Дж. Д. Селинджър
Зуи (2)

Четенето бе прекъснато от гласа на майка му — настоятелен, уж делови, — която се обади иззад вратата на банята.

— Зуи, още ли си във ваната?

— Да, още съм във ваната. Защо?

— Исках да вляза само за минутка. Имам да ти кажа нещо.

— За бога, майко, аз съм във ваната.

— Божичко, само за минутка. Дръпни завесата.

Зуи хвърли прощален поглед на страницата, която четеше, затвори ръкописа и го пусна на пода до ваната.

— Всемогъщи боже — каза той. — Понякога се виждам мъртъв в дъжда.

Алената найлонова завеса, украсена с яркожълти диези, бемоли и ключове сол, бе набрана в долния край, а горе бе закачена на хромова пръчка с пластмасови халки. Като се надигна, Зуи рязко дръпна завесата и се скри целият зад нея.

— Добре. О, господи! Влизай, ако ще влизаш. В гласа му явно не се долавяше характерното актьорско маниерничене, но прекалено силно вибрираше, „водеше“ неудържимо, когато Зуи нямаше причини да го овладее. Преди години, като участник в радиовикторината „Какво умно дете“, многократно го бяха съветвали да стои по-далече от микрофона.

Вратата се отвори и мисис Глас, пълничка жена с мрежа за коса, плахо се шмугна в банята. При всяко положение възрастта й беше страхотно неопределена, и най-вече когато носеше мрежичка за коса. Влизането й във всяка стая бе словесно, както и физическо.

— Не разбирам как можеш да седиш във ваната по този начин.

Тя веднага затвори вратата след себе си, както правят хората, които в името на своето потомство са водили дълги, предълги войни срещу стоенето на течение след къпане.

— Дори не е здравословно — каза тя. — Знаеш ли откога си в тази вана? Точно от четирийсет и пет…

— Не ми го казвай, Беси! Недей, Беси!

— Какво значи това недей?

— Точно същото. Остави ми проклетата илюзия, че не си седяла отвън да ми броиш минутите, през които…

— Никой не е броил никакви минути, момче — каза мисис Глас. Тя вече беше много заета. Бе донесла със себе си малък правоъгълен пакет, увит в бяла хартия и вързан със сърмен ширит. Той явно съдържаше предмет с големината на диаманта „Хоуп“ или на розетката на душа. Мисис Глас присви очи и зачопли с пръсти сърмения ширит. Възелът не се разхлаби и тя опита със зъби.

Беше в обичайното си домашно одеяние, наречено от сина й Бъди (той бе писател и следователно, както ни е казал не някой друг, а самият Кафка, несимпатичен човек) униформа в стил „два часа преди смъртта.“ То се състоеше главно от едно древно японско кимоно в непрогледно синьо. През деня тя почти не го сваляше, щом си беше вкъщи. С множеството си потайни гънки то служеше и като склад за личното имущество на един много страстен пушач, и за инструментите на домашния майстор; два огромни джоба бяха пришити на височината на хълбоците и обикновено съдържаха две-три кутии цигари, няколко пакетчета рекламен кибрит, отвертка, тесличка за вадене на гвоздеи, бойскаутски нож, служил някога на един от синовете й, някое и друго емайлирано кранче за чешма, плюс комплект от винтове, пирони, панти и колелца на мебели — от всички тези неща мисис Глас лекичко подрънкваше, когато сновеше из големия си апартамент. От десетина години или повече двете й дъщери често крояха планове, макар и безнадеждни, да изхвърлят това допотопно кимоно. (Омъжената й дъщеря Бу Бу бе намекнала, че може да се наложи да му нанесат последен удар с тъп инструмент, преди да го положат в кошчето за смет.) Въпреки първоначалния си ориенталски модел, халатът ни на йота не намаляваше изключителното, взривоопасно впечатление, което мисис Глас, chez elle^[1], правеше на определен тип наблюдатели. Семейство Глас живееше в стар, но положително не и старомоден жилищен блок на „Ийст Севънтис“, където вероятно две трети от по-възрастните обитателки притежаваха кожени палта и ако напуснете сградата в някоя ясна делнична утрин, ще имате възможност да видите как около половин час по-късно влизат и излизат от асансьорите на „Лорд и Тейлър“ или на „Сакс“ и „Бонуит Тейлър“.^[2] В това чисто манхатънско местодействие мисис Глас беше (безспорно от гледна точка на някоя лудетина) една доста симпатична кикимора. Първо, тя изглеждаше така, сякаш никога през живота си не бе излизала от блока, и ако излезеше някога, щеше да носи тъмен шал и да се движи в обичайната посока към „О’Конъл Стрийт“, за да претендира за трупа на един от синовете си от полуирландски, полуеврейски произход, който поради някаква чиновническа грешка току-що е бил убит от „Черно-рижите“^[3].

