Дж. Д. Селинджър
Сиймор, запознаване (1)

Със самото си присъствие актьорите, за мой ужас, винаги ме убеждават, че по-голямата част от онова, което съм писал за тях досега, е фалшиво. Фалшиво е, защото пиша за тях с неизменна обич (дори сега, когато пиша това, то излиза фалшиво), но с различно умение, и това различно умение не дава силен и точен портрет на истинските актьори, а глупаво се губи в тази обич, която е вечно недоволна от умението и затова смята, че защищава актьорите, като пречи на умението да се изяви.

Да го кажем фигуративно, то е все едно авторът да допусне грешка на перото и тази канцеларска грешка да осъзнае, че е такава. Може би това не е било грешка, а в един много по-висш смисъл съществена част от цялото изложение. И тогава, от омраза към автора, тази канцеларска грешка сякаш въстава против него, забранява му да я поправи и казва: „Не, отказвам да бъда поправена и ще стоя като свидетел срещу теб — свидетел, че ти си много слаб писател.“

Откровено казано, понякога всичко това ми се струва дребна работа, но на четиридесетгодишна възраст аз гледам на моя стар, ден до пладне приятел — средния читател, като на дълбоко съвременен мой довереник и още преди да бях излязъл от юношеската възраст, най-интересният и най-непретенциозният художник, когото някога лично съм познавал, усърдно ме посъветва да се отнасям с постоянно, сериозно внимание към прелестите на такава връзка, била тя чудата или ужасна; в моя случай той разбра всичко от самото начало. Но въпросът е как един писател може да усети тези прелести, ако няма понятие какво представлява средният читател? Несъмнено обратното се случва по-често, но кога автора на един разказ го питат какво мисли за своя читател? За да изложа тезата си — макар да не вярвам, че тя ще оцелее в рекламната шумотевица, — ще добавя, че за голямо мое щастие още преди много години открих, кажи-речи, всичко, което ми бе нужно да знам за моя среден читател; с други думи за тебе, читателю. Боя се, че ще отречеш от край до край всичко, но аз няма да ти повярвам. Ти си голям птицелюб. Подобно на героя в един от разказите на Джон Бъкан^[1], който Арнълд Шугарман веднъж ме застави да прочета в шумната занималия, ти изцяло си се посветил на птиците, защото те са разпалили въображението ти; те са те омаяли, защото „от всички живи същества, изглежда, са най-близо до чистия дух — тези малки създания, чиято нормална температура е близо 52 градуса“. Също както въпросния герой на Джон Бъкан, тебе вероятно те вълнуват най-различни мисли на тази тема; ти несъмнено си спомняш, че: „Жълтоглавото кралче със стомахче, не по-голямо от бобено зърно, прелита цялото Северно море. Големият свирец, който живее толкова на север, че само двама-трима души са виждали гнездото му, прекарва лятото в Тасмания.“ Разбира се, премного би било да се надявам, че собственият ми среден читател може да се окаже един от двамата или трима души, които са виждали гнездото на свиреца, но познавам, струва ми се, този читател — тоест теб — достатъчно добре, за да се досетя какъв добронамерен жест от моя страна ще му допадне точно сега. Затова в този дух на взаимност, стари доверенико, преди да се присъединим към другите, никнещите навред, между които — къде без тях — любителите на силни преживявания, които държат да ни запратят на Луната, дхарма-маниаците, производителите на цигарени филтри за разумни хора, битниците, хипитата и наглеците, всички надути специалисти, които тъй добре знаят какво трябва и какво не трябва да правим с нещастните си полови органчета, всички брадати, самонадеяни и полуграмотни младежи, бездарни китаристи, зен-убийци