Дж. Д. Селинджър
По-горе билото, майстори! (3)

Тримата мои гости и единственият ми приятел останаха в преддверието, докато пооправя набързо апартамента.

Всички прозорци бяха затворени, а климатичната инсталация изключена и когато поех въздух, стори ми се, че дишам, заврял глава в джоба на някоя стара кожена шуба. Тишината в апартамента се нарушаваше само от пресекливото мъркане на стария хладилник, който бяхме купили със Сиймор втора ръка. Със своята момичешка, военно-морска небрежност сестра ми Бу Бу бе забравила да го изключи. От безпорядъка в апартамента личеше, че доскоро го е заемала млада морячка. На дивана бе захвърлен униформен син жакет на мичман от женската спомагателна служба. На ниската масичка пред дивана стоеше отворена кутия шоколадови бонбони, от които половината бяха изядени, а останалите — повече или по-малко наченати, очевидно за опит. На бюрото, сложена в рамка, се мъдреше снимка на млад мъж с много решителен вид, когото не познавах. А всички пепелници в къщата цъфтяха от натъпканите в тях книжни салфетки за чистене на лице и начервени угарки. В кухнята, спалнята и банята не влязох, а само надникнах, за да проверя дали Сиймор не се е скрил случайно някъде. От една страна, чувствах се отмалял и отпуснат. От друга, предстоеше ми сума работа: да вдигна щорите, да пусна климатичната инсталация, да опразня препълнените пепелници. На всичко отгоре останалата част от компанията нахълта почти непосредствено след мен.

— Тук е по-горещо, отколкото навън — каза придворната вместо поздрав.

— Извинете само за минутка — казах аз. — Не успях да включа климатичната инсталация.

Бутонът за включване беше заял и аз се залових припряно да го оправям. Докато се занимавах с него — все още не свалил шапката си — останалите оглеждаха подозрително стаята. Наблюдавах ги крадешком. Лейтенантът пристъпи към бюрото и се загледа в стената над него, където с брат ми от сантиментални подбуди бяхме окачили предизвикателно няколко големи лъскави снимки. Мисис Силзбърн седна (другояче не можеше и да бъде, помислих аз) в единственото кресло, на което някога спеше моят покоен булдог; по време на нощните си кошмари той бе олигавил и прогризал до немай къде страничните облегалки, тапицирани с мръсен плюш. Чичото на бащата на булката — моят най-верен приятел — изчезна безследно някъде. И придворната сякаш пропадна вдън земя.

— Ей сега ще ви дам нещо за пиене — казах аз неспокоен, като все още се мъчех да оправя бутона на климатичната инсталация.

— Предпочитам нещо студено — обади се познат глас.

Обърнах се кръгом и видях, че тя се бе изтегнала на дивана — затова нейната вертикала бе изчезнала от зрителното ми поле.

— След малко ще се възползвам от вашия телефон — предупреди ме тя, — но в това състояние дори не мога да си отворя устата. Цяла изгарям. Чак езикът ми е пресъхнал.

Най-неочаквано климатичната инсталация заработи и аз отидох към средата на стаята и застанах между дивана и креслото на мисис Силзбърн.

— Не зная какво има за пиене — казах. — Още не съм погледнал в хладилника, но сигурно…

— Донесете каквото и да е — прекъсна ме от кушетката придворната, която вечно говореше от името на всички. — Само да е мокро. И студено. — Токовете на обувките й опираха върху ръкава на жакета на сестра ми. Ръцете си бе кръстосала на гърдите. А под главата си бе подложила възглавница. — Сложете лед, ако има — добави тя и затвори очи.

След като й хвърлих кратък, но убийствен поглед, наведох се и най-тактично изтеглих жакета на Бу Бу изпод краката й. Вече се канех да изляза от стаята, за да изпълня задълженията си на домакин, но тъкмо тръгнах и ме заговори лейтенантът, който все още стоеше пред бюрото.

— Отде имате тези снимки? — попита той.

Отидох при него. На главата ми все още стоеше огромната военна фуражка. Просто не се сещах да я сваля. Застанал малко зад лейтенанта, погледнах снимките на стената. Обясних му, че това са предимно снимки на деца, участвали в програмата „Какво умно дете“ по времето, когато ние със Сиймор излизахме в това предаване.

Лейтенантът ме погледна.

— Каква е тази програма? Никога не съм чувал за нея. Детско предаване или що? Въпроси и отговори?

Не, не се лъжех: незабелязано, но настойчиво в тона му се промъкна оттенък на военщина. Освен това стори ми се, че поглежда към фуражката ми. Свалих я и казах:

— Не, не съвсем. — В мен изведнъж заговори семейната гордост. — Предаването имаше такъв характер, преди брат ми Сиймор да участва в него. И всичко тръгна горе-долу по старому, когато той престана да излиза. Но при него нещата бяха съвсем различни. Той бе превърнал програмата в нещо като детска дискусия.

Лейтенантът ме погледна с повишен интерес.

— А вие участвахте ли? — попита той.

— Да.

От другия край на стаята, от невидимото прашно убежище — кушетката — долетя гласът на придворната.

— Как ли не бих пуснала мое дете да участва в тия идиотски програми! Или да играе на сцена. Въобще да се занимава с такива глупости. Ще умра, но няма да позволя децата ми да се излагат пред публика! На такива деца целият им живот се обърква. Стига им само това, дето вечно ги показват и рекламират — питайте който щете психиатър. Може ли такова дете да има нормално детство, питам ви аз.

Изведнъж пред погледа ми изскочи главата й с килнатото венче, сякаш кацнала на облегалката на дивана, и устреми поглед в мен и лейтенанта.

— Погледнете вашия брат — това е резултатът — каза главата. — Изпортено ли ти е веднъж детството, много има да чакаш да се оправяш като пораснеш. Никога няма да свикнеш да се приспособяваш към нормалните хора. Точно това каза мисис Федър там, в оная глупава спалня. Точно това! Брат ви никога няма да се приспособи към когото и да е било. Очевидно той само може да докарва хората до такова състояние, че после да им шият физиономията. Той е абсолютно непригоден било за брак, било за що-годе нормален живот. Всъщност точно това каза и мисис Федър. — Главата стрелна с поглед лейтенанта. — Така ли беше Боб? Каза ли го тя или не? Кажи си право.

