравая, току-що купени, бяха турени вътре, и Селифан, вече качен на файтонджийската капра, пъхна нещо в джоба за себе си, и сам героят най-сетне, при махане шапка от страна на прислужника, изправен със същия си демикотонен сюртук, в присъствието на трактирните и чужди лакеи и файтонджии, събрали се да позяпат как си отива един чужд господар, както и при различни други обстоятелства, които придружават тръгването на път, се качи в екипажа — и бричката, в която пътуват ергени, която тъй дълго се застоя в града и може би толкова омръзна на читателя, най-сетне излезе от портата на хотела. „Слава тебе, господи“ — помисли си Чичиков и се прекръсти. Селифан плесна с камшика, при него седна Петрушка, след като бе повисял малко на стъпалото, и нашият герой, като се намести по-добре на грузинското килимче, подложи зад гърба си кожената възглавка, натисна двата горещи кравая и екипажът пак почна да подскача и да се клатушка благодарение на калдъръма, който, както се знае, имаше сила да подхвърля. С някакво неопределено чувство гледаше той къщите, стените, оградите и улиците, които също от своя страна, сякаш подскачайки, бавно отминаваха назад и които бог знае дали съдбата му бе отредила да види още веднъж през живота си. При завоя към една улица бричката трябваше да спре, защото през пялата улица минаваше безкрайна погребална процесия Чичиков се подаде, заповяда на Петрушка да попита кого погребват и узна, че погребват прокурора. Изпълнен от неприятни усещания, той веднага се скри в ъгъла, покри се с кожата и дръпна завесите. В това време, когато екипажът бе спрян по тая причина, Селифан и Петрушка, набожно свалили шапки, разглеждаха кой, как, в що и на що се возеше, като брояха всичко колко души бяха и пеши, и с кола, а господарят, след като им заповяда да не се обаждат и да не поздравяват никого от познатите лакеи, също се залови да разглежда плахо през стъкълцата, които бяха на кожените завески. Подир ковчега вървяха гологлави всички чиновници. Той почна май да се бои да не познаят екипажа му, но те бяха заети с друго. Те дори не се занимаваха с разни житейски разговори, каквито обикновено водят помежду си изпращачите на покойник. Всичките им мисли в това време бяха съсредоточени в самите тях: те мислеха какъв ли ще бъде новият генерал-губернатор, как ще започне работата и как ще ги приеме. Подир чиновниците, които вървяха пешком, идеха карети, от които поглеждаха дами с траурни шапчици. По движението на устните и ръцете им личеше, че са заети с жив разговор: може би те говореха също за дохождането на новия генерал-губернатор и правеха предположение за баловете, които той ще даде, и се грижеха за вечните си фестончета и нашивчици. Най-сетне подир каретите вървяха няколко празни файтона, проточени един след друг, най-сетне вече не остана нищо друго и нашият герой можеше да тръгне. Като вдигна кожените завески, той въздъхна и каза от сърце: „Ето на, и прокурорът! Живя, живя, а сетне умря! И сега вестниците ще пишат, че се е поминал, за голяма скръб на подчинените и на цялото човечество, един почтен гражданин, рядък баща, примерен съпруг и много неща още ще напишат; ще прибавят може би, че е бил съпроводен от плача на вдовици и сираци; а пък ако човек хубавичко разгледа и провери, ще види, че всичко на всичко си имал само гъсти вежди и нищо друго.“ Тук той заповяда на Селифан да кара по-скоро и през това време си помисли: „Хубаво е, дето срещнахме погребение; казват, че когато човек срещне мъртвец, означава щастие.“

В това време бричката свърна в по-пусти улици, скоро се проточиха само едни дълги дървени огради, които предсказваха края на града. Ето вече калдъръмът се свърши и бариерата, и градът са назад, и нищо няма — и пак на път! И пак от двете страни на шосето се заредиха версти, станционни надзиратели, кладенци, върволици коли, сиви села със самовари, селянки и пъргав брадат стопанин, който излиза тичешком от ханчето с овес в ръка, пешак с окъсани цървули, който се тътрузи от осемстотин версти, градчета, набързо построени, с дървени дюкянчета, брашнени качета, опинци, краваи и други дреболии, шарени бариери, мостове в поправка, неизгледни нивя и от едната страна, и от другата, помешчически пътнически каруци, войник, яхнал кон, возещ зелен сандък с оловени зърна и надпис: еди-коя си артилерийска батарея; зелени, жълти и прясно изорани черни ивици земя, мяркащи се из степите, далеч подловена песен, борови върхове и мъгла, камбанен звън, който се губи някъде далеч, врани като мухи и хоризонт без край… Русийо! Русийо! Аз те виждам, виждам те от моята чудна, прекрасна далечина: бедно, разхвърляно и неприютно е в тебе; не веселят, не поразяват погледа дръзки чудеса на природата, увенчани с дръзки чудеса на изкуството, градове с високи и с много прозорци дворци, враснали в скали, картинни дървеса и бръшлян, враснал в къщята, сред бученето и вечните пръски на водопада: не ще се извие на подплес главата да погледне натрупани безкрай над нея и във висината каменни грамади; не ще блеснат през нахвърляни една върху друга тъмни арки, уплетени с лозови пръчки, бръшляни и безчет милиони диви рози, не ще блеснат през тях в далечината вечните линии на сияйни планини вили нали се в сребърни ясни небеса. Открито — пустинно и равно е всичко в тебе; като точки, като знаци стърчат незабелязано сред равнините ниските твои градове, нищо не ще прелъсти и не ще омае погледа. Ала каква непостижима тайна сила ме влече към тебе? Защо дочувам и немлъкващо звучи в ушите ми твоята тъжна, понесена по цялата ти длъж и шир, от море до море, песен? Какво има в нея, в тая песен? Какво зове и ридае, и засяга сърцето? Какви звуци болезнено ме целуват и се стремят към душата ми, и се вият около сърцето ми? Русийо! Какво искаш ти от мене? Каква недостижима връзка се крие между нас?

Защо гледаш така и защо всичко у тебе е обърнало към мене пълни с очакване очи?… И ще, пълен с недоумение, аз стоя неподвижно, а главата ми вече е осенил страшен облак, натежал от бъдни дъждове, и онемяла е мисълта ми пред твоето пространство. Какво предсказва тоя необхватен простор? Тука ли, в тебе ли не ще се роди безпределната мисъл, когато ти сама си без край? Тука ли не ще се роди богатирът, щом има де да се размаха и разшета той? И застрашително ме обгръща могъщото пространство, отразено с невиждана сила в моята глъбина; с неестествена власт се озариха моите очи: их, каква бляскава, чудна, незнайна за земята далечина! Русийо!…

— Дръж, дръж, глупако! — извика Чичиков на Селифан.

— Аз ще ти кажа тебе с шашката! — крещеше един фелдегер с мустаци, дълги цял аршин, който препускаше насреща. — Не виждаш ли, дявол да те вземе, държавния екипаж! — И тройката като призрак изчезна с трясък и прах.