Изпълнен с подозрение, Зуи внезапно повиши глас:

— Майко? Какво правиш там, боже мой?

Мисис Глас бе развила пакета и сега четеше, изправена, ситните буквички на гърба на картонената кутийка с паста за зъби.

— Бъди така добър да си затвориш устата — каза тя малко разсеяно. Отиде до домашната аптечка, поставена над умивалника. Отвори огледалната вратичка и взе да изучава задръстените полици с погледа — или по-скоро с опитното око — на роден градинар-специалист по домашни аптечки. Пред нея в несметни редици се виждаше истинско стълпотворение от прекрасни фармацевтични средства, плюс няколко по-примитивни в техническо отношение дреболийки. Полиците съдържаха йод, реванол, витаминни капсулки, прах за зъби, аспирин, аналгин, буферин, сребърен нитрат, мустерол, лаксиген, английска сол, две ножчета „Жилет“, автоматична самобръсначка „Шик“, две тубички крем за бръснене, смачкана и поскъсана снимка на охранена котка на черни и бели ивици, заспала на балконски парапет, три гребена, две четки за коса, помада против косопад „Уайлдрут“, противопърхотен препарат „Фитч“, малка кутийка без надпис, съдържаща глицеринови свещички, капки за нос „Викс“, спирт за разтривка „Викс“, шест калъпчета марсилски сапун, контролите на три билета за музикалната комедия от 1946-та „Наричай ме мистър“, тубичка крем-депилатоар, кутийка книжни салфетки, две раковини, комплект явно употребявани парчета шкурка, две бурканчета крем за почистване на лицето, три ножици, пиличка за нокти, кристалносиньо стъклено топче (познато на шампионите в тази игра като джамина), крем за разширени пори, пинсетка, останало без каишка шаси на дамски златен часовник, кутийка сода бикарбонат, пръстен с нащърбен оникс, показващ, че притежателката му е живяла в интернат, шишенце „Стопет“… и колкото и да е невероятно, още доста неща. Мисис Глас чевръсто се пресегна, взе нещо от долната поличка и го пусна в кошчето за смет — чу се приглушен метален звън.

— Ей тука ти слагам малко от новата паста за зъби. Всички са във възторг от нея — без да се обръща, обяви тя и удържа на думата си. — Махни тоя гаден прах за зъби. Ще съсипеш хубавия емайл на зъбите си. Толкова са хубави. Най-малкото, което можеш да направиш, е правилно…

— Кой го каза? — шум от разплискана вода се разнесе иззад завесата. — Кой, по дяволите, каза, че ще им съсипя хубавия емайл?

— Аз — мисис Глас хвърли последен критичен поглед на градината си. — Ето моля, мий си зъбите с нея.

С изопната длан тя побутна една неотворена кутийка с английска сол, за да я намести в редицата на другите ветерани, после захлопна вратичката. Пусна студената вода.

— Бих искала да знам кой не си е изчистил умивалника — рече тя мрачно. — Предполага се, че в нашето семейство има само възрастни хора.

Тя засили водната струя и с една ръка изчисти бързо, но основно умивалника.

— Сигурно още не си говорил със сестричката си — каза тя и се обърна да погледне завесата.