Тук се чу не гласът на лейтенанта, а моят. Устата ми беше пресъхнала, избиваше ме пот чак в слабините. Казах, че хич не ми пука какво дрънка мисис Федър за Сиймор. И какво мислят разни професионални дилетантки или любителки и тям подобни кучки. Казах, че още от десетгодишна възраст Сиймор е бил обсъждан от какви ли не — от дипломирани философи до интелигентни прислужници в мъжките клозети. И че те биха имали право, ако Сиймор беше някой, който се фука с високата си интелигентност. Но той мразеше да се показва. За предаванията в сряда тръгваше, сякаш предстоеше собственото му погребение. Седи до теб в автобуса или метрото и през целия път зъб не обелва, ей богу! Казах, че всички тези проклетници — разни евтини критици и драскачи — знаеха само да го потупват по гърба, но нито един от тях не разбра какво всъщност представлява той. А той е поет, бога ми! Истински поет, разбирате ли? И въпреки че още не е написал и един стих, може всички да сложи в джоба си, стига да иска.

Тук аз, слава богу, млъкнах. Сърцето ми се беше разтупало като бясно и понеже съм си хипохондрик, помислих си уплашен, че „от такива слова се раждат инфаркти“.^[1] И досега не мога да кажа как реагираха моите гости на това избухване, на този гаден поток от злъч, който излях върху им. Първият звук, който ме сепна, дойде отвън — общопознатият шум от пусната вода. Той идваше от другия край на апартамента. Веднага огледах стаята — погледнах гостите, погледнах около тях, дори през тях.

— Къде е старецът? — попитах аз. — Къде е старчето? — Мед да бяха, думите не биха се топили тъй в устата ми.

Колкото и да е невероятно, отговори лейтенантът, а не жена му.

— Струва ми се, че е в клозета — каза той. Каза го съвсем направо, като че искаше да подчертае, че не е от тези, които се стесняват да говорят за естествените нужди на организма.

— Аха — рекох аз.

Заоглеждах отново стаята, но някак разсеяно. Не помня, пък и не се мъча да си спомня, дали нарочно избягвах да срещна страшния поглед на придворната. На един стол отсреща забелязах копринения цилиндър на чичото на бащата на булката. За малко не му извиках: „Здравей!“

— Ей сега ще донеса нещо студено за пиене — казах аз. — Минутка само.

— Може ли да използвам телефона! — попита ненадейно придворната, когато минавах покрай дивана и спусна крака на пода.

— Да… да, разбира се — отвърнах аз. После погледнах мисис Силзбърн и лейтенанта. — Смятам да ви направя по един „Том Колинз“, стига да има лимони. Какво ще кажете?

Изненадващо непринуденият отговор на лейтенанта чак ме стресна.

— Давайте, давайте! — каза той и потри ръце като стар пияница.

Мисис Силзбърн, която в момента разглеждаше снимките на бюрото, се откъсна от тях, за да ми даде своите указания.

— Ако ще правите „Том Колинз“, за мен сложете много малко джин. Съвсе-е-ем мъничко, моля ви. Просто капчица, ако това няма да ви затрудни.

Колкото и малко време да бе минало, откакто се бяхме укрили от жегата навън, тя вече се беше посъвзела. Може би имаше значение и това, че стоеше почти до вентилационния отвор, от който към нея струеше прохладен въздух. Обещах да й направя питието по неин вкус и я оставих сред малките „знаменитости“ на радиото от началото на трийсетте и дори края на двайсетте години — сенки от моето и Сийморовото детство. По всичко личеше, че лейтенантът също нямаше да скучае в мое отсъствие. Скръстил ръце на гърба, той вече пристъпваше към библиотеката с вид на единствен литературен познавач. Придворната тръгна след мен и се прозина — една бездънна, звучна прозявка, която тя не се опита нито да потисне, нито да прикрие.

Когато наближихме спалнята, където стоеше телефонът, от другия край на коридора се зададе чичото на бащата на булката. Лицето му изразяваше същото сурово спокойствие, което така ме измами в колата, но щом ни приближи, тази маска се промени: сега мимиката му изразяваше неговите най-дълбоки почитания и радост. Аз се ухилих до уши и закимах неудържимо с глава. Рядката му побеляла коса беше току-що вчесана — човек би помислил дори току-що умита, сякаш бе открил някъде в другия край на апартамента малка бръснарничка. Когато ни отмина, нещо ме накара да се обърна след него и аз го видях да ми маха ухилен с ръка — все едно, че казваше: „Добър път и връщай се по-скоро.“ Не мога да ви опиша как се зарадвах.

— Какво му е на тоя? Сигурно е луд — каза придворната.

Отвърнах й, че навярно е права и отворих вратата на спалнята.

Придворната се тръшна на едното легло — по-точно казано, на леглото на Сиймор. Телефонът стоеше на нощната масичка до него. Казах й, че незабавно ще й донеса питието.

— Не се безпокойте, аз ей сега ще се върна — отговори тя. — Само затворете вратата, моля ви се… Не за друго, а просто не мога да говоря по телефон при отворена врата.

Казах, че и аз съм същият и тръгнах да излизам. Но когато стигнах края на пътечката между двете легла, забелязах на прозоречния перваз платнена пътническа чанта. Отначало помислих, че това е моята чанта, пристигнала по някакво чудо сама от гара „Пенсилвания“ до апартамента. После реших, че чантата ще да е на Бу Бу. Пристъпих до нея. Ципът беше отворен и щом хвърлих поглед върху нещата, които бяха най-отгоре, разбрах кой е нейният истински собственик. При по-внимателно вглеждане забелязах върху двете изгладени военни ризи нещо, в което придворната по никакъв начин не би трябвало да надзърне. Извадих го от чантата, пъхнах го под мишница и махнах дружелюбно на придворната, която вече беше сложила пръст на шайбата в очакване да се омета и затворих вратата след себе си.

Постоях известно време пред спалнята в благословения покой на коридора и се чудех какво да правя с дневника на Сиймор, който, бързам да кажа това, беше предметът, намерен от мен в чантата. Първата ми творческа мисъл бе да го скрия някъде, докато си отидат гостите. Реших, че ще е най-добре да го занеса в банята и да го пъхна в коша за непрани дрехи. Но като разсъдих повече, измислих друго: да отида в банята, да попрочета тук-таме и едва тогава да го скрия в коша.

Този ден — бог е свидетел на това — беше забележителен не само с най-неочаквани знамения и поличби, но и с широко използване на писмената реч като средство за предаване на мисли. Скачаш в препълнена кола и ето че съдбата по своите неведоми пътища се погрижва у теб да се намерят тефтерче и молив, в случай че някой от спътниците ти се окаже глухоням. Промъкваш се в банята и нещо те накарва да се огледаш над мивката, да видиш няма ли там някакви откровения.