Какво странно и примамливо, и унасящо, и чудесно нещо има в думата път! И как е чуден самият той, тоя път: ясен ден, есенни листа, студен въздух… по-здравата в пътнишкия шинел, шапката над ушите, по-плътно и по-удобно да се свием в ъгъла! За последен път полазилите тръпки обхващат снагата и вече ги заменя приятна топлина. Конете летят… Как съблазнително дебне дрямката и се залепят очите и вече през сън дочуваш: и „Не са бели снеговете“^[1], и пръхтенето на конете, и шума на колелата и вече хъркаш, притиснал в ъгъла своя съсед. Събуждаш се — пет станции са отминали назад, месечина; незнаен град, черкви със старовремски дървени куполи и чернеещи се остри върхове, тъмни дървени и бели масивни къщи. Лунно сияние тук и там: сякаш бели платна са прострени по стените, по калдъръма, из улиците, пресичат ги косо черни като въглени сенки; като лъскав метал блестят озарените полегато дървени покриви; и никъде жива душа: всичко спи. Сама-саменинка мъждука някъде в прозореца светлинка: градски еснафин ли шие своя чифт ботуши, пекар ли някой шета из фурната си — какво ти трябват те. А нощта! Небесни сили! Каква нощ се твори във висините! А въздухът, а небето, далечно, високо, там в недостъпната си дълбина, разпростряно тъй необхватно, звучно и ясно!… Ала студеното дихание на нощта диша свежо в самите ти очи и те приспива, и ето ти вече дремеш и се забравяш, и хъркаш — и замърдва сърдито, почувствувал върху си тежест, горкият притиснат в ъгъла съсед. Събудиш се — и пред тебе пак поля и степи, никъде нищо: вредом пустош, всичко е голо. Крайпътната верста с цифра лети в очите ти; зазорява се; на побелелия студен небосклон една златна бледна ивица; по-студен и по-остър става вятърът: по-здравата в топлия шинел!… Какъв славен студ! Какъв чудесен сън те обхваща пак! Едно блъсване — и пак се събуждаш. Насред небето грее слънце. „По-полека, по-полека!“ — чуе се глас; колата се спуща от стръмнина: долу е широк яз и широко, бистро езеро, което лъщи на слънцето като медно дъно, селце, колиби, пръснати по рида; като звезда лъщи отстрани кръстът на селската църква; глъчка на мужици и страшен апетит в стомаха… Боже, колко хубав си понякога ти, далечен, далечен път! Колко често като загиващ и давещ се съм се залавял за тебе и ти всякога великодушно си ме отнасял и спасявал! А колко чудни замисли, поетични блянове са се родили през това време и колко дивни впечатления са прочувствувани!… Но и нашият приятел Чичиков чувствуваше в това време съвсем не прозаични блянове. Нека видим какво чувствуваше той. Изпърво той не чувствуваше нищо и само поглеждаше назад, като искаше да се увери наистина ли е излязъл из града; но когато видя, че градът отдавна се е изгубил, че не се виждаха вече ковачници, нито мелници, нито всичко онова, което се намира около градовете, и дори белите връхчета на зиданите църкви отколе бяха потънали в земята, той почна да се занимава само с пътя, поглеждаше само надясно и наляво и град N. сякаш не беше съществувал в паметта му, сякаш той бе го минавал много отдавна, още в детинство. Най-сетне и пътят престана да го занимава и той почна малко по малко да затваря очи и да клюма глава към възглавницата. Авторът си признава, че той дори е доволен от това, понеже така той намира случай да поговори за своя герой, защото досега, както видя читателят, постоянно му бъркаха ту Ноздрев, ту баловете, ту дамите, ту градските клюки, ту най-сетне хилядите ония дреболии, които изглеждат само тогава дреболии, когато са вписани в книга, а докато ходят по света, се смятат за много важни работи. Но сега нека турим всичко друго настрана и направо да се заловим за работа.

Много е съмнително дали избраният от нас герой се е харесал на читателите. На дамите той не ще се хареса, това може да се каже положително, защото дамите искат героят да бъде абсолютно съвършенство и ако има някое душевно или телесно петънце, тогава — работата е лоша! Колкото ще дълбоко да прониква авторът в душата му, ако ще би да отрази лика му по-чисто от огледало, пак не ще му дадат никаква цена. Самата пълнота и средната възраст на Чичиков ще му побъркат много: пълнотата в никой случай не се прощава на героя и твърде много дами ще се отвърнат и ще кажат: „Фу, какъв противен!“ Уви! Всичко това авторът го знае и при все това той не може да вземе за герой някой добродетелен човек. Но… може би в същата тая повест ще се дочуят други, досега незасегнати още струни, ще изпъкне безбройното богатство на руския дух, ще премине мъж, дарен с божествени доблести, или чудна руска девойка, каквато не можеш намери никъде по света, с всичката дивна красота на женската душа, цяла великодушен стремеж и самоотверженост. И като мъртви ще изглеждат пред тях всички добродетелни хора на другите племена, както е мъртва книгата пред живото слово! Ще се подигнат руски чувства… и ще видят как дълбоко се е вкоренило в славянската природа онова, което само се е плъзнало по природата ма другите народи… Но защо да говорим за онова, което е напред? Неприлично е за автора, който отдавна е вече мъж, възпитан в строг вътрешен живот и я опресняващата трезвост на самотата, да се забравя като юноша. Всичко си има свой ред и място, и време! А добродетелният човек все пак не е взет за герой! И може дори да се каже защо не е взет. Затуй, защото е време най-сетне да се даде почивка на горкия добродетелен човек; защото думата добродетелен човек се вардаля като празна в устата; защото обърнаха на товарен кон добродетелния човек и няма писател, който да не го е яздил и подкарвал и с камшик, и с всичко, каквото се случи; защото умориха добродетелния човек дотам, че сега у него няма и сянка от добродетел, а са останали само ребра и кожа вместо тяло; защото не уважават добродетелния човек. Не, време е най-сетне да се впрегне и подлецът. И тъй, да впрегнем и подлеца!

Тъмен и скромен е произходът на нашия герой. Родителите му бяха дворяни, но коренни ли или лични — бог знае. По лице той не приличаше на тях: поне оная сродница, която била при раждането му, една нисичка, късичка жена, каквито обикновено наричат птици-калугерици, като взела детето в ръце, извикала: „Излезе съвсем не такъв, какъвто го мислех! Той трябваше да прилича на баба си откъм майчина страна, което щеше да бъде и по-добре, а той се роди, просто както казва пословицата: «Ни на мама мяза, ни на тати, ами — на съседа Фрати»“. Животът изпърво го погледна някак кисело, неприветно през някакво мътно, затрупано със сняг прозорче; нито един приятел, ни другар в детинството! Мъничка стаица с мънички прозорчета, които не се отваряха ни зиме, ни лете; бащата — болнав човек, с дълъг сюртук, подплатен с агнешка кожа, и плетени пантофи, обути на бос крак, който постоянно въздишаше, ходейки из стаята, и плюеше в пясъчницата при ъгъла; вечно седене на пейката с перо в ръка и мастило по пръстите, дори по устните, вечното нравоучително учение пред очите му. „Не лъжи, слушай по-старите и носи добродетели в сърцето си“; вечното тътрузене и щапане на пантофите из стаята, познатият, но всякога строг глас: „Пак си сглупил!“, който се чуваше, когато детето, отегчено от еднообразния труд, принаждаше към някоя буква някаква криволичка или опашка, и вечно познатото, всякога неприятно чувство, когато веднага подир тия думи крайчецът на ухото му се свиваше доста силно между ноктите на дългите пръсти, подали се отдире: ето бедната картина на ранното му детство, за което той едва бе запазил бледен спомен. Но в живота всичко се мени бързо и живо: и един ден с първото пролетно слънце и потеклите ручеи бащата взе сина си и тръгна заедно с него на талижка, подкарана от едно слабо шарено конче, от ония, конто между джамбазите са известни пол името свраки; кончето се управляваше от елин гърбав, дребничък човек, родоначалник на едничкото крепостно семейство, принадлежащо на Чичиковия баща, и който изпълняваше почти всички длъжности в къщата. Те се мъкнаха със свраката повече от ден и половина: из пътя нощуваха, минаха през река, закусваха студена баница и печено овнешко месо и чак на третия ден сутринта се довлякоха до града. Пред малкото момче блеснаха с неочаквано великолепие градските улици и го накараха да стои няколко минути зяпнало, след туй свраката хлътна заедно с талигата в един ров, с който се почваше една тясна уличка, стръмно наведена надолу и потънала в кал, дълго работи тя там с всички сили и меси с крака, подкарвана от гърбатия колар и от самия господар, и най-сетне ги вкара в едно малко дворче на стръмнината с две цъфнали ябълкови дървета пред вехта къщица и градина зад нея, нисичка, малка, състояща се само от калини, бъз и със скрита в дъното дървена барака, покрита с дъски, с тясно матово прозорче. Тук живееше една тяхна сродница, грохнала бабичка, която все още ходеше всяка заран на пазар и след това сушеше чорапите си до самовара, която погали момчето по бузата и се полюбува на пълнотата му. Тук той трябваше да остане и да ходи всекидневно в градското училище. Бащата пренощува и на другия ден си замина. При раздялата родителските очи не проляха сълзи; той даде половин рубла медни пари за разходи и сладкиши и което е много по-важно — едно умно наставление: „Хем гледай, Павлуша: учи се, не лудувай и не обесничи, а най-вече угаждай на учителите и началниците. Ако угаждаш на началника, макар и да не успяваш в науките и бог да не ти е дал талант, пак ще вървиш напред и ще изпревариш всички. С другари не се води: те няма да те научат на добро: а пък ако трябва, води се с ония, които са по-богати, та при случай да ти бъдат полезни. Не гощавай и не черпи никого, а по-добре дръж се тъй, че тебе да гощават и най-много пази и скътвай парицата: това нещо е най-сигурно на света. Другар или приятел ще те измамни и пръв ще ти измени в някоя беда, а парата няма да ти измени, в каквато и беда да се намираш. В света всичко можеш да направиш и всичко можеш да превъзмогнеш с парата.“ Като даде това наставление, бащата се раздели със сина си и се потътрузи пак към дома си със своята сврака и оттогава синът вече никога не го видя; ала думите и наставленията се запазиха дълбоко в душата му.

