Робърт Шекли
Доктор Зомби и малките му космати приятелчета

Определено мисля, че тук съм в безопасност. Понастоящем живея в малък апартамент на североизток от Сокало, в един от най-старите квартали на град Мексико. Като чужденец в тази страна, първото ми неминуемо впечатление е колко много прилича тя на Испания и колко различна е всъщност. В Мадрид улиците представляват лабиринт, който те тегли непрекъснато навътре, към скрити центрове с досадни и добре пазени тайни. Прикриването на едно обикновено място сигурно е наследство от маврите. Докато мексиканските улици са обърнат лабиринт, които води навън към планините, към простора, към откровения, които винаги се изплъзват. Няма нищо скрито, но и нищо в Мексико не е разбираемо. Това е останало от индианците. Минало и настояще, отбрана, базирана на проникването, прозрачна отбрана като тази на морската анемония.

Аз намирам този стил за разумен и удобен. Съгласен съм с проницателността, родена в Теночититлан или Тлакскала. Не крия нищо и поради това съумявам да прикрия всичко.

 

 

Колко често съм завиждал на крадеца, който няма какво да скрие освен шепа плячка! Някои от нас нямат такъв късмет. Някои от нас притежават тайни, които не се побират в джоба, нито в килера. Тайни, които не могат да се приберат в гостната или да се заровят в задния двор. Жил де Ретц е имал нужда от частно тайно гробище малко по-малко от „Пер ла Шез“. Моите собствени нужди са по-скромни, но не много.

Аз не съм общителен човек. Аз мечтая за къща в провинцията, някъде по голите склонове на Икстаксихуатл, където няма друго човешко жилище на километри наоколо. Но това би било лудост. Полицията смята, че човек, който се самоизолира, има нещо за криене. И това заключение е толкова вярно, колкото и банално. Тези възпитани, безжалостни мексикански полицаи! Как не вярват на чужденците и колко са прави при това! Те биха намерили причина да обискират самотната ми къща и истината щеше да излезе наяве. И щеше да предизвика поне тридневна сензация във вестниците.

Аз избегнах всичко това или поне го отдалечих, като реших да живея тук, където съм. Сега даже Гарсия, най-ревнивият полицай в квартала, не би могъл да повярва, че аз използвам този малък, открит апартамент за тайни безбожни опити от ужасно естество. Както се говори…

Вратата ми обикновено е притворена. Когато продавачите ми доставят продуктите, аз обикновено им казвам да влизат направо. Те никога не го правят, тъй като изпитват необикновено уважение към личния живот на хората. Но аз така или иначе ги каня.

Притежавам три преходни стаи. Влиза се през кухнята, следва холът и след него спалнята. Всяка стая си има врата, но нито една от тях не е затворена напълно. Може би съм довел това си фетишизиране на откритостта до крайност. Защото ако някой мине през апартамента ми, отвори напълно вратата на спалнята и погледне вътре, предполагам, че ще трябва да се самоубия.

Засега посетителите ми не са влизали по-навътре от кухнята. Мисля, че се страхуват от мен.

И защо не? Аз сам се плаша от себе си.

 

 

Работата ме кара да живея затворено. Трябва винаги да се храня в апартамента си. Аз съм лош готвач и дори в най-лошия ресторант в квартала готвят по-добре. Дори и прегорялото тако на уличните продавачи е по-добро от моите несмилаеми буламачи.

Но което е по-лошо, аз съм принуден да измислям смехотворни причини, за да извиня това, че винаги се храня у дома. Казах на съседите си, че лекарят не ми разрешава да ям никакви подправки, никакви люти чушки, домати, сол… Защо? Заради много рядка болест на черния дроб. И как съм я хванал? Преди много години в Джакарта съм ял заразено месо…

Сигурно си мислите, че е много лесно да се каже това. Но на мен ми е трудно да запомня подробностите. Един лъжец е принуден да живее в трудното и неприятно положение да е винаги нащрек. Животът му се превръща в наказание.

Моите съседи възприемат с лекота изопачените ми обяснения. Малко нелепост не им пречи, тъй като те се смятат за компетентни арбитри спрямо истината, макар че за тях тя се ограничава само в рамките на известна правдоподобност.

Но въпреки това моите съседи чувстват, че в мен има нещо чудовищно. Веднъж месарят Едуардо ми каза:

— Знаете ли, докторе, че зомбитата не могат да ядат сол? Може би вие сте зомби, а?