Години наред ние, седемте деца в нашето семейство, разполагащо само с една баня, имахме малко досадния, но полезен навик да си пишем бележки с парченца сапун върху огледалцето на аптечката. Обикновено тези бележки съдържаха изключително строги наставления, а понякога — и нескрити заплахи: „Бу Бу прибирай си кесето след къпане! Не го захвърляй на пода! Много целувки. Сиймор.“; „Уолт, днес е твой ред да изведеш Ф. и З. из парка. Вчера ги извеждах аз. Познай кой.“; „В сряда е годишнината от сватбата им. Не ходи на кино, не се мотай в радиото след предаването, за да не се набуташ в шамарите! Това се отнася и за теб, Бъди!“; „Мама се оплаква, че Зуи едва не изгълтал разхлабителното. Не оставяй разни вредни неща на мивката, че той може да ги достигне и изгълта!“

Това, разбира се, са примери от нашето детство, но и години по-късно, когато в името на независимостта или каквото щете, се отделихме със Сиймор в отделен апартамент, ние само номинално се бяхме отказали от старите семейни навици. Искам да кажа, че не изхвърляхме неизползваемите вече парченца сапун.

И тъй, вмъкнах се в банята и след като заключих внимателно вратата, веднага забелязах някакво послание на огледалото. Но това не беше почеркът на Сиймор, а на сестра ми Бу Бу. Не можех да го сбъркам, защото със сапун или молив, тя пишеше толкова ситно, че човек едва успяваше да разчете написаното. С този почерк никак не й е било трудно да смести на малкото огледало следното послание: „По-горе билото, майстори! Иде женихът — Арес същински — вижте, стърчи над всички мъже.^[2] Целувки. Ървинг Сафо, бивш сценарист в студията «Елизиъм». Бъди много, много, много щастлив със своята красавица Мюриъл! Това е заповед. Аз имам по-висок чин от всички ви.“

Трябва да отбележа, че поради неограниченото влияние, което Сиймор оказваше върху нашите разбирания за поезията, гореспоменатият „сценарист“ беше станал — по едно или друго време — любим автор на всички млади членове на нашето семейство. Прочетох няколко пъти цитата, после седнах на ръба на ваната и разгърнах дневника на Сиймор.

По-долу ще ви преведа дума по дума онези страници от дневника, които прочетох, седнал на ръба на ваната. Мисля, че няма да е нередно, ако изпусна отделните дати. Достатъчно е да се каже, че Сиймор е правил всички тези записки, когато беше във форт Монмаут — края на 1941 и началото на 1942, тоест няколко месеца, преди да бъде определен денят на сватбата.

„По време на вечерната проверка днес беше страшно студено и въпреки това на шест души само от нашия взвод им призля, докато музиката свиреше до безкрай «Звездно знаме». Изглежда, че човек с нормално кръвообращение не може да стои дълго в неестествена поза под команда «мирно», особено пък ако държи и карабина «за почест». Но аз нямам нито кръвообращение, нито пулс. Неподвижността е моята стихия. Темпото на «Звездно знаме» ми допада напълно. За мен това е ритъм на романтичен валс.

След проверката ни разписаха билетите до полунощ. В седем имах среща с Мюриъл в хотел «Балтимор».

Две чашки, два сандвича с риба, после един филм с Грийр Гарсън, който тя пожела да види. Поглеждах я няколко пъти в тъмното, докато синът на Гарсън губеше въздушния бой. Устата й — отворена. Тя — цялата погълната, тревожна. Пълно сливане между нея и тази метроголдуинмайеровска трагедия. Изпитвах и радост, и някакъв тревожен трепет. Как я обичам, как ми е нужно нейното чисто сърце! Тя ме погледна, когато децата от филма донесоха котето да го покажат на майка си. М. беше възхитена от котето и искаше и аз да му се възхищавам. Дори в тъмното почувствах нейната отчужденост в този миг — така става винаги, когато не се възхищавам автоматично от това, от което се възхищава тя. По-късно в бюфета на гарата ме попита: «Кажи, не беше ли миличко това коте?» Тя вече не употребява думата «фино». Кога успях да я наплаша толкова, че да промени речника си? Какъвто съм досадник, взех да й обяснявам как Р. X. Блайт определя понятието сантименталност: сантиментален е онзи човек, който се отнася към някое същество с по-голяма нежност, отколкото се отнася бог. Казах (каква сентенция!), че бог сигурно обича котетата, но вероятно без ботушки на краката, както ги показват в цветните филми. Той е оставил тази подробност на творческото виждане на сценаристите. М. се позамисли и уж се съгласи с мен, но тази «мъдрост» не й се поправи особено. Тя седеше, бъркаше питието си и явно се чувстваше отчуждена от мен. Тревожи се, когато усеща, че любовта и към мен ту напира, ту се отдръпва, ту се появява, ту изчезва. Съмнява се в нейната реалност просто защото тази любов не винаги и носи онова приятно усещане, което носи едно коте. Бог е свидетел колко ми е мъчно. Как човек успява да окаля с думите си всичко на тоя свят!“

 

„Днес бях на вечеря у Федърови. Великолепна! Телешко, картофено пюре, боб, прекрасна салата от маруля със зехтин и оцет. Десерта беше направила Мюриъл: нещо като мелба с малини отгоре. Просто се просълзих. (Сайго пише: «Не зная защо е така, но щом благодарност напира във мен, чисти сълзи напират в очите.») Пред мен на масата бяха сложили бутилка доматен сос. Мюриъл, изглежда, е казала на мисис Федър, че аз на всичко слагам доматен сос, дори на грах с масло. Милото ми момиче…

След обеда мисис Федър предложи да слушаме детската програма по радиото. Нейната пристрастеност към това предаване, носталгията й по дните, когато в него участвахме ние с Бъди, ме карат да се чувствам неудобно. Тази вечер програмата се предаваше, представете си, от някаква военна база край Сан Диего. Прекалено педантични въпроси и отговори. Гласът на Франи звучеше, като че е хремава. Макар да имаше вид, че му се спи, Зуи беше в стихията си. Конферансието им зададе въпрос за жилищното строителство, а момиченцето на Бърк каза, че ненавижда еднакви къщи — имаше предвид дългите, редици еднотипни жилища. Зуи пък каза, че те са много приятни. Той поясни, че би било страшно приятно да се прибереш у дома и да се окаже, че си влязъл в друга къща, да вечеряш с други хора, да си легнеш в друго легло, а на сутринта да целунеш всички за довиждане, смятайки, че това е твоето семейство. Той добави, че дори му се иска всички хора в света да си приличат напълно. Тогава срещнеш ли някого, ще си мислиш, че това е жена ти или майка ти, или баща ти и хората непрекъснато ще се прегръщат и целуват, и това би било «много приятно».