Още на другия ден Павлуша тръгна на училище. Особени способности към някоя наука не се забелязваха у него; той се отличаваше повече с прилежание и спретнатост; но затуй пък у него се показа голям ум откъм друга страна — откъм практическата. Той изведнъж схвана и разбра работата и в отношенията с другарите си се постави именно така, че те го гощаваха, а той не само никога не ги гощаваше, но дори понякога, като скриваше получените черпни, сетне ги продаваше пак на тях. Още като дете той вече умееше да си отказва всичко. От половината рубла, която баща му бе му дал, той не похарчи нито една копейка, напротив, още първата година я увеличи, като показа необикновени способности: направи от восък едно птиче-червенушка, боядиса го и го продаде доста износно. После в продължение на няколко време той се впусна в други спекулации, ето какви именно: накупуваше от пазара разни неща за ядене, сядаше в клас при по-богатичките и щом забележеше, че някому от другарите почваше да прилошава — признак на настъпващ глад, — той му показваше под чина, уж без да иска, крайчеца на някоя паста или бяло хлебче и като го раздразнеше, вземаше пари съобразно апетита му. Два месеца без почивка той се занимава в квартирата си с една мишка, турена в малка дървена клетка, и стигна най-сетне дотам, че мишката се изправяше на задните си крака, лягаше и ставаше по заповед и после я продаде доста износно. Като събра пари към пет рубли, той заши кесийката и почна да събира в друга. С началството се държеше още по-умно. Никой не умееше да седи на чина тъй мирно. Трябва да се отбележи, че учителят беше голям любител на тишината и доброто поведение и не можеше да търпи умните и хитри деца; нему се струваше, че те без друго му се смеят. Достатъчно беше онова дете, което е било забелязано, че е остроумно, достатъчно беше то да мръдне или някак не навреме да свие вежди и се излагаше на неговия гняв. Той го пъдеше и наказваше немилостиво. „Аз, байно, ще изгоня от тебе тази гордост и непокорство! — казваше той. — Аз те знам много добре, както ти сам не се знаеш. Ти ще ми постоиш на колене! Ти ще ми погладуваш!“ И клетото дете, без да знае защо, израняваше коленете си и гладуваше по цял ден. „Способности и дарби — всичко туй е глупост! — казваше той. — Аз гледам само поведението! Аз поставям високи бележки по всички науки на онзи, който не знае бъкел, но се носи похвално; а у когото виждам лош дух и присмехулство, аз нему — нула, па ако ще и Солон^[2] в пояса си да затъкне!“ Тъй думаше учителят, който страшно мразеше Крилов, задето бе казал: „Според мене по-добре пий, ала работата си знай“, и всякога разправяше с изписана по лицето и очите наслада как в онова училище, дето преподавал по-преди, имало такава тишина, че се чувало как хвърчи муха, че ни един ученик през цялата година ни веднъж не се изкашлял или осекнал в клас и че докато ударвал звънецът, не можело да се познае има ли вътре хора, или не. Чичиков изведнъж схвана духа на началника и — в какво се състои поведението. Той не мръдваше нито с око, нито с вежда, докато траеше часът, колкото и да го щипеха отзад; щом удареше звънецът, той скокваше и подаваше на учителя триушката^[3] (учителят ходеше с триушка); като подадеше триушката, той излизаше пръв от стаята и се стараеше да го срещне три-четири пъти и все му снемаше шапка. Работата има пълен успех. През всичкото време, което прекара в училището, той имаше отлични бележки и когато свърши, бе удостоен с похвала за всички науки, атестат и една книга със златни букви: За примерно прилежание и благонадеждно поведение. Като излезе от училището, той беше вече момък, с доста привлекателна външност, с брадица, която искаше вече бръснач. В това време умря баща му. В наследство му останаха четири безвъзвратно износени фланели, два стари сюртука, подплатени с агнешка кожа, и незначителна сума пари. Бащата, както изглежда, е бил опитен само в съветите за трупане на пари, но сам не можел да скъта много. Чичиков веднага продаде старата къща с нищожна земица за хиляда рубли, а крепостните хора пренесе в града, като се гласеше да остане там на служба. В същото това време изгониха от училището за глупост или по друга вина горкия учител, любителя на тишината и похвалното поведение. От скръб учителят почна да пие; най-после нямаше вече и средства да пие; болен, без залък хляб и без помощ, той изчезна някъде в някоя студена и забравена дупка. Бившите му ученици, умните и палавите, които той постоянно подозираше, че са изпълнени с непокорство и предизвикателно поведение, като се научиха за жалкото му положение, веднага му събраха пари, като продадоха някои дори свои потребни неща; едничък само Павлуша Чичиков се извини, че нямал и даде един сребърен петак, който другарите му още там хвърлиха и казаха: „Ех ти, стипца!“ Горкият учител закри лице, като чу за тая постъпка на бившите си ученици; сълзи рукнаха от угасналите му очи като от очите на безпомощно дете. „На смъртното си легло даде господ да се разплача“ — каза той със слаб глас и тежко въздъхна, като чу за Чичиков, и тозчас прибави: — „Ох, Павлуша! Ето как се променя човек! А какъв благонравен беше, никаква буйност — коприна! Измами ме, страшно ме измами…“

Не може обаче да се каже, че природата на нашия герой беше тъй строга и корава и чувствата му дотам затъпели, че да не знае ни жалост, ни състрадание. Той чувствуваше и едното, и другото; той дори желаеше да помогне, но само да не е с голяма сума, за да не се бутат вече ония пари, които бяха отделени настрана; с една дума, бащиното наставление: „Пази и кътай парата“, бе свършило работа. Ала той нямаше привързаност към парите заради самите тях; у него нямаше скъперничество и стиснатост. Не, не такава страст го движеше: нему се мяркаше занапред живот с всякакви доволства, с всякакви удобства; екипажи, отлично наредена къща, вкусни обеди — ето какво се въртеше непрекъснато в главата му. За да може най-сетне по-късно да опита всичко туй непременно — ето за това пазеше той парата, скъпернишки отказвана засега и на себе си, и на другите. Когато покрай него минаваше някой богаташ в красив файтон, с хубави коне, с богати такъми, той се спираше, замръзваше на едно място и после, като се свестеше, сякаш подир дълъг сън, казваше: „А пък беше секретар в търговска кантора и стрижеше косата си по селски!“ И всичко, което се отличаваше с богатство и доволство, му правеше впечатление, непостижимо и за самия него. Като излезе от училището, той не искаше дори да си почине: тъй силно беше желанието му час по-скоро да се залови за работа и служба. Ала макар че имаше похвални атестати, той с голяма мъка сполучи да се настани във финансовото отделение; и за далечните затънтени места трябва протекция! Службицата му беше нищожна, заплата трийсет или четирийсет рубли годишно. Но той реши да се залови от сърце за работа, да победи всичко и надвие. И наистина той показа нечувана самоотверженост, търпение и ограничение на нуждите. От ранно утро до късна вечер, без душевна и телесна умора, той пишеше, потънал цял в канцеларски книжа, не си ходеше у дома, спеше в канцеларията по масите, обядваше понякога с разсилните и все пак умееше да запази спретнатост, да се облече хубаво, да придаде на лицето си приятен израз и дори нещо благородно в движенията си. Трябва да се каже, че финансовите чиновници особено се отличаваха с неугледност и неблагообразие. На някои лицата бяха като лошо изпечен хляб: бузата се издула на една страна, брадата се изкривила на друга, горната устна подпухнала като мехур, а на туй отгоре се и пукнала; с една дума, съвсем грозно. Те всички говореха някак строго и с такъв глас, сякаш се готвеха да бият някого; често принасяха жертви на Вакх, като показваха по тоя начин, че в славянската природа има много езически остатъци; понякога дори дохождаха на работа, дето се казва, насърбали се, поради което в канцелария беше противно и въздухът съвсем не беше ароматен. Между такива чиновници не можеше да не бъде забелязан и отличен Чичиков, който по всичко представяше пълна противоположност и с приличното си лице, и с приветливия си глас, и с пълното неупотребяване на никакви спиртни питиета. Но при все това труден беше неговият път. Той се случи при един престарял съдебен делопроизводител, който беше образец на някаква каменна безчувственост и неподвижност, вечно еднакъв, непристъпен, който никога в живота си не се е засмивал, не поздравявал нито веднъж някого, нито дори го е запитвал за здравето. Никой не беше го виждал поне веднъж по-друг, не такъв, какъвто беше всякога, нито на улицата, нито у дома си; нито веднъж не беше показал склонност към нещо или поне да се напиеше и в пиянство да се разсмее, или дори да се отдадеше на дива веселба, на каквато се отдава разбойникът, когато е пиян; и нямаше сянка от нещо подобно у него. Съвсем нищо нямаше у него: нито злодейско, нито добро — и нещо страшно се чувствуваше в това отсъствие на всичко. Студено-мраморното му лице без всякаква остра неправилност не напомняше ничия прилика; строга съразмерност имаше между чертите му. Само множкото петна и трапчинките, които ги подчертаваха, го туряха в броя на ония лица, върху които според народния израз дяволът дохождал нощем да вършее грах. Изглеждаше, че не могат се намери човешки сили, за да се сближи човек с него и да привлече разположението му; но Чичиков се опита. Изпървом той почна да му угажда в най-незабелязаните дреболии. Разгледа внимателно как са подрязани перата, с които той пишеше, и като приготви по няколко същия образец, всеки път му слагаше тях под ръка; издухваше и измиташе от масата му пясъка и емфието; намери нова пачавра за мастилницата му; забеляза някъде неговата шапка, една прекалено мръсна шапка, каквато нивга не е имало, и всеки път я туряше близо до него малко преди свършека на работното време; чистеше гърба му, когато той се нацапваше с вар от стената. Но всичко туй остана абсолютно без всякакво внимание, като че нищо не правеше. Най-сетне той подуши домашния му, семейния му живот; узна, че той има възрастна дъщеря, чието лице също изглеждаше, като че нощем по него са вършали грах. Той намисли да подкачи настъплението откъм тази страна. Научи се в коя църква ходеше тя в празник, изправяше се всякога срещу нея, чисто облечен, с добре колосана яка, и работата има успех: поколеба се строгият делопроизводител и го покани на чай! И в канцеларията не бяха успели още да се досетят, когато работата се нареди тъй, че Чичиков се пренесе в неговата къща, стана потребен и необходим човек, купуваше и брашно, и захар, с дъщерята се носеше като с годеница, наричаше делопроизводителя татенце и му целуваше ръка. Всички в канцеларията решиха, че в края на февруари; преди велики пости, ще стане сватбата. Строгият делопроизводител почна дори да ходатайствува за него пред по-голямото началство и след някое време Чичиков сам зае едно новооткрито място на делопроизводител. В това сякаш се заключаваше и главната цел на неговите връзки със стария делопроизводител, защото той веднага изпрати тайно своя сандък у дома си и на другия ден се озова в нова квартира. Той престана да нарича делопроизводителя татенце и не целуваше ръката му, а въпросът за сватбата се забрави, като че ли нищо не бе станало. Ала като се срещаше с него, той всеки път му стискаше ласкаво ръка и го канеше на чай, така че старият делопроизводител въпреки вечната си неподвижност и студено равнодушие всеки път потръсваше глава и казваше под носа си: „Измами ме, измами ме дяволския син!“

