Дж. Д. Селинджър
По-горе билото, майстори! (2)

Но да се върнем на темата. Спомням си, че докато тримата — придворната, мъжът й и мисис Силзбърн — не сваляха поглед от мен, следейки как кашлям, самият аз поглеждах към дребничкото старче отзад. То все така гледаше неотклонно право пред себе си. Забелязах, едва ли не с чувство на благодарност, че краката му не стигаха до пода. Те ми се сториха като стари, добри приятели.

— С какво се занимава въобще този човек? — попита ме придворната, след като се окопитих от втория пристъп на кашлицата.

— За Сиймор ли става дума? — казах аз.

Тонът й ме накара да си помисля в първия момент, че тя го подозира в нещо крайно подло. Но после чисто интуитивно реших, че е събрала тайно разни биографични данни за него, тоест всички онези незначителни, но за съжаление, биещи на очи факти, които според мен дават съвсем погрешна представа за Сиймор. Например, че като дете в течение на шест години той е бил знаменитост от радиото. Или, да речем, че е постъпил в Колумбийския университет едва петнадесетгодишен.

— Да, за Сиймор — отвърна придворната. — С какво се е занимавал той, преди да постъпи в армията.

И отново в мен проблесна чисто интуитивно усещане, че тя знаеше за него много неща, но по някаква причина не искаше да ги разкрие. Изглежда много добре й беше известно, че преди влизането си в армията Сиймор е преподавал английски език, че е бил преподавател в колеж. Да, преподавател. Поглеждайки я, за миг ми мина и такава неприятна мисъл а дали тя не знае, че съм брат на Сиймор? Но не си струваше да разсъждавам върху това. Аз само я погледнах изпод вежди и отговорих:

— Неговата специалност е лекуване на мазоли.

После се обърнах рязко и се загледах през прозореца. Колата беше спряла и до слуха ми достигна грохот на военни барабани, който се носеше откъм Лексингтън Авеню или откъм Трето авеню.

— Парад! — възкликна мисис Силзбърн.

Намирахме се някъде между Седемдесет и пета и Осемдесета улица. Полицаят, застанал на средата на Медисън Авеню, задържаше цялото движение на север и на юг. Просто го задържаше, без да му даде път на изток или на запад. Три-четири коли и един автобус чакаха да ги пусне на юг, но нашата кола беше единствената, която пътуваше към северната част на града. На близкия ъгъл и на страничната улица, водеща към Петото авеню, хората се тълпяха покрай бордюра и явно чакаха да видят отряда войници или милосърдни сестри, или скаути, или каквито и да било, който щеше да тръгне от сборния пункт на Лексингтън Авеню или Третото авеню.

— О, боже! Само това ни липсваше! — каза придворната.

Аз се обърнах и за малко не си чукнах главата в нейната. Тя се бе навела толкова напред, че почти бе навряла глава между мен и мисис Силзбърн, която също се обърна и я погледна съчувствено, едва ли не с жал.

— Може да седим тук със седмици — каза придворната и проточи шия още по-напред, за да погледне през предното стъкло. — А аз трябваше вече да съм там. Казах на Мюриъл и на майка й, че ще се кача в една от първите коли и след пет минути ще бъда у тях. Господи! Не може ли да се направи нещо?

— И аз трябваше вече да съм у тях — побърза да каже мисис Силзбърн.

— Да, но аз й обещах най-тържествено. Къщата ще бъде пълна с разни смахнати лели и чичовци и съвсем непознати хора и аз й обещах, че ще стоя на пост и ще ги посрещам на нож, само и само да може да се усамоти малко и… — Тук тя се прекъсна. — О, боже! Това е ужасно!

Мисис Силзбърн се усмихна пресилено.

— Боя се, че аз съм една от тези смахнати лелки — каза тя, явно обидена.

Придворната я погледна.

— Ах, извинете. Нямах предвид вас — и се облегна назад. — Просто исках да кажа, че апартаментът им е такъв тесен и ако започнат да се тътрят разни… Нали разбирате?

Мисис Силзбърн не отвърна нищо, а аз не я погледнах, та не мога да кажа доколко сериозно се бе обидила от думите на придворната. Помня само, че ми направи някак особено впечатление тонът, с който придворната се извини, задето бе изтървала това „смахнати лели и чичовци“. Тя се извини искрено, но без всякакво смущение, нещо повече — без всякаква сервилност, и на мен ми мина през ум, че въпреки цялото й театрално възмущение и парадна дързост в нея действително имаше нещо твърдо и открито — като нож, нещо, което все пак будеше възхищение. (Веднага съм готов да призная, че моето мнение в случая едва ли има някаква стойност. Неведнъж са ми ставали необикновено симпатични хора, които не обичат да прекаляват в извиненията си.) Но работата е там, че в този миг през мен за първи път премина малка вълна на недоволство от младоженеца, едва забележим зародиш на упрек заради необяснимото му отсъствие.