Цялата вечер се чувствах непоносимо щастлив. Докато седяхме в гостната, непрекъснато се възхищавах от непринудените отношения между Мюриъл и майка й. Те познават взаимно своите слабости, особено слабостите при водене на разговор, и си дават знаци с очи. Мисис Федър предупреждава с поглед Мюриъл, когато тя не проявява достатъчно «литературен» вкус в разговора, а Мюриъл следи да не би майка и да избие в многословие и високопарни думи. Когато заспорят, няма опасност да стигнат до разрив, защото те са Майка и Дъщеря. Това е такова удивително и прекрасно явление. Но има мигове, когато ми се иска мистър Федър да взема по-живо участие в разговора. Понякога просто се нуждая от него, защото прекрачвайки прага на техния дом, в някои случаи ми се струва, че влизам в някакъв светски метох на две жени, в който цари вечен безпорядък. Понякога, преди да си тръгна, изпитвам странното чувство, че М. и майка й са натъпкали джобовете ми с разни шишенца, червила, пудри, мрежи за коса, препарати против изпотяване и тъй нататък. И съм им безкрайно благодарен за тези невидими подаръци, само че не зная какво да правя, с тях.“

 

„Днес не ни разписаха билетите веднага след вечерна проверка, защото някой изтърва карабината си, когато ни инспектираше гостуващият на поделението английски генерал. Изпуснах влака в 5:52 и закъснях цял час за срещата с Мюриъл. Вечеряхме в китайския ресторант на Седемдесет и осма. Цялата вечер Мюриъл е нервна, готова да се разплаче — очевидно е разтревожена и уплашена. Майка й смята, че аз съм шизофреничен тип. Изглежда, тя е говорила за мен със своя психоаналитик и той се е съгласил с нейното мнение. Мисис Федър накарала Мюриъл да провери тактично дали в нашето семейство няма психично болни. Предполагам, че Мюриъл, каквато си е наивна, й е казала от какво са белезите на китките ми. Бедната ми, сладка рожба! Но от думите на Мюриъл разбрах, че не това тревожи майка й, а нещо друго. Особено три неща. За едното ще премълча — не е за пред хора. Другото е, че в мен положително имало нещо ненормално, щом досега не съм прелъстил Мюриъл. И третото: от няколко дни мисис Федър нямала мира, защото една вечер казах, че бих искал да съм мъртва котка. На вечерята миналата седмица тя ме попита какво смятам да правя след като изкарам военната служба. Дали изобщо ще се върна към преподавателската работа. Дали няма да отида пак в радиото, сега вече като коментатор? Отговорих й, че според мен войната никога няма да свърши, но ако все пак един ден настъпи мир, бих искал да бъда мъртва котка. Мисис Федър реши, че това е шега. Някаква много тънка шега. Както ми предаде Мюриъл, тя ме мисли за много тънък в шегите. И явно е взела моите напълно сериозни думи за такава шега, която трябва да се приеме с лек, звучен смях. Но този смях отвлече вниманието ми и аз забравих да й обясня какво исках да кажа. Едва тази вечер обясних на Мюриъл, че в една легенда на будистката секта Зен се разказва как запитали някакъв мъдрец кое е най-ценното нещо на света и той отговорил: мъртвата котка, защото тя няма цена. Мюриъл се успокои, но аз забелязах, че гори от нетърпение да се прибере в къщи, за да увери майка си в пълната безобидност на моите думи. Тя ме изпрати с таксито до гарата. Беше толкова мила, а и настроението и се подобри. Мъчеше се да ме научи да се усмихвам, като разтегляше устните ми с пръсти. Господи, толкова съм щастлив с нея! Дано и тя да е така щастлива с мен. Аз гледам да бъда забавен, а на нея, изглежда, и харесват лицето ми, ръцете ми, врата ми и тя с гордост разказва на приятелките си, че е сгодена за Били Блек — този, който години наред участваше в програмата «Какво умно дете». Струва ми се, че към мен я влече едновременно и майчинско, и чисто женско чувство. Но все пак аз не мога да й дам истинско щастие. Господи, помогни ми! Единствената ми утеха — тъжна утеха — е в това, че моята любима храни неизменна, непоколебима любов към самия брачен институт. В нея има някакъв първичен стремеж да свие свое гнездо. Това, което тя очаква от брака, е колкото смешно, толкова и трогателно. Мечтае например силно почерняла от слънцето да пристъпи към администратора на някой луксозен хотел и да попита: «Мъжът ми взе ли вече писмата?» Мечтае да купува завеси за прозорци. Мечтае да си купи дрехи за бременна жена. Мечтае — съзнателно или не — да напусне къщата на родителите си, въпреки че е толкова привързана към майка си. Мечтае да има деца — хубави деца, които да приличат на нея, а не на мен. И мисля, че мечтае всяка година да отваря своята кутия с украшения за елха, а не кутията на майка си. Днес получих много смешно писмо от Бъди — писал го е непосредствено след дежурството по кухня. Пиша за Мюриъл, а все си мисля за Бъди. Той би я презирал, ако знае какви са нейните съображения за женитба, които вече описах. Но нима всичко това заслужава презрение? В известно отношение може би да и все пак тези неща ми се струват толкова човешки и толкова хубави, че когато пиша за тях, се вълнувам дълбоко. Майка и също няма да му се понрави. Тя винаги счита своето мнение за най-правилно, а Бъди не може да понася такива хора. Не съм сигурен дали Бъди би могъл да разбере какво представлява тя всъщност — човек, лишен завинаги от всякакво разбиране и всякакъв вкус към главните насоки в поезията, която прониква навред, навред. Такъв човек и да умре — загуба няма, а тя живее, тича по деликатесните магазини, ходи при своя психоаналитик, изгълтва всяка вечер по един роман, стяга се с корсети, прави какво ли не за здравето и благополучието на Мюриъл. Обичам Мюриъл. Според мен тя е изключително смело момиче.“

 

„Днес цялата рота е без отпуска. Цял час чаках ред за телефона в канцеларията. На Мюриъл сякаш и олекна, като й казах, че няма да се видим тази вечер. Това хем ме учудва малко, хем ме възхищава. Всяко друго момиче, ако има съображения да прекара вечерта без годеника си, би казало поне, че му е много мъчно и така нататък. А Мюриъл каза само: «О, така ли?» Как боготворя нейната непосредственост, нейната невероятна честност! Как разчитам на тази честност!“