Това беше най-трудният праг, който той прескочи. Оттогава работата му тръгна по-лесно и по-успешно. Той стана човек, когото забелязваха. У него се намери всичко, каквото е потребно за тоя свят: и приятност в обръщенията и постъпките, и пъргавина в практичните работи. С тия средства той получи в късо време това, което се наричаше доходно местенце, и се възползува от него отлично. Трябва да се знае, че в същото това време бе почнато най-строго преследване на рушветчиите. От тия преследвания той не се уплаши и тозчас ги обърна в своя полза, като показа по такъв начин руската изобретателност, която се явява само във време на натиск. Работата беше наредена ето как: щом дойдеше някой просител и пъхнеше ръка в джоба си, за да измъкне от там известните препоръчителни писма, подписани от княз Ховански^[4], както казват у нас в Русия: „Не, не — казваше той с усмивка, като задържаше ръката му, — вие мислите, че аз… не, не! Това е наша длъжност, наш дълг, ние трябва да го направим без всякакви награди! Бъдете спокоен откъм тази страна: още утре всичко ще бъде направено. Позволете да науча де живеете: вие няма защо да се грижите сам, всичко ще ви се донесе в къщи.“ Очарованият просител се връщаше в къщи едва ли не във възторг, като мислеше: „Ето най-сетне един човек, каквито трябва да има повечко! Това е просто скъпоценен елмаз!“ Ала чака просителят ден, чака два — не му носят книжата в къщи; на третия също. Той отива в канцеларията — работата не била дори почната: той отива при скъпоценния елмаз. „Ах, извинете — думаше Чичиков твърде учтиво като го хващаше за двете ръце, — ние имахме толкова много работа, но още утре всичко ще бъде направено, утре непременно! Право да ви кажа, дори ми е съвестно!“ И всичко това се придружаваше с движения, които магьосваха. Ако при това се разтвореше някоя пола на халата, ръката в същата минута се стараеше да поправи работата и задържи полата. Но нито утре, нито други ден, нито на третия ден носят книжата в къщи. Просителят се сеща: „Чакай ти, дали няма нещо?“ Поразпитва — казват му: „Трябва да се даде нещо на писарите.“ — „Защо да не дам? Аз съм готов някой и друг четвърта̀к.“ — „Не, не четвърта̀к, а по една беличка^[5].“ — „По една беличка на писарите!“ — извиква просителят. „Защо се толкова горещите? — отговарят му. — Пак тъй ще стане тя: на писарите ще остане по четвърта̀к, а останалото ще иде у началството.“ Удря се по челото недосетливият просител и псува от все сърце новия ред на нещата, преследването на рушветите и вежливите облагородени обноски на чиновниците. „По-рано поне човек знаеше какво да прави: донесе на началника една червена^[6] и работата е сигурна, а сега по една беличка, а и цяла неделя ще изгубиш, докато се сетиш… дявол да вземе това безкористие и чиновнишко благородство!“ Просителят, разбира се, е прав, но затова пък сега няма рушветчилък, всички началници са най-честни и най-благородни хора, само секретарите и писарите са мошеници. Скоро за Чичиков се отвори много по-пространно поле: образува се комисия за постройка на някакво твърде голямо държавно здание. В тази комисия се нареди и той и стана един от най-деятелните й членове. Комисията веднага почна работа. Шест години тя се бави със зданието; ала климатът ли бъркаше, или градивото беше такова, но държавното здание никак не можеше да се издигне през това време по-високо от основите си. А в същото време в другите краища на града се издигна за всеки от членовете по една красива къща с градска архитектура: вижда се, пластът на почвата там беше по-добър. Членовете вече благоденствуваха и почнаха да си създават семейства. Само тук и чак сега Чичиков почна малко по малко да се измъква изпод строгите закони на въздържанието и неумолимото самоотричане. Чак сега дълговременните пости най-сетне бяха смекчени и стана явно, че той никога не е бил чужд на разните наслади, от които умееше да се въздържа в годините на буйната младост, когато никой не е властен над себе си. Явиха се и някои други излишества. Той си взе един доста добър готвач и тънки холандски ризи. Купи си такова сукно, каквото никой в цялата губерния нямаше, и оттогава почна да носи повече кафяви и червеникави цветове с капчици; имаше си вече два хубави коня, сам държеше едната юзда и караше втория кон да се извива на колело; създаде си вече навик да се изтрива с гъба, намокрена във вода с одеколон; купуваше си вече някакъв доста скъп сапун за придаване гладкост на кожата; вече…