Откъде, по дяволите, той е научил за зомбитата? Предполагам, че от киното или някой комикс. Виждал съм възрастни жени да правят знак за прогонване на злото, когато минавам покрай тях и съм чувал децата да шепнат зад гърба ми: „Доктор Зомби, доктор Зомби.“

Възрастни жени и деца! Те са носителите на малкото мъдрост на тази нация. Да, и месарите, които също знаят едно-друго.

Аз не съм нито доктор, нито зомби. И въпреки това възрастните жени и децата са прави в известна степен по отношение на мен. За щастие, никой не ги слуша.

Затова аз продължавам да се храня в кухнята си. С агнешко, ярешко, свинско, заешко, говеждо, телешко, пилешко и понякога сърнешко. Това е единственият начин да доставя необходимите количества месо в дома си, за да храня своите животни.

 

 

Наскоро някой започна да ме подозира. За съжаление този човек е Диего Хуан Гарсия, полицаят.

Гарсия е здрав, широколик и подозрителен. Добър полицай. В Сокало го смятат за неподкупен — ацтек по произход, но с повече власт. Според зарзаватчийката, която може би е влюбена в мен, Гарсия вярва, че аз съм избягал нацистки престъпник.

Интересна концепция, всъщност невярна, но интуитивно правилна. И ако не беше защитата на съседите ми, той вече да се е намесил. Обущарят, месарят, ваксаджийчето и особено зарзаватчийката, всички поръчителстват за мен. Те са буржоазни рационалисти и вярват в собственото си мнение по отношение на моя характер. И убеждават Гарсия: „Не е ли очевидно, че този чужденец е един тих, добродушен човек, безобиден учен, мечтател?“

Странното е, че те също фактически се заблуждават, но интуитивно са прави.

 

 

Безценните ми съседи се обръщат към мен с „докторе“, а понякога даже с „професоре“. Това са степени на уважение, с които те са ме възнаградили доста спонтанно заради външния ми вид. Аз не се нуждая от титлите, но не ги и отхвърлям. „Господин доктор“ е просто една от маските, зад които мога да се скрия.

Предполагам, че им приличам на доктор — голямо и блестящо чело, сива коса, растяща от двете страни на плешивото ми теме, квадратно, строго и сбръчкано лице. Да, освен това моят европейски акцент, внимателното конструиране на испански изречения, завеяният ми вид… Пък и очилата ми със златни рамки! Какво друго бих могъл да бъда освен доктор, при това от немски произход?

Титлата ми изисква определена заетост и аз твърдя, че съм учен в дълготрайна отпуска от университета, в който работя. Казвам им, че пиша книга за толтеките, в която ще събера доказателства за културните връзки между този тайнствен народ и инките.

— Да, господа, аз очаквам книгата ми да предизвика бум в Хайделберг и Бон. Доста интереси ще бъдат засегнати. Без съмнение ще има опити да бъда обвинен в мошеничество. Защото моята теория ще разтърси из основи всички изследвания на предколумбовата епоха…

Тази легенда си я подготвих още преди да дойда в Мексико. Прочетох Сивънс, Прескът, Вайян, Алфонсо Касо. Дори си направих труда да препиша първата трета от отхвърлената теза на Драйър за разпространението на културата, в която той доказва културния обмен между маите и толтеките. Това ми предостави на разположение около осемдесет страници, написани на ръка, които аз мога да показвам като свои собствен труд. Недовършеният ръкопис бе и оправданието ми за престоя в Мексико Всеки може да види страниците, разхвърляни върху бюрото ми и сам да прецени що за човек съм.

Мислех, че това ще бъде достатъчно. Но не бях подготвен за динамизма, който изисква ролята ми. Господин Ортега, моят бакалин, също се интересува от предколумбовите изследвания и е неприятно компетентен. Господин Андраде, бръснарят, е роден в едно селце на пет мили от развалините на Теотихуакан. А малкият Хорхе Силверио, ваксаджийчето, чиято майка работи в един магазин за царевични питки, мечтае да учи в известен университет и ме пита непрекъснато и досадно дали не мога да използвам връзките си в Бон…

Аз съм жертва на очакванията на моите съседи. Превърнал съм се в техния професор. Заради тях трябва да прекарвам безкрайни часове в Националния музей по антропология и да си губя по цели дни в Теотихуакан, Тула, Ксочикалко. Моите съседи ме принуждават да работя много по научните си изследвания. И аз се превърнах почти буквално в онова, което се правех, че съм: експерт, притежаващ значителни познания и малко повече от откачен.

Тази роля проникна в мен, смеси се със съществуването ми, промени ме до такава степен, че сега аз наистина вярвам в съществуването на връзка между инките и толтеките и понеже имам неопровержими доказателства, даже сериозно съм се замислил да публикувам откритията си…

Но намирам всичко това доста изморително и безсмислено.

 

 

Миналия месец преживях голям страх. Моята хазяйка, госпожа Елвира Масиас, ме спря на улицата и поиска от мен да изхвърля кучето си.

— Но аз нямам куче, госпожо.

— Извинете ме, господине, но вие имате куче. Снощи го чух да ръмжи и да драска по вратата ви. А аз, както и бедният ми покоен съпруг изрично забраняваме…

— Скъпа госпожо, сигурно грешите. Мога да ви уверя…

И ето ти го Гарсия, неизбежен като смъртта, в току-що изгладена униформа, заслушан в разговора ни, пушейки пурата си.

— Драскане ли? Може би са термитите, госпожо, или хлебарките.

— Не беше такъв звук — поклати тя глава.

— Тогава плъхове. Съжалявам, че ви го казвам, но в сградата ви е пълно с плъхове.

— Знам много добре какви звуци издават плъховете — убедително каза госпожа Елвира. — Но това не беше същото. Беше като звук от куче и идеше от вашия апартамент. А аз съм ви казала, че абсолютно се забранява отглеждането на домашни животни.

Гарсия ме гледаше и аз видях отразени в очите му мъртъвците си от Дахау, Берген-Белзен, Терезиенщадт. Исках да му кажа, че се лъже, че аз съм една от жертвите, че аз съм прекарал годините на войната като затворник в концентрационния лагер „Джилатжап“ в Ява.

Но също така знаех, че този факт няма значение. Моите престъпления против човечеството бяха напълно реални. Гарсия просто усещаше предстоящите ужаси по-добре от отминалите вече.

В този момент аз щях да си призная всичко, ако госпожа Елвира не беше се обърнала към Гарсия и не му бе казала:

— Е, какво ще направиш ти по този въпрос? Той държи куче, а може би и две. Кой знае какво има в неговия апартамент. Какво ще направиш ти?

Гарсия не отговори. Неподвижното му лице ми напомни за маската на Тлалок в музея „Чолула“. Собствената ми реакция бе да поддържам онази прозрачна защита, с която крия тайните си. Аз стиснах зъби, разтворих ноздри и се опитах да изобразя испанска ярост.

— Кучета ли? — изръмжах аз. — Ще ви покажа аз едни кучета! Елате горе и претърсете апартамента ми! Ще ви платя сто песос за всяко куче, което намерите и по двеста за породистите. Ти също ела, Гарсия, и доведи всичките си приятели. Може да имам и кон там, вътре, а? Може и прасе? Доведи свидетели, доведи репортери от вестниците. Искам да опишат точно менажерията ми.

— Успокойте се — каза Гарсия, който не беше впечатлен от яростта ми.

— Ще се успокоя, след като се освободим от кучетата! — извиках аз. — Елате, госпожо, влезте в апартамента ми и потърсете под леглото халюцинациите си. И когато се успокоите, бъдете така добра да ми върнете остатъка от месечния наем, както и месечната застраховка, а аз ще отида да живея някъде другаде с невидимите си кучета.

Гарсия ме изгледа с любопитство. Предполагам, че беше виждал доста ядосани хора. Така постъпват и някои престъпници.

— Да отидем ли да погледнем? — попита той госпожа Елвира.

Моята хазяйка ме изненада.

— Разбира се, че не! Господинът гарантира — каза тя за мое учудване. А после се обърна и си тръгна.

Аз бях готов да продължа със заблудата, настоявайки Гарсия сам да направи огледа, ако не е напълно удовлетворен, но за щастие се въздържах. Гарсия няма много задръжки и не се бои, че ще се направи на глупак.

— Изморен съм — казах аз. — Отивам да си полегна.

И така свърши.

Този път заключих входната си врата. Размина ми се като на косъм. Докато съм говорел, горкото, окаяно същество бе прегризало каишката си и бе умряло на пода в кухнята.