 

„Часът е 3:30 през нощта. Седя в стаята на дежурния. Не можех да заспя, затова намъкнах шинела върху пижамата си и дойдох тук. Дежурен е Ал Аспези. Той заспа на пода. Разреши ми да стоя тук, ако се обаждам вместо него на телефона. Каква вечер беше само! На вечерята у мисис Федър дойде и нейният психоаналитик и ме разпитва до към 11:30. На моменти много ловко, много хитро. Един-два пъти дори се хванах на уловките му. Очевидно той е стар поклонник на мен и Бъди. Интересуваше го — лично, и професионално — защо на шестнайсет години са ме свалили от програмата. Той лично слушал предаването за Линкълн, но останал с впечатление, че съм казал в ефира, че гетисбъргската реч на Линкълн е «вредна за деца». Нищо подобно. Обясних му, че съм изразил мнение, че е вредно за децата да учат наизуст тази реч в училище. Освен това той останал с впечатление, че съм окачествил тази реч като нечестна. Обясних му, че съм казал съвсем друго: при Гетисбърг са били убити и ранени 51 112 души и ако някой иска да държи реч по случай годишнината от това събитие, той просто трябва да пристъпи напред, да размаха юмрук към множеството и да си отиде — разбира се, ако е абсолютно честен човек. Той не ми възрази, но изглежда, реши, че в мен има някакъв болезнен стремеж към съвършенство. Говори ми надълго и нашироко, при това много умно, за достойнствата на простия, несъвършен живот, за това, че човек трябва да приема своите и чуждите слабости. Съгласен съм с него, но само теоретически. Самият аз ще се боря цял живот за търпимост, защото тя е залог за оздравяване, залог за едно съвсем реално, завидно щастие. Следван безкористно, това е всъщност пътят на Дао — безсъмнено най-високият път. Но, за да достигне такива висоти, взискателният човек би трябвало да се откаже от поезията, да отиде отвъд поезията. Защото той не би могъл да се научи или да си наложи да обича абстрактно лошата поезия, камо ли да я поставя на едно равнище с хубавата. Такъв човек ще трябва изобщо да се откаже от поезията. И добавих, че това никак не е лесно. Доктор Симс каза, че поставям много стриктно въпроса — така можел да говори само човек, който търси съвършенство във всичко. Нима съм можел да отрека това?

Очевидно мисис Федър му е разказала историята за деветте шева на Шарлота. Може би беше необмислено от моя страна, че споменах на Мюриъл за тази отдавнашна история. Тя бърза да каже всяко нещо на майка си. Непременно би трябвало да протестирам срещу това, но не мога. М., горкото момиче, ме чува само тогава, когато и майка й слуша моите думи. Но нямах намерение да обсъждам със Симс историята с шевовете на Шарлота. Във всеки случай не на чашка.“

 

„Тази вечер, макар и с половин уста, обещах на Мюриъл на гарата, че в близките дни ще отида на психоаналитик. Симс беше казал, че лекарят на нашата база е много добър. Очевидно той и мисис Федър са имали един-два разговора на тази тема. Но защо това не ме дразни? Дори никак. Странно. Дори ме стопля някак — кой знае защо. Тъщите винаги са ми били симпатични все пак, включително стереотипните тъщи от хумористичните вестници. И освен това нищо няма да загубя, ако отида на психоаналитик. Още повече че в армията това е безплатно. Мюриъл ме обича, но не ме ли ремонтират малко, тя никога не ще се почувства интимна с мен, свободна, безгрижна.

Ако отида някога на психоаналитик, дано той има предвидливостта да извика на консулт и дерматолог. Специалист по екземи на ръце. Защото по ръцете ми остават белези от съприкосновението с някои хора. Веднъж в парка, когато още возехме Франи в количка, сложих ръка на мъхестото й теменце и, изглежда, съм я задържал прекалено дълго. Друг случай: бяхме отишли със Зуи на кино на Седемдесет и втора улица, където гледахме някакъв страшен филм. Зуи беше тогава шест-седемгодишен и се скри под стола, за да не гледа една страшна сцена. Аз сложих ръка на главата му. От някои глави, от коси с определен цвят и определена структура, ми остават незаличими следи. Веднъж пред радиото Шарлота побягна от мен и аз я хванах за рокличката, за да я спра, да я задържа до себе си. Жълта басмяна рокличка, която много обичах, защото й беше прекалено дълга. И досега имам лимоненожълто петно на дясната си длан. Боже мой, ако наистина съм някакъв патологичен случай, сигурно съм пираноик в обратен смисъл. Подозирам, че хората ме преследват и заговорничат срещу мен, за да ме направят щастлив.“

Помня, че затворих дневника — по-точно захлопнах го — на думата „щастлив“. Поседях така още няколко минути, стиснал дневника под мишница, докато си дадох сметка, че от дългото седене ръбът на ваната започва да ме убива. Когато станах, забелязах, че съм толкова мокър от пот, сякаш излизах от ваната, а не бях седял на ръба. Вдигнах капака на коша за непрани дрехи и почти със злоба запратих дневника на Сиймор на дъното, където се валяха чаршафи и калъфки за възглавници. След това по липса на по-добра, по-конструктивна идея седнах отново на ръба на ваната. Една-две минути гледах посланието на Бу Бу върху огледалото на аптечката, после станах и излизайки от банята, така тръшнах вратата, като че със сила можех да затворя завинаги това помещение.

Следващата спирка беше кухнята. За щастие в нея се влизаше направо от коридора, тъй че не стана нужда да минавам през дневната покрай гостите. Щом затворих вратата след себе си, свалих си палтото, тоест куртката, и я хвърлих на масата. Имах чувството, че свалянето на куртката е изчерпало всичките ми сили, та постоях тъй по фланелка минута-две, за да си почина, преди да се заема с херкулесовската задача — приготвянето на коктейла. После, сякаш от страх, че някакво невидимо око ме следи през стената, започнах бързо да отварям вратите на шкафовете и хладилника, за да търся необходимите неща за коктейла. Имаше подръка всичко и след няколко минути приготвих цяла кана „Том Колинз“. Взех пет чаши и започнах да търся поднос, но това се оказа толкова трудна и бавна работа, че накрая вече попъшквах при отварянето и затварянето на разните врати и вратички.