и монополизирани естети-баровци, които само вирят глупавите си носове и гледат отвисоко на нашата прекрасна планета (моля те, не ме прекъсвай), където са отсядали Килрой, Христос и Шекспир… та преди да се присъединим към тях, другите, искам да ти кажа само на теб, стари приятелю (и като каза, рече), заповядай, приеми от мен този скромен букет от рано-рано разцъфнали скоби: (((()))). Мисля си най-безцветно, че още от самото начало те трябва да бъдат приети като кривокрако, изогънато знамение за моето душевно и физическо състояние сега, когато пиша тези редове. Ако говорим професионално — а това е единственият начин, който ми доставя истинско удоволствие да говоря (и за да стана още по-нелицеприятен, ще кажа, че говоря постоянно девет езика, четири от които безнадеждно мъртви) — та повтарям, ако говорим професионално, аз съм един безумно щастлив човек. Никога преди не съм бил такъв. О, може би само веднъж, когато на четиринадесет години написах разказ, в който всичко живо носеше хайделбергски белези от дуели — положителният герой, отрицателният герой, героинята и всички коне и кучета. Но тогава бях щастлив, тъй да се каже, в границите на разумното, а не безумно щастлив. Но да си дойда на думата: случайно зная — и едва ли някой знае това по-добре от мен, — че да имаш около себе си безумно щастлив писател е истинска беда. Разбира се, поетите, изпаднали в такова състояние, са далеч по-„трудни“, но прозаикът, ще не ще, създава главоболия на една прилична компания; божествен или не, захласът си е захлас. Мисля, че безумно щастливият белетрист може да направи много добри неща върху печатната страница, дори най-добрите, но искрено се надявам — и това също е вярно и много по-очевидно, — че той не може да бъде умерен, сдържан или кратък; почти всичките му къси изречения се губят. Не може да бъде и безпристрастен — освен много рядко, което ще бъде подозрително. След като го е обзело такова огромно и всепоглъщащо нещо като щастието, той неизбежно се лишава от много по-незначителното, но блазнещо всеки писател удоволствие да се появи на страницата, заел спокойно неутрална позиция. А което, струва ми се, е най-лошото, той вече не е в състояние да задоволи най-непосредственото желание на читателя — да прати по дяволите и автора, и разказа му. Затуй отчасти предложих преди малко този зловещ букет от скоби. Съзнавам, че мнозина съвсем интелигентни хора не търпят да им се дават обяснения в скоби, докато се разгръща повествованието. (По тези въпроси ни се дават съвети и по пощата — най-вече от писачите на дисертации, които, докато прекарват ваканцията си, изпитват съвсем естественото, палаво желание да ни зашеметят. А ние четем и обикновено вярваме; добра, лоша или посредствена, всяка низа от думи задържа нашето внимание, сякаш произхожда от самия Просперо.) Искам да предупредя, че оттук нататък не само ще се развихря в обясненията (не съм сигурен дали тук-таме няма да ги давам и под линия), но и без много да му мисля, ще яхвам читателя, когато забележа нещо встрани от утъпканата сюжетна линия — нещо привлекателно, интересно, към което си заслужава да го насоча. В случая бързината, скоростта — спаси, боже, американската ми кожица — нямат никакво значение за мен. Има обаче читатели, които сериозно настояват вниманието им да бъде задържано посредством най-строгия, най-класическия и по възможност най-изкусния стил, затова предлагам — честно, доколкото един писател може да предложи такова нещо — те да си излязат, докато не е станало късно и опасно. Може би и по-нататък ще им соча свободните изходи, но не съм сигурен дали ще го правя от все сърце.