Аз се отървах от него по обикновения начин, като дадох на другите да го изядат. След това обаче удвоих предпазните мерки. Купих си радио, за да прикрия лекия шум, който те вдигаха. Поставих дебела подложка под клетките им. И замаскирах миризмата им с лошокачествен тютюн, защото помислих, че миризмата на тамян би била твърде издайническа.

 

 

Но странното и ироничното е, че някой би могъл да се усъмни, че аз имам куче. Та те са мои естествени врагове. Те знаят какво става в апартамента ми. Те са се съюзили с човечеството. Те са изменници спрямо животните, точно както аз съм изменник спрямо хората. Ако кучетата можеха да говорят, те биха изтичали в полицията със своите разкрития.

Когато битката против човечеството най-после започне, кучетата ще се бият или ще загинат заедно с господарите си.

Една нотка на предпазлив оптимизъм: последното котило бе доста обещаващо. Четири от дванадесетте останаха живи и пораснаха лъскави, умни и здрави. Но не са толкова свирепи, колкото бях очаквал. Тази част от генетичното им наследство като че ли се е загубила. Те всъщност като че ли ме обичат. Като кучета! Но това сигурно би могло да им бъде избито от характера.

 

 

Човечеството има ужасни легенди за хибриди, получени от кръстосването на различните видове. Между тях са химерата, грифонът и свинксът. На мен ми се струва, че тези древни кошмари трябва да са били спомен от бъдещето, също както предчувствието на Гарсия за моите още неизвършени престъпления.

Плиний и Диодор описват чудовищните рожби на камила и щраус, лъв и орел, кон, ракун и тигър. Какво ли биха си помислили те за съчетанието на росомаха и плъх? А какво ли би си помислил един съвременен биолог за подобно чудо?

Съвременните учени биха отрекли съществуването му, дори и когато моите хералдически зверове наводнят градовете и селата. Никой разумен човек няма да повярва, че може да има същество с големината на вълк, злобата и лукавството на росомахата и приспособимостта, стадното чувство и раждаемостта на плъха. Всеки убеден рационалист би отказал да повярва в съществуването на подобен неописуем и апокалиптичен звяр, дори и когато той му прегризе гърлото.

И би бил почти прав в скептицизма си. Подобен продукт на кръстосването е явно невъзможен, но не и след като аз го създадох през миналата година.

 

 

Потайността може да започне като необходимост и да се превърне в навик. Дори и този дневник, в който имам намерение да опиша всичко, виждам че не съм написал причините, накарали ме да създавам чудовища, нито пък за какви цели мисля да ги използвам.

Те ще започнат да действат след около три месеца, в началото на юли. Дотогава местните жители вече ще са забелязали глутница животни, които започват да опустошават околностите на Сокало. Няма да могат да ги опишат, но хората ще забележат размерите на тези същества, тяхната жестокост и пъргавина. Властите ще бъдат уведомени, вестниците ще пишат за тях. Вероятно първоначално ще обвинят вълците или дивите кучета, въпреки че тези зверове не приличат на тях.

Ще бъдат направени опити да ги унищожат по стандартните начини и няма да успеят. Мистериозните същества ще се разпространят из столицата, а после из богатите покрайнини на Педрегал и Койоакан. Дотогава вече ще се знае, че те са всеядни като самия човек. И с право ще възникнат съмнения, че те се размножават много бързо.

Може би много по-късно ще бъде забелязано високото им ниво на интелигентност.

Ще бъдат вдигнати на крак въоръжените сили, но това ще бъде безполезно. Самолетите на военновъздушните сили ще прогърмяват над полята, но какво ли ще открият, за да го бомбардират? Тези същества не са обикновена цел за конвенционални оръжия. Те живеят зад стените, под леглата, в килера, но винаги почти невидими.

Отрова? Но тези хибриди изяждат онова, което имаш, а не онова, което им предлагаш.

А после, когато дойде месец август, положението вече ще бъде напълно неуправляемо. Армията символично ще пази Мексико сити, но кохортите на зверовете ще са превзели Толука, Икстапан, Тепалсинго, Куернавака и ще бъдат забелязани в Сан Луис Потоси в Оаксака и Веракруз. Учените ще се съвещават, ще се пишат програми за унищожаване, в Мексико ще дойдат експерти от цял свят. Зверовете няма да провеждат конференции и няма да публикуват манифести. Те просто ще се размножават и разпространяват на север към Дюранго и на юг към Виляермоса.