Облякох пак куртката и тъкмо когато излизах с подноса с каната и чашите, над главата ми светна въображаема електрическа крушка — така карикатуристите показват, че в главата на даден герой е пробляснала някаква много мъдра мисъл. Оставих подноса на пода, върнах се до шкафчето с напитките и извадих начената бутилка уиски. Взех чаша и без много да му мисля си налях най-малко четири пръста уиски. После хвърлих бърз критичен поглед на чашата и като същински герой от каубойски филм я гаврътнах на един дъх. Нека си призная, че и сега потръпвам при спомена за този миг. Вярно, че бях само на двадесет и три години и постъпих тъй, както би постъпило при подобни обстоятелства всяко просто двадесет и три годишно здравеняче. Но не това е важното. Работата е там, че аз не съм пияч. Две-три глътки уиски са достатъчни, за да ми призлее или да почна да търся еретици сред присъстващите. А случвало се е от една чашка да ставам труп.

Но този ден беше — най-меко казано — необикновен и помня, че когато взех подноса и тръгнах да излизам от кухнята, в мен не настъпи обичайната при такива случаи метаморфоза. Струва ми се, че стомахът на въпросния субект започна да развива необикновено висока температура, но нищо повече.

Когато влязох с подноса в дневната, не забелязах някаква особена промяна сред гостите освен радостния факт, че чичото на бащата на булката се беше присъединил към тях. Той беше потънал в дълбокото старо кресло на моя покоен булдог. Тънките му крачета бяха кръстосани, косата пригладена, мазното петно на ревера все така биеше на очи и — о, чудо на чудесата! — пурата му гореше. Поздравихме се с него по-горещо от всякога, сякаш тези периодични раздели ни се струваха прекалено дълги и нетърпими.

Лейтенантът все още стоеше пред библиотеката. Прелистваше някаква книга, очевидно изцяло погълнат от нея. (И досега не зная каква беше тази книга). Мисис Силзбърн, вече с напълно свеж вид, гримирана отново плътно, седеше чак на другия край на дивана, далеч от чичото на бащата на булката и разгръщаше едно списание.

— О, чудесно! — възкликна тя с тон, предназначен за приеми, при вида на подноса, който тъкмо слагах на масичката. Тя ми се усмихна любезно.

— Сложих съвсем мъничко джин — слъгах аз, разбърквайки коктейла в каната.

— Тук е тъй приятно и прохладно сега — каза мисис Силзбърн. — Между другото, може ли да попитам нещо? — Тя остави списанието, стана, заобиколи дивана и отиде до бюрото. Протегна ръка и докосна с пръст една от снимките на стената. — Кое е това очарователно дете?

Климатичната инсталация, работеща сега гладко и равномерно, и новият грим бяха оказали своето въздействие — тя вече не приличаше на измъчено, плахо дете, какъвто вид имаше под палещото слънце пред кафенето на Седемдесет и девета улица. Сега разговаряше с мен с онова сдържано изящество, което й беше присъщо в началото, когато аз скочих в колата и тя ме попита дали не съм Дики Бриганза.

Престанах да бъркам коктейла и се приближих до нея. Тя сочеше с лакирания си нокът едно момиченце в груповата снимка на децата, участвали през 1929 година в програмата „Какво умно дете“. На снимката бяхме седем деца, насядали около кръглата маса, с микрофон пред всяко.

— В живота си не съм виждала по-очарователно дете — каза мисис Силзбърн. — Знаете ли на кого прилича малко, особено в очите и устата?

В този момент уискито — не цялото, но един пръст, да речем — започна да ме хваща и аз едва не отговорих: „На Дики Бриганза“, но се усетих навреме и благоприличието надделя. Кимнах и назовах името на онази киноактриса, за която спомена в колата придворната във връзка с деветте хирургически шева.

Мисис Силзбърн ме погледна втрещена.

— Нима и тя е участвала в тези предавания.

— Да, около две години. Но да, разбира се. Само че под истинското си име — Шарлота Мейхю.

Сега и лейтенантът стоеше зад мен отдясно и гледаше снимката. Като чу театралния псевдоним на Шарлота, той се откъсна от библиотеката и дойде да я види на снимката.

— Не знаех, че като дете е излизала пред радиото — каза мисис Силзбърн. — Съвсем не знаех. Още от малка ли беше така талантлива?

— Не, беше само голяма палавница. Но пееше не по-лошо, отколкото сега. И ни беше чудесна морална подкрепа. Винаги сядаше до брат ми Сиймор пред масата с микрофоните и щом й харесваше някоя негова реплика, настъпваше го по крака. Един вид ръкостискане, само че с крак.

Докато давах този кратък отчет, бях се опрял на облегалката на стола пред бюрото. Изведнъж ръцете ми се изплъзнаха от облегалката — както понякога на човек му се изплъзва лакътят, когато се е облегнал на маса или на бар. За миг изгубих равновесие, но нито мисис Силзбърн, нито лейтенантът забелязаха нещо. Скръстих ръце на гърди.

— Някои вечери, когато биваше в изключително добра форма, Сиймор се връщаше у дома окуцял. Честна дума ви казвам! Шарлота не го настъпваше лекичко, а просто го газеше с крак. Но той не се сърдеше. Сиймор обичаше да го настъпват по краката. И обичаше палавите момиченца.

— Интересно, много интересно — каза мисис Силзбърн. — Но аз никога не съм подозирала дори, че тя е участвала в предаванията.

— Всъщност Сиймор я вкара в радиото — обясних аз. — Баща й е остеопат, живееха в нашия блок на Ривърсайд. — Отново сложих ръце на облегалката на стола и се опрях с цялата си тежест на нея, отчасти, за да се укрепя, отчасти, за да заема поза на стар мечтател. Звукът на собствения ми глас ми беше изключително приятен. — Един ден играехме на топка… Интересно ли ви е да чуете всичко това?

— Да! — каза мисис Силзбърн.

— Един ден след училище ние със Сиймор играхме с топка на стената на блока и изведнъж някой — после се оказа, че това е била Шарлота — започна да ни замеря със стъклени топчета от дванайсетия етаж. Така се запознахме с нея. Още същата седмица я заведохме в радиото. Дори не знаехме, че може да пее. Просто ни хареса нейният хубав нюйоркски говор.

Мисис Силзбърн се засмя с онзи звънлив смях, който е смърт за всеки чувствителен разказвач, бил той трезвен или пиян. Очевидно тя само чакаше да завърша, за да зададе на лейтенанта въпроса, на който толкова държеше.

— Кажете, на кого ви прилича? — попита го тя настойчиво. — Особено в очите и устата. За кого ви напомня?