Ще ми се да започна с няколко макар и разточителни думи за двата цитата в началото. „Със самото си присъствие актьорите…“ е от Кафка. Вторият — „Да го кажем фигуративно, то е все едно, авторът да допусне грешка на перото…“, е от Киркегор^[2] (едва се сдържам да не потрия подло ръце при мисълта, че точно този пасаж на Киркегор може да изненада неприятно някои екзистенциалисти и премного издавани френски корифеи).^[3] Не съм дълбоко убеден, че трябва да имаш непоклатими съображения, за да цитираш свои любими писатели, но е много приятно, когато ги имаш, честна дума. В този случай двата начални пасажа, особено в такова близко съседство, великолепно илюстрират в известен смисъл най-хубавото не само у Кафка и Киркегор, но и у четиримата покойници, четиримата повече или по-малко именити болника, или малко нескопосни ергени (от четиримата може би само на Ван Гог ще бъде позволено да не гастролира по тези страници), до които най-често прибягвам — понякога напълно отчаян, — когато ми е нужна съвсем достоверна информация за съвременното художествено развитие. Общо взето, възпроизведох двата пасажа, за да покажа съвсем ясно как се отнасям към целия куп данни, които смятам да събера тук — при все че в някои среди, ще го кажа направо, авторът не може да си позволи да бъде твърде откровен или твърде прибързан по такъв въпрос. Все пак ще бъда отчасти удовлетворен, ако мога да се надявам, че тези два кратки цитата ще послужат евентуално като подръчно пособие на относително новата порода литературни критици — многото работници (можем да ги наречем дори воини), които прекарват дълги часове, често с гаснещи надежди да бъдат отличени, в нашите препълнени неофройдистки художествено-литературни клиники. Става дума по-специално за онези все още много млади студенти и по-зелени лекари, които, предполага се, пращят от духовно здраве, не страдат от вродено болезнено влечение към красивото и възнамеряват един ден да станат специалисти по естетическа патология. (Не ще и дума, на тази тема аз съм остър като кремък още от времето, когато бях единайсетгодишен и наблюдавах как група достопочтени професионални фройдисти подложиха на близо седемчасов преглед художника и болника, когото най-много съм обичал на този свят и който тогава още ходеше по къси панталонки. Според моето не особено компетентно мнение те едва не му взеха проба от мозъка; и оттогава насам все си мисля, че само късният час — два след полунощ — ги накара да се откажат от това. Та по тази причина смятам да бъда остър. Но не и груб. Усещам, че се движа по много тънко въже или дъска, но ще опитам още няколко крачки; години наред съм чакал да се съберат тези чувства и да ги отприщя. (Разбира се, какви ли не слухове се носят за фантастичния, изумително продуктивния художник — тук намеквам само за живописци, поети и действителни писатели. Един от тези слухове, който най-много ме радва и развеселява, е, че никога, дори в тъмната прапсихоаналитична епоха, той не се е отнасял с особено, уважение към професионалните критици и при своите, общо взето, нездрави възгледи за обществото обикновено ги е слагал в един кюп с издателите, търговците на картини и други, може би завидно преуспели сателити на изкуството, които биха предпочели различни, вероятно по-чисти творби, ако можеха да получат такива. Ала онова, което поне в наши дни най-често чуваме за изумително продуктивния, но болнав поет или живописец, е, че той неизменно се оказва извънмерен, но очевидно „класически“ невротик, анормален човек, който само рядко — и никога искрено — проявява желание да се откаже от своята анормалност; или на по-ясен език: той е болник, който макар да отрича детински това, съвсем нерядко надава страшни викове от болка, сякаш душа и изкуство дава, за да изпита що е туй, което у другите минава за читавост, и все пак (продължава мълвата), когато в нехигиеничната му стаичка силом нахълта някой — нерядко някой, който истински го обича, и разтревожен го пита какво го боли, той или отказва, или не е в състояние да обсъжда въпроса смислено, по медицински, а на сутринта, когато дори големите поети и живописци се предполага да са в по-добро настроение, той, напук на всичко, решава да остави болестта да си върши работата, сякаш при светлината на новия, божем работен, ден се е сетил, че в крайна сметка всички хора умират, в това число и здравите, и то не винаги в блаженство, а той поне е имал щастието да бъде мамен от човека, който най-много го е поощрявал. Това може да звучи предателски в моите уста, но при един починал художник в нашето семейство, за когото непрекъснато намеквам в тази полуполемика, не виждам как здравомислещ човек може да стигне до извода, че тия слухове (и аргументи) не се опират на значително количество съществени факти. Докато беше жив моят забележителен роднина, аз го дебнех — струва ми се, почти буквално — като ястреб. Реалистично погледнато, той наистина беше нездрав тип и в най-тежките си вечери и нощи не само виеше от болка, но и викаше за помощ и когато елементарната помощ пристигаше, наистина отказваше да обясни на разбираем език какво го боли. Въпреки това аз открито се заяждам с обявените специалисти по тези въпроси — с учените, биографите и най-вече със сегашната управляваща интелектуална аристокрация, получила образованието си в едно или друго от елитните училища за психоанализа — и най-злобно ги заяждам за следното: те не се вслушват във виковете на болния. Защото не са в състояние да ги чуят. Те са съсловие на глухи. С такъв неподходящ апарат, с такива уши как можеш да проследиш болката само по звука и да откриеш причинителя й? С такъв жалък апарат най-многото да доловиш или установиш няколко блуждаещи, слаби обертонове — не особено хармонични, — които идват от едно мъчно детство или разстроено либидо. Но откъде идва голямата, огромната болка, която и цяла линейка не може побра? Откъде трябва да идва? Не е ли истинският поет или живописец ясновидец? Не е ли той единственият ясновидец на тая земя? Повече от очевидно е, че такъв не е ученият, а още по-малко психиатърът. (Разбира се, единственият голям поет, който психоаналитиците имат, е самият Фройд; вярно, и той е имал неприятности с ушите, но ще се намери ли някой да отрече, че пред нас е един епически поет.) Прощавайте, вече привършвам с този въпрос. Коя част от анатомията на ясновидеца е най-много изложена на опасност? Безсъмнено очите. Моля те, скъпи средни читателю, за едно последно благоволение (ако все още си тук), препрочети онези два кратки пасажа от Кафка и Киркегор в началото. Нима не е ясно? Нима тези викове не идват право от очите? Каквото и да е записано в смъртния акт — Туберкулоза, Самота или Самоубийство, — не е ли ясно, как умира истинският художник-ясновидец? Твърдя (и всичко, казано в тези страници, ще се потвърди или опровергае върху основата на моята приблизителна правота)… твърдя, че истинският художник-ясновидец, божественият наивник, който е способен да създава красота и я създава, бива ослепяван смъртоносно предимно от собствените си скрупули, от ослепителните форми и багри на собствената си свещена човешка съвест.

Тъй, изложих своето верую. Сядам. И въздъхвам — доволно комай. Запалвам цигара и минавам, дай боже, на други теми.

А сега нещо — надявам се кратко — за подзаглавието — „Запознаване“ — там горе, близо до покрива на увеселителния павилион. Главният ми герой тук — поне в онези мигове на просветление, когато ще съм в състояние да седна и да се държа кротко, — ще бъде покойният ми по-голям брат Сиймор Глас, който (най-добре ще е да изложа това като в некролог) в 1948, докато беше на летуване с жена си във Флорида, извърши самоубийство на 41-годишна възраст. Той беше много ценен и обичан от много и много хора, а за нас, неговите братя и сестри от наднорменото ни семейство, беше всичко. Да, наистина всичко: нашият еднорог, нашата двойна запалителна леща, нашият гениален консултант, нашата портативна съвест, нашият едничък истински поет и неизбежно — не само защото имаше развързан език, а и защото близо седем години от детството си беше звездата на една детска национална програма, тъй че почти всичко, което имаше да каже, тъй или инак се разнасяше из ефира — и неизбежно, струва ми се, той беше нашият бележит „мистик“ и „неуравновесен тип“. И понеже вече подхванах тази тема, ще уточня още — ако е възможно едновременно да уточняваш и да крещиш, — че въпреки червея на самоубийството, загнездил се в главата му, той беше единственият човек, с когото естествено съм си допадал и щурувал и който в повечето случаи отговаряше на класическата представа, както аз я разбирам, за мукта — наивна високопросветена личност, богопомазан. Във всеки случай неговият характер не се поддава на нито едно от познатите ми правила за стегнат стил и аз не мога да си представя някой — а още по-малко себе си, — който би се наел да го обрисува с един замах или в поредица от сеанси, дори ако той позира цял месец или цяла година. Ето какво искам да обясня: първоначалните ми намерения бяха да напиша къс разказ за Сиймор и да го озаглавя „СИЙМОР ЕДНО“, като това „ЕДНО“ бъде удобно средство по-скоро за мен, Бъди Глас, отколкото за читателя, което ще ми напомня постоянно, че логически трябва да последват други разкази — Сиймор две, Сиймор три, а може би и четири. Тези намерения повече не съществуват. Или ако съществуват (подозирам, че това е по-вярно), те са отишли в подземното царство с уговорката да почукам три пъти, когато съм готов. Но когато става дума за брат ми, аз най-малко мога да бъда писател на разкази. По-скоро съм речник на уводни, встъпителни думи за него. При това не безпристрастни. Иначе казано, оставам това, което всъщност почти винаги съм бил — разказвач, но разказвач с крайно належащи лични нужди. Аз искам да запознавам, искам да описвам, искам да разпространявам спомени, амулети, искам да отворя портфейла си и да раздавам снимки, искам да следвам инстинкта си. При такава нагласа не смея и да припаря до литературната форма, наречена разказ. Тя ще изгълта като нищо такова затлъстяло пристрастно писателче като мен.