Ала неочаквано на мястото на предишния дундьо изпратиха нов началник, човек военен, строг, враг на рушвета и на всичко, което се казваше неправда. Още на другия ден той подплаши всички, поиска им отчет, видя неуредени сметки, на всяка крачка изгубени суми, забеляза веднага къщите с красива гражданска архитектура — и почна се чистенето. Чиновниците бяха уволнени от длъжност; къщите с гражданска архитектура станаха държавни и се обърнаха на разни богоугодни заведения и училища за кантонисти^[7]; всичко беше направено на пух и прах и Чичиков повече от другите. Макар че неговото лице беше приятно, то неочаквано не се хареса на началника — защо именно, бог знае, понякога дори просто няма причина за това — и той го намрази до смърт. Но понеже все пак той беше военен човек, значи, не знаеше всичките тънкости на гражданските шмекерии, подир някое време, чрез правдивата си външност и умение да се приспособяват към всичко други чиновници спечелиха неговото благоволение и скоро генералът се озова а ръцете на още по-големи мошеници, които той съвсем не смяташе за такива; той дори беше доволен, че е избрал най-сетне хора, каквито трябва, и се хвалеше не на шега с тънкото си умение да познава способностите на хората. Чиновниците изведнъж схванаха духа и характера му. Всичко, което беше под негово началство, стана страшен гонител на неправдата; вред, във всичките работи те я преследваха, както рибарят преследва с вилата си някоя месеста моруна — и я преследваха с такъв успех, че в скоро време у всекиго от тях се набра вече по няколко хиляди капитал. През това време влязоха отново в правия път мнозина от предишните чиновници и пак бяха приети на служба. Но Чичиков по никой начин не можа вече да се вреди, как се не мъчи и застъпва за него, подтикван от писмата на княз Ховански, първият генералски секретар, който бе успял да постигне пълното командуване на генералския нос, но тука той не можа да направи абсолютно нищо. Генералът беше такъв човек, когото водеха за носа (впрочем без негово знание), но затуй пък, щом в главата му се забиеше някаква мисъл, стоеше там все едно като железен гвоздей; с нищо не можеше да се изтика оттам. Всичко, което можеше да направи умният секретар, бе да унищожа зацапания служебен списък и затова той склони началника не иначе, а само чрез състрадание, като му изобрази с живи краски трогателната съдба на нещастното семейство на Чичиков, каквото за щастие той нямаше.

— Е, какво да се прави! — каза Чичиков! — Закачих, дръпнах, скъса се — няма защо да се пита. Лозето не ще молитва, ами иска мотика. — И ето, че реши отново да почне кариерата си, отново да се въоръжи с търпение, отново за се ограничи във всичко, макар че по-рано тъй нашироко и хубаво се беше разпуснал. Трябваше да се пресели в друг град и там да добива известност. Все някак не вървеше. Трябваше да промени две-три длъжности в много късо време. Длъжностите бяха някак мръсни, долни. Трябва да се знае, че Чичиков беше най-благоприличният човек, какъвто е имало някога на света. Макар че трябваше изпърво да се вре в мръсно общество, в душата си той винаги пазеше чистота, обичаше в канцелариите масите да са от лакирано дърво и всичко да бъде благородно. Никога не си позволяваше да каже неприлична дума и се обиждаше винаги, когато видеше в думите на другите липсата на необходимото уважение към чина или званието. На читателя, мисля, ще бъде приятно да чуе, че той всеки два дни сменяше долните си дрехи, а лете, през горещините, дори и всеки ден: всяка що-годе неприятна миризма вече го обиждаше. По тази причина винаги, когато Петрушка дохождаше да го съблича и да му сваля обущата, той пъхаше в носа си едно карамфилче; и в много случаи нервите му бяха чувствителни като на момиче; и затова му беше тежко, като се озова пак между ония слоеве, дето всичко миришеше на ракия и неприличие в постъпките. Макар и да се крепеше духом, все пак той отслабна и дори позеленя през време на тия несгоди. Почнал беше вече да пълнее и да добива ония кръгли и прилични форми, в каквито читателят го намери при запознаването си с него, и вече неведнъж, като се гледаше в огледалото, той помисляше за много приятни работи: за женица, за детска стая, и усмивка сподиряше тия му мисли; но сега, когато се погледна в огледалото, някак без да ще, не можа да не извика: „Господи, света Богородичке! Какъв противен съм станал!“ И дълго време след това не искаше да се оглежда. Но понасяше всичко нашият герой, понасяше твърдо, търпеливо понасяше и — мина най-сетне на служба по митниците. Трябва да кажа, че тази служба отдавна беше таен ламтеж на неговите помисли. Той виждаше какви изящни задгранични нещица имат митничарите, какви фарфори и батисти изпращат на куми, лели и сестри. Неведнъж, много отдавна, той беше казвал с въздишка: „Ето де трябва да се промъкне човек! И границата близко, и хората просветени, а пък с какви тънки холандски ризи можеш да се снабдиш!“ Трябва да добавя, че при това той си помисляше още и за един особен вид френски сапун, който правеше кожата необикновено бяла и бузите свежи: бог знае как се наричаше, но според неговото предположение непременно се намираше на границата. И той отдавна искаше да постъпи в митницата, но го задържаха разни сегашни облаги в строителната комисия и той правилно разсъждаваше, че митницата, каквато и да е, но все още е сокол в гора, а комисията вече беше сврака в ръка. Сега обаче той реши, каквото и да става, да се докопа до митницата — и се докопа. Залови се за службата с необикновена ревност. Сякаш самата съдба го бе определила за митнишки чиновник. Такава пъргавина, проницателност и далековидност беше не само невиждана, но дори и нечувана. В три-четири седмици той тъй усвои митнишката работа, че знаеше вече абсолютно всичко: дори не теглеше, не мереше, а по фактурата виждаше в кой къс колко сукно или друга материя има; като вземаше в ръце един топ, можеше изведнъж да каже колко фунта тежи. Колкото се отнася пък до претърсванията, то тука, както казваха и самите му другари, той имаше просто кучешки усет; човек не можеше да не се учуди, ако го видеше как намира толкова търпение, за да опипа всяко копче, и всичко това правеше с убийствено хладнокръвие, вежлив до невероятност. И в това време, когато претърсваните се ядосваха, излизаха от себе си и чувствуваха злобно желание да напляскат приятната му външност, той без да променя нито лице, нито вежливите си обноски, само продумваше: „Не обичате ли да се побезпокоите и да станете?“ или: „Не обичате ли, госпожо, да заповядате в другата стая? Там жената на един от нашите чиновници ще се обясни с вас“, или: „Позволете, аз ще разпоря мъничко с ножчето подплатата на вашия шинел.“ И като говореше това, той измъкваше оттам шалове, кърпи хладнокръвно, като от собствен сандък. Дори началството се изказа, че той беше дявол, а не човек: той претърсваше колелата, процепите на колите, конските уши и кой знае още какви места, дето на никой автор не би му дошло на ум да се въвира и дето е позволено да се въвират само митнишките чиновници, така че клетият пътник, след като минеше границата, все още в продължение на няколко минути не можеше да се окопити и изтривайки потта си, която ситно избиваше по цялото му тяло, само се кръстеше и повтаряше: „Леле!“ Неговото положение много приличаше на положението на ученик, пуснат от тайната стая, дето директорът го е повикал, за да му даде някое и друго наставление, но вместо туй съвсем неочаквано го е наложил. В късо време поради него контрабандистите изгубиха всяка възможност да живеят. Той беше плашило и отчаяние за цялото полско еврейство. Честността и неподкупността му бяха непобедими, почти неестествени. Той дори не поиска да си състави малък капиталец от различните конфискувани стоки и задържани предмети, които не постъпват в хазната за избягване на излишна преписка. Такава ревностно-безкористна служба не можеше да не стане предмет на обща почуда и да не стигне най-сетне до сведение на началството, Той получи чин и повишение и веднага след туй представи проект да излови всички контрабандисти, като поиска само средства да го изпълни той самият. Веднага му се отпусна команда и неограничено право да извършва всякакви претърсвания. Тъкмо туй искаше той. В това време се образува едно дружество от контрабандисти по привидно законен начин; самото предприятие обещаваше милионни печалби. Той отколе имаше вече сведения за него и дори отказа на пратените да го подкупят, като им каза сухо; „Не му е още времето.“ Но като получи в свое разпореждане всичко, в същата минута даде на дружеството да разбере това, като каза: „Сега му е времето.“ Сметката беше много вярна. Сега в една година той можеше да получи толкова, колкото не би спечелил за двайсетгодишна най-ревностна служба. По-рано той не искаше да влиза в никакви сношения с тях, защото беше проста пешка и, значи, нямаше да получи много; но сега… сега работата беше съвсем друга: той можеше да предлага, каквито иска условия. За да върви работата по-сигурно, той склони и друг един чиновник, свой другар, който не устоя на съблазънта, макар че беше с бели власи. Условията бяха сключени и дружеството пристъпи към работа. Работата почна бляскаво. Читателят без съмнение е чувал тъй често повтаряната история за остроумното пътуване на испанските овни, които, като минали през границата с двойни кожуси, пренесли под кожусите си за един милион брабантски дантели^[8]. Това произшествие се случи тъкмо тогава, когато Чичиков служеше при митницата. Ако той сам не участвуваше в това предприятие, никакви евреи на света не биха сполучили да приведат в изпълнение такава работа. Подир три или четири овчи похода през границата двамата чиновници вече имаха по четиристотин хиляди капитал. Чичиков, казват, дори надхвърлил петстотин, защото бил по-пъргав. Бог знае до каква голяма цифра щяха да пораснат благодатните суми, ако някой нечестив звяр не бе минал път на всичко това. Дяволът разбърка умовете на двамата чиновници: чиновниците, просто казано, подлудяха и се скараха за нищо. Веднъж в разпален разговор, а може би и малко пийнали, Чичиков нарече другия чиновник попски син, а този, макар че наистина беше попски син, кой знае защо, се обиди жестоко и му отговори веднага силно и необикновено остро, именно така: „Не, лъжеш: аз съм статски съветник, а не попски син; ти си попски син!“ И след това прибави, за да го ухапе и още повече ядоса: „Да, тъй да знаеш!“ Макар че по този начин той му отплати хубаво, като обърна към него измислената от самия него дума, и макар че изразът: „Тъй да знаеш!“ можеше да бъде силен, но недоволен от това, той прати и таен донос против него. Ала разправят, че те и без туй имали свада за някаква си жена, свежа и здрава, като сочна ряпа, според израза на митническите чиновници; че имало дори подкупени хора, за да натупат някоя вечер нашия герой в тъмна уличка, но че двамата чиновници останали на пясъка и от женицата се възползувал някой си щабскапитан Шамшарев. Как е била работата всъщност — господ ги знае; нека по-добре читателят-любител, ако желае, да си я досъчини сам. Главното е, че тайните отношения с контрабандистите станаха явни. Статският съветник макар че сам пропадна, но поне провали и другаря си. Дадоха чиновниците под съд, конфискуваха, описаха всичко, каквото имаха, и всичко туй се струпа неочаквано като гръм над главите им. Те се свестиха като след упойка и с ужас видяха какво са направили. Статският съветник по руски обичай се пропи от мъка, но колежкият устоя. Той успя да поскрие част от париците си, колкото и остро да беше обонянието на началството, което бе дошло да води следствието: употреби всички тънки извъртания на ума си, вече много опитен, много добре познаващ хората: някъде подействува с приятна обноска, някъде с трогателна реч, някъде покади тамян, който в никой случай не поврежда на работата, някъде подвря парица, с една дума — нареди си работата поне тъй, че остана не с такова безчестие, както другарят му, и се изплъзна от углавния съд. Ала вече нито капитал, нито разни задгранични предмети — нищо не му остана: намериха се други любители за всичко туй. Останаха у него само десетина хилядички, скрити за черни дни, и две дузини холандски ризи, и една малка бричка, с каквато пътуват ергени, и двама крепостни слуги, коларят Селифан и лакеят Петрушка, и митнишките чиновници, движени от сърдечна доброта, му оставиха пет или шест калъпчета сапун за запазване свежестта на бузите — туйто. И така, ето в какво положение пак се намери нашият герой! Ето каква грамада от беди се струпа върху главата му! Това той наричаше: пострадал в службата за права бога. Сега можеше да се заключи, че подир такива бури, изпитания, превратности на съдбата и жизнени скърби той ще се оттегли с останалите кръвни десетина хилядички в някое мирно затънтено околийско градче и там ще закостенее навеки в басмен халат при прозореца на нисичка къщурка, като оправя в неделен ден свадата на мужици, избухнала до прозореца, или поразходвайки се до курника за освежаване, да опипа лично кокошката, отредена за супа, и ще прекара така своя тих и все пак, един вид, не безполезен живот. Но не стана така. Трябва да се отдаде справедливост на неизчерпаемата сила на характера му. След всичко това, което е достатъчно, ако не да убие, то поне да изстуди и усмири за всякога един човек, у него не угасна непостижимата му страст. Той скърбеше, ядосваше се, роптаеше против цял свят, сърдеше се за несправедливостта на хората, ала все пак не можеше да се откаже от нови опити. С една дума, той показа търпение, пред което дървеното търпение на немеца, скрито в бавното лениво движение на кръвта, е нищо. Кръвта на Чичиков, напротив, играеше силно и трябваше множко разумна воля, за да се тури юзда на всичко онова, което искаше да изскочи и да се поразшета на свобода. Той разсъждаваше и в разсъжденията му личеше известна вярност: „Защо пък да съм аз? Защо именно върху мене се струпа бедата? Кой чиновник днес зяпа на вятъра? Всички си скътват нещо. Аз никого не направих нещастен: не ограбих вдовица, не докарах никого до просяшка торба; аз се ползувах от излишъците; вземах там, отдето всеки би вземал; ако не бях се възползувал аз, други щяха да се възползуват. Защо другите благоденствуват, а аз трябва да загина като червей! И какво съм сега? За какво ме бива? С какви очи ще гледам в очите всякой почтен баща на семейство? Как не ще чувствувам гризене на съвестта си, като зная, че залудо обременявам земята? И какво ще рекат после моите деца?“ — „Ето, ще рекат, баща ни, говедото, не ни оставил никакво състояние!“