— Да видим не може ли да се направи нещо — каза мъжът на придворната.

Това беше глас на човек, запазил спокойствие под огъня на неприятеля. Почувствах как той събира сили зад мен, след което неочаквано пъхна глава между мен и мисис Силзбърн.

— Ало, шофьора! — каза той властно.

Шофьорът се обади веднага, след което гласът на лейтенанта прозвуча доста по-меко и демократично.

— Колко време смятате, че ще ни държат тук?

Шофьорът се обърна.

— Кажете ми, да ви кажа — отвърна той и пак отправи поглед напред. Беше изцяло погълнат от това, което ставаше на кръстовката.

Преди минутка някакво момченце с полуспаднало червено балонче бе изскочило на забранения и очистен от минувачи сектор. Сега баща му го мъкнеше към тротоара, като на два пъти го удари с юмрук по гърба. Тълпата изрази с викове и дюдюкания справедливото си негодуване от тази постъпка.

— Видяхте ли как се отнася този човек със собственото си дете? — каза мисис Силзбърн, обръщайки се към всички ни.

Никой не й отговори.

— Дали да не попитаме полицая колко време ще ни държат тук? — попита лейтенантът шофьора. Той все още седеше силно наведен напред. Очевидно не беше доволен от лаконичния отговор на първия си въпрос. — Ние всички бързаме, разбирате ли. Не можете ли да го попитате дълго ли ще ни държат тук?

Без да се обръща, шофьорът нагло сви рамене. Но все пак изключи мотора и слезе от колата, тръшвайки силно вратата след себе си. Той имаше неугледен вид и приличаше на бик; носеше непълна шофьорска униформа — черен костюм от серж, но без фуражка.

Бавно, с много нехайна — за да не кажем нахална — походка той измина няколко крачки до пресечката, където дежурният полицай даваше своите нареждания. Двамата започнаха някакъв безкраен разговор (чух как придворната изпухтя тежко зад мен). Изведнъж шофьорът и полицаят избухнаха в неудържим смях. Човек би рекъл, че не водят сериозен разговор, а си разправят мръсни вицове. После шофьорът все още смеейки се, махна приятелски на полицая и тръгна — пак така бавно — към колата. Той влезе, затръшна вратата, извади цигара от пакета върху поставчицата пред себе си, затъкна я на ухото си и тогава, едва тогава, се обърна към нас да съобщи:

— И той нищо не знае. Ще трябва да чакаме, докато мине парадът. — Той ни хвърли безразличен поглед. — Тогава ще можем да продължим. — Обърна се напред, взе цигарата от ухото си и я запали.

От задната седалка полетя тежката въздишка на придворната — израз на отчаяние и обида. После настъпи пълна тишина. За първи път от няколко минути насам погледнах дребното старче с незапалената пура. Това бавене очевидно никак не го тревожеше. Той изглежда си бе установил строго определена норма на поведение, когато седи на задната седалка на кола — независимо дали колата е в движение, спряла или пък (човек и това би помислил) излита от някой мост в реката. Удивително проста система: само седиш съвършено изправен, поддържащ разстояние от осем пръста между цилиндъра и тавана на колата и гледаш строго и неизменно към предното стъкло. И ако Смъртта, — а тя вероятно през цялото време седеше на капака на мотора, — ако Смъртта по някакво чудо влезе през стъклото и те повика, просто ставаш и тръгваш с нея — строг, но спокоен. Не е изключено да вземеш и пурата със себе си, особено ако е хаванска.

— Какво ще правим? Нима ще седим тук като пънове? — каза придворната. — Аз умирам от жега.

Ние с мисис Силзбърн се обърнахме тъкмо навреме, за да забележим, че тя погледна мъжа си — за пръв път откакто бяхме седнали в колата.

— Не можеш ли да се помръднеш мъничко? — каза му тя. — Така съм притисната, че едва дишам.

Лейтенантът се засмя и разпери изразително ръце.

— Та аз седя едва ли не на калника, душичке — каза той.

Тогава с възмущение, примесено с любопитство, придворната изгледа другия си съсед, който, решил сякаш да ме развесели, заемаше много повече място, отколкото му бе нужно. Между дясното му бедро и страничната облегалка имаше цели четири пръста. Придворната несъмнено забеляза това, но въпреки цялата си дързост, не посмя да каже нищо на това дребно човече със странен вид. Тя се обърна отново към мъжа си.

— Можеш ли да ми дадеш една цигара? — рече тя нервно. — Невъзможно ми е да извадя моите — така са ме сплескали.