— Не, още не съм говорил със сестричката си. По дяволите, няма ли да се махнеш оттука най-после?

— А защо не си говорил? — попита мисис Глас. — Това не е хубаво, Зуи. Никак не е хубаво. Специално те помолих, ако обичаш да видиш какво…

— Първо на първо, Беси, аз станах преди един час. Второ на второ, снощи говорих цели два часа с нея и смятам, че днес тя наистина не иска и да ни види, дявол да го вземе. И трето на трето, ако не излезеш най-после от банята, ще запаля тая проклета завеса. Бъди сигурна, Беси.

Някъде по средата на тези три блестящи изявления тя спря да слуша и седна.

— Понякога ми идва да убия Бъди, задето няма телефон — каза мисис Глас. — Толкова е нелогично. Как може един възрастен човек да живее така, никакъв телефон, нищо. Никой не се е втурнал да му нарушава уединението, ако от това има нужда, но аз положително смятам, че е нелогично да живееш като отшелник.

Тя се размърда възбудено и прехвърли крак върху крак.

— Дори е опасно, за бога! Ами представи си, че си счупи крака или нещо подобно. Както е там, вдън гората. През цялото време се притеснявам за това.

— Притесняваш се, а? За кое се притесняваш? Че ще си счупи крака или че няма телефон?

— И за двете, момче. За твое сведение.

— Ами… тогава недей. Не си губи времето. Толкова си глупава, Беси. Защо си толкова глупава? Знаеш си го Бъди, за бога. И да е на двайсет мили навътре в гората, и двата му крака да са счупени, и да стърчи стрела от проклетия му гръб, той ще допълзи до пещерата си, за да се увери, че докато го е нямало, никой не се е намъкнал вътре да му премери галошите — доволен, зловещ кикот избухна зад завесата. — Помни ми думата. Прекалено е загрижен за своето уединение, за да умре в която и да е гора.

— Никой не е говорил за умиране — каза мисис Глас. Без нужда тя лекичко намести мрежичката си за коса. — Цяла сутрин съм се опитвала да се свържа със съседите му. Дори не отговарят. Направо съм бясна, че не мога да се свържа. Колко пъти съм го молила да махне тоя загубен телефон от старата стая, дето живееха със Сиймор. Това е ненормално. Като се случи нещо и му потрябва телефон… Направо ще побеснея. Два пъти се опитвах снощи и четири пъти…

— За какво ще побесняваш? Първо на първо, защо някакви си чужди хора трябва да са все на твое разположение?

— Никой не е казал, че трябва да са все на мое разположение, Зуи. Я не бъди толкова нахален. За твое сведение, аз съм много притеснена за детето. И мисля, че Бъди трябва да знае всичко това. Само за сведение ще ти кажа, че той никога няма да ми прости, ако не му се обадя в такъв момент.

— Добре де! Защо не се обадиш в колежа, вместо да безпокоиш съседите му? По това време той си седи в пещерата… да знаеш.

— Я по-кротко, момче. Няма глухи. Ако искаш да знаеш, аз вече звънях в колежа. От опит си знам, че от това нищо няма да излезе. Те си му оставят бележките на бюрото, а пък той изобщо не припарва до него.

Без да става, мисис Глас внезапно се наклони напред, пресегна се и взе нещо от капака на коша за мръсно бельо.

— Имаш ли спарче там?

— Казва се тривка, а не спарче, Беси, и, дявол да го вземе, искам само да излезеш от банята. Това е единственото ми скромно желание. Ако исках това място да е тъпкано с всички тлъсти ирландски мутри, дето минават насам, щях да ти кажа. Хайде сега. Излизай.

— Зуи — каза мисис Глас търпеливо. — В ръката си държа чисто спарче. Искаш ли го или не? Само ми кажи да или не, моля.

— О, боже! Да. Да. Повече от всичко на света. Хвърли го насам.

— Няма да го хвърля, ще ти го подам. В това семейство всичко се хвърля.

Мисис Глас стана, направи три крачки до завесата и почака една ръка да поеме тривката.