Знае се, че Чичиков много се грижеше за потомците си. Такова чувствително нещо! Някои хора може би нямаше да загазят с рушветите тъй дълбоко, ако да не беше въпросът, който, не се знае защо, дохожда от само себе си: „А какво ще кажат децата?“ И ето бъдещият родоначалник като предпазлив котарак следи, извил едното си око встрани, дали стопанинът не гледа отнякъде и грабва на бърза ръка всичко, каквото се случи по-наблизо: масло ли, свещ ли, сало, канарче ли попадне под лапата му — с една дума, нищо не пропуща. Тъй се окайваше и плачеше нашият герой, а пък дейността никак не мирясваше в главата му: там все нещо искаше да се строи, само чакаше план. Пак се сви той, пак почни да води труден живот, пак се ограничи във всичко, пак от чистотата и приличното положение се спусна в тинята и в долния живот. И докато очакваше нещо по-добро, той бе принуден дори да се залови за работа като ходатай — звание, което у нас още не си е спечелило гражданство, — блъскан от вси страни неуважаван от дребните писарски твари и дори от самите доверители, осъден на угодничене в чакалните, на грубости и пр., но нуждата го накара да се реши на всичко. Между поръчките му се падна, покрай другото, една такава: да се погрижи да заложи в опекунский съвет^[9] няколкостотин селяни. Имението беше разстроено до последна степен. Разстроено бе поради мор по добитъка, поради шмекери-управители, поради неплодородие, епидемии, които бяха изтребили най-добрите работници, и най-сетне поради неразбранщината на самия помешчик, който държеше в Москва къща, наредена по най-последен вкус и за която беше прахосал цялото си състояние до последна копейка, така че нямаше дори вече какво да яде. По тази именно причина стана нужда най-сетне да заложи последното имение, което му оставаше. Залагането в банката беше тогава нещо ново, на което хората се решаваха не без страх. Чичиков в качеството на ходатай, като разположи най-напред всички (без предварително разположение, както се знае, не може да се направи дори една проста справка или запитване; хич да не е, поне по една бутилка мадейра трябва да налееш във всяка гърло) — и тъй, като разположи всички, които трябваше, той обясни, че между другото има такова едно обстоятелство: половината от селяните са измрели, така че сетне да не би да има някакви пречки… „Но те нали се числят в преброителните списъци?“ — попита секретарят. — „Числят се“ отговори Чичиков. „Е, тогава какво сте се изплашил — каза секретарят, — един, умира, друг се ражда, а работата все се нагажда.“ Секретарят, както се вижда, умееше да приказва и в рими. А през това време нашият герой се осени от най-вдъхновената мисъл, която някога е дохождала в човешка глава. „Ех, че съм бил простак аз! — каза той на ума си. — Търся ръкавиците, а те били в джоба ми! Я да взема да накупя всички тия, дето са измрели, докато още не е станало ново преброяване, да ги събера, да речем, хиляда — банката ще ми отпусне по двеста рубли на душа; ето ти тебе двеста хиляди капитал! А пък тъкмо сега времето е най-сгодно, неотдавна имаше епидемия, измрели са, слава богу, много хора. Помешчиците са загубили на карти, пропили и пропаднали както трябва всичко се е завеяло в Петербург на служба: именията са напуснати, управляват се, както дойде, данъците всяка година все по-трудно се плащат; та те на драго сърце ще ми ги отстъпят, преди всичко, за да не плашат за тях налог на глава: пък може тъй да се случи работата, че дори от някого да изкарам срещу туй някоя пара. Разбира се, трудна работа е, главоболна е, опасна е, да не би някак да загазя, да не излезе от туй някаква история. Хм, да, но все пак умът на човека трябва да му послужи за нещо. А главно, хубавото е, че предметът на всички ще се стори невероятен, никой не ще повярва. Наистина без земя не можеш нито да купиш, нито да заложиш. Но аз ще си ги купя за преселване, за преселване; сега в Таврическата и Херсонската губерния дават земя даром. Там ще ги преселя всички! Всички в Херсонската губерния! Нека живеят там! А преселването може да стане по законен ред, както трябва, чрез съда. Ако поискат да освидетелствуват селяните — нямам нищо и против това: защо не? Аз ще представя и свидетелство със собственоръчния подпис на капитан-изправника. Селото може да се нарече Чичиков махала или на кръщелното ми име: селце Павловско.“ И ето, така се зароди в главата на нашия герой този странен сюжет, за който не зная дали ще ми благодарят читателите, но колко му е благодарен авторът — мъчно е да се изкаже, защото, каквото и да се казва, ако тая мисъл не бе хрумнала на Чичиков, нямаше да се яви на свят тази поема.