Но имам да кажа много и много не особено уместни неща. Например казвам, каталогизирам, и то отрано, толкова много работи за брат ми. Вярвам да сте го забелязали също — а това не е убегнало и от моето внимание, — че всичко, казано дотук за Сиймор (и за неговата, тъй да се каже, кръвна група), е жив панегирик. Това ме кара да се колебая. Вярно, че съм се заел не да погребвам, а да разкрия гроба и може би да хваля, но въпреки това тук е изложена на известна опасност честта на всеки спокоен, безпристрастен разказвач. Та нима Сиймор не е допускал грешки, не е имал пороци и недостатъци, които може да бъдат посочени поне мимоходом? Какъв е бил той? Светец?

Слава богу, не е мое задължение да отговарям на този въпрос. (О, щастлив ден!) Нека да променя темата, като кажа, че той имаше най-разнообразни отличителни черти, които в периодите, когато ставаше болезнено чувствителен, застрашаваха да подлудят всички братя и сестри. На първо място ще отбележа една доста страшна черта, характерна за всички, които търсят бога — и очевидно с огромен успех — във възможно най-необичайни места — да речем, в радиото, във вестниците, в таксита с повредени таксиметри, буквално навсякъде. (В този смисъл в зрелите си години брат ми имаше влудяващия навик да рови с показалец в препълнените пепелници и да избутва към краищата угарките, ухилен до уши, сякаш очакваше да открие самия Христос, сгушен като херувимче в средата, и никога не оставаше разочарован.) Следва отличителната черта на модерно религиозната, недогматичната личност (в определението „модерно религиозен“, колкото и противно да е то, благосклонно включвам всички християни, които се ръководят от великото правило: „Видиш ли Христа, само тогава си християнин, всичко друго е празна работа.“). Носителите на тази черта обикновено се познават по това, че много често се държат като глупаци, дори като идиоти. Представете си какво тежко изпитание е за едно семейство, в което има благородник, ако той не винаги се държи като такъв. На път съм да привърша с каталогизирането, но не мога да сторя това, без да посоча коя според мен беше най-непоносимата черта на брат ми. Тя беше свързана с говорните му навици или по-точно с неестествения диапазон на тези навици. Той или мълчеше като пукал — понякога с дни и седмици наред, — или не затваряше уста. Когато се случеше навит (и за да бъда точен, ще кажа, че почти всички, вечно го навиваха, а после бързаха да се скупчат наоколо му, за да купят нещо от него)… та когато се случеше навит, можеше да говори с часове, понякога без да се съобразява дали в стаята има един, двама или десет души. Той беше вдъхновено кречетало, това твърдо, но дори най-съвършеният оратор, меко казано, не винаги е в състояние да бъде приятен. Ще добавя, че казвам това не толкова защото се ръководя от отвратителния благороден подтик „да играя честно“ с моя невидим читател, а защото вярвам, което май е по-лошо, че тъкмо това кречетало може да понесе почти неограничено количество удари. Поне от мен. Аз съм стигнал до завидното положение да мога направо да нарека брат си кречетало — което не е много ласкателно — и същевременно да седя спокойно, сякаш съм пълен господар на положението, и без усилие да си припомням цяла редица смекчаващи вината обстоятелства (при все че „смекчаващи вината“ едва ли е най-подходящият израз в случая). Мога да ги обобщя в едно: по времето, когато Сиймор бе достигнал средата на юношеската си възраст — на шестнайсет-седемнайсет години, — той не само владееше до съвършенство родния си език с всичките му тънкости, но си беше създал и собствен, много точен поетически речник. Неговата говорливост, неговите монолози, неговите едва ли не прокламации звучеха почти толкова приятно — поне за мнозина от нас, — колкото, да речем, повечето от творбите на