— Хиляди благодарности. Хайде сега изчезвай, моля те. Вече съм свалил десет паунда от теглото си.

— Нищо чудно! Седиш в тая вана до посиняване и после… Какво е това?

С огромен интерес мисис Глас се наведе и вдигна ръкописа, който Зуи бе чел, преди тя да влезе в банята.

— Новият сценарий, дето ти го прати мистър Лесейдж? На пода? — Отговор не последва. Все едно че Ева бе попитала Каин дали това, дето лежи в дъжда, не е хубавата му нова мотика. — Прекрасно място за ръкописи.

Тя занесе сценария до прозореца и го постави на радиатора. Огледа го внимателно, явно проверяваше дали не е намокрен. Щорите бяха спуснати — Зуи бе провел своето ванно четене под светлината на трите крушки в банята, — но ивичка утринна светлина проникваше под щорите и осветяваше заглавната страница на ръкописа. Мисис Глас наклони глава на една страна, за да прочете заглавието, и същевременно извади от джоба на кимоното си пакет цигари „кинг сайз“.

— „Сърцето е есенен скитник“^[4] — прочете тя и заразсъждава гласно: — Необикновено заглавие.

Отговорът иззад завесата позакъсня, но затова пък прозвуча доволно:

— Как го каза? Какво е заглавието?

Мисис Глас вече бе нащрек. Тя се дръпна назад и отново седна със запалена цигара в ръка.

— Казах, че е необикновено. Не съм казала, че е красиво или нещо такова, така че…

— Ох-х, божичко! Трябва да станеш доста рано сутрин, за да измислиш нещо наистина шик, моето момиче. Знаеш ли какво представлява твоето сърце, Беси? Твоето сърце, Беси, е есенен гараж. Хитро заглавие, а? За бога, толкова хора — толкова неосведомени хора — си въобразяват, че Сиймор и Бъди са единствените проклети литератори в това семейство. Като си помисля, само за минутка като си помисля за разни гаражи и за сладникава проза и ми идва…

— Добре, добре, млади човече — каза мисис Глас. Какъвто и да бе вкусът й към заглавията на телевизионни постановки или естетическите й представи като цяло, в погледа й блесна искрица, една-единствена искрица на непедагогично задоволство — задоволството на истинския ценител на остроумието — от този най-малък и най-красив син. Само за миг то измести израза на пълно изтощение и тревога, ясно изписан на лицето й, откакто бе влязла в банята. Все пак тя веднага отново премина към самоотбрана.

— Какво му е на заглавието? Вярно, че е необикновено. Ха! За тебе няма необикновени неща, нито красиви. Никога не съм те чула да…

— Какво? Кого не си чула? Кое точно не смятам за красиво? — Едва доловимо мъртво вълнение зад завесата, сякаш някое провинило се делфинче си играеше във водата. — Слушай, дундо, не ме интересува какво говориш за моите убеждения, произход и религия, но не ми казвай, че не съм чувствителен към красотата. Това е ахилесовата ми пета, да знаеш. За мен всичко е красиво. За бога, покажи ми един розов изгрев и ще припадна. Покажи ми каквото и да е. „Питър Пан“. Още не се е вдигнала завесата и аз вече се заливам от плач. И ти имаш нахалството да ми кажеш, че аз…

— О, я стига — каза разсеяно мисис Глас. Тя въздъхна дълбоко. После с напрегнато изражение дръпна от цигарата си и като издуха огромно количество дим през ноздрите си, каза или по-скоро избухна:

— О, знаех какво да правя с това дете! — пое си дълбоко дъх. — Аз съм направо свършена. — Тя хвърли рентгенов поглед към завесата. — Вие с нищо не ми помагате. Ама с нищо! Баща ти дори не иска да приказва за такива неща. Да знаеш! И той се притеснява естествено, познавам го по лицето, но нищо не иска да забележи. Откакто го познавам, никога не е забелязвал каквото и да било. Според него всяко странно или неприятно нещо просто се изпарява, като си пусне радиото и някоя патка започне да пее.