При думата „сплескали“ тя обърна глава и стрелна с многозначителен поглед дребничкия виновник за престъплението, узурпирал мястото, което според нея и принадлежеше по право. Но той си оставаше напълно неуязвим. Продължаваше да гледа право пред себе си в предното стъкло на колата. Придворната погледна мисис Силзбърн и вдигна изразително вежди. В отговор на лицето на мисис Силзбърн се появи изражение, пълно с разбиране и съчувствие. В това време лейтенантът прехвърли цялата тежест на тялото си върху левия си бут, тоест бута откъм прозореца, и извади от десния джоб на парадните си панталони пакет цигари и кибрит. Жена му си взе цигара и той начаса й подаде огън. Мисис Силзбърн и аз наблюдавахме запалването на цигарата като някакво малко чудо.

— О, извинете — сети се лейтенантът и поднесе пакета към мисис Силзбърн.

— Благодаря, не пуша — отвърна бързо тя, едва ли не със съжаление.

— Вие, редник? — подаде той пакета към мен след едва забележимо колебание.

Откровено казано, на мен ми хареса това, че той си наложи да ми предложи цигара, че елементарната учтивост победи пагона, но въпреки това му отказах.

— Може ли да видя кибрита ви? — попита мисис Силзбърн с необикновено плахо, почти детско гласче.

— Този ли? — каза лейтенантът и подаде с готовност кибрита.

Мисис Силзбърн заразглежда внимателно кибрита, а и аз го погледнах с интерес. На горната страна със златни букви върху червен фон бе написано: „Този кибрит е откраднат от дома на Боб и Еди Бъруик.“

— Чудесно! — възкликна мисис Силзбърн и заклати глава. — Наистина чудесно!

Аз бърчех лице, уж не можех да прочета надписа без очила, и зяпах най-невъзмутимо в кибрита. На мисис Силзбърн явно не й се щеше да го върне на собственика му. Когато най-после му го даде и лейтенантът закопча капачката на горния си джоб, тя каза:

— Никога не съм виждала такъв кибрит. — Обърнала се цяла назад, тя гледаше с нежност горния джоб на лейтенанта.

— Миналата година си поръчахме цял куп такива — каза той. — Няма да повярвате колко кибрит се икономисва по този начин.

Жена му го погледна или по-скоро изгледа.

— Не сме ги поръчали за това — тросна се тя и като хвърли на мисис Силзбърн поглед, означаващ: „Нали ги знаете мъжете“, добави: — Не зная, но мисля, че хваща окото. Пошличко, но все пак хваща окото. Не зная.

— Напротив, чудесно! Не съм виждала никъде.

— Всъщност не е дори и оригинално. Кой ли вече няма такъв кибрит. Да ви кажа право, тази идея ми внушиха майката и бащата на Мюриъл. Къщата им е пълна с такива кибрити. — Тя всмукна дълбоко от цигарата и продължавайки да говори, заизпуска малки, откъслечни клъбца дим. — Чуйте, те са чудесни хора. Затова цялата тази история просто ме убива! Защо такива неща не се случват на разни гадове, а непременно на порядъчни хора? Ето това не мога да разбера. — И тя погледна мисис Силзбърн, като че ли очакваше от нея отговор на въпроса.

Мисис Силзбърн се усмихна — усмивка едновременно светска, тъжна и загадъчна, усмивка на Джоконда, седнала на отваряща се седалка.

— Да, и аз често съм си задавала този въпрос — каза замислено тя. После някак неопределено добави: — Знаете ли, майката на Мюриъл е най-малката сестра на покойния ми съпруг.

— Така ли? — каза с интерес придворната. — В такъв случай вие сама знаете какви хора са. — Тя протегна изключително дългата си ръка пред мъжа си и изтърси пепелта от цигарата в пепелника под прозореца. — Искрено казано, аз почти не съм срещала в живота си такъв интелигентен човек като нея. Тя чете всичко, което излиза на бял свят, разбирате ли! Боже мой, да бих могла да прочета поне една десета от това, което тази жена е прочела и забравила вече, щях да бъда предоволна! И преподавателка е била, и във вестник е работила, и дрехите сама си шие, и цялата къщна работа върши! А как готви! Фантастично! Да ви кажа право, това е най…

— А тя одобрява ли този брак? — прекъсна я мисис Силзбърн, — Питам, защото отсъствах няколко месеца — бях в Детроит. Зълва ми почина внезапно и аз…

— Тя е прекалено възпитана, за да каже каквото и да било — обясни придворната. — Не, тя е… как да ви кажа, твърде деликатна. — Тук придворната се замисли. — Всъщност тази сутрин за първи път я чух да възроптае по този повод. И то само защото беше много обезпокоена за горката Мюриъл, — Тя отново протегна ръка и изтърси цигарата си.

— А какво каза тя тази сутрин? — попита жадно мисис Силзбърн.