Бетховен, създадени, след като се е освободил от бремето на слуха; макар и да звучи претенциозно, тук имам предвид по-специално квартетите в си бемол мажор и до диез миньор. В нашето семейство бяхме седем деца. И нито едно от тях не беше лишено в ни най-малка степен от дар слово. Е, не е ли голямо тегло, когато шестима словоохотливци и тълкуватели имат в къщата си един непобедим шампион по речовитост? Вярно, той никога не се е стремил към тази титла. Дори жадуваше някой от нас да го надмине ако не по красноречие, то поне до дългоречие в някой спор или прост разговор. Дребна работа, която не забелязваше — понякога и той можеше да бъде сляп, — но която силно тревожеше някои от нас. Истината е, че Сиймор винаги печелеше шампионската титла, и макар да си мисля, че би дал всичко на тоя свят, за да я отстъпи (това несъмнено е най-тежкият проблем и няма да ми стигнат още няколко години, за да го проуча), така и не успя да намери достатъчно изискан начин да стори това.

Тук си заслужава да отбележа — не само от добри чувства към брат ми, — че за него съм писал и преди. Всъщност, ако ме попридумате, може и да си призная, че много редки са периодите, в които не съм писал за него. И ако примерно под дулото на пистолет утре ме заставят да напиша разказ за динозавъра, не се съмнявам, че съвсем несъзнателно ще припиша на тази животинка някои черти, напомнящи за Сиймор — по какъв неповторим начин прегризва върха на някой столетен бор, да речем, или колко мило върти чудовищната си опашка. Някои хора — не близки приятели — са ме питали дали главният герой на една моя новела не носи повечето от чертите на Сиймор. Всъщност повечето от тези хора не питаха, те ми казваха. Изприщвам се, когато изобщо трябва да говоря на тази тема, но ще подчертая, че нито един от тези, които познаваха добре брат ми, не ме е питал и не ми е казвал нищо от този род — за което съм благодарен и което в известен смисъл ми е направило впечатление, тъй като не един и двама от моите герои говорят свободно манхатънски жаргон, имат еднаквия стремеж да се хвърлят там, където глупаците не смеят да припарят, и са преследвани от едно Същество, което предпочитам да нарека Стареца от планината. Обаче мога и трябва да кажа, че съм публикувал два разказа, пряко свързани със Сиймор. Вторият от тях, излязъл в 1955 година, обстойно пресъздава деня на неговата сватба в 1942. Подробностите са сервирани така щедро, че само дето не съм подарил на читателя по една шекерена отливка от ходилото на всеки гост, та да си ги отнесе у дома за спомен, но самият Сиймор — главното ястие — не се появява персонално никъде. От друга страна, в първия, много по-къс разказ, който съм писал в края на четиридесетте години, той не само се появява телом, ами ходи, разговаря, влиза да се окъпе в океана и в последния абзац пуска един куршум в черепа си. Обаче няколко от членовете на нашето поразпръснато семейство, които редовно ровят в публикуваните ми работи, за да търсят незначителни технически грешки, са ми посочвали внимателно (прекалено внимателно, защото обикновено те се нахвърлят върху мен като учители върху ученик), че младият човек, онзи Сиймор, който се разхожда и разговаря в първия разказ, да не говорим, че стреля, изобщо не е Сиймор, а колкото и странно да е, някаква личност, която поразително прилича — але-е-е оп! — на мен. Което, струва ми се, е вярно, или поне достатъчно вярно, за да ме жегне. И макар че за подобна грешка оправдание няма, не мога да не отбележа, че този разказ е писан само два месеца след смъртта на Сиймор и скоро след като самият аз се бях завърнал от европейския боен театър, подобно на Сиймор в разказа и на истинския Сиймор. На всичко отгоре по онова време пишех на една недоизлекувана, да не кажа — неуравновесена, пишеща машина, произведена в Германия.