Зуи се изкиска зад завесата. Почти същия зловещ кикот, но имаше известна разлика.

— Да, така е — вяло настоя мисис Глас. Тя се наведе напред. — Искаш ли да знаеш какво мисля наистина? Искаш ли?

— Беси! За бога! Така и така ще ми го кажеш, каква е разликата…

— Наистина си мисля — точно така е, — наистина си мисля, че той все се надява пак да чуе децата си по радиото. Говоря сериозно. — Мисис Глас отново въздъхна дълбоко. — Наистина си мисля, че всеки път, щом пусне радиото, той се надява да хване „Какво умно дете“ и да слуша как всички вие, един след друг, отговаряте) на въпросите. — Тя стисна устни и по навик млъкна, за да наблегне още по-силно на казаното. — Имам предвид всички вас — каза тя и внезапно се поизправи. — Това включва Сиймор и Уолт. — Мисис Глас бързо дръпна от цигарата и погълна огромно количество дим. — Той живее само с миналото. Само с миналото. Вече почти не гледа телевизия, ако не те дават тебе. И не се смей, Зуи. Не е смешно.

— Кой се смее, за бога?

— Ами да, така си е! Той няма абсолютно никаква представа, че наистина нещо не е наред с Франи. Ама никаква! Знаеш ли какво ме попита снощи веднага след новините в единайсет? Дали според мен Франи не искала мандарина. Щях да го убия. Следващия път… — гласът на мисис Глас секна. Тя впери поглед в завесата. — Кое му е смешното?

— Нищо. Нищо, нищо. Хареса ми мандарината. Кой друг не ти помага? Аз. Лес. Бъди. Кой друг? Излей си душата, Беси. Не бъди толкова потайна. Там е бедата на цялото ни семейство — ние потискаме всичко в себе си.

— Гледай да не си умреш от смях, драги — каза мисис Глас. Без да бърза, тя прибра един кичур под ластика на мрежичката. — О, да можех само няколко минути да поговоря с Бъди по телефона. Единственият човек, за когото се смята, че разбира от такива особени неща — отбеляза тя с явно озлобление. — Нещастието никога не идва само. — Мисис Глас изтърси пепелта в шепата на лявата си ръка. — Бу Бу няма да се върне по-рано от десети. Страх ме е да кажа на Уейкър, дори да успея да се добера до него. През целия си живот не съм виждала подобно семейство. Така е. Предполага се, че всички вие сте толкова интелигентни и тъй нататък, всички вие, деца. И никой от вас не ми помага в критичен момент. Направо ми е дотегнало…

— За бога, какъв критичен момент? В кой критичен момент? Какво искаш да направим, Беси? Да идем там и да живеем вместо Франи ли?

— Млъквай веднага! Никой не е казал, че някой трябва да живее вместо нея. Просто ми се иска някой да иде в дневната и да разбере кое как е. Това ми се иска. Иска ми се да знам кога точно това дете смята да се върне в колежа и да завърши учебната година. Иска ми се да знам кога тя смята да сложи в устата си нещо поне малко хранително. Просто нищо не е хапнала, откакто се върна вкъщи в събота вечер… ама нищичко!… Опитах се… няма и час оттогава… да я накарам да изпие чаша хубав пилешки бульон. Тя пое точно две глътки и край. Повърна всичко, дето вчера я накарах да изяде, всичко. — При тези думи мисис Глас спря за ново зареждане на акумулаторите си. — Каза, че по-после можела да хапне един сандвич със сирене. Ама каква е тая история с тия сандвичи? Доколкото знам, целия семестър е карала на сандвичи и на кола. Така ли хранят младите момичета в днешните колежи? Аз знам едно. Никога няма да нахраня някое младо момиче, дето е измъчено като това дете, с нещо…

— Браво! Или пилешки бульон, или нищо. Това се вика твърда позиция. Ако е решила да получи нервно разстройство, ние най-малкото можем да й попречим да си го получи на спокойствие.