Лейтенантът погледна първо нея, после снимката.

— Искате да кажете на тази снимка, като дете? Или каквато я знаем сега от филмите? Кое имате предвид?

— Ами, как да ви кажа, и двете. Но особено каквато е тук, на тази снимка.

Лейтенантът се вглеждаше отблизо в снимката малко разгневен, както ми се стори, сякаш в никакъв случай не можеше да се помири с това, че мисис Силзбърн — една жена, при това невоенна — го принуждаваше да разглежда някаква си там снимка.

— На Мюриъл — отсече той. — На тази снимка ми прилича на Мюриъл. И косата, и всичко.

— Именно! — каза мисис Силзбърн. Тя се обърна към мен и повтори: — Именно! Вие познавате ли Мюриъл? Искам да кажа, виждали ли сте я с тази очарователна прическа, така с пристегнати коси…

— Днес видях Мюриъл за първи път — отвърнах аз.

— Тогава просто повярвайте на това, което ви казвам. — И мисис Силзбърн почука изразително снимката с показалец. — Това момиченце би могло да бъде двойница на Мюриъл в тези години. Приличат си като две капки вода.

Уискито ме хващаше все повече и повече и аз не можех да възприема напълно тази информация, а още по-малко да предвидя докъде би могла да ни доведе тя. Върнах се при масичката — май се стараех да вървя съвсем по права линия — и пак започнах да бъркам коктейла. Чичото на бащата на булката се опита да привлече вниманието ми, като приветства моето завръщане, но аз бях толкова погълнат от твърдението, че Мюриъл прилича на Шарлота, че не отвърнах на поздрава му. Освен това главата ми вече се мотаеше. Идеше ми да седна на пода и така да бъркам коктейла, но се сдържах.

След една-две минути, когато започнах да наливам чашите, мисис Силзбърн се обърна към мен с нов въпрос. Той долетя почти като музика до ухото ми — с такъв мелодичен глас го произнесе.

— Ще бъде ли неприлично, ако ви попитам за случая, за който спомена мисис Бъруик? Нали разбирате, става дума за онези девет шева. Може би брат ви случайно я е блъснал или как?

Оставих каната, която ми се стори необикновено тежка и неудобна, и погледнах мисис Силзбърн. Интересно, въпреки че главата ми, се мотаеше, далечните предмети не мътнееха пред очите ми. Мисис Силзбърн поне, която седеше в средата на стаята, се отделяше натрапчиво, като във фокус, от всичко наоколо.

— Коя е тази мисис Бъруик? — попитах аз.

— Жена ми — отвърна лейтенантът малко рязко. Той ме погледна така, като че ли представляваше комисия от един човек, на която е възложено да провери защо наливам коктейла толкова бавно.

— О, да, разбира се — казах аз.

— Кажете, случайно ли стана това? — настоя мисис Силзбърн. — Нали не го е направил нарочно.

— Глупости, мисис Силзбърн.

— Моля? — подхвърли студено тя.

— Извинете. Не ми обръщайте внимание. Аз съм малко пиян. Глътнах доста голямо количество преди пет минути в кухнята…

Тук млъкнах изведнъж и се обърнах рязко. Бях дочул познати тежки стъпки по непостлания коридор. Те се носеха към нас застрашително, много бързо и след миг… в стаята нахълта придворната.

Тя не погледна никого.

— Най-после влязох във връзка — каза тя. Гласът й звучеше необикновено равно, нямаше ги характерните натъртвания. — Чаках близо цял час. — Лицето й беше напрегнато и зачервено до пръсване. — Студен ли е коктейлът? — попита тя и без да дочака отговор, се приближи до масичката. Взе единствената чаша, която бях успял да напълня, и я изпи жадно на един дъх. — В живота си не съм била в такава задушна стая — каза тя, без да се обръща специално към някого, и остави празната чаша. Но веднага взе каната и отново наля чашата до половината, при което кубчетата лед издрънчаха силно.

Мисис Силзбърн вече беше успяла да се озове при масичката.

— Какво казаха? — попита тя нетърпеливо. — Говорихте ли с Реа?

Придворната първо отпи от чашата си.

— Говорих с всички — каза тя и остави чашата си. Тя натърти думата „всички“, но някак сърдито, без характерната за нея театралност. После погледна първо мисис Силзбърн, след това мен и накрая лейтенанта и добави: — Можете да бъдете спокойни. Всичко е в ред и напълно благополучно.

— Какво значи това? Какво се е случило? — попита остро мисис Силзбърн.

— Значи това, което казах. Младоженецът вече не боледува от щастие.

В гласа й отново прозвучаха познатите ударения.

— Какво стана? С кого говори? — попита лейтенантът. — Говори ли с мисис Федър?

— Вече казах: говорих с всички. С всички освен с милата булка. Тя е избягала с младоженеца. — Придворната се обърна към мен: — Колко захар сте сложили в това питие? Има вкус, като че…

— Избягала? — ахна мисис Силзбърн и притисна гърди с ръка.

Придворната я погледна.

— Няма нищо страшно, успокойте се — посъветва я тя. — Иначе ще си съкратите живота.

Мисис Силзбърн се отпусна вяло на кушетката. Аз също. Непрекъснато гледах придворната, а и мисис Силзбърн не сваляше очи от нея.

— Очевидно той вече е бил у тях, когато те са се върнали. Мюриъл грабнала куфара и веднага заминали — това е всичко. — Придворната сви изразително рамене. После взе чашата си и я допи. — Във всеки случай всички сме поканени на сватбата, или как се казва, когато младоженецът и булката липсват. Доколкото разбрах, там вече се е събрала цяла тълпа хора. И всички изглеждаха така весели по телефона.

— Каза, че си говорила с мисис Федър. Какво ти каза тя? — попита лейтенантът.

Придворната поклати глава някак загадъчно.

— Тя е възхитителна. Боже, каква жена! Гласът й звучеше съвсем спокойно. Доколкото разбрах от нея, този Сиймор е обещал да се съветва с психоаналитик, за да се пооправи. — Тя пак сви рамене. — Кой знае? Може пък работите да се оправят тип-топ. Ох, толкова ми е горещо, че не мога да мисля вече. — Тя погледна мъжа си. — Хайде да вървим. Къде ти е шапчицата?

И преди да се опомня, придворната, лейтенантът и мисис Силзбърн вече се изнизваха към вратата, а аз, като домакин, тръгнах след тях. Сега залитах доста, но никой не се обърна, та мисля, че не забелязаха в какво състояние съм.