Придворната се замисли.

— Всъщност нищо особено — отвърна тя. — Искам да кажа, нищо злобно или обидно, или нещо такова. Каза само, че според нея Сиймор е потенциален хомосексуалист и че в действителност той се страхува от брака. Но, разбирате ли, не го каза със злоба или нещо такова. Просто се изказа, и то, както виждате, съвсем интелигентно. Ами тя години наред вече ходи на психоаналитик. — Придворната погледна мисис Силзбърн. — Това не е тайна. Мисис Федър сама би ви го казала, тъй че аз не издавам никаква тайна.

— Зная, зная — побърза да каже мисис Силзбърн. — Тя за нищо на света…

— Разбира се — продължи придворната, — тя не е от тези, които приказват наизуст, знае какво говори. И все пак никога, никога не би казала подобно нещо, ако горката Мюриъл не беше — как да се изразя — така убита, изобщо в такова състояние. — Тя поклати мрачно глава. — Боже! Да бяхте видели горкото дете.

Несъмнено, тук би трябвало да прекъсна разказа и да опиша как реагирах мислено на най-съществените изказвания на придворната. Но предпочитам да оставя засега нещата така, стига читателят да потърпи заедно с мен.

— А какво друго каза тя? — попита мисис Силзбърн. — Имам предвид Реа. Каза ли нещо друго?

Аз не гледах към нея — не можех да откъсна очи от придворната, — но за миг ми се стори, че мисис Силзбърн още малко ще седне в скута й.

— Нищо… да, почти нищо — поклати замислено глава придворната. — Нали ви обясних, тя не би казала нищо, особено пред толкова хора, ако горката Мюриъл не беше така безумно разстроена. — Тя пак изтърси цигарата си. — Добави само, че този Сиймор несъмнено е шизофреничен тип и че ако човек гледа трезво на нещата, за Мюриъл е дори по-добре, че е станало така. Разбира се, аз съм напълно съгласна с това, но не съм сигурна дали Мюриъл е съгласна. Той така я е побъркал, че тя не знае на кой свят се намира. Затова съм толкова…

Но тук тя бе прекъсната. От мен. Помня, че гласът ми трепереше — както винаги, когато съм крайно неспокоен.

— Как е стигнала мисис Федър до извода, че Сиймор е потенциален хомосексуалист и шизофреничен тип? Всички погледи, не, всички прожектори — на придворната, на мисис Силзбърн, дори на лейтенанта — се насочиха към мен.

— Какво? — попита придворната рязко, дори малко враждебно.

И отново за секунда ми мина мисълта: тя знае, че съм брат на Сиймор.

— Как е стигнала мисис Федър до извода, че Сиймор е потенциален хомосексуалист и шизофреничен тип?

Придворната ме погледна втренчено, после изсумтя изразително. Тя се обърна към мисис Силзбърн и каза с безкрайна ирония:

— Как мислите вие, може ли да бъде нормален човек, който забърква такава каша като днешната? — И повдигна вежди в очакване на отговор. — Как мислите? — повтори тя тихо-тихо. — Питам вас. А този господин нека слуша.

Отговорът на мисис Силзбърн беше самата деликатност, самата честност.

— Не, решително не — отвърна тя.

Внезапно ме обзе неудържимо желание да скоча от колата и да хукна с все сили накъдето ми очи видят. Но, доколкото си спомням, когато придворната се обърна към мен, аз все още седях на мястото си.

— Слушайте — подзе тя с търпеливия тон на учителка, която говори на дете не само изостанало, но и вечно сополиво. — Не зная доколко умеете да преценявате хората. Но кой нормален човек пред самата сватба държи годеницата си цяла нощ да й плещи глупости — че бил премного щастлив и затова не можел да се ожени, че тя трябвало да отложи сватбата, докато той се успокои, иначе нямало да се яви? И когато тя му обяснила като на дете, че всичко е отдавна уредено и подготвено, че баща й е похарчил куп пари и се е претрепал, за да уреди и прием, и всичко, че ще й дойдат роднини и приятели от всички краища на страната — след тези обяснения той казва, че много съжалява, но не може да се ожени, докато се чувства така безумно щастлив. Изобщо пълен идиотизъм! Размърдайте си сега мозъка, ако нямате нищо против. Кажете ми така ли постъпва нормален човек? Така ли постъпва разумен човек? — В гласа й вече звучаха пискливи нотки. — Или така постъпва човек, който е за лудницата? — Тя ме изгледа строго и понеже аз си замълчах — нито се защитих, нито се предадох, — отпусна се тежко на облегалката и каза на мъжа си:

— Дай ми още една цигара, моля ти се. Тази ще ме изгори. — Тя му подаде горящата угарка и той я угаси. После й поднесе пакета. — Не, запали ми я ти — каза тя. — Аз вече нямам сили.