Като се прекръсти според руския обичай, той пристъпи да изпълнява плана. Под предлог, че ще си избира място за живеене и под други предлози той се опита да назърне в някои кътчета на нашата държава и предимно в ония, които повече от други бяха пострадали от нещастни случаи: неплодородие, смъртност и пр., и пр., с една дума — дето по-лесно и по-евтино можеше да се накупят нужните хора. Той не се обръщаше наслука към всеки помешчик, но избираше хора повече по своя вкус или такива, с които можеше с по-малко затруднения да се вършат подобни сделки, като гледаше по-напред да се запознае, да разположи човека към себе си, та, ако може, да вземе мужиците повече по приятелство, а не с пари. И тъй, читателите не трябва да се сърдят на автора, ако лицата, които се явяваха досега, не допадаха на вкуса му: вината за това е на Чичиков; тук той е пълен господар и накъдето му скимне, натам трябва да се влечем и ние. От наша страна, ако наистина падне върху ни обвинение за бледността и неугледността на лицата и характерите, ще кажем само, че в началото никога не се вижда широкият разлив и обхват на една работа. Влизането в кой да е град, па дори и в столица, всякога е някак бледо: изпървом всичко е сиво и еднообразно: прострели се безкрайни фабрики и заводи, опушени с дим, а после ще се покажат ъгли на шестетажни къщи, магазини, надписи, грамадни перспективи на улици, пълни с камбанарии, колони, статуи, кули с градски блясък, шум и трясък и с всичко, което е произвела за чудо и приказ ръката и мисълта на човека. Читателят вече видя как се извършиха първите покупки, как ще тръгне работата по-нататък, какви сполуки и несполуки ще срещне героят, как ще успее да разреши и надвие той по-трудните пречки, как ще изпъкнат колосалните образи, как ще се раздвижат скритите лостове на широката повест, ще се открои далеко нейният хоризонт и тя цяла ще вземе величаво лирично течение — това ще се види сетне. Още много път има да измине целият походен екипаж, състоящ се от господина на средна възраст, бричката, с каквато пътуват ергени, лакеят Петрушка, коларят Селифан и тройката коне, вече известни поименно, от Заседателя до подлеца Шарко. И така ето налице целия наш герой, какъвто си е! Но ще поискат може би заключително определение с една черта: какви са неговите нравствени качества? Че той не е герой, изпълнен със съвършенства и добродетели това е ясно. Но какъв е тогава? Ще рече — подлец? Защо пък подлец? Защо да бъдем тъй строги към другите? Сега у нас няма подлеци: има хора благонамерни, приятни, а такива, които да изложат на всеобщ позор физиономията си, на публична плесница, ще се намерят комай само двама-трима души, па и те сега говорят за добродетели. Най-справедливо е да го наречем стопанин, печалбар. Печалбата е причина на всичко: зарад нея стават работи, които светът нарича не твърде чисти. Наистина в такъв характер има вече нещо отблъскващо и същият читател, който в своя жизнен път ще дружи с такъв човек, ще го посреща и изпраща и ще прекарва приятно времето си, ще почне да го гледа изкриво, ако той стане герой на драма или поема. Ала мъдър е оня, който не се гнуси от никой характер и като втренчи в него изпитателен поглед, опознае го чак до първичните му причини. Бързо се променя всичко у човека; докато се обърнеш, току видиш, че се появил вътре в него страшен червей, който самовластно обръща към себе си всички жизнени сокове. И много пъти се случва, щото не само голяма страст, но някоя нищожна страстчица към нещо дребно се разраства у човека, роден за по-добри подвизи, накарва го да позабрави великите и свети длъжности и в нищожни дрънкулки да вижда великото и светлото. Безбройни като морския пясък са човешките страсти и не си приличат една на друга и всички те, низки и прекрасни, изпървом са покорни на човека, а после вече стават страшни негови властелини. Благатък е онзи, който си е избрал най-прекрасната страст: расте и се удесеторява с всеки час и всяка минута безмерното му блаженство и той все по-дълбоко влиза в безпределния рай на душата си. Но има страсти, изборът на които не зависи от човека. Те са се родили в минутата, когато той се е явил на света, и не му е дадена сила да се освободи от тях. Те се водят по висши планове и има в тях нещо, което вечно зове и не млъква цял живот. Велико земно поприще им е орисано да изкарат те, все едно дали в мрачен образ, или ще преминат като светло явление, което ще зарадва света — те са създадени зарад някакво незнайно за човека благо. И може би у самия Чичиков страстта, която го влече, не беше от него и в студеното му съществуване се съдържаше онова, което сетне събаря в праха и поставя на колене човека пред мъдростта на небесата. И неизвестно е защо тъкмо този образ се яви в поемата, която излиза сега на бял свят.

Ала не е тежко, че ще има недоволни от героя; тежко е, че живее в душата ми неотразима увереност, че от същия тоя герой, от същия Чичиков читателите биха били доволни. Ако авторът не бе назърнал по-дълбоко в душата му, ако не беше размърдал на дъното й онова, което се изплъзва и крие от света, ако не беше извадил наяве най-скритите му мисли, които човек не поверява никому, а да беше го показал такъв, какъвто той се показва на целия град на Манилов и на другите хора, всички щяха да бъдат много зарадвани и щяха да го вземат за интересен човек. Не ще и дума, че нито лицето, нито целият му образ не би играл като жив пред очите: затуй пък след свършека на четенето душата нямаше да бъде разтревожена от нищо и човек можеше пак да се обърне към картоиграчната маса, която забавлява цяла Русия. Да, добри мои читатели, вие не бихте искали да видите оголена душевната човешка бедност. „Защо — казвате вие, — защо ни е това? Нима ние сами не знаем, че в живота има много презрени и глупави неща? И без това често ни се случва да виждаме неща, които съвсем не са утешителни. По-добре нека се позабравим!“ — „Защо ти, господине, ни разправяш, че работите на стопанството ми отивали зле? — казва помешчикът на служащия си. — Аз, господинчо, и без тебе знам това; но нямаш ли ти други приказки? Ти по-добре ме накарай да забравя това, да го не зная — тогава ще съм щастлив.“ И ето че ония пари, които донякъде биха поправили работата, отиват по разни средства за забрава. Спи умът, който би намерил може би неочакван извор от големи средства; а сетне имението — хоп, на публичен търг и тръгва помешчикът да търси забрава по света с душа, готова за низости, от които той сам по-рано би се ужасил.