— Я не бъди толкова нахален, млади човече… И ти си отворил една уста! За твое сведение, аз смятам, че е напълно възможно храната, дето я приема организмът й, да има нещо много общо с цялата тази невъзможна история. И дете като беше, трябваше насила да я карам да хапне от зеленчуците или от другите неща, дето са полезни за нея. Не можеш безкрайно да изтезаваш тялото си, година след година… независимо какво мислиш ти.

— Смайващо е как връхлиташ право на същината на въпроса, дявол да го вземе. Целият съм в синини. За бога, ти ме вдъхновяваш. Ти ме възпламеняваш, Беси. Знаеш ли какво си направила? Сещаш ли се какво си направила? Ето ти още един, съвършено нов подход към тоя проклет въпрос, библейски подход, Беси, и той е твоя заслуга. В колежа направих цели четири писмени работи за разпването на Христос — всъщност пет — и едва не полудявах от притеснение за всяка, защото все ми се струваше, че нещо им липсва. Сега знам какво е било то. Сега ми е ясно. Виждам Христос в съвсем нова светлина. Болезнения му фанатизъм. Неговата грубост към тези добри, здравомислещи, консервативни фарисеи, тези честни данъкоплатци. О, това е вълнуващо! По своя прост, фанатичен начин, Беси, ти си напипала липсващия лайтмотив на целия Нов завет. Неправилното хранене. Христос е карал на сандвичи и на кола. Доколкото знаем, навярно е нахранил наро…

— Я млъквай веднага — прекъсна го тя и гласът й прозвуча тихо, но заплашително. — Ох, ще ми се да ти запуша устата с нещо.

— Брей, ама че работа. Аз само се опитвам да водя любезен разговор в банята.

— Толкова си остроумен! О, толкова си остроумен! По една случайност, млади човече, аз не виждам малката ти сестричка точно в същата светлина, в която виждам бога. Може и да ти се виждам малко странна, но по една случайност е така. По една случайност не може да става и сравнение между господ бог и една изтощена, преуморена малка колежанка, дето е чела прекалено много религиозни книги и тем подобни! Ти положително познаваш сестра си толкова добре, колкото и аз… или би трябвало да я познаваш. Тя е ужасно чувствителна и винаги си е била такава и ти го знаеш отлично!

За миг в банята настъпи странно мълчание.

— Майко! Още ли си там? Имам ужасното чувство, че пушиш най-малко пет цигари наведнъж. Така ли е? — Той почака. Но мисис Глас не счете за нужно да отговори. — Недей да седиш там, Беси! Искам да изляза от тая проклета ва… Беси? Чуваш ли ме?

— Чувам де, чувам — каза мисис Глас. Нова вълна на безпокойство премина по лицето й. Тя тревожно изправи гръб.

— Легнала е с тоя смахнат Блумбърг на кушетката. Дори не е здравословно. — Тя изпусна мощна въздишка. От няколко минути държеше пепелта от цигарата в шепата си. Протегна ръка и изсипа пепелта в кошчето за смет. — Не знам какво се иска от мен — заяви тя. — Не знам и толкова. Цялата къща е с главата надолу. Бояджиите вече привършиха нейната стая и веднага след обяда ще искат да влязат в дневната. Не знам да я събудя ли или какво. Тя почти, не е спала. Направо полудявам. Знаеш ли откога не съм викала бояджии в този апартамент? От близо двай…

— Бояджиите! О! Нещата се проясняват!^[5] Съвсем бях забравил за бояджиите. Слушай, защо още не си ги поканила тука? Има толкова място. По дяволите, какво ще си помислят, какъв домакин съм аз, щом дори не съм ги поканил в банята, докато се…

— Я млъкни за малко, млади човече. Мисля.