Мисис Силзбърн се прокашля.

— Според мен — каза тя — по-добре, че е станало така, това е просто късмет.

— Не, аз ви питам — обърна се към нея придворната с нови сили, като пое запалената цигара от ръката на мъжа си. — Така ли постъпва нормален човек? Нормален мъж? Или това е постъпка било на недорасъл, било на някакъв психопат, на някакъв налудничав тип?

— Господи, не зная какво да кажа. Според мен по-добре, че е станало така, това е просто…

В този миг придворната се изопна и изпусна дим от носа си.

— Оставете, не е там работата. Не е нужно да ми казвате това. — Тя се обръщаше към мисис Силзбърн, но в действителност водеше разговор с мен, така да се каже чрез посредник. — Гледали ли сте в някой филм…? — попита тя, назовавайки с псевдонима й една доста известна по онова време, а сега, в 1955 година, много прочута киноактриса.

— Да — отвърна оживено мисис Силзбърн и млъкна в очакване.

Придворната кимна.

— Добре — каза тя. — А забелязали ли сте случайно, че тя се усмихва някак на една страна? Като че ли само с единия край на устата. Не е трудно да се забележи, ако внимателно…

— Да, да, забелязала съм — каза мисис Силзбърн. Придворната дръпна от цигарата си и ми хвърли бегъл поглед.

— Така. Оказва се, че тя има нещо като частична парализа — каза тя, изпускайки дим при всяка дума. — И знаете ли как я е получила? Този ваш нормален Сиймор я ударил така, че се наложило да й направят девет шева. — Тя се пресегна (вероятно поради липса на по-добри режисьорски указания) и отново изтърси цигарата си.

— Може ли да попитам откъде сте научили това? — казах аз. Устните ми потрепваха като два глупака.

— Може — отвърна тя, гледайки не мен, а мисис Силзбърн. — Майката на Мюриъл го спомена — само преди два часа, когато Мюриъл едва не си изплака очите — Сега тя ме погледна. — Този отговор задоволява ли ви? — Неочаквано тя премести букета от лявата в дясната си ръка. Това бе единствената естествена проява на нервност, която забелязах в нея. — Между другото, за ваше сведение, знаете ли кой според мен сте вие? — каза тя и ме погледна в очите. — Според мен вие сте брат на въпросния Сиймор. — Тя млъкна за малко и тъй като аз не казах нищо, добави: — Вие дори приличате на него, ако се съди по глупавата му снимка, пък и аз случайно зная, че брат му трябваше да дойде на сватбата. Някой, мисля сестра му, беше уведомил Мюриъл за това. — Тя не сваляше очи от мен. — Братът сте, нали? — попита тя направо.

Гласът ми ще да е прозвучал пресипнало, когато отговорих:

— Да. — Лицето ми гореше, но в известен смисъл аз не се чувствах толкова самотен, колкото рано следобед, когато слязох от влака.

— Знаех си аз — каза придворната. — Не съм толкова глупава, да не мислите. Още щом седнахте в колата, разбрах кой сте. — Тя се обърна към мъжа си. — Не ти ли казах, че това е брат му, още щом седна в колата? Не ти ли казах?

Лейтенантът се понамести.

— Да, май че каза… да, да, каза — отвърна той. — Разбира се, че каза.

И без да гледа мисис Силзбърн, човек можеше да почувства с какво внимание следеше тя развоя на събитията. Погледнах крадешком покрай нея към петия пътник — дребничкото старче — да видя дали е все така безучастен. Да, промяна нямаше. Никога човешкото безразличие не ми е доставяло такова удоволствие.

Придворната пак ме зачеса:

— За ваше сведение, аз зная също, че брат ви съвсем не е специалист по лекуване на мазоли. Не се правете на толкова хитър. Случайно зная, че милион години е играл ролята на Били Блек в програмата „Какво умно дете“.

Най-неочаквано мисис Силзбърн се намеси активно в разговора.

— Радиопрограмата ли? — попита тя и аз усетих как ме поглежда с нов, повишен интерес.

Вместо да й отговори, придворната ме запита:

— А вие кой бяхте? Джорджи Блек?

Смесицата от грубост и любопитство, в гласа й не само ми беше забавна, но ме и обезоръжи.

— Не, Джорджи Блек беше другият ми брат, Уолт — отвърнах аз само на втория й въпрос.

— Изглежда, това е някаква тайна или дявол знае що — каза тя на мисис Силзбърн, — но този човек и брат му Сиймор са излизали пред радиото под фалшиви имена. Семейство Блек!

— Успокой се, душичке, успокой се — каза лейтенантът малко нервно.