Съединените щати ще затворят границите си — един символичен жест. Зверовете ще стигнат до Пиедрас Неграс и ще минат по прохода на орела без разрешение. И ще се появят нелегално в Ел Пасо, Ларедо, Браунсвил.

Те ще преминат из равнините и пустините като смерч, ще залеят градовете като приливна вълна. Малките космати приятелчета на доктор Зомби ще са тук и ще останат тук.

И накрая човечеството ще разбере, че проблемът не е в това, как да бъдат унищожени тези същества. Не, проблемът ще бъде как да се попречи на тези същества да унищожат човека.

Не се съмнявам, че това може да стане. Но то ще изисква обединяването на всичките сили и ум на човешката раса.

Това очаквам да постигна със създаването на тези чудовища.

Разбирате ли, нещо трябва да се направи. Намеренията ми бяха моите хибриди да играят ролята на балансьор, който да контролира действията на човечеството, което е в състояние да унищожи Земята и себе си. Смятам работата си морална и необходима. Защото има ли право човекът да унищожава които същества си пожелае? Може ли всичко живо да се подчинява на налудничавите му замисли и ако не, да бъде заличено от лицето на земята? Нямат ли всички форми на живот право да съществуват? При това неотменимо право.

Въпреки екстремността на тази мярка за човечеството тя ще има и положителен ефект. Никой вече няма да мисли за водородни бомби, биологическа война, дефолиация, замърсяване на околната среда, оранжериен ефект и други подобни. Само за миг тези проблеми ще станат… средновековни. Човекът ще се върне към живота в природата. Той пак ще си е уникален, разумен и хищен, но ще бъде вече обект на известни ограничения и равновесие, които досега е избягвал.

Най-любимото му завоевание — свободата, ще си остане. Той пак ще бъде свободен да убива. Но просто ще е загубил възможността си да унищожава.

 

 

Пневмонията е един велик уравнител на надеждите. Тя уби моите същества. Вчера последното от тях повдигна главата си и ме погледна. Големите му бледи очи бяха замъглени. То вдигна лапа, протегна нокти и леко ме одраска по ръката.

Тогава заплаках, защото знаех, че бедното ми зверче го направи само, за да ми достави удоволствие, знаейки колко много желаех то да бъде жестоко, неумолимо, бич за човечеството.

Усилието бе твърде голямо за него. Тези прекрасни очи се затвориха. То умря, почти без да помръдне.

Пневмонията всъщност не е единственото обяснение. Освен това те просто нямаха желание за живот. Откакто човекът завладя земята, немного от останалите видове имат желание за живот. Поробените ракуни още играят из проскубаните гори на Адирондайк, а поробените лъвове душат канчета от бира в парка „Крюгер“. Те и всички останали съществуват, само защото ние ги търпим като заселници по нашите земи. И те го знаят.

При тези обстоятелства не можете да очаквате голямо желание за живот и дух сред нечовеците. Духът е привилегия на победителите.

 

 

Смъртта на последния ми звяр предопределя и моя край. Твърде съм изморен и обезсърчен, за да започна отначало. Съжалявам, че излъгах човечеството. Съжалявам, че излъгах лъвовете, щраусите, тигрите, китовете и останалите видове, заплашени с унищожение. Но най-вече съжалявам, че излъгах врабците, враните, плъховете и хиените — вредителите на земята, които съществуват само, за да бъдат унищожавани от човека. Винаги искрено съм симпатизирал на онеправданите, изоставени или безполезни същества, в чиято категория включвам и себе си.

Да не би да са вредни, само защото не служат на човека? Нямат ли всички форми и същества право на живот? Пълно право без ограничения? Трябва ли всички живи същества да служат само на едно и ако не, да бъдат унищожавани?

Сигурно и други хора чувстват това, което чувствам аз. Моля ги да подемат борбата, да се противопоставят на себеподобните си, както биха се противопоставили на огнена стихия.

Тези записки са написани именно за тези хипотетични хора.

Колкото до мен, не преди много време Гарсия и един друг офицер дойдоха в апартамента ми на „рутинна“ санитарна проверка. Те откриха телата на няколко от моите хибридни същества, които още не бях имал възможността да унищожа. Бях арестуван и обвинен в жестоко отношение към животните и в упражняване нелегално на месарски занаят без разрешително.

Ще се призная за виновен в тези обвинения. Въпреки че са неправилни, аз ги смятам за неопровержимо верни в основни линии.