Ще се отправи обвинение и срещу автора и от страна на тъй наречените патриоти, които седят спокойно в своите кътчета и се занимават със съвсем странични работи, трупат парици, като нареждат съдбата си на чужд гръб; но щом се случи нещо, което според тяхното мнение е оскърбително за отечеството, появи се някаква книга, в която е казана понякога горчива истина, те изтърчават от своите кътове като паяци, когато видят, че се е заплела в мрежата им някоя муха, и изведнъж надават вик: „Но хубаво ли е да се изкарва това на показ, да се разправя високо за това? Защото всичко, което е описано тук, всичко туй е наше — хубаво ли е това? Ами какво ще кажат чужденците? Нима е хубаво да чуваме лошо мнение за себе си? Мислиш, че това не боли? Мислиш, че не сме патриоти?“ На такива мъдри бележки, особено относно мнението на чужденците, да си призная, не може да се камери никакъв отговор. Или може би ето какво. Вредно далечно кътче на Русия живеели двама провинциални обитатели. Единият бил баща на семейство, на име Кифа Мокиевич, човек с кротък нрав, прекарал живота си по нехаен начин. Той не се занимавал със семейството си; съществуването му било насочено повече към умозрителната страна и заето със следния, както той казвал, философически въпрос: „Ето например животината — казвал той и се разхождал из стаята, — животината се ражда гола-голеничка. Защо именно гола? Защо не тъй, както птицата: защо не се люпи от яйце? Как е наистина туйнака… съвсем не можеш да разбереш природата, като се вдьлбочиш повечко в нея!“ Тъй мислел обитателят Кифа Мокиевич. Но важното не е в това. Другият бил Мокий Кифович, негов собствен син. Той бил това, което в Русия наричат богатир^[10], и в това време, когато бащата се занимавал с раждането на животината, неговата двайсетгодишна плещеста природа непрестанно се стремяла да се развърти. Нищо не можел да хване лекичко: все или нечия ръка ще припука, или някому на носа ще изскочи буца. В къщи и у съседите всичко — от слугинята до кучето — бягало, щом го зърнело; дори изпотрошил на парчета собствения си креват. Такъв бил Мокий Кифович. Но всъщност той бил с добра душа. Но важното не е още в това. Важното било в това. „Молим ти се, господарю Кифа Мокиевич — казвали на бащата неговите и чужди ратаи, — какъв е твоят Мокий Кифович? Мира нямаме от него, такъв един притеснител!“ — „Да, палав, палав е — казвал обикновено бащата, — но що да му правя? Късно е да се бия с него, па и всички ще ме нарекат жесток; а той е човек честолюбив; ако го сгълчиш пред тоз-оня — той ще се умири, но лошото е, че ще се разчуе! Градът ще се научи, ще го нарече просто куче. Нима наистина мислите, че не ме боли? Нима аз не съм му баща? Като се занимавам с философия и понякога дори нямам време, та не съм ли му баща? Не, не, не, баща съм му, баща съм му, дявол да го вземе, баща! Мокий Кифович е ей тук, на сърцето ми!“ Тук Кифа Мокиевич се удрял твърде силно по гърдите и дохождал в пълен екстаз. „Ако той си остане куче, нека не се научат от мене за това, нека аз да не го издам!“ И като показвал такова бащинско чувство, той оставял Мокий Кифович да продължава богатирските си подвизи, а сам се обръщал пак към обичния си предмет, като неочаквано си задавал някой въпрос като тоя: „Е, ами ако слонът се раждаше от яйце, черупката му наистина щеше да бъде много дебела — с топ не можеш я проби: ще трябва да се измисли някакво ново огнестрелно оръжие.“ Тъй прекарали живота си в мирното кътче — двамата обитатели, които неочаквано, като от прозорче, назърнаха в края на нашата поема, назърнаха, за да отговорят скромно на обвиненията от страна на някои горещи патриоти, които засега спокойно се занимават с някоя философия или с печалби за сметка на нежно обичаното отечество и мислят не за туй, че трябва да не вършат лоши работи, а за това само да не се говори, че вършат лоши работи. Но не, не патриотизъм и не първото чувство са причина за обвиненията: друго се крие под тях. Защо да го таим? Кой друг, ако не авторът, трябва да каже светата правда? Вие се боите от дълбоко устремения поглед, вие се боите сами да устремите върху нещо дълбок поглед, вие обичате да се плъзгате по всичко с немислещи очи. Вие дори ще се изсмеете от сърце на Чичиков; може би ще похвалите автора — ще кажете: „Ала някои работи майсторски ги с схванал! Трябва да е някой веселяк!“ И подир тия думи с удвоена гордост ще се обърнете към себе си, самодоволна усмивка ще се появи на лицето ви и ще прибавите:

„Наистина трябва да се съгласим, пречудни и пресметни хора има в някои провинции, па и големи подлеци отгоре!“ А кой от вас, изпълнен с християнско смирение, не гласно, но тихо, самин, в минути на самотни беседи със себе си ще вдълбочи във вътрешността на собствената си душа това тежко питане: „Дали няма у мене нещичко от Чичиков?“ Ами, надявайте се! А пък ако в това време мине край него някой негов познат, с чин, не твърде голям и не твърде малък — той в същата минута ще смушка съседа си и ще му каже, като едва се сдържа да не прихне от смях: „Гледай, гледай, ето го Чичиков, Чичиков минава!“ И след това като дете, забравил всяко приличие, което се дължи на званието, на годините, ще отърчи подир него и ще го дразни, като повтаря: „Чичиков! Чичиков! Чичиков!“

Ала ние почнахме да говорим доста високо, като забравихме, че нашият герой, който спа през всичкото време, докато разказвахме неговата повест, вече се събуди и лесно може да чуе тъй често повтаряното му име. А той е човек докачлив и не обича да се говори за него неуважително. Читателят малко го е еня ще му се разсърди ли Чичиков, или не; но колкото до автора, той в никакъв случай не трябва да се скарва със своя герой: не малко имат те още да вървят двама ръка за ръка: две части още са напред — това не е малка работа.

— Е, хе-хе! Какво правиш ти? — каза Чичиков на Селифан. — Ти?…

— Какво? — каза Селифан бавно.

— Как какво? Патка си ти? Как караш? Хайде побързай!

И наистина Селифан отдавна вече караше със зажумели очи и само понякога в просъница протръскваше каишите върху хълбоците на конете, които също дремеха; а на Петрушка вече отдавна, кой знай на кое място, бе паднала шапката и той сам, възлегнал назад, бе пъхнал главата си в коляното на Чичиков, така че оня трябваше да я чукне с пръст. Селифан се ободри и като плесна няколко пъти по гърба шарения, който подир туй удари на тръс, и като помаха бича високо над всички, издума с тънко пеещо гласче: „Не бойте се!“ Конете се стреснаха и понесоха като перо лекичката бричка. Селифан само помахваше и поизвикваше: „Ех! Ех! Ех!“ и плавно подскачаше на капрата, когато тройката ту се понасяше по някое нагорнище, ту летеше стремглаво надолу от някоя стръмнина, с каквито беше осеян широкият друм, който слизаше с почти невидимата си настилка, надолу. Чичиков само се усмихваше, подскачайки леко върху кожената възглавка, защото обичаше бързото препускане. И кой ли русин не обича бързото препускане? Неговата душа ли, която се стреми да се развърти, да се разгуляе, да каже понякога: „Дявол да вземе всичко!“ — неговата ли душа няма да го обича? Може ли да не го обича тя, когато в това препускане лъха нещо възторжено-чудно? Струва ти се, че незнайна сила те е понесла на крилото си, ти сам летиш и всичко лети: летят верстите, летят насреща търговци, седнали върху предниците на своите талиги, лети от двете страни гората с тъмни редици ели и борове с брадвен кънтеж и с гарванов грак; лети незнайно къде в губещата се далечина целият път; и нещо страшно има в това бързо летене, при което не успява да се очертае изчезващият предмет, а само небето над главата и леките облаци, и прозирващият между тях месец изглеждат еднички неподвижни. Ех, тройка! Птица-тройка, кой ли те е измислил? Зер само в пламенен народ можеше да се родиш ти — в оная земя, която не обича да се шегува, а гладка-равна се е ширнала наполовин свят, и върви, та брой верстите, докато ти се замрежат очите. И не си негли някоя сложна пътна машина, не си с железен винт забурмена, а на бърза ръка, живо, само с брадва и длето те е измайсторил и сглобил пъргав някой ярославски мужик. Не е с немски ботфорти коларят: само брада и ръкавици и седи дявол го знае на що; а като се привдигне, па като замахне, па като викне песен — конете вихром полетят, спиците на колелата се слеят в един гладък кръг, само пътят потрепери, па ахне от уплаха спрелият се пешак — и ето тя хвърчи, хвърчи, хвърчи! И ето вече виждаш в далечината как нещо върти вихрушка от прах.

Не така ли, Русийо, и ти летиш като пламенна бързокрила тройка? Дим дими пътят под тебе, гърмят мостове, всичко изостава и остава назад! Спира се съзерцателят, поразен от това божие чудо: не е ли светкавица това, запокитена от небето? Що значи това движение, което навява ужас? И каква незнайна сила е затворена в тия незнайни за света коне? Ех, коне, коне — чудо коне! Вихри ли има във вашите гриви? Будно ухо ли пламти във всяка ваша жилка? Зачули от висинето позната песен дружно и мигом напрягат те медна гръд и почти без да допрат копита о земята, се обръщат само на изопнати линии, летящи във въздуха, и носи се тя, цяла вдъхновена от бога!… Русийо, накъде летиш? Отговори! Не отговаря. Чудни звуци пръска звънчето; гърми и се обръща на вятър разръфаният на парцали въздух; лети покрай нея всичко по земята и загледани изкриво, отдръпват се и дават й път другите народи и държави.