— Няма да се успокоя — тросна се тя и отново, противно на всякаква логика, в мен трепна нещо като възхищение от нейната твърдост, била тя желязна или стоманена, — Казват, представете си, че брат му бил невероятно умен. Постъпил в университета едва ли не на четиринайсет години и разни такива. Но ако след всичко това, което направи днес с момичето, такъв човек може да се нарече умен, тогава аз съм Махатма Ганди. Не се хващам аз на такива приказки. Просто ми се повдига, като си помисля!

В тази минута се почувствах още по-неудобно. Някой изучаваше внимателно лявата, тоест незащитената част от лицето ми. Това бе мисис Силзбърн. Тя трепна, когато ненадейно се обърнах към нея.

— Извинете, а вие не бяхте ли Бъди Блек? — попита тя и нотката на уважение в гласа й ме накара да си помисля за миг, че тя ей сега ще ми подаде автоматична писалка и подвързано с кожа албумче за автографи. При тази мисъл ми стана съвсем неудобно — ако не за друго, то защото от разцвета на моята доходна кариера бяха изминали вече девет-десет години. — Питам ви — продължи тя, — понеже мъжът ми никога не пропускаше вашите пре…

— Ако искате да знаете — прекъсна я придворната, — за мен това беше най-отвратителната радиопрограма. Ненавиждам такива вундеркинди. Ако моето дете един ден…

Не можахме да чуем края на изречението. Прекъсна я — съвсем неочаквано и решително — най-пронизителният, най-оглушителният, най-фалшивият тръбен вой в ми мажор, който бях чувал някога. Всички в колата буквално подскочиха. И в този миг се зададе духов оркестър с барабани — сто, а може би и повече моряци, напълно лишени от музикален слух. Едва ли не с престъпно нехайство те изтезаваха националния химн. Мисис Силзбърн веднага си запуши ушите — и добре направи.

Бяха изминали само няколко секунди, а ми се стори, че този невъобразим вой продължава цяла вечност. Само гласът на придворната би могъл да го надмогне — друг и не би се опитал. И когато тя се опита, имахме чувството, че крещи с пълно гърло, но някъде много отдалече, може би чак от трибуните на стадиона „Янки“.

— Повече не мога да издържам! — викаше тя. — Да слизаме и да потърсим някъде телефон! Трябва да се обадя на Мюриъл и да й кажа, че сме били възпрепятствани. Иначе момичето ще се побърка.

В това време ние с мисис Силзбърн наблюдавахме през предното стъкло как настъпва местният Армагедон, но сега отново се обърнахме с лице към нашия командир, а може би и спасител.

— На Седемдесет и девета улица има едно кафене на Шрафт — изрева придворната в лицето на мисис Силзбърн. — Да идем да пием по една сода, хем и аз ще се обадя по телефона. Там поне има климатична инсталация.

Мисис Силзбърн закима въодушевено и с движение на устните си каза: „Да“.

— Вие също идвате! — извика ми придворната.

Помня, че с някаква необикновена готовност извиках в отговор непривичната за мен дума: „Дадено“. (И до ден днешен ми е трудно да си обясня защо придворната включи и мен в числото на тези, които трябваше да напуснат кораба. Може би просто се е ръководила от вродено чувство за дисциплина и ред, присъщо на всеки истински командир. А може би е изпитала смътно, но непреодолимо желание да свали на брега всички — без изключение. Това, че аз така невероятно бързо приех поканата, може да се обясни много по-лесно. Ще ми се да помисля, че се касае всъщност за някакъв религиозен порив. В някои манастири на будистката секта Зен съществува едно основно правило — може би единственото, което изисква безпрекословно подчинение: ако някой монах извика на друг „хей!“, другият е длъжен, без да мисли, да отговори „хей!“)

След това придворната се обърна и за първи път заговори на дребното старче. За мое най-голямо удоволствие то продължаваше да гледа право пред себе си, сякаш наоколо му нищо не се бе променило ни на йота. И продължаваше да стиска между двата си пръста незапалената хаванска пура. Било защото той явно не забелязваше невъобразимия грохот на минаващата музика, било защото всеки се ръководи от неизменната максима, че човек над осемдесет години или е глух, или ако чува, чува зле, придворната доближи устни до ухото му и каза — по-право изкрещя в него:

— Смятам да слезем от колата. Ще потърсим някъде телефон, а може и да пийнем нещо разхладително. Ще дойдете ли с нас?

Старчето реагира мигновено и просто очарователно. Първо погледна придворната, после всички нас и накрая се ухили. Една лъчезарна усмивка, независимо от това, че бе съвсем безсмислена и че зъбите му явно бяха изкуствени. Той пак погледна въпросително придворната, запазвайки чудната си усмивка. По-точно той я погледна така, като че ли очакваше тя или някой от нас да му подаде кошница, пълна с лакомства.

— Струва ми се, че той не чува душичке — извика лейтенантът.

Жена му кимна и отново сложи високоговорителя си на ухото на старчето. С достойна за похвала гласовитост тя повтори поканата. И старчето — с вида си поне — отново изрази готовност за всичко — дори да изтича до Ийст Ривър и да се окъпе в нея. Но все пак човек оставаше с впечатлението, че той не е чул нито дума от казаното. И в този миг той потвърди това.

Като хвърли широка усмивка на всички ни, вдигна ръката, в която държеше пурата, и посочи многозначително с пръст право устата си, после ухото. Направи това по такъв начин, като че ставаше дума за някакъв рядък виц, който държеше да сподели с нас.

В този момент мисис Силзбърн почти подскочи — знак, че е разбрала неговата пантомима. Тя дръпна придворната за копринения ръкав и извика:

— Сетих се! Той е глухоням. Това е чичото на бащата на Мюриъл.

На устните на придворната се оформи възклицанието „О“! Тя се обърна към мъжа си и изкрещя:

— Имаш ли писалка и хартия?

Докоснах я по ръката и извиках, че аз имам.

Припряно, като че всяка секунда ни беше скъпа, измъкнах от вътрешния си джоб тефтерче и парче молив, които бях реквизирал неотдавна от чекмеджето на бюрото в ротната канцелария във форт Бенинг.

На едно листче — някак прекалено четливо — написах: „Парадът ще ни задържи неопределено време. Искаме да потърсим телефон и да пием нещо разхладително. Ще дойдете ли с нас?“ После сгънах листчето на две и го подадох на придворната, която го прочете и предаде на дребничкия старец. Той го прочете ухилен, погледна ме и усилено закима с глава. Реших, че това е изчерпателен и напълно красноречив отговор, но той махна с ръка към мен и разбрах, че иска да му подам тефтерчето и молива. Подадох му ги, без да поглеждам придворната, която на вълни, на вълни излъчваше нетърпение. Старчето намести много внимателно тефтерчето и молива на коленете си, застина така, явно събирайки мислите си, после, почти все със същата усмивка, вдигна молива. Много неуверено моливът започна да се движи. Накрая бе сложена акуратна точка. След това с изключително сърдечно кимане тефтерчето и моливът ми бяха върнати. Още пресните букви гласяха: „С удоволствие.“ Придворната погледна през рамото ми бележката и издаде звук, подобен на пръхтене, но аз веднага обърнах лице към великия писател и се постарах да покажа с изражението си, че всички ние веднага можем да различим една истинска поема и сме му много благодарни.

Един по един слязохме от колата — изоставен кораб — насред Медисън Авеню в морето от нагрят, размекнат асфалт. Лейтенантът се забави малко, за да уведоми шофьора за нашия бунт. Помня много добре, че парадът все още продължаваше и грохотът на оркестъра не стихваше нито за миг.

Придворната и мисис Силзбърн ни поведоха към кафенето на Шрафт. Като някоя разузнавателна двойка те закрачиха по източната страна на Медисън Авеню в южна посока. Лейтенантът завърши своя доклад пред шофьора и ги догони. По-право почти ги догони, защото остана малко зад тях, за да извади незабелязано портфейла си и провери колко пари има.

Ние с чичото на бащата на булката бяхме ариергардът. Дали защото разбра интуитивно моите приятелски чувства към него или просто защото имах тефтерче и молив, но той сякаш не вървеше редом с мен, а по-скоро се бе лепнал за мен. Дъното на чудесния копринен цилиндър едва достигаше до рамото ми. Аз вървях сравнително бавно, съобразявайки се с неговите ситни крачки. След една-две пресечки ние вече бяхме изостанали доста зад другите. Но това съвсем не ни разтревожи. Помня, че от време на време двамата се попоглеждахме с някакво идиотско изражение на задоволство от това, че сме заедно.

Когато със спътника ми стигнахме до въртящата се врата на кафенето на Шрафт, оказа се, че придворната, мъжът й и мисис Силзбърн ни чакат там вече няколко минути. Една тясно сплотена и както ми се видя доста войнствено настроена група. Те разговаряха нещо, но млъкнаха, когато нашата така разнородна двойка се доближи до тях. В колата само преди няколко минути, когато гърмеше военната музика, общото притеснение, бих казал дори общото нещастие, сплотяваше, поне наглед, нашата група — както обикновено става с туристическа група, изненадана от проливен дъжд сред развалините на Помпей. Но когато приближихме със старчето входа на кафенето, стана ни безпощадно ясно, че дъждовната буря е стихнала.

Аз и придворната се погледнахме като познати, на които обаче срещата не е приятна.

— Затворено поради ремонт — каза тя студено, гледайки ме в очите. Без думи, но съвсем ясно тя ми даваше да разбера, че съм излишен и в този миг, без да има някаква сериозна причина за това, аз се почувствах откъснат от всички хора — такава страшна самота още не бях изпитал този ден. И някак изведнъж — трябва да отбележа това — отново ме нападна кашлицата. Извадих носната си кърпа от джоба на панталоните.

Придворната се обърна към мисис Силзбърн и мъжа си:

— Тук някъде се намира кафене „Лонгчамп“ — каза тя, — но къде точно, не зная.

— И аз не го зная — обади се мисис Силзбърн.

Тя сякаш бе готова да се разплаче. По челото и горната й устна през плътния слой грим бе избила пот. Под лявата си мишница тя стискаше черна лачена чанта. Стискаше я, като че това бе любимата й кукла, а самата тя — крайно нещастно, нескопосно начервено и напудрено момиче, избягало от къщи.

— Сега вече за нищо на света не можем да вземем такси — каза унило лейтенантът.

Той също изглеждаше много зле. Фуражката му на летец герой стоеше жестоко нелепо на това бледо, запотено, далеч не дръзко лице. Спомням си, че ми идваше да я перна от главата му или поне да я пооправя някак, че да не изглежда толкова наперена — подобно желание човек изпитва например на детско тържество, където непременно ще се случи някое изключително грозно хлапе с книжна шапка, която затиска или едното, или и двете му уши.

— Господи, какъв ден! — възкликна придворната. Венчето й от изкуствени незабравки се беше изкривило настрана, а тя бе цялата мокра, но според мен истински пострадала бе нейната, тъй да се каже, най-несвойствена принадлежност — букетът гардении. Тя все още го държеше разсеяно в ръцете си. Но той очевидно не можеше да издържи на това изпитание. — Какво ще правим сега? — попита тя с неприсъщо за нея отчаяние. — Не можем да вървим пеша дотам. Тя живее едва ли не в Ривърдейл. Никой нищо ли не може да измисли? — Тя погледна първо мисис Силзбърн, после мъжа си и накрая — вероятно с последна надежда — мен.

— Аз живея наблизо — изтърсих някак нервно, — Само на една пряка оттук.

Помня, че изрекох това прекалено високо. Може дори да съм крещял, не зная.

— Апартаментът е мой и на брат ми. Докато сме в армията, използва го сестра ни, но сега тя не е тук. Тя служи в женските спомагателни и замина някъде. — Погледнах придворната, или по-точно погледнах малко над нея. — Оттам поне ще можете да се обадите по телефона. Освен това апартаментът има климатична инсталация, тъй че можем да се поразхладим и да си поемем дъх.

Придворната, мисис Силзбърн и лейтенантът останаха като гръмнати от тази покана, но щом се съвзеха, започнаха нещо като консултация — само с очи, — която обаче не даде никакви видими резултати. Тогава придворната реши да действа. След като напразно се мъчи да разбере по очите мнението на другите, тя се обърна направо към мен:

— Казахте, че имате телефон?

— Да. Освен ако сестра ми не е поискала да го изключат, но не ми се вярва.

— А откъде сме сигурни, че вашето мило братче няма да е там?

Главата ми така бе пламнала, че никак не бях помислил за тази възможност.

— Смятам, че няма да е там. Разбира се, всичко е възможно — все пак този апартамент е и негов, но мисля, че няма да е там. Дори съм сигурен.

Придворната ме гледаше втренчено, но не сърдито — ако едно дете не сваля поглед от теб, това не значи, че те гледа сърдито. Тя се обърна към мъжа си и мисис Силзбърн и каза:

— Тогава да вървим. Поне ще мога да се обадя по телефона.

Те кимнаха в знак на съгласие. Мисис Силзбърн дори си спомни своя кодекс по етикеция, в който не липсваше и правило как се отговаря на покана, направена пред входа на кафене. През размекнатия от слънцето слой грим проби лека, изискана усмивчица, предназначена за мен. Помня, че много се зарадвах на тази усмивка.

— Хайде да вървим, да се махаме от това слънце — каза нашият командир. — Ох, какво да правя с това чудо? — И не дочакала отговора, тя пристъпи към бордюра и без всякакъв сантиментализъм захвърли букета гардении.

— Води ни сега, Макдъф — обърна се тя към мен. — Ние ще те следваме. Ще кажа само по-добре да го няма там. Иначе ще го убия този копелдак. — Тя погледна мисис Силзбърн. — Извинявайте за израза, но аз говоря съвсем сериозно.

Подчиних се на заповедта и ги поведох кажи-речи развеселен. След миг от лявата ми страна във въздуха изникна копринен цилиндър и моята лична, макар и неофициална охрана ми се ухили отдолу. За момент дори помислих, че той ей сега ще пъхне ръка в моята.