Чух мисис Силзбърн да пита придворната:

— Ще се отбиете ли у тях?

— Не зная — долетя до мен отговорът. — Ако отидем, ще постоим само минутка.

Лейтенантът повика асансьора и тримата, застанали като истукани, се вторачиха в светещия сигнал. Изглежда, всякакви думи бяха вече излишни. Аз стоях на прага на апартамента на няколко крачки от тях и гледах с блуждаещ поглед пред себе си. Когато вратата на асансьора се отвори, извиках им „довиждане“. Тримата обърнаха едновременно глави и също извикаха „довиждане“, а придворната добави: „Благодарим за коктейла“, с което вратата на асансьора се затвори след тях.

Прибрах се в апартамента с много несигурни крачки, като се мъчех да си разкопчея куртката или да я разхлабя някак.

Единственият останал гост — аз съвсем бях го забравил — приветства с възторг завръщането ми в дневната. Когато влязох, той вдигна насреща ми пълната догоре чаша. Дори започна да ми маха с нея, да кима с глава и да се усмихва, като че най-после бе настъпил онзи върховен, щастлив миг, който и двамата бяхме очаквали с нетърпение. Аз просто не бях в състояние да му отвърна с равностойни усмивки. Но помня, че го потупах по гърба. После се отпуснах тежко на дивана точно срещу него и успях най-после да разкопчея куртката си.

— Имате ли си дом? — попитах го. — Кой се грижи за вас? Гълъбите в парка ли?

В отговор на тези провокационни въпроси моят гост с още по-голямо въодушевление вдигна чашата в моя чест. Затворих очи и се изтегнах на дивана по гръб със свити крака. Но от това стаята започна да се върти. Отново седнах и спуснах крака на пода, но от рязкото движение щях да загубя равновесие, та се хванах за масичката. Една-две минути постоях така, свит одве, със затворени очи. После, без да ставам, протегнах ръка към каната и си налях чашата, разплисквайки по масата и пода коктейл с парченца лед. Постоях известно време с пълната чаша в ръце, без да пия, след това я сложих точно върху разляното в средата на масичката.

— Искате ли да ви разкажа от какво има Шарлота тези девет шева? — попитах аз неочаквано с глас, който ми се стори напълно нормален. — Бяхме отишли на курорт на езерото. Сиймор писа на Шарлота писмо, с което я канеше да ни дойде на гости, и майка й най-после я пусна. И ето какво се случи: една сутрин тя беше седнала на средата на входната алея и галеше котето на Бу Бу и тогава Сиймор хвърли камък по нея. Беше дванадесетгодишен. Това е всичко. А той хвърли камъка, защото тя изглеждаше така хубава насред алеята с котето. И всички разбраха това, дявол да го вземе — и аз, и Шарлота, и Бу Бу, и Уейкър, и Уолт, цялото семейство. — Аз се загледах в пепелника на масичката. — Шарлота дума не му е казала за това досега. Нито дума.

Погледнах госта си, като че ли очаквах да ми възрази, да ме нарече лъжец. А аз излъгах, разбира се. Шарлота никога не можа да разбере, защо Сиймор я замери с камъка. Но моят гост не ми възрази нищо. Напротив, той ми се усмихваше насърчително, сякаш готов да приеме всяка моя дума за чиста истина. Но аз станах и излязох от стаята. Помня, че преди да изляза, се спрях насред стаята и си помислих дали да събера парчетата лед от пода, но това ми се видя толкова трудна работа, че продължих към вратата. При кухнята съблякох, по-точно изхлузих, куртката си и я захвърлих на пода. Тогава ми се стори, че именно това е мястото, където винаги съм оставял куртката си.

В банята постоях няколко минути пред коша, питайки се да взема ли дневника на Сиймор или да не го взема. Не помня вече какви са били доводите ми „за“ и „против“, но накрая отворих коша и измъкнах дневника. Седнах пак на ръба на ваната й запрелиствах дневника, докато намерих последната записка на Сиймор.

„Един от войниците току-що се обади в «справки» на летището. Ако продължи да се прояснява, призори ще можем да излетим. Опънхайм каза, че няма защо да седим като на тръни. Обадих се по телефона на Мюриъл, за да и обясня какво е положението. Тя само викаше «ало», «ало». Аз пък не можех да издам глас. Тя едва не затвори телефона. Да можех да се успокоя малко. Опънхайм реши да му дремне, докато ни се обадят от летището. И аз би трябвало да поспя, но съм много изнервен. Всъщност аз й се обадих, за да й кажа, да я помоля за последен път, просто да се вдигнем двамата и да се оженим някъде. Толкова съм изнервен, че не мога да търпя много хора наоколо си. Имам чувството, че предстои второто ми рождение. Свят, пресвят ден. Връзката беше толкова лоша, че аз не успях да й кажа почти нищо. Ужасно е, когато казваш: «Обичам те», от другия край да ти викат. «Какво? Какво?» Целия ден четох откъси от ведата. «Тези, които се бракосъчетават, трябва да си служат един на друг. Да се издигат взаимно, да си помагат, да се поучават, да се подкрепят, но преди всичко да служат един на друг. Да възпитават децата си честно, с обич и грижа. Детето е гост в къщата, то трябва да се обича и уважава, а не да се гледа на него като на собственост.» Колко изумително е това, колко разумно, колко красиво и трудно и затова правдиво. За първи път в живота си изпитвам радостта да съм отговорен за някого. Опънхайм вече спи. И аз би трябвало да поспя, но не мога. Някой трябва да бодърства заедно с щастливеца.“

Прочетох тази записка само веднъж, после затворих дневника, отидох в спалнята и го пуснах в чантата, на Сиймор. След това се метнах на по-близкото легло. Не знам дали само ми се е сторило така, но мисля, че заспах — или изгубих съзнание, — преди още да съм се докоснал до леглото.

Когато се събудих след около час и половина, главата ми се пръскаше от болка, а устата ми беше пресъхнала. В спалнята беше почти тъмно. Помня, че седях доста време на края на леглото. После, измъчван от жажда, станах и се помъкнах към дневната, надявайки се в каната на масичката да е останало нещо мокро и студено.

Последният ми гост очевидно сам се беше измъкнал от апартамента. Само празната му чаша и угарката от пурата в пепелника напомняха за неговото съществуване. Все още си мисля, че трябваше да изпратя тази угарка на Сиймор — нали сватбените подаръци в повечето случаи са безсмислени. Просто угарка от пура в малка, хубава кутийка. Би могло дори за обяснение да се сложи и един чист лист хартия.