Зуи явно реши да прояви послушание и заработи с тривката. За съвсем кратко време това бе единственият звук, който се чуваше в банята. Мисис Глас седеше на десетина стъпки от завесата, вперила поглед над покрития с плочки под в синьото килимче за баня пред ваната. Цигарата й почти бе изгоряла. Тя я крепеше между връхчетата на двата пръста на лявата си ръка. Очевидно начинът, по който я държеше, можеше да прати по какви ли не литературни дяволи първото ни силно (и все пак основателно) впечатление, че един невидим дъблински шал покрива раменете й. Пръстите й бяха не само изключително дълги и изящни — най-общо казано, човек не би очаквал такова нещо от пръстите на една пълничка жена — и се отличаваха с царствения си тремор, който подхождаше само на някоя балканска царица или застаряла куртизанка. И това не бе единственото нещо, което не съответстваше на дъблинския лайтмотив за черния шал. Да не говорим за предизвикващия всеобщо удивление факт, че краката на Беси Глас бяха хубавки от всяка гледна точка. Това бяха крака на всепризната светска красавица, на вариететна актриса, на балерина, много изящна балерина. Те бяха кръстосани сега, левият върху десния, единият й износен пантоф се поклащаше на върха на пръстите, а тя седеше, вперила поглед в синьото килимче за баня.

Стъпалата й бяха необикновено малки, глезените — все така стройни и което беше може би най-удивително, прасците бяха все още стегнати; явно и дума не можеше да става за разширени вени.

От гърдите на мисис Глас се изтръгна необичайно дълбока въздишка — сякаш с нея се изтръгна и част от жизнената й сила. Тя стана, занесе цигарата си до умивалника, пусна студената вода, после хвърли изгасената угарка в кошчето за смет и седна отново. Магията на самовглъбението, която сама си беше направила, не се развали, сякаш тя не беше мръднала от мястото си.

— След три секунди излизам от ваната, Беси! Предупреждавам те! Хайде да не злоупотребяваме с гостоприемството, детко.

При това „предупреждение“ мисис Глас, която отново беше вперила очи в синьото килимче, разсеяно кимна. Заслужава да се отбележи, че ако в този момент Зуи бе видял лицето й и особено очите, той щеше да се поддаде на силния порив, краткотраен или не, да си вземе думите назад, да възпроизведе или да измени тона на своята част от разговора, като го смекчи, като го направи по-сдържан. От друга страна, можеше и да не го стори. В 1955 година беше много рискована работа да изтълкуваш правилно изражението на мисис Глас и особено погледа на огромните й сини очи. Докато някога, преди години, само очите й можеха да кажат (на хората или на килимчетата за баня), че двама от синовете й са мъртви — единият се е самоубил (нейният любимец, нейният най-нежен син, с най-фина настройка), а другият е убит във Втората световна война (нейният най-безгрижен син) — докато някога само очите на Беси Глас можеха да разкажат тези факти, така красноречиво и с толкова явна склонност към детайлизиране, че нито съпругът й, нито някое от порасналите й вече деца можеше да понесе да зърне, камо ли да приеме това послание на очите й, сега, в 1955 година, тя бе склонна да използва същото келтско оръжие, за да съобщи — обикновено още от входната врата — новината, че новият разносвач не е донесъл навреме за вечеря агнешкия бут или че бракът на някоя незначителна холивудска звезда е на път да рухне.

Тя набързо запали нова цигара, дръпна от нея, после се изправи, издишвайки дима.

— Ще се върна след минутка — каза мисис Глас. Думите й прозвучаха като невинно обещание. — Само бъди така добър да използваш килимчето, като излизаш от ваната — добави тя. — Затова е сложено. — И напусна банята, затваряйки плътно вратата след себе си.

Всичко изглеждаше така, сякаш океанският параход „Куин Мери“ след като дълги дни е бил на импровизиран мокър док, току-що е отплувал, да кажем, от Уолдън Понд, така внезапно и капризно, както е и пристигнал преди това. Зад завесата Зуи затвори очи за няколко секунди, сякаш неговите собствени гемии опасно се бяха накренили към килватера. После дръпна завесата и се вторачи в затворената врата. Това бе тежък поглед и в него наистина нямаше особено облекчение. На първо място това бе втренченият поглед на възторжен любител на уединението (не е чак толкова парадоксално), който, след като веднъж са му нарушили спокойствието, не е особено доволен, че нарушителят е станал и си е отишъл просто ей така — раз